Неуспех по ръба на Атон. 13 манастира.

Да, случват се и такива неща. Да не успееш. И човек трябва честно и ясно да си ги казва. Но именно неуспехите – поне така си мисля аз – учат далеч повече. Но всичко с времето си...

Атон, декември 2010 г.

Някъде през 2009 г. започнахме със Стефан да обсъждаме отиването ни до Света гора – така, както си знаем – дълго и напоително, но никак не ни се искаше като мулета да се качваме от юг по нормалния път. Започнах проучвания за други маршрути, но не намирах никаква що-годе прилична информация. Накрая влязох в кореспонденция с гръцки катерачи, но и те бяха катерили или стената, или кулоара откъм Великата Лавра. А ние със Стефан вече си бяхме набелязали северо-западния гребен – къс и елегантен маршрут с много неизвестни. Другото – не искахме да ходим през лятото заради навалицата, през есента – заради безводието, така че оставаха пролетта и зимата. Избрахме зимата – да е по-истинско, но най-вече, за да има повече сняг по скалите – и по-лесно, и по-фотогенично.

Атон, март 2013 г.

Дойде време и за Коледата на 2010 г. тръгнахме. След цяла нощ из пътя Пежото 106 на Стефан ни остави в Уранополис, оттам се качихме на лодката в 6.30 ч. и след два часа и кусур слязохме на Арсаната (пристанището) на манастира Свети Григорий. Стъпихме на свещена земя.

Манастирът Симонопетра и арсаната му, декември 2010 г. Снимка SPI

Манастирът Свети Григорий, декември 2010 г.

За още 4 часа и половина по чер макадан бяхме на 1042 м. над морето: връх Анти Атон (Анти Атонас или, както му казват накратко местните – Антитонас). Времето оставаше нестабилно и топло, снегът беше малко и в нас започнаха да се прокрадват съмнения, доколко е изпълним планът ни. Затова пък раниците бяха тежки ли тежки, а ние, както обикновено, недоспали. Продължихме по билото, стигнахме черния път от манастира Свети Павел за Великата Лавра и наченахме маршрута, но времето необратимо се беше скапало – върхът никакъв не се виждаше, снегът си беше каша, ние бяхме прогизнали от влагата... А беше още обяд.

Атон вляво и Анти Атон вдясно, декември 2010 г. Снимка SPI

Върнахме се на пътя и веднага хванахме стоп. Спря ни голям джип с монах от манастира Ивер вътре и кръстче, полюшващо се на огледалото за обратно виждане – гледка, която отсега нататък ставаше традиционна за тези места. Добрият човек ни свали до Свети Павел, почти на самия морски бряг, пожела ни Бог да помага, а ние, останали без избор, „запрегнахме” към скита Света Ана – стартовата точка за нормалния път на 300 м. над морето.

Скитът Света Ана, декември 2010 г.

След час и нещо „се изръсихме” там, но навръх Коледа игуменът ни отказа гостоприемство. Ние му махнахме да е жив и здрав и продължихме нагоре. Свряхме се в един параклис някъде на 700 м.н.в., колкото да придремем и сутринта по тъмно се юрнахме нагоре. Бързахме, за да хванем лодката в 13.30 ч.

Стефан „вкъщи” – малкия параклис, който ни приюти, декември 2010 г.

Бързо се качихме на върха. Времето си оставаше скапано – мъгла като мляко, влажен студ. Постояхме в църквата на самия връх и пак юрнахме надолу да не изпуснем лодката. За час и петдесет минути „свалихме” тия 2 километра денивелация, колкото да разберем, че лодка няма да дойде – нехайните вълнички се бяха сторили истинска буря на гръцките капитани и те бяха отказали да излязат в морето.

Стефан на върха, декември 2010 г.

И моя милост също, декември 2010 г.

Опънахме палатката под една маслина, набрахме си лимони и дълго слушахме протяжния вой на чакалите през нощта. На другия ден се прибрахме. Върхът беше изкачен, но идеята за ръба си остана.

Човекът под дървото на живота. Върхът е извън кадър по посока на погледа. Декември 2010 г.

Със Стефан продължихме да си говорим за Света гора – къде на шега, къде по-сериозно. А времето си минаваше... Докато не дойде 2013 г. От предишния ни опит знаехме, че през декемри и, вероятно, през януари е рано да се ходи, заради малкото сняг, затова решихме да отидем в края на март. Оказа се късно... сигурно някой февруари ще си изкарам рожденния ден там... По познатия път, но този път с Корсичката и нов шофьор в мое лице, стигнахме Уранополис и се качихме на по-бърза и скъпа лодка – тази в 8.30 ч., която за час ни остави на Арсаната на манастира Свети Павел.

