Проклетия: Сали Исмет Бручай, Поплукс, Колата, Чет Харушес

"Oh, we're back to the Balkans again,
Back to the joy and the pain –
What if it burns or it blows or it snows?
We're back to the Balkans again.
Back, where tomorrow the quick may be dead,
With a hole in his heart or a ball in his head –
Back, where the passions are rapid and red –
Oh, we're back to the Balkans again!"
Song of the Balkan peninsula,
заглавно мото на книгата на M.E. Durham “High Albania”, 1908

Проклетия. Снимка: сп. Хърватски планинар, бр. 5, 1936 г.

Тръгнах на 27 април, върнах се на 4 май.
От тия осем дни два бяха път. През останалите шест ежедневно качвах и слизах по един връх. Общо 8650 метра положителна денивелация и още толкова отрицателна.
Пожелавам го на всеки. Посвещавам го на всички.
През цялото време бях сам. И щастлив.
Имах късмет. Нито една капка дъжд на падна върху главата ми, беше горещо и ясно. Беше истинско.

Мая Йезерце вдясно, гледан от Мая Росит. Снимка: сп. Хърватски планинар, бр. 5, 1936 г.

Някога покойният ми баща написа, че е хубаво всеки човек да си има едно място, на което само той да му знае значението. За мен това място е Проклетия. Моята Проклетия. Проклетия mon amour.

Terra Incognita - така е изглеждала Проклетия точно преди 100 години. Фрагмент от австроунгарска военна карта от 1913 г. Ясно се вижда „бялата” долина Валбона. Снимка: summitpost.org

За удобство на евентуалните читатели, както и в миналогодишния си разказ, разделям темата на части – връх по връх.
А за Коритник в Косово и Джалица в Албания ще напиша отделен пътепис.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Май 08, 2013 8:26 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

“The country of the Highland Ghegs is entirely mountainous. Although on the map its length is 75 miles and its width 55, these dimensions fail to convey vertical distance. The trails go up and down and all around, climbing, twisting, and turning. In 1929 it took as long to go the length of the Gheg Highlands by available means of travel as it did to cross the United States by rail. To an Albanian, Shala is as far from Dibra as, to an American, San Francisco is from Boston.”
Carleton S. Coon, “The Mountains of Giants”, 1950

Станах в 04.00 часа, потеглих в 05.00 часа. Дългото и мъчително време на предварителни проучвания, „четения” на карти, разкази и снимки беше приключило. Вече бях на път, но за разлика от друг път – самичък с Корсичката, а съм млад шофьор... Пък каквото пикел покаже. На границата българските власти разумно ме „бройнаха” за потенциален трафикант – с набола брада, с малцинствен тен, с цигара на уста. Качиха колата на канала и търсиха ли търсиха... Из баирите преди Крива паланка качих първия стопаджия – стар дядо, с който похортувахме колко хубаво им е било по Титово време, пък и къде дебне македонската полиция. Така се почна – да качвам македонци, албанци, горанци, сърби – все хора по някаква нужда из пътя.

Люботен (Люботрън).

Къде 09.00 часа бях пред Скопие, свърнах към Качаник и след по-малко от час „заседнах” на границата при Блаце. Всичко ми беше познато и свое, даже завоите по пътя, дори косовските граничари. Купих едно sigurimi/осигуранье за 30 евро, тъй като в Косово „зелената карта” не важи, и подкарах нататък. Преди Феризай/Урошевац пътят се цепи – единият отива за Прищина и Косовска Митровица, другият, който поех, „захапва” през Шар за Призрен. Чуден път с китни албански и сръбски селца – подредени и белосани, пълни с народ. С изумителна природа – разлистила се гора и пенливи потоци. На превала, който си се казва Превалац, не се стърпях пред тая красота и „дръпнах” едно кафе за първи път от много време.

Корсичката на Превалац. Вярно другарче излезе.

Първи гледки към Коритник вдясно и Джалица вляво. Щях да се върна за тях.

