Извинявайте, ако съм го пускал преди, нека администраторите го изтрият. Сетих се, че може да свърши на накой работа информацията.
Очите на Рила за последно видях през 1995. В предната, по-дръзка и прибързана половина от живота си. По тея времена при олтара на Рилския бог бях оставил вече единия си менискус от ски, и за малко не оставих един приятел – камъка от Куклата само му изкърти няколко парченца от черепа и обезобрази временно едната му ръка в края на колоритното лято на 92-ра. После лекарите от ВМА върнаха душата му обратно в тялото и човека оцеля без последствия. ... Това ми бяха досега последните спомени.
Настава емблематичната 2012 и поемаме отново нагоре. Хем на Радко му са се изчерпали част от най-високите върхове по нашите места – подарявани му като изживяване за Рождения ден. Вече има Вихрен, Ботев и някой подобни покрай тях. Ред е на Мальовица, Додов връх и Мусала.
Дългия път на 8-ми септември.
540 километра... надявам се да не карам повече никога толкова. Накрая почти се бъгвам. Чудя се дали по първостепенния път е по-гадно или по магистрала Тракия. Очасти по новите отсечки се минава през нещо като прерия, оградена с ограда. Едно пикане предполага доста прецизна маскировка, понеже няма ни клозет ни достъп до околните полета.
Над Пазарджик - ни маха един пътен полицай да спреме... намалявам и той прави пирует, като онея образи от клипа на Веско Маринов и с палката си сочи джипа зад мене.
В Боровец е като на Уудсток мамка му. Дори и място за паркиране няма. А народа щъка на тълпи забързано нанякъде. Продължаваме към Говедарци. В селото ни заинтригува една процесия от много, ама много жени с дополвина пълни кофи в ръцете. Кофите са различни – малки, големи, сини, червени, жълти... Има нещо течно в тях, по сянката разбирам. Ко ли може да е това?
Към 18 часа сме пред хотел Мальовица. Имаме резервация, кога ли сме си правили до сега... всичко е ок и бързо се настаняваме. Нормални стаи, по 15 на тяло, плюс закуска. Вдругиден пак смятаме да спим тук, ама разбирам, че хотела утре го затварят. Изприквам до ЦПШ и се уговарям с някаква жена за следващата нощувка /вдруги ден/ и започваме да отмаряме. Най-вече аз.
После си лягаме, а ръцете ми търсят скоростния лост - трета четвърта втора, трета четвърта пета... и цяла нощ сънувам пътни полицаи загърнати с кренолин и обути с палци да подскачат по белия като лебедово езеро асфалт покрай Татар базарджик...
Към Вазов.
Утрото е ведро, закуската – мекици колкото сомбреро и айрян – любимото ми питие. Към 09.30 отлепяме към хижа Мальовица.
На пейките пред хижата снимам носталгичната Кукла, разсъбличаме се и продължаваме нагоре.
На първа тераса ме напада един кон. Докато се опитвам да снимам нящо, успява да бръкне с език в джоба на панталона ми и да извлече някаква коричка хляб. После величествено се отдалечава. Не излъчвам женски феромони и не съм му интересен явно. На Радко и Ирена конете не обръщат никакво внимание понеже нямат трохи и семки по джобовете. После наближаваме скалата с плочи на загиналите ни български сънародници, алпинисти. Има и на Цанко и Радко от Безенгийската стена. Виждал съм такава на ... Мисес кош май се казваше. Това беше отдавна.
Носим общо два литра вода за трима и едни месни пръчки суджук „Петрохан” – сухи, като подкрепа за из път. Имам май и няколко чирозчета малки в страничния джоб на панталона.
Скоро стигаме Еленини езера. Тук правим по-голяма почивка.
Спомням си, на Еленка като катерихме някога, един се беше запецнал в една цепка и вика - ... ” Боже, земи ми акъла и ми дай мускули”.
После пъшка половин час, като при запек да беше и пак извика -
... ”Боже, стига с тея мускули, дай малко акъл”... след което моментално друсна с главата надолу май, ама нямам спомен да е пострадал. Имаше тогава и един Вуйчо /прякор/ май от Хасково, който го бъзикаше по време на полета. Събитята са от края на юни 1989.
Скоро излизаме на билото. Тук духа приятно. По-точно от единия край те пържи слънцето, от другия те замръзява вятъра, но може да се върти човек постоянно или да не бава и това е изход. Някъде от към върха се вижадат щъкащи възторежно фигурки и се чува откъслечна руска реч... мда братята са насякъде. /макнамара/.
Рилския манастир.
По-близо.
На Мальовица сме вече.
Радко се крие от вятъра.
