Някога, някога, много отдавна, в средата на юли, специално за рождения ден на дамската половинка, направихме петдневна обиколка в Пирин. Дотогава за Пирин планина само бях слушал – райско място било, неземни били красотите, нямало по-чудна планина у нас (а според някои смели изказвания – и зад граница.) Слушал бях, ама все си казвах „Е, сигурно е хубаво, ама то – камъкът си е камък... и балканският, и витошкият, та колко ли да е различен пустият му пирински камък.” Тъй си казвах и отидох до Пирин. И онемях!
Че е камък – камък! Ама много ‘арен излезе тоя камък! Окото насита не получи, душата там остана!
Много отдавна мисля да споделя за първата си среща с Пирин, но все не се наканвам. Я работа ще имам, я ще се зачета във форума и от тема на тема (особено покрай актуалните „козички” напоследък) ще забравя за какво съм влязъл, я ще ме домързи... Днес, обаче, 3 месеца и половина след въпросното ходене, смятам най-накрая да го отразя.
На 14 юли тръгваме по график от Бургас. Планът е смел – следобедния влак до София, после нощния наобратно до Септември и оттам – теснолинейката до Добринище. Речено – сторено! След общо над 12 часа път (от които 4 часа стабилен сън в теснолинейка), на 15 сутринта стъпваме в Добринище. Времето – хубаво, слънчево, планината ни намига! На гарата сме единствените с вид на туристи, та веднага привличаме вниманието на местен шофьор на маршрутка. С него се качваме до х. Гоце Делчев, оттам с лифт и... към 8 сутринта сме до безбожкото езеро, готови да поемаме нагоре.
Закусваме набързо и хващаме баира. Малко камъни, малко клек и – гледка! Още малко клек – нова гледка! Пирин ни очарова от самото начало, при това – с всяка крачка! Ето че стигаме и Безбог. И като се огледам – Сиврия, Джангал, Полежан, Десилица – имена, които до преди това са били някак странни, непознати, нереални – изведнъж придобиват истински смисъл, с цялата си прелест и величие. Чува се само вятъра. А долу, в ниското, всичко е утихнало. Наоколо няма жива душа, нищо не може да ни напомни, че има и друг свят, различен от този горе. И времето спира.
Продължаваме към Полежан. Времето показва характер – излизат облаци. Според прогнозата има вероятност за валежи, но сме подготвени – и психически, и с по един шушляк и един дъждобран на човек. За щастие този ден само се чумери, капка не капва. От Полежан – надолу. Пием вода от Полежанските езера и през сипеи и камък слизаме до маркираната пътека към хижа Безбог. Прибираме по едно шкембе, удряме по една-две (три, четири...) ракии и почиваме, повече от пътуването с влак, отколкото от разходката през деня.
На следващата сутрин към 6 без нещо тръгваме отново на път. Целта – Тевно. По пътя ни застига мъгла. Ту се сгъстява, ту се разсейва – гъбарка се с нас! Като се вдигне – и върховете се надигат. Спираме за почивка край Папазгьол. Там срещаме и първите и последни туристи по пътя за Тевно езеро. Хапваме, пийваме, спекулираме с температурните особености и характера на подводните обитатели на езерото, па си продължаваме по пътя. Минаваме край Самодивските (Кралевдворски?) езера, през циркуса, та към лявата Кралевдворска порта. Порта го нарекли! Порта! Каква порта, то си е жив връх! Не стига това, ами снега още не се е стопил и а-ха да преминем „портата” – налага се да мислим алтернатива, по възможност с минимален риск за живота и здравето. Тръгваме да катерим от дясната страна на пряспата – изглежда по-безопасно. Личат стъпала, някой е минавал оттам. Ръцете стават по-важни от краката. Завалява! След бая зор, драпане и каруцарски упреци към облаците, преминаваме от другата страна. Покривът на заслона ту червенее пред нас, ту се скрива в мъглите. Не бързаме заникъде, катеренето ни е поизморило, като че ли повече психически. Стигаме заслона и сядаме на топло. Радваме се на чая като свиня на трюфел.