Първи впечатления от старата тема. Снимка SPI

Манастирът Свети Павел. Снимка SPI

За още час бяхме набрали 500-600 м. височина, когато пак джип пак ни качи на стоп до познатия вече превал. Човекът не беше монах, но кръстчето си беше на огледалото. Той само поклати скептично глава, като разбра нашите планове. Ние продължихме по билото и макар че още не бяхме прехвърлили 1000 м.н.в. разбрахме, че няма да е лесно – пътека липсва, стръмно е, скалисто, гората е гъста и пълна с изпопадали дървета.

Стефан из гората.

Към 15 ч. опънахме палатката на една малка полянка на самото било, хапнахме на две на три и тръгнахме да си проучваме пътя. Времето като че изчистваше – облаците „легнаха” долу, върхът „се отвори”, но снегът пак беше малко, по-малко от предишния път, и пак беше топло... Преодоляхме бавно челните скали и гребен – вече виждахме целия маршрут. С изключение на участъка, който се пада зад предвършието на Атон. Но вече беше късно и ние се върнахме.

Палатката и първите скали – след този гребен се огледахме и се върнахме.

Времето е все още хубаво, а надеждите – големи. Снимка SPI

През нощта валя на два пъти, на сутринта – първа цигарка: навън познатото ни вече мляко – мъгла с видимост 15-20 м., топло... честито! Към десет – втора цигарка: мляко. На обяд – трета: пак мляко. Обадихме се за прогноза – мляко през следващите три дни: четвърта цигарка. Трезво обсъдихме ситуацията със Стефан – да вървим на сляпо е глупаво, кеф в цялата работа няма, рисковете да се „затапим” някъде, където „ни напред, ни назад” – големи. Извадихме картата, набелязахме си алтернатива: колкото можем повече манастири да видим. Прибрахме палатката, оставихме Атон за друг път и се върнахме на пътя.

И жестоката истина на другия ден.

Там, както обикновено, на първата чешма ни спря джип – черно кубче Mercedes с монах и кръстче на огледалото... както Стефан тихичко каза: „Ей тоя, ако не е шофьор и бодигард на игумена!”, а аз скромно си помислих: „То организираната престъпност, МВР и Църквата (поне нашата) май са заедно от „вярната” страна на барикадата”. И без това досегашните ни наблюдения показваха, че Господ много-много не се вясва тук, но за сметка на това всички манастири – огромни, лъснати, с повече помощен персонал отколкото монаси – приличаха повече на клъстъри на една гигантска корпорация със седалище на небето. Нашият монах обаче беше добър човек, румънец, похвали Рилския манастир – беше го виждал само на снимка и не знаеше какво се случва там нощем... Остави ни на манастира Свети Филотей и така се почна нашата със Стефан светогорска обиколка.

Добрият румънец пред входа на Филотей.

И църквата вътре. Снимка SPI

Първо отскочихме за половин час до манастира Каракал. Беше ранния следобяд – пусто и празно, без жива душа. После Стефан ми сподели, че именно Каракал му е харесал най-много. Разбирам защо – там май се беше върнал Господ: ние седяхме тихо на кълдъръма в двора, а в църквата монасите пееха, чисто, дълбоко и искрено. Игуменът излезе и с добри думи на перфектен английски ни покани да пренощуваме в манастира. Благодарихме му учтиво – трябваше да гоним нашия Зограф, а той е най-отдалеченият манастир от всички.

Малък параклис по пътечката между Филотей и Каракал.

Манастирът Каракал. Той е с най-голямата крепостна кула от всички манастири на Света гора. Снимка SPI

Църквата на Каракал. Снимка SPI

После „подкарахме” към Ивер. Върви се почти само по черен път. За 2 часа стигнахме. Голям, богат и известен манастир, трети в йерахията на Света гора, някога грузински, откъдето и името му – в ранното средновековие на Грузия се наричала със същото име като Испания – Иберия. Позволих да вляза в църквата с тайната надежда да видя Портаитиса – иконата-закрилница, за която се смята, че ако напусне Света гора, тя ще загине. Видях я – игуменът се молеше пред нея, наоколо притичваха монаси и се кръстеха, а на светлината на свещите аз буквално с кожата си усещах какво е имал предвид Умберто Еко в „Името на розата”.