Към Додов връх наняколко пъти си сменяме с Ирена обувките... лошо. Май Скарпетата не я заобичват от пърия път. Вината е моя, понеже обувката, е хубава, но никой луд няма да тръгне с нова обувка на дълъг преход. Освен Жена ми, щото аз съм я помолил...
Поглед назад...
По маршрута.
Накрая обува резервните платненки и нещата се оправят. Малко преди Вазов настигаме човек. Интересен, свещеник от близко село и доста добър познавач на района.
На Вазов е весело. Не се познавам лично с Венци и помощниците му, но ни приемат много добре. Аз не съм претенциозен към хижите и стопаните им, но в повечето случаи получаваме просто добър прием или лично и позитивно отношение от Хората горе. Що ли?
Картина от билки и семки в хижата.
Тук, в столовата до късна доба седим, говорим си, а Радко пада на табла от една симпатична какичка и накрая се скриваме в едно бунгало до хижата, под звездите.
Умората не се шегува...
Зелени рид.
На другата сутрин потегляме.
Минималистичния ми багаж - десет литровка за катерене или байк с манджи и примус вътре и осветления.
"Огромната" раница на Радко по лека от моята. Вътре е пухеното ми елече, едни гащи, три чорапа, ръкавици и шапка.
Първом пътят е към Езерата.
В Седмото езеро откривам черупки от езерни миди, които Йоана после, вкъщи, правилно определя като обелки от шам-фъстък.
Ама настина приличаха...
На връщане през разклона лукавия ме отнася към вр. Вазов, докато Ирена ми вика ядосано отдолу, че Зелени рид е в друга посока. Съгласявам се накрая и се връщам. Известно време вървя мълчаливо надолу, докато жена ми зад гърба ми добавя съответстващите коментари за способността ми да се ориентирам.
Урдини езера.
Горе подухва...
...накрая забравяме за спречкването и снимам някакъв човек – възкачен на вр. Харамията...
Ето една майка с две деца.
Срещаме и таткото с останалите. Заобикалят ни отдалеч, като ни видят.
Подухва още по- и Радко нахлузва шлемофона.
Иде есен и тоновете се затоплят.
Скоро навлизаме в гората.
Борове с кора на широколистни дървета
При внимателно оглеждане, наоколо се намират немалко боровинки и дори малини, което отдалечава перспективата на финиширането на ЦПШ. Всъщност бърза работа нямаме. Минаваме 7-часови разстояния за 10-11 часа. Мисля си – не съм бъхтил вчера из цяла България за да бързам тук... ако може и двайсе часа щяхме да вървим само да не се мръква. При разклона за хижа Вада ни настига бързащ човек. Раницата му е малко по-висока от Радко. Кимваме си и ние поемаме надолу към реката. Скоро достигаме кът за отдих, където набързо забърквам една супа и като бонус изравям от джобовете последните парченца „Петрохан”.
Плюс две-три филии черен хляб става страхотен, но поносимо вкусен буламач.
Към 18 часа сме на ЦПШ. От оняденшната лелка няма и следа и всичко е заключено... Знаех си и ползвам резервния вариант – Чайната.
Бързо се договаряме със собственика за цената – пак около 15 на тяло и разпускаме с някой и друга бира, а Радко със сок. Стаите са доста луксозни и вече не съжалявам за Школата, дори си мисля че сме имали голям късмет с настаняването тази вечер. После мръква, захладнява и се прибираме в уютното стайче. Там до посред нощ хапваме пийваме и кроим шапката на утрешния ден.
Ден за почивка. Самоков.
На другия ден преди обяд навигацията вместо до музея ни отвежда до един междублоков паркинг и затова се разхождаме през целия център на Самоков. Музеят е интересен на всеки го препоръчвам. Има много експонати пряко свързани с името на града и с добива на желязо. Тримата научаваме доста нещо за развитието Самоковската епархия и за първите училища тук.
Небезизвестната самоковска джамия.
Местни, почернели от...Слънцето гражданчета, оглеждат и опипват метала на стари гаубици в центъра на града като начални стъпки в интеграцията под бдителното око и флага на ЕС.
После вън докато се разхождаме из уличките на градчето, ядосано си мисля защо навремето новите управляващи в следосовобожденските години са избрали за столица не град известен с нещо позитивно – като Велико Търново, Пловдив, Русе, Самоков, Ловеч, Габрово или Бургас дори, а някакво западащо мръсно градче в полите на Витоша... както и да е.