Побъбрих с албанците и продължих към Душановата престолнина Призрен. В цяло Косово няма по-шарен град от него – албанци, горанци, сърби и турци живеят заедно в гмеж от кафенета, автомивки, пекарни и малки чаршии. Над тоя омаен ориенталски мравуняк стои като ням свидетел на времето старото кале, а под него, сгушени, църквата и джамията. Продължих към Джаковица, „нахраних” Корсичката до новата католическа катедрала в града и „засилих” към границата... Попаднах на траурна процесия – цялото поле от двете страни на пътя беше черно от народ, оплакващ своите мъртви. Бях „уцелил” годишнината от сръбските кланета тук... Спомних си как един албанец със сълзи на очи преди години ми разказваше в Джаковица какво е било: „Нема чаршия, нема джамия – от пеленаче до старец всичко клаха наред. Цел народ бега през Проклетия.” Няколко дни по-късно отново щях да се сетя за едно бягство през Проклетия – това на цялата сръбска армия през зимата на 1915/16. То също беше минало по същия този път...

Познатата Шкелзенска панорама – Мая Шкелзенит вдясно и гребенът Радеша вляво.

И Мая Шкелзенит в края на 30-те години на миналия век, гледан от Тропоя. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940

На Чаф Морина, граничния пункт между Косово и Албания, ме предупредиха, че във Валбона живеят военнопрестъпници, а аз се усмихнах и попитах по колко вървят бъбреците в Байрам Цур. Бях си вече в Албания – бедно и мъчно, с разчорлени нивички сред гората, с порутени селца по склоновете на планината. Качих млада двойка албанци на стоп, не знаеха и бъкел английски, но се усмихваха благодарно, стискайки парчета старо желязо сякаш бяха цяло съкровище... От Байрам Цур подхванах прашния път за Валбона и – о, чудо – половината от него се оказа асфалтирана. Снимах напровала всичко онова, което преди една година бях минал като в просъница през нощта.

Който иска да вярва: 27 април, 389 м.н.в, лавина.

Мая Поплукс вляво и Мая Йезерце вдясно.

Точно в 15.00 часа „цопнах” пред Фуша Джьес, китно хотелче в самия край на пътя. По масите бяха насядали първите туристи – италиянци, поляци и местни – всички по сандали и никой с раница и пикел. Настаних се, наснимах се, напих се с бира и започнах трезво да обмислям утрешния преход. Целта – Мая Сали Исмет Бручай беше пред очите ми – само 1550 метра над мен. Вечерта хапнах на две на три и към 22.00 часа легнах – ток така или иначе нямаше.

Мая Сали Исмет Бручай 2530 м.

Същата проекция, но с неизвестен връх (може би Мая Ершелит). Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940

Масивът на Мая Колата при вечерната разходка за цигари.

Гребенът Красничес и Жаборес: от ляво на дясно Мая Сали Исмет Бручай, Мая Грюк е Хапт, масивът Мая Бриезес (Бриасет), Мая Маде, Мая Бошит.

Станах в 03.30 часа, в 04.00 часа тръгнах нагоре. Кучетата на хотела ме изпратиха със зловещ лай. Първоначално по черен път, а после по пътека се качих до Жьеч – пусто катунче с ледена вода. Оттам просто отидох през гората до лавината и тръгнах по нея. Тя продължаваше половин километър под мен и неизвестно още колко над мен. Зазоряваше се, малко по малко силуетите на върховете ставаха контури, докато накрая добият и плът в цвят. И то какъв – сив. Това щях да виждам отсега нататък – като по Киешловски – три цвята, само че синьо за небето, сиво за планината и бяло за снега.

Мая Сали Исмет Бручай вляво и Мая Грюк е Хапт вдясно. Снимката лъже за реалния наклон.

Следите на Кънчо, Любена, Марги и Сашо. Те бяха стигнали дотук, аз продължих.