Цитаделата на Ивер.

Църквата на Ивер, в нея се пази Портаитиса и за която се смята, че е тук от 999 г. Снимка SPI

Старата арсана на Ивер, в която спахме.

Авторска фотография. SPI. Вляво в далечината се вижда Ставроникита.

Беше станало надвечер. Бързо намерихме пристан за през нощта – в буквалния смисъл на думата: старата Арсана на Ивер. Опънахме шалтетата над морето – под нас бяха „гаражите” за лодки, но лодките отдавна ги нямаше и само вълните се разбиваха в скалата отдолу. На сутринта тръгнахме по тъмно – чакаха ни едни 30 километра до Зограф с тежките раници. След час по стар кълдъръм, който някога е бил единствената комуникационна артерия между манастирите, стигнахме Ставроникита, малък и спретнат манастир, изкочил върху една скала над морето.

Калиагра, арсаната на манастира Кутлумуш.

Манастирът Ставроникита. Снимка SPI

Ставроникита, Ню Мексико. Снимка SPI

По пътя към Пантократор.

След още половин час бяхме в Пантократор, голям и малко запуснат манастир, в който не видяхме жива душа. Седнахме в една красива беседка с панорамна гледка, Стефан „глътна” нещо смешно и ги „подреди по ред на номерата”: Каракалу стана Макалу, а престоящият Ватопед – Мотопед (или Водопад).

Манастирът Пантократор.

Вътрешността на манастира. Снимка SPI

Ставроникита на заден план и Пантократор на преден.

Стефан „бримчи” по кълдъръма към Ватопед.

Оттук „захапахме” кълдъръма, за да прехвърлим до въпросния Ватопед, който е втори по йерахия и по големина след Лаврата. И наистина е голям – поне четири пъти по-голям от Рилския, с 8 църкви, ако съм видял всички, и часовникова кула. Само дето по-скоро беше една голяма строителна площадка от доста светски тип: майстори се сновяха във всички посоки, кулокран „въртеше” из небето, оказа се, че има полицейски участък и пожарникарска служба, а зад един дувар намерихме и бензиностанция, шумът беше невъобразим... Неусетно си спомних за думите, които един български политик някога ми сподели – през социализма поискал да осигури дизелов генератор за Зограф да има ток, а все пак бил втори човек в България по това време, но монасите категорично отказали, за да им е чиста вярата...

Манастирът Ватопед. Снимка SPI

Вътрешният двор на манастира.

Част от църквите.

Часовниковата кула. Снимка SPI

Ватопед. Снимка SPI

Който иска, да вярва в масони, който иска – в Бог.

Тук трябваше да решим със Стефан дали хващаме директно към нашия манастир или минаваме и през Есфигмен и Хилендар преди това. Беше някъде по обяд, така че не мислихме много и, разбира се, избрахме по-дългия вариант. Подкарахме по морския бряг, а после пак по кълдъръма, прехвърлихме няколко баира и след 2 часа и нещо се озовахме на морския бряг пред вратите на отцепническия манастир Есфигмен. Пиша отцепнически, защото той е решил да скъса всякакви връзки не само с другите манастири, но и с Вселенския патриарх в Цариград, под чиято шапка всъщност е Света гора. Причината – както ми каза един българските монаси – съпротива срещу започналия процес на икуменизъм, т.е. на помирение и обединение между всички християни – католици, православни, протестанти, копти и т.н. Неслучайно девизът на манастира е „Православие или смърт”. Преживял е многократни опити да бъде насилствено опразнен било от Църквата, било от Държавата (гръцката). Смело мога да кажа, че този манастир е най-живият и автентичен от всички. Пълен е с монаси, почти няма помощен персонал – сами си работят всичко и всичко е грижливо обработено. Разбира се, има го подозрението към всеки чужденец – кой си, откъде си, защо идваш, но то е разбираемо.

Манастирът Есфигмен.

На път за Хилендар. Снимка SPI

Самотно стърчащата кула на арсаната на Хилендар. Снимка SPI

Кипарисовата гора към Хилендар.

И третата ми среща със Стефан Душан – след Дечани и Призрен.

