Али Баба и 40 туристчета на езерата

Винаги тръгвам към върховете със смесени чувства, когато водим ученическа група. От една страна е мисионерското чувство, което те кара да водиш другите към своята религия, в случая – планината. От другата – ясното съзнание, че дечурлигата най-често тръгват на екскурзия с намерението да направят там всичко, което не може вкъщи. Колкото и да се стараеш, не можеш да ги опазиш, само Оня може.

Така и този път. Тръгваме към Езерата и белите започват веднага. Вместо да хапнат или отидат до двете нули, децата се скупчват на паркинга веднага след училище. Губят половин час в нервно очакване и още при качването – контузийка. Хем тежка. Автобусът вместо към Рила тръгва към болницата, тревоги, телефони, родители..... Намаляваме с един и тръгваме. До Пловдив вече са изгладнели и се забиваме в Мак. Знаете кой Мак. Винаги съм се чудел на възможностите на рекламата, не знам какво му харесват. Поне да бяха малки, а то, уж гимназисти.

В Паничище пристигаме късно. Шум, смях, трудно заспиване. В събота /19 октомври/ е Денят. Тръгваме късно заради сухата храна и лифта, но и така си беше студено. Шест мързеланчета останаха в хотела. Оставаме точно 41. Като Али Баба и онези.... Още не знаех кой ще е Али Баба, но поне щеше да води туристи, не разбойници. Връчиха ми тази “чест” и тръгнах да показвам път и да задавам темпо. Отзад като санитарна бригада се движеха двамата по-млади физкултурници. Основен помагач се оказа леденият ветрец, които не те оставя да се моткаш. Само две кратки паузи за изчакване на изоставащите и сме на платото срещу Отовишки връх. Макар и пресен, 20-сантиметровият сняг започва да фирносва. Наоколо е неприлично красиво. Осъзнавам, че снимам излишно често към Купените и Ловница. Мальовица почти не се вижда. Батериите падат заради студа, старата сапунерка страда.

За 50 минути сме на Бъбрека. Браво, деца! Браво, студ!
Въпреки студа, интересът към храната е огромен. Не очаквах, че ще гризат заледена македонска наденица с такъв ентусиазъм. Следват задължителните снимки за Фейса и търсене на възможност за изпращане веднага.
Разделяме се с уморените, които тръгват към старата хижа с двама колеги и започваме изкачване към Окото. Оставаме около 25. Хваща ме страх. Някои от децата са толкова непохватни, че могат да паднат навсякъде. Изтръпнал ги превеждам над две по-трудни скалички. Започва здраво падане, за щастие на безопасни места. Туп, хи-хи-хи. Дано е само това.

Стигаме Окото. Апетитът идва с яденето. Всички са нахъсени и ме гледат накриво, докато обяснявам, че нагоре не е за тях. Ще вземе да ми се хлъзне някой към езерото. Никакъв Раздел! Защо сте с маратонки? Да, с маратонки! Вечерта се шматкаха из ресторанта с ботуши и боти, но.. Абе, ужас. Някои се въргалят в снега покрай Окото, други обикалят, невъзможно е да се снимаме заедно, но едва ли е необходимо.
Тръгваме да слизаме. Падането придобива плашещи размери, но всеки път се чува успокоителното хи-хи-хи. Снимането продължава, Харамията е главен герой. Бавно изреждаме езерата до старата хижа. Там мръзнат четирима младежи и чакат да се свари бобчето. Имаха доста за чакане.

Финалната част се оказа кофти. Снегът се беше размекнал, но пъртина нямаше. Всички преди нас се бяха подвели по стъпките надолу към “Вада” и трябваше по памет да налучквам пътеката в снега. Докато затъвах в навятото между камъните, пресмятах колко пъти съм бил в тоя дял на Рила. Изкарах ги около 15, достатъчно, за да се справя сносно, което не означава, че не се намокрихме. Въпреки щеките, със заклещен между камъните крак, успях да падна и аз. Хи-хи-хи. Времето между двете хижи взехме за около 45 минути, като почти застигнахме заблудените от първата група. Цялото приключение с почивките свърши за около четири часа, но бяхме сами в планината и лифтаджиите ни бяха предупредили да не се мотаем излишно. Всички бяха мокри, но горди и доволни. Дано има още влюбени в планината.
Времето, макар и студено, бе хубаво до последния слънчев лъч. Виждаха се Витоша и Стара планина. Блестящите на слънцето върхове от Мальовишкия дял не те оставят да се прибереш в хотела. Снимам, макар че вече няма смисъл....
На връщане от Паничище минахме през новата мода – Белчин и неговата крепост. Такава блъсканица и толкова коли селото не е виждало. Пред всяка къща – картофи. До тях – предприемчива българка. Преди година бях там на гости, всичко си беше нормално. Пуста реклама.

Ето и няколко снимки от първия сняг в Рила. Езерата още не са замръзнали.
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/s-deca-na-planina.783436.31850213

Добре сте се раздвижили и освежили!
Преди малко гледах тема от Пирин -
там сняг има само по места със северно
изложение и то не навсякъде.
Очевидно през тези дни в Рила времето
е малко по-сурово.
Поздрави!

	tortomanin написа:
	На връщане от Паничище минахме през новата мода – Белчин и неговата крепост.

Кошмарна глупост, впрочем, сториха в Белчин. Но нейсе. Не е първата, няма и да е последната.

Много забавен разказ! Колко ми е познато всичко това...