Тераса по тераса, циркус по циркус – надвесени един над друг – вървях право нагоре. Така 1000 метра денивелация, докато накрая се изкатерих на превала под върха. Най-сетне бях стъпил върху Красничес е Жаборес /Красничките планини/ - дългият 14 километра гребен. Оттук ми оставаше едно последно „излитане” от 300 метра до върха, но се оказа, че самият връх има три коти. Точно в 09.00 часа бях при малката метална плоча, на която пишеше: „Sali Ismet Brucaj hero i populli 11 januar 1969”. Бях щастлив, наоколо беше приказка – бели върхове, докъдето ти стигат очите.

На Мая Сали Исмет Бручай.

Мая Хекураве.

Мая Грюк е Хапт.

Постоях половин час и тръгнах внимателно надолу – чакаше ме трудната част. Да сляза без да скъсам нещо. Вървях точно в следите си, където щях да натоваря склона по-малко и с гръб към него.

Мая Сали Исмет Бручай, гледан на слизане.

Всичко е лавина.

И още – една върху друга.

Съкратен вариант на Красничес и Жаборес – масивът на Мая Бриезес (Бриасет), Мая Маде, Мая Бошит, но с петолъчка – че има надежда за бъдещето.

Точно в 13.00 часа си поръчах една бира в хотела и трезво „теглих калема” – избраната тактика да щурмувам fast and light беше правилна, тъй като в планината още имаше много сняг и преходи с цялата бивачна екипировка само щяха да ме бавят и излагат на неоправдан риск, но от друга страна си давах сметка, че съм бавен, излязъл от форма, което на слизане пак ме подлагаше на риск от лавини в това топло време. Замислих се дълго и дълбоко като дядо Вазов и реших, че имам само два варианта – или по-ранно тръгване, или по-малка денивелация. Реших, че тъй като съм сам е редно да избера и двата. А и умората щеше да се трупа с времето. Допих си бирата, прередих багажа, взех палатката, чувала и примуса и потеглих по реката нагоре към Рогам, последното село в долината. След час бях там, хванах пътеката за Чаф Валбон с надеждата да стигна изворите на Валбона, където ще имам вода, но за зла беда снегът започваше още на 1200 м.н.в., така че опънах палатката на самата пътека до една лавина – място другаде просто нямаше. За още по-зла беда като пушач бях забравил всички кибрити и запалки, така че се примирих с жаждата, хапнах малко и в 21.00 часа блажено заспах.

От ляво на дясно: Мая Чет Харушес, Мая Сали Исмет Бручай, Мая Грюк е Хапт, гледани от Рогам.

Бегла идея за утрешния ден: масивът на Мая Поплукс, гледан от Рогам.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Май 08, 2013 9:08 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

“Happiness,” said Lulash, [байрактарят на Тет – бел. моя] “comes from the skies. It comes from sunshine, and from light and shadow of the mountains, and from green things in the spring. It comes also from rest when one is tired and from food when one is hungry, and from fire when one is cold. It comes from singing together, and from walking on hard trails and being stronger than the rocks…”
Rose Wilder Lane, “The Peaks of Shala”, 1923

В 02.30 часа бях на крак, събрах палатката и чувала, скрих ги зад един камък до пътеката, взех най-необходимото и точно в 03.00 часа тръгнах нагоре. Снегът веднага престана да е на петна, изгубих пътеката, сновях насам-натам из тъмното, докато след половин час не излязох на изворите на Валбона. Напълних шишето, напих се хубаво и продължих. Наклонът „омекна”, планината се „отвори” – бях стигнал голямата поляна, където пътеката се раздвояваше – основната заминаваше за Чаф Валбон и оттам за Тет, а моята продължаваше към Чаф Люгу Валит и оттам за Чаф Пейес.

Чаф Валбон – най-ниската точка, преди изгрев.

И Красничес е Жаборес по изгрев.