Цитат от Уикипедия:
В края на 18 век градът започва да запада със западането на самата Турция, освобождението на Сърбия и приближаването на границата до София, в резултат на което изостава в развитието си. Към всичко това се прибавя големият пожар от 1816 г., чумата от 1857 г. и две земетресения съответно през 1818 и 1858 г. От внушителния брой от около 70 000 жители в края на 18в. в следващите десетилетия населението намалява на около 10-15 000.
Пътьом към колата се отбиваме за фурнети за Радко и ставам свидетел на отношението на суровите самоковски майки към три годишните им деца.
Една лелка си върви с детето и го гълчи...
„Абе ей, лйно мръсно ся ше те подкарам с шутове към къщи бе...”:shocked:
... и действително му играе един ритник в меките части, докато си бъбри с друга себеподобна. Е, лек де. Детето, явно привикнало на този спартански начин на отглеждане, се призимява меко и продължава да хълца...”мамамамамамамамамама”
„Сигур е само гледачка”- се обажда из-зад гърба ми Ирена докато озадачено зяпам този фрагмент от шарения пъзел на нашенската народопсихология...
После след като фурнетите са изядени, а кафето изпито отиваме до Метоха. Джипиеса ни е докарал на сто метра от него и там случайно съм паркирал колата. Вътре е много красиво, особено в църквата и някак спокойно, чак да не му се тръгва на човек. Някакво драконче, артефакт на стената на църквата...
Дракончето.
Нашата Мария у която ще отсядаме в Кокаляне , работи до 18 часа, а е ранния следобяд още. Къде, къде... и давам газ към Сапарева баня да гледаме един гейзер. Според рекламата единствения в континентална Европа. До гейзера спирам на някакъв паркинг в края на който има Цирк. Очаквам някой да ме потърси по хендито и да ме пита къде сме...
„Ми в Сапарева Баня”
„ А, ко праите там”
„ Ми нищо, на цирк решихме да отидеме”...
После обикаляме гейзера и след няколко снимки пътя естествено ни отвежда в скромно ресторантче.
Хубаво шкембе правят там и са любезни и гостоприемни...
Часът на срещата ни наближава и паля към Кокаляне. Обаче минавам през Бистраца и Железница. В едно от двете села хората практикуват друг вид разходки, не като с кофите в Говедарци. По улиците е пълно с мъже на средна възраст които барзат нанякъде с празни бирени шишета в ръце. Кой с три, кой с пет, кой с колкото може. Може би това е също вид следобедна физкултура. Загадъчна е Западна България, да.
Към 18 часа с Марийка се срещаме пред селмага, където вече съм успял да жулна една бира, а Ирена кола. После сладки приказки в уютната ѝ Вила Виликула, наденици на плоча, салатки, ичкии, а торбата ми с борина която Ванката ни подари над Ракитово отдеве на предното ходене, преминава в софийско владение.
Накрая емблематичния 11 септември свършва и заспивам в поза ембрион до Жена ми на дивана.
Мусала.
12-ти е вече. Радко става на десет години днес. Към 9 се изстрелваме в посока Боровец. Мммм от към Самоков действително баира е по-плавен, затова пристигаме бързо, а аз оставям Астрата до базата на ПСС, с любезното съдействие на Пламен - управеителя ѝ. Хората под кабинките са направили паркинг, ама кой да знае...
26 денара е двупосочния билет за тримата до Ястребец и скоро полетяваме нагоре към стратосферата. На Радко му е много забавно...
”сега ако спре тока... ако кабинката падне, ако излезе буря?” – живо се интересува синчето ни от пълната гама въображаеми мизерии, които могат да се случат на пътуващите в лифта.
В 10.15 сме на Ястребец, а в около 11 на хижата.
Тук започва едно епично търчене нагоре, заради моята параноя да не изтървем последната кабинка. В резултат на което изкачваме върха за час и нещо и изпреварваме повечето кандидат-изкачвачи по пътя. А, те не липсват – има най-малко една голяма група и маса индивидуалисти.
На Върха.
Пак...
Горе пийваме по чайче и се запознаваме с един 73 годишен човек от Самоков, който редовно си качва Мусала /на връщане дядото мина като хала покрай нас, а не е да сме слизали бавно/. В момента е облечен с дънки, анцуг горнище и на краката едни плетени обувки, дето зевзеците им викат миризливки. И носи някакви буркани в торба.
Радко търси обхват за телефона си. Щото поздравите направо валят от цяла Европа.
Поглед надолу.
Общо взето горд от себе си.
Както казах, на възрастния човек с дънките му дишахме праха:shocked:
Пак скрил ръцете в ръкавите.
На хижата долу отмаряме малко, като се поглъщат „петрохани” и кашкавалец на поразия.
После следва кабинката надолу. Първоначалният ѝ полет след горната станция, предизвиква резки и бурни страсти в част от Семейството...
