До връх Миджур от сръбско

До връх Миджур от сръбско
Първия ден пътуване – Димитровград пазара – купихме си истинско сирене. Погановски и Темски манастири.

И в двата имаше основно български групи с автобуси.Запалихме по свещичка. В Темско , в един магазин, пред който имаше две маси със столове , помолихме да седнем и хапнем от нашата си храна. Любезната жена на собственика- Мира, веднага ни разчисти маса. Купихме си евтина бира- около 1лв – заечарско и извадихме дисаги. Разговорихме се с хората. Фильо ги черпи от неговите бирички, те дадоха на Марк цигари, Мира ни почерпи накрая по едно сръбско кафенце и се разделихме с най-добри чувства.
Минахме покрай водопада Бигор, нащракахме снимки на водопада и на едно загубено кученце.
Към курорта пътят започна да набира височина, на места доста рязко. Накрая излязохме на обгледно място, покрай малка вила и неочаквано започна спускане. Тук аз си изпуснах нервите и реших, че сме сбъркали пътя. Обърнахме колите, върнахме се до недовършената вила, където покрещяхме за да ни чуе някой. Излезе един млад мъж и ни обясни, че Планинарският дом и хотела са точно след спускането, съвсем наблизо.
Е, пристигнахме, някои малко си починахме, други се разходиха до някой „зуб“ и - на вечеря. Спането в Планинарски дом с вечеря и закуска ни струваше около 30 лв. Уговорихме се на другия ден да закусим в 8.30 наше – 7.30 тяхно, и да тръгваме. Сутринта ни започна дъждовна. В 9.30ч. спря дъжда и потеглихме. Пътеката наистина е доста широк черен път, който по табели е 8 км., но по мнението на готвача в хижата е поне 9. Та, когато бяхме ходили по наша преценка „много“, изведнъж видяхме табела – Миджур 5 км.
Е, следваше 4, 3, 2км. Пътят не беше стръмен, хоризонтален и към нас се присъедини едно кученце, вероятно от колибата на едни пастири, покрай която минахме.

Гледахме да не разтегляме много колоната, мъгла се влачеше и периодично ни скриваше, а върха изобщо не се виждаше. Когато стигнахме табела „Миджур 200м.“, и пътят вече беше пътечка нагоре, заваля. Фильо спря да изчака групата, като че ли не беше сигурен, че ще искат да изкачат последните 200м., а ние с Марк потеглихме. Дъжд, вятър и мъгла. Тясна пътечка, която беше в посока обратна на върха по моя преценка. Най-после изви на изток и се качихме на билото. В мъглата се насочихме към един граничен камък. Зад него България беше в пропаст , но забелязах в мъглата нещо по- високо и с Марк се насочихме към върха. Вятъра беше доста силен и Марк рече – а сега кой ще се осмели да извади фотоапарат? Опасността да бъде издухан беше голяма. Е, аз се осмелих, щракнах и ето ти я в мъглата се появи Яна. След нея Фильо , а после и Светлана. Снимки.
Но не можеше да се стои много на едно място и независимо от това , че другите бяха тръгнали нагоре, решихме да слизаме. Срещнахме ги по пътеката един по един. Решихме да се изчакаме под върха с надежда, че там вятъра ще е по- слаб. Не беше. Лек , но студен дъждец, мъгла или по- скоро облаци, силен вятър – все условия неподходящи да поседнем да похапнем . Щракнах една две снимки и прибрах апарата защото ръцете ми започнаха да се вкочаняват. Потеглихме обратно. Вятъра си беше леден, но връщането все пак беше по-весело – бяхме покорили върха. Това, което нагоре ни отне около 2ч и 45 мин. – на връщане подпирани от леден вятър , дъжд и дори суграшица го взехме за точно 2часа. С малки изключения всички бяха доволни.Пак ще дойдем![img][/img]