Чакаха ме едни 700-800 метра директна денивелация по широк и, за щастие, не особено стръмен кулоар. Бавно, малко по малко – или както казват албанците „яваш – яваш” – напредвах през поредната дълга лавина. Около мен отново се зазоряваше, върховете изскачаха един по един. Така неусетно в един момент видях под себе си Чаф Валбон, а после пред себе си и Чаф Люгу Валит. Слънцето излезе точно преди превала. Движех се в сенките доколкото беше възможно. Чувствах се добре – дишането беше в ритъм, краката ме „слушаха”, душата „летеше”.

Чаф Люгу Валит – най-ниската точка и Мая Алис над него. По пътя нагоре.

И Мая Алис преди повече от 70 години. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940

И Мая Поплукс преди повече от 70 години. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр.5, 1936

От превала ме чакаха още 400 метра денивелация по разлят ръб с единични скали. Стъпих отгоре и занемях от гледката – от едната ми страна беше Валбона с всичките си върхове, от другата – Шала (долината, в която е Тет) с нейните, а пред мен се простираше огромния циркус между Мая Поплукс и Мая Йезерце.

Мая Радохинес в средата, вдясно от него Мая Визенс, най-вдясно, със сянката Мая Харапит.

Мая Шникут (Никачки връх) в средата, вляво, със сянката, Мая Харапит.

Познатата еретична мисъл: „Защо не отскочиш и до Йезерце?” започна да барабани под челото ми... Съсредоточих се върху прекатерванията и подсичанията и бавно продължих към Мая Поплукс. В 07.30 часа бях на върха. Беше горещо, ужасно горещо. Хапнах една ябълка, успокоих се и окончателно отхвърлих мисълта за Мая Йезерце – бил съм там два пъти, по два различни маршрута. За сметка на това лавините само ме чакаха по разлатия мазен терен.

На Мая Поплукс. Отзад се „прокрадва” Мая Йезерце.

Просто Проклетия.

Дали и той е усещал същото? Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940

Мая Йезерце фронтално.

Останах на върха цял час – като гущер на припек. GPS-ът показваше 2603 метра, а трябваше да е само 2589 метра. Дали това не беше четвъртият след Йезерце, Джеравица и Грюк е Хапт връх в Проклетия над 2600 метра? Беше ми все едно: красотата наоколо упорито не вземаше предвид метража, а и защо всъщност? После пак си събрах ума и тръгнах да „изчислявам” склоновете надолу. Всичко беше спокойно – само на отсрещния Мая Алис, огрят от слънцето, се търкулваше по някоя малка лавина с доста неприятен звук, сякаш ти чупят костите без упойка. Внимателно слязох до превала. Оттам беше лесно – „хванах” падналите лавини една по една директно по траекторията им и за няма и час бях при камъка с палатката и чувала.

По пътя надолу.

Мая Бошит над Чаф Валбон.

Тихо и красиво.

Преопакавах се, поразсъблякох се гордо и поех „яваш-яваш” надолу. За още час и половина бях при Корсичката. Седнах във Фуша Джьес да изпия една бира и да поприказвам с някакви любопитни поляци – бяха от Познан, а аз, слънчасал, веднага ги поправих – от Позен, родния град на Хинденбург. Не им беше приятно, но на кого всъщност и в крайна сметка му е приятна истината? После се качих на Корсичката и според възприетата експедиционна тактика се упътих към подхода за Мая Колата (или Мая Колац).

Равносметката за отминалия ден: Мая Поплукс вляво и Мая Йезерце вдясно.

Масивът на Пецмара от другата страна на долината. Из него броди „пътеката на работниците” – някога горе е имало мини.

Стартирах от 900 м.н.в. по следите на вече стопила се ужасна лавина – огромни камъни и столетни дървета, нищо не я беше спряло в продължение на поне три километра. За късмет смогнах да я ползвам за чешма – беше си „отгледала” цял водопад. По старата козя пътека за Черна гора напредвах в неизвестното, докато не срещнах двамина гърци. Бяха се качили до линията на снега – точно там имало катун. Точно като за мен, си казах и след по една свита цигара и приказки за гръцките планини подкарах нагоре.

Поляната с катуна, където опънах палатката.