Продължихме нататък и след още половин час влязохме в Хилендар. Но още преди да прекрачим прага му, монах се затича към нас, учтиво и загрижено питайки ни от какво имаме нужда, дали не искаме да ни „хвърлят” с джипа до Зограф. Първоначално отказахме. Друг монах ни пое, насочвайки ни кое какво е в манстира, и с прости думи човешки ни рече: „Сликайте на воля у поле, али у црква не сликайте да не щетите Бога”. Да ти се свие сърцето като видяхме какво е останало от Хилендар след големия пожар от 2004 г. – целият манастир е практически унищожен, с изключение на църквата в средата му и каменната крепостна кула. Братята сърби се мъчат да го поправят, но работата върви бавно и трудно. Разгледахме хубавата църква и си затръгвахме – чакаше ни още един бая стръмен баир към Зограф, а трябваше да стигнем по светло да не затворят портите. Тогава пак изникна учтивия монах, държеше плик с домашен хляб и домашен кашкавал. Пак ни предложи да се возим с джипа. Срам не срам, поставих Стефан (който винаги всяко човешко общуване и преговорен процес оставя на мен) пред свършен факт и приех наполовина – само до превала. Теслимиха ни един млад и весел послушник за шофьор, който ни остави точно на стария кълдъръм.

Тъжният Хилендар. Снимка SPI

Църквата на манастира.

Детайл.

На превала опитахме хляба и кашвала и за час и нещо през чудна гора „се занесохме” до Зограф. По пътя се отбихме до пещерата на Св. Св. Дамян и Козма.

Най-накрая малко усещане за планина. Снимка SPI

Пещерата на Св. Св. Дамян и Козма.

Зограф. Снимка SPI

Църквата. Снимка SPI

Главният вход и самолетчето на покрива, на което пише „България”.

В нашия манастир бяхме посрещнати гостоприемно – нахраниха ни с боб, маслини и ябълка и ни настаниха в скромна, но уютна стая. За съжаление и Зограф е тъжна гледка – Банската махала още не е възстановена от пожара през 70-те години на миналия век (!), но за сметка на това източното крило поддава под напора на склона. А пари, както ми каза един добър и интелигентен монах, няма. Попитах го защо, а той спокойно ми отговори: „Допреди кризата държавата даваше по някой лев, но от 3 години – нищо.” Беше ми на езика да го попитам: „Ами нашата Църква, която си избира патриарси и си залага часовниците по аукциони и която е втори по големина собственик в България след държавата?” Както и да е, хубавото нещо е, че в манастира има към 40 послушници и монаси. Вечерта падна и със Стефан трябваше да обсъдим плана за утре. Имайки предвид случката от предишния път, решихме да гоним Дафни, арсаната на столицата Карея – там шанса ни, ако мине лодка, да я хванем беше най-голям. Пък и щяхме да видим още няколко манастира. Но това означаваше пак да ставаме по тъмно, че лодката по график я даваха да мине през Дафни в 12-13 ч. Това пък поставяше въпроса за портите на манастира – дали ще са отворени толкова рано, а на всичкото отгоре през нощта се сменяше времето. Поприказвах с тоя-оня, получих гаранции и... в 5.30 ч. застанахме пред... залостените порти. Зърнах един монах, обясних му, че бързаме, той гневно ми каза, че всички са на молитва. Палнах нервно една цигара, в тоя момент монахът се върна, кресна ми, че в манастир не се пуши и ни посочи малка отворена порта зад църквата. Така с гузно и натежало сърце си тръгнах от Зограф, а Стефан не успя да влезе в църквата да види фреските на Захари Зограф.

Арсаната на Зограф.

По видело бяхме на нашата Арсана и се зачудихме дали да се качваме до Констамонит, но, виждайки издайническите нехайни вълнички, решихме да я караме по брега. След час и нещо „акостирахме” в Дохиар – манастирът, който поне на мен най-много ми хареса. Набрах си за спомен няколко лимона и продължихме.

Манастирът Дохиар. Снимка SPI

Авторска фотография. Снимка SPI

След половин час влязохме в Ксенофонт, голям и красив манастир на самия бряг. Послушахме малко от службата и бързо подкарахме нататък. Усещахме притеснението на миряните дали ще дойде лодка, а опитите ми да се свържа я с пристанище, я с полиция доведоха единствено до там, че събудих някакъв неанглоговорящ полицай... в 10.30 ч.

Манастирът Ксенофонт.