Доле на ПСС се запознаваме със симпатичен чичка от Добричко, който ни демонстрира съчетаването на полезното с приятното. По време на почивката си в Рила е успял да напълни микроскопичното си „Тико” с огромни количства картофи, чушки и патладжани от местните угодия. Чакал го дори един телешки труп в близък магазн у фризеро... След като научавам къда са най- ефтините дънки и бели кожени якета и черни мерцедеси, си бием камшика към Марийка. После – огъня, плочите, месата и салатата... И скромното духане на свещички от Радкова страна върху нещо шоколадово и много вкусно, наподобяваще прототорта.
Пътят към Варна.
На другата сутрин си вземаме довиждане с любезната ми супер приятелка и стъпваме на обратния път. Време има, решили сме да пренощуваме в Твръдица в небезизвестната къща „Росана” – трети път за това лято. Затова се отбиваме до Пазарджик пътьом. Впечетлява ме изобилието на платени паркинзи там и зелените блестящи джамове на новата болница. И часовниковата кула естествено.
На излизане от музея се пошматкавме малко из центъра, а аз купувам туба Фусидин, щото на Радко устните са му заприличали от слънцето и вятъра на задните части на мармозетка. После излизаме от града и се качваме пак на магистралата при някаква Цалапица май. Време има. Решаваме да посетим Карановската могила. След Стара загора, по първостепенния път през има-няма няколкостотин метра има полицаи под крайпътните орехи... не проявяват интерес към нас, нито ние към тях. В Караново, намираме могилата и хлътвме под асмата.
Хората продаващи билети, колкото могат ни обясняват - защо, какво и как се намира тук и правим бавна обиколка, замезвайки обилно с грозде.
Линията с означението на пластовете.
Тук-там стърчат артефакти.
Покрай Караново.
Към 16.30 вече хлопаме по джиесема на „вратата” на къща Росана. След кратък релакс, оставяме Радко да гледа телевизия и отпрашваме с Ирена по посока Калето.
Първом вървим по екопътеката, след това забиваме през коритото на една река.
Зида е доста дебел...
Кът за отдих е наблизо.
Наскална живопис:shocked: или опит за за скъпоструваща интерактивна схема на района. върху трайно природно табло
Обратния път е по-благ, щото е надолу, а и бързаме понеже взема да мръква. Следва обичайното нощопрекарване от последните седем дни, хапка пийка, лаф и ... поза ембрион накрая.
На другия ден закусваме полагаемите сандвичи и отлитаме към дома. Следобяда сме в къщи.
Забележки.
1. 1400 км пропътувано разстояние, среден разход малко над седем газ. Тая Астра приятно ме изненадва.
2. В Чайната на Мальовица по хъръби се спи от хотела и от ЦПШ. Има нет.
3. С платненки може да се премине целия маршрут който направихме. Стига да е хубаво времето.
4. Най-свесните туристи според Венци от Вазов ходят през непочивните дни на септември.
5. В Самоков ми думнаха картата в един банкомат. По сетне се обади една мацка от мойта банка и заяви, че картата ми е блокирана поради теглене на пари от съмнително устройство.
6. ...това за София и мръсното градче малко се олях. Ясен е идеалът за Сан-Стефанска България и близостта до Македония но... какво е била София и какво примерно Русе тогава. И остава неприятното чуство.
7. На маршрута никакви забележки по колата. Ден преди тръгване ми падна изгнилото гърне в Суворово между магазина за авточасти и СО2 заварчика. Ден след като се върнахме спуках лошо гума пред гаража на гумаджията /той ми е съсед/ пак в Суворово.
8. Обектите в Рила ги говоря по памет, щото картата която купих преди да тръгнеме , мистериозно изчезна още същата вечер.
Вто Юли 02, 2013 10:33 pm
Ilko
Регистриран на: 16 Яну 2013 Мнения: 215 Местожителство: България
Браво!
Сря Юли 03, 2013 8:00 am
slavei
Регистриран на: 07 Авг 2007 Мнения: 261
Re: Рила 2.1
Kent написа:
Има и на Цанко и Радко от Безенгийската стена. Виждал съм такава на ... Мисес кош май се казваше. Това беше отдавна.
Да заслона се казва Мисес кош, но до колкото си спомням скалата с плочите беше преди заслона. Даже имам чуството, че беше по-близо до лагер Безенги от колкото до заслона
Edit:
объркал съм се. Скалата е след заслона, ако се идва от към лагер Безенги.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
бава и това е изход. Някъде от към върха се вижадат щъкащи възторежно фигурки и се чува откъслечна руска реч... мда братята са насякъде. /макнамара/.