Беше вече 16.00 часа, когато стигнах катуна в прекрасна мъничка долина сред гора, съвсем под стената на Мая Колата 1000 метра отгоре. Опънах палатката, стопих си сняг, излегнах се отново на припек да хапна и се отпуснах – за днес бях направил точно 1950 метра положителна денивелация, а се чувствах почти свеж. Гледах отсреща Красничес и Жаборес и мълчаливо се възхищавах на тази ръка, която го е издялала. И се чудех на хората, които и до днес не бяха успели окончателно да уточнят кое какво е в тази планина – върхове сменяха местата си, височините им се променяха непрекъснато, катуни и местности носеха ту едни, ту други имена, пътеките ту минаваха оттук, ту оттам...

Само един пример: Мая Грюк е Хапт и Мая Сали Исмет Бручай са сменили местата си, а Мая Маде (което значи Големият връх) е станал Мая Мале... Снимка на полски катерачи.

И още един: приблизително верен. За ориентация. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 1-2, 1963

Всичко, което знаех със сигурност, беше, че никога няма да се вместя в „албанските времена” – винаги им закъснявах... Malisor – което на албански значи „планинец” и какъвто никога нямаше да стана... А г-жа М. Е. Дърам беше наречена от същите тези malisores „Kralitza e Maltsorvet” – „царица на хората от планината” и дори беше „получила” паметник на превала между Тет и Шкодра. Възхищавах се на тази жена или Secret Intelligence Service officer, ако искате, която преди повече от сто години беше бродила тук без пътища, без да знае албански, без пикел, разчитайки единствено на честната дума на местните хора... И се беше върнала жива и здрава в Англия. Вечерта падна, а с нея и аз паднах в палатката. Само Луната оставаше напълно кръгла и жълта като нощната стража на Рембранд.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Май 08, 2013 8:37 pm; мнението е било променяно общо 1 път

„Беше безсмислено да се самозалъгва. Канунът бе по-силен, отколкото изглеждаше. Той се простираше навсякъде, пълзеше по земята, по синорите край нивите, пъхаше се в темелите на къщите, в гробовете, в църквите, сновеше из пътищата, из пазарите, обикаляше сватбите, изкачваше се чак до планинските пасбища, дори и по-високо, стигаше до небето, откъдето идеше под формата на дъжд, за да напълни вадите по нивята, заради които ставаха една трета от кръвните отмъщения.”
Исмаил Кадаре, „Посърналият април”, 1978

През нощта станах в 03.00 часа и без да сгъвам палатката тръгнах нагоре направо от чувала. Полутах се из гората, докато хвана вярната линия на релефа и след половин час се изправих пред първия стръмен склон – гол и без паднала лавина по него. Разбрах, че тук изложението е друго, снегът – също. Прекръстих се и продължих.

Мая Тат – Сухият връх, защото по него не расте нищо, освен скали. Преди изгрев.

Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 4, 1936

Още в долината си давах сметка, че изкачването на Мая Колата ще е най-засукано, тъй като маршрутът е най-дълъг от всички, релефът е разлат, с „готови” склонове и с доста хлътвания тип големи понори, които или трябваше да подсичам на риск, или да слизам в тях с неизбежната загуба на височина и време. Изборът не беше лесен, ако въобще имаше такъв, а сигурен път все едно нямаше. За щастие по-нагоре в тъмното видях няколко основни лавини – черни, пълни с камъни и пръст. Това донякъде ме успокои, че каквото е имало да пада, е паднало, и с тази бодряшка илюзия под ръка продължих. Очите ми се звереха в тъмното за издайнически цепки, повтарях си „бързай, бързай”, опитвах се да „чуя” планината - за скъсваща се козирка или склон... Нищо, а нощта не свършваше. Реших да подсичам, а на слизане да го карам по най-ниските точки, така че, ако нещо падне, поне да го видя овреме – надеждата ми беше поне да пада бавно, щом ще е тежък сняг. Вървях нагоре, а краят не се виждаше – беше огромна протодолина на тераси с дълбоки хлътлавини между тях. Спрях да се поуспокоя на първия срещнат катун и горчиво съжалих, че не съм се качил по-нависоко за бивак вчера – по разлатия терен имаше предостатъчно сухи парчета земя с прежълтяла трева. Те продължиха да се появяват чак до Чаф Преслопит... Значи съм можел да... И какво от това? Избрах си този склон, който по-късно ще бъде огрят от слънцето – за всеки случай – и продължих.