След около час лешперене в компанията на 4 мекици, излизаме да се разходим около заслона. Имаме желанието да се качим до Валявишкия чукар, но мъглата е гъста като кисело мляко и затова избираме разходка край езерото – така или иначе от чукара нищо няма да видим. Нищо, другия път, който се надявам да е по-скоро! Вечерта е хладна, ракията – люта. Имаме желание да гледаме звездите от високо, но пустата мъгла не се вдига. Там е и на следващата сутрин.
Станали сме рано, с идеята да тръгнем най-късно в 6 часа. В 7 и нещо решаваме, че ако чакаме мъглата да се вдигне, може да си седим цял ден в заслона. Тръгваме по билото към х.Вихрен, без дори да разберем, че сме на било – мъглата е доволно упорита. Упорити сме и ние – не и се даваме. През целия път във въображението ми се появяват чудни картини на това, което е около нас. Инак само носа си виждам, от време на време – пътека. То пътека е малко силно казано – налегали камъни, който на където му харесало... минал някой джедай, сложил малко червена боя и – воала, маркиран туристически маршрут. Ебаси ужаса! Не знам защо, но първо се сещам за миналогодишното ми ходене до Мусала – нагоре по пътеката пълно с градски „туристи” кой с маратонки, кой с платненки – катерят! Представям си ги, милите, тръгнали по пиринския камък. Дожалява ми и сменям темата.
Като идва слизането, на мъглата и става скучно и ни освобождава от присъствието си. Докато стигнем до Дългото бъдеришко езеро, вече и слънце се вижда. Спираме за обяд. Вихрен изглежда на един хвърлей. Обикаляме околните езера на път към хижата.
На другата сутрин към 5 и половина вече катерим. Женицата е с травма на десния крак, затова не си даваме никакъв зор нагоре към Вихрен. Избираме и по-лекия маршрут през Кабата. Вървим бавно и попиваме гледката. Небето е ясно, камъкът белее, та направо свети под утринното слънце. Невероятно е колко много красота се е събрала в такава малка планина. Нагоре виждаме доста диви кози. Докато ги гледам как се мятат и тичат по трева и камък се чудя дали и те са любопитни колкото нас. Бързо намирам отговора, след като не ни отразяват особено.
След три часа сме горе. Още е слънчево и от панорамата пред нас ми се свива корема. Искам да викам, да викам с цяло гърло, и в същото време – да мълча пред величието на Пирина. Но ето, задават се облаци. Задават се и върволиците туристи, нароили се по пътеката зад нас. Вървят в редици, като шарени, живи влакови композиции. Вървят и питат „Как е времето горе?” Някои бързат, други не. Някои толкова бързат, че ги срещаме на слизане, а преди да сме слезли, те ни изпреварват. Някои не стигат върха. Другият път!
На следващия ден слизаме в Банско, където ни очаква теснолинейката.
_________________ I like my sugar with coffee and cream.
Пет Ное 01, 2013 1:38 am
tortomanin
Регистриран на: 20 Мар 2013 Мнения: 1604 Местожителство: Хасково
Е, честита ти нова болест и добре дошъл сред болните. С мен се случи същото през 1995 и няма оздравяване. Ако пропусна Пирин, пропуснал съм годината.
А в София вероятно сте имали работица, иначе може направо на Септември да се слезе.
Е, честита ти нова болест и добре дошъл сред болните. С мен се случи същото през 1995 и няма оздравяване. Ако пропусна Пирин, пропуснал съм годината.
А в София вероятно сте имали работица, иначе може направо на Септември да се слезе.
Добре заварили!
За слизането направо в Септември съм съгласен, НО този вариант включва да кесим на гарата 5 часа, понеже в това китно градче всяка човешка дейност спира, когато падне мрак. Затова избрахме (напълно доброволно и с ясно съзнание) да се "разходим" до Централна гара и да скъсим престоя в Септември до скромните час и половина.
_________________ I like my sugar with coffee and cream.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