Една от църквите вътре. Снимка SPI

Почти транзит минахме през руския манастир Пантелеймон – не съм виждал по-бездуховно място, грандоманско и без всякакъв вкус, но пък с фанатизирани монаси, които на въпроса ми: „Ще дойде ли лодка?” ме попитаха със зъл поглед: „Ти значи не вярваш?” Като випускник на руска гимназия им отговорих в оригинал: „Да, не верю. Особенно здесь.”

Манастирът Пантелеймон. Снимка SPI

Към финала – Стефан на фона на Атон.

Финалният акорд в нашия спринт беше кълдъръма към Дафни, който изведнъж „дръпна” нагоре към манастира Ксиропотам, цели 300 м. денивелация. За капак ни стовари на прашния път към Карея, по който нито една кола не ни спря. А Стефан, който от Заврачица с парабола в погледа вижда „пирона” на КЦМ-то в Пирдоп, спокойно съобщаваше, гледайки Дафни някъде долу: „Абе, то черно от народ на пристанището.” Точно в 11 ч. пристигнахме – краят бе близо, но не съвсем... след финалния акорд, предстоеше финалната битка – едни съвсем истински Армагедон да се докопам до 2 билета за ферибота, който поне щеше да дойде. След два часа борба на всички езици, включително тези, които не знам, и стоическо търпение пред един шубер, чух някакъв грък да смотолеви: „Иван, ту тикетс. Ноу ор невър.” Проснах се върху шубера с цялото си тяло и рекох: „Дай!” Стефан си седеше под едно дърво и необезпокояван снимаше. Така е, когато си оставил всичко земно, светско и порочно в ръцете на Провидението.

До следващия път.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Чет Апр 11, 2013 10:37 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Поредния хубав пътепис ръкопляскания

Това за манастира Есфигмен е много интересно.

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

ЕЕЕЕЕ МОМЧЕТА МНОГО ХУБАВ ПЪТЕПИС! Имам два въпроса как направихте организацията с разрешителните. От някъде имах информация, че там се ходи след специални разрешения и пускат само определена бройка хора. Второ, жени разрешават ли там да ходят? Това е монашески район и не пуска ли жени. Вярно ли е ? Ако не е тайна дайте повече инфо за обганизацията защото ние сме семейна група, която има желание да отиде до там , но ви вълневат тези проблеми. Екскурзиите, които се организират от тур. фирми предлага манастирите да се гледат от морето, ако е хубаво времето. Предлагам от форума да се организираме и да отидем колективно . Какво ще кажете ? Idea

	dan написа:
	Това е монашески район и не пускали жени. Вярно ли е ?

Точно така. Там жени не се допускат, поради което туроператорите предлагат разглеждане на манастирите от дистанция - от морето.

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Цитат:

ЕЕЕЕЕ МОМЧЕТА МНОГО ХУБАВ ПЪТЕПИС! Имам два въпроса как направихте организацията с разрешителните. От някъде имах информация, че там се ходи след специални разрешения и пускат само определена бройка хора. Второ, жени разрешават ли там да ходят? Това е монашески район и не пуска ли жени. Вярно ли е ? Ако не е тайна дайте повече инфо за обганизацията защото ние сме семейна група, която има желание да отиде до там , но ви вълневат тези проблеми. Екскурзиите, които се организират от тур. фирми предлага манастирите да се гледат от морето, ако е хубаво времето.

Привет,
отговарям ясно и кратко:
1. Както Speedy е написал жени не се допускат на Света гора - това е закон от основаването на "Монашеската Република" в средата на Х в. По тази причина още византийските императори издават и друг закон, с който се забранява строежа на пътища, водещи към полуострова. Това пък е причината единственият достъп до Атон да е по море.
Изключенията: при продължително лошо време /обикновено през зимата/ след решение на представителите на всички манастири в Карея /които de facto са правителството на Света гора/ се отваря за ден-два сухопътната граница. Тя представлява двуметрова телена ограда. За жените - единственото засега изключение е подслоняването на бежанци /вкл. жени и деца/ по време на Гражданската война в Гърция през 1946-1949 г.
2. Организацията. Цената в момента /такава беше и през 2010 г./ е 25 евро за едно разрешително за един човек. Стъпка по стъпка: стъпка едно - звъниш в Солун на тел. +30 2310 252578 с конкретна дата и брой хора, стъпка две - ако ти потвърдят, им изпращаш сканирана/по факс личната си карта, стъпка три - в поклонническия офис в Уранополис си вземаш разрешителното като го плащаш на място, стъпка четири - качваш се на корабче. Разрешителното е за три нощувки /4 дни/, можеш да го продължиш в Карея в работни дни за още 1 нощувка /два дни/ отново за 25 евро.
Разписание на корабчетата тук: http://www.mountathosinfos.gr/pages/agionoros/ferry_info.en.html
Ориентировъчни цени: Уранополис - ман. Св. Павел с бързата лодка в 8.30 ч. - 16.50 евро, ферибот Дафни - Уранополис - 8 евро.
За допълнителна информация погледни тук: http://www.summitpost.org/mount-athos-agio-oros/154499
За интересна информация, детайли и снимки погледни тук: http://athosweblog.com/
Ако имаш други въпроси от практическо и друго естество, питай без притеснение.
Моята информация е с отворен код.
Желая Ви успех.