Премката между Добра Колата вляво и Зла Колата вдясно.

Зла Колата. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 11-12, 1968

След 3 часа излязох на Чаф Преслопит, хапнах една вафла с ябълка и седнах на един камък да огледам терена нататък. Нищо утешително – трябваше да подсичам много стръмен склон с висящи над него козирки, след който ме чакаше разлатия кулоар между Добрата и Злата Колата. А бях и все още ниско – само на 2000 м.н.в. За щастие поне можех да подсичам под отвесни скали. Утеших се, че над тях е чисто и „захапах” плътно до тях. Имах и „бонус” – по скалите течеше вода, заради жегата дори през нощта, така че пиех и се къпех в движение. Подсичането ми „глътна” повече от половин час – внимателно и с леки стъпки. Неусетно се беше съмнало. Нещата станаха по-видими и по-ясни. Порових снега в кулоара и открих стари лавини, макар и малки. Това ми даде нови сили и за още половин час излязох на премката между Добрата и Злата Колата. Оттук вече беше въпрос на разстояние – един километър до Равна Колата. Подсякох един гаден, но малък склон, идващ от Злата Колата и уверено запъплих към най-високата кота, която е изцяло на албанска територия.

Равна Колата, гледана от премката между Добра и Зла Колата.

На Мая Колата. Отзад Мая Йезерце.

Панорама от върха: вляво Красничес е Жаборес, в дъното Мая Какише, вдясно Мая Йезерце, долу долината Валбона.

Зла Колата вдясно и Добра Колата вляво с премката между тях.

Точно в 08.00 часа бях на върха – за малко да го подмина, защото всъщност връх няма, има огромна поляна. Отпуснах се и си забраних да мисля за връщането поне половин час. Снимах и се наслаждавах на безмълвната красота. После отидох до т.н. view point, откъдето снимах хотелчето, в което вечерта щях да спя – „само” 1850 метра под мен. Ако бях скочил, сигурно при добро желание щях да падна върху него. После си събрах ума, зарязах еретичните мисли да ходя до другите две Колати, макар и на един хвърлей разстояние, и бързичко заслизах преди слънцето да се е напъхало в кулоара. Нищо не тръгна, но се изправих пред дългия стръмен склон с козирките. Заслизах директно в Черна гора по евентуалната траектория на евентуалната лавина, след което тръгнах директно нагоре към Албания и превала. Проработи и нищо не тръгна. Прескочих една нацепена козирка, прекръстих се и с леко сърце се „засилих” надолу.

По обратния път. Най-високата кота е вляво.

Мая Йезерце вляво, Мая Тат под него, Мая Росит вдясно.

Чаф Преслопит долу вляво, гледано от премката между Добра и Зла Колата.

Мая Тат в цялото си великолепие.

На светло нещата не изглеждаха вече толкова страшни и продължих по следите си с поглед нагоре в склона. Пак нищо не тръгна. Остана само стръмния „готов” склон преди палатката. Спрях, починах си и... се затичах колкото бързо мога право надолу. Спрях чак 200 метра навътре в гората. Всичко беше приключило...

Циркусите надолу. Отсреща Мая Бриезес (Бриасет).

На фона на масива на Пецмара.

Добра Колата вляво и Зла Колата вдясно, гледани от черногорска страна. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 11-12, 1968

И сега, когато се връщам мислено към това изкачване, смятам, че постъпих неразумно – рискът беше твърде голям, нямаше на кого да разчитам, дори обхват по тия места няма, тъй като са в дупка... Но бях дълбоко, неизразимо щастлив – всичко планирано беше изпълнено, нямах травми, не чувствах прекалена умора, имах храна и верни спътници – Корсичката и пикела. Планината беше добра и милостива и ме пусна, времето оставаше стабилно, макар и твърде топло за сезона. Излегнах се на поляната пред палатката, хвърлих дрехи, чувал и палатка да се сушат на припек и се размечтах за менюто в хотелчето на моя познат Алфред Селимай. Беше само 10.30 часа.

Малката палатка, мой дом, ме чака.

Масивът на Мая Колата, гледан на слизане.

Събрах си нещата и по козята пътека слязох на пътя. Извадих цигара, скрих се в сянката на едно дърво и се оставих маранята на деня да ме поеме. Мина стадо кози, дойде пастирско куче – дадох му хляб. Гледах потрепващите листа на дървото, планината зад тях и – без да съм религиозен – думите дойдоха сами: „В творението Ти няма грешка, грешни сме ние. Благодаря ти, Господи, за милостта.”

God’s Will.

После се качих на Корсичката и паркирах пред хотелчето. Нямаше жива душа, Алфред също го нямаше, но брат му Скендер – кален самотник планинар-ловец – беше там. Седнахме и дълго и хубаво си говорихме. Изпрах се на извора, хапнах, изкъпах се с неизразима наслада, изпих три бири за трите върха и съвсем сериозно му обещах да го наема за едно бъдещо изкачване на Мая Грюк е Хапт – и той като мен имаше някаква диплома за някакъв планински водач... а двамата се смеехме с глас как това са просто парчета хартия, тоалетна хартия, ако се съди по това на какво са ни учили в България и Албания...

Малкото и уютно хотелче на семейство Селимай. Над него Мая Колата.

После се прибра Алфред, стана ми топло, че ме позна, а бях минал само за няколко часа миналата година – колкото да се изкъпя и придремя при него. Останахме до след полунощ – извадихме военните карти, обсъждахме подходи и върхове, стари легенди и нова история, тъжната балканска политика и онова простичко истинско нещо, че всички сме хора. Накрая слезе Катрин, неговата спътница от Ню Йорк, и с усмивка ми каза: „Остави го да дойде при мен, че иначе ще бия теб.”

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Чет Май 09, 2013 11:41 am; мнението е било променяно общо 2 пъти

“Almighty God has touched the center of our foreheads with two fingers of honor.”
Kanun of Lek Dukagjin, § 596

Сутринта станах в 05.00 часа – бях решил този ден да го „пиша” почивен, просто да не правя нищо и да си чета книжка. Но към 09.00 часа започнаха да прииждат нови туристи и да се събуждат старите. Стегнах си багажа, сърдечно и дълго се сбогувахме с Алфред и отпраших обратно нагоре – реших да опъна палатката на познатото ми вече катунче Жьеч, където имаше вода, което си е цяло щастие в Проклетия. Бавно и спокойно подхванах пътя, а после пътеката и към 12.00 часа бях там, разпънах палатката, извадих книгата, почетох и след половин час тръгнах на малка разходка из хубавата букова гора. Беше прохладно заради снега и аз неусетно се качвах нагоре. Изведнъж гората свърши и видях познатата гледка – дългия грапав език на лавината, която заминаваше някъде надолу. Машинално тръгнах по нея нагоре – казвах си: „Само до тази скала, колкото да видя накъде върви кулоара, само до онова повалено дърво, за да направя по-хубава снимка на долината.”

Дългата лавина като магистрален път.

Цепките нагоре.

В един момент погледнах gps-а – бях вече на 1800 м.н.в., пред мен кулоарът се стесняваше до тясна цепка, а над него надзърташе бял превал. Слънцето печеше, Мая Сали Исмет Бручай „висеше” над главата ми, а аз с ваканционно настроение реших да продължа – не бях взел ни пикел, ни котки, ни храна, ни вода. Внимателно се напъхах в цепката, заслушах се за падащи камъни и бързо изпъплих нагоре. Теренът се „отвори” без наклонът да намалява. Прескачах от клек на клек да не скъсам нещо и накрая стигнах превала.