Има и по-лесен начин-една българка има хотел в Йерисо.
Спиш в хотела и срещу 25евро и на др.ден те закарва с колата до ферибота в Уранополи и след колкото дни сте се уговорили те чака отново с колата на ферибота и те връща в Йерисо.
Как ги вади визите нямам представа.Никакви други пари не иска.
Не и пазя телефона,но със сигурност някой друг от групата,дето ходихме по-миналата година го пази и ако някой го интересува ще му го дам.
Лично аз съм разочарован от Атон-очаквах едва ли не пътуване във времето.

Малко след минаването на границата видях един поп да се носи с моторница подобно на нашите джет-дебили.Оказа се ,че има и асфалт, и таксита ,и автобуси,че и ТИР-ове извозващи дървени трупи.Сече се яко.
Най-голямото разочарование беше на върха на планината.Там заварихме група арнаути,които с грамадно канго буквално отсичаха върха потънали в прах и шум.Щели да правят огромен параклис,в който да спят поклонниците на някакво годишно събиране.
Как да не си отпсува човек..
Иначе архитектурата на манастирите наистина е потресаваща.

Сърдечни благодарности на Ivan ' Dinkov - много си точен и перфектен, и всички останали, които отговориха на въпросите ми и подадоха информация за Атон. Явно няма да се ходи до там защото групата болшинството са жени-внучки и дъщери. ЖАЛКО , а така се бяхме наточили за там. Явно ще обиколим около Без бог и Рибни езера.

Пътеписът е наистина добър, задъхан, както и самото пътуване. Поздравления. Въпрос. Около църквата-заслон „Панагия” има ли вода, или трябва да се носи отдолу?

Привет, благодаря за добрите думи. Що се отнася до водата на заслона "Панагия" - видях, че в заслона /или до него, може да бъркам вече в спомените си/ има кладенец с капак. Когато погледнах вътре ми се стори - декември месец - негоден за пиене. Водата беше мътна и застояла. Иначе в заслона освен нарове с одеяла, има и кухня - видях готварски примус - и огнище. Успех, ако ще ходите.

Привет. Планът е тръгване на 24 май с "...........". Ще разказвам.

Постът е редактиран от admin

Привет. Не се сърди, но след като си си наел агенция/водач за дадено пътуване, редно е да отправяш въпросите си към нея/него. Не е коректно и аз да се бъркам с информация или идеи в едни по същество търговски отношения. Както е некоректно и информацията, която предоставям в този форум да се ползва за търговски цели. Доколкото знам, реклама или самореклама е забранена в този форум, макар да виждам изключения.

Въпроса зададох защото пътеписът бе най-новото, което намерих. Информацията ползвам за себе си. Не мисля че репликите звучат като реклама или саморекла. Независимо от това, благодаря, ще се събразя с забележката.

Драги г-н Динков, с голямо удоволствие прочетох прекрасния Ви пътепис. Направили сте и чудесни снимки. Мога да оценя всичко това, защото съм стар поклоник на Света Гора - Атон. С Вшия пътепис направих още едно пътуване до там. Искам само да добавя, че църквата до пътя Каракал-Филотей е посветена на Св. Георги, а пещерата, до която се ходи по пътека, отклоняваща се от тази от "Зограф"-до шосето към "Хилендар" е на Св.Кузма Атонски (Вие сте писали Св.Кузма и Дамян) Може би Ви е попадала книжката "Атон.Нещо като пътеводител"? В нея има доста информация за това как да се направи поклоническо пътуване до там. С планинарски поздрав Радо от Пловдив - ех САК "Академик"-София