Мая Сали Исмет Бручай.

Гребенът към върха. На заден план масивът на Мая Бриезес (Бриасет) и Мая Бошит.

Пред мен се отвори платото Бьез – всъщност поредната огромна хлътлавина, обрамчена с върхове. Нямах особен избор – от едната ми страна беше стената на Мая Сали Исмет Бручай, пред мен Чета Дашлем, за който нямах време, а от другата ми страна – Чет Харушес, към който и поех по нещо като било. Стигнах леки скалички и ги „почнах”, докато изляза на гребена – всъщност върхът Чет Харушес е само една от поредицата коти по този гребен. Внимавах за козирките и цепките и неусетно напредвах. Падането от гребена щеше да ми коства загуба на 1000 метра височина и един обикновен скучен човешки живот.

Мая Чет Харушес.

На върха.

Мая Колата зад върха.

Платото Бьез и Чета Дашлем вляво, Мая Сали Исмет Бручай по средата, Мая Бриезес (Бриасет) вдясно, Чет Харушес най-вдясно.

В 15.30 часа бях на върха – беше като на шега. Gps-ът показваше 2418 метра. Поснимах в страшната жега, ядох мокър сняг до насита и се понесох надолу. Нещо неосъзнато ме караше да се чувствам спокоен и уверен, затова смело „резнах” през лавинарниците. Стигнах превала и вече доста по-съсредоточено заслизах към цепката. Няколко камъка полетяха от другия склон – за щастие далече от мен. След като я минах, знаех, че вече няма страшно и „яваш-яваш” подкарах през падналата лавина, стигнах до катунчето, събрах си палатката, слязох до пътя, качих се на Корсичката и се върнах при Алфред. Беше още светло.

Мая Тат фронтално.

Реших да се върна, за да подкрепя – и финансово, и с блага дума – тези хора, които се мъчеха да правят нещо добро в тази планина – уютно хотелче, планинско водене, маркиране на пътеки, дори бяха качили фотокамери на Чаф Жаборес с надеждата да заснемат рис, за да стане цялата долина защитена зона. Пък и това вече беше краят на моето пътешествие – бях качил по един връх от всяка страна на Валбона и даже бях добавил малко „бонусче” днес. Заслужаваха го и те, заслужих си го и аз. Алфред и Скендер се зарадваха да ме видят и пак тръгнаха бири и приказки. Този път обещах на Алфред да го наема да ме качи на Мая Тат, след като той се качи, ако се качи. На сутринта отново станах 05.00 часа, изпих едно наистина прощално кафе и си тръгнах.

Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940

Оставаше ми само едно нещо – да се видя с Люлцим в училището на село Доян, където той преподаваше. Всички учители още ме помнеха, любезно ме „вкараха” в час – първо като даскал да им преподам малко българска история, а после седнах ученик – след точно 20 години. Разказах на прост английски език какви врагове сме били – как тяхната Призренска Лига е реакцията на нашия Сан Стефански договор, как и те, и ние сме си „броили” за „наши” и Битоля (Монастир), и Костур, и Дебър – и завърших с приказката на стария албанец от Шар планина, че „нема да се смири Балканът, доде българи и албанци немат обща граница”.

„В час”.

Люлцим официално ме покани за international guest на 90-годишнината на училището през септември и ми разказа историята за това кой е Сали Исмет Бручай – селски даскал в Проклетия, който загинал в снежна буря, докато се опитвал да стигне до своето училище в планината. Прегърнахме се на прощаване, поиграх футбол на двора с децата и тръгнах. Слънцето печеше немилостиво, а на душата ми й беше леко, щастливо и тихо. Обърнах „другата страна на монетата” и надух в Корсичката, докато летях към границата, моя химн на Проклетия. Бях чакал този миг точно година, откакто за пръв път го чух в еко-катуна на сърбина Сърджан Павичевич от другата страна на планината.

Краjем седамдесетих
двадесетог века
било jе у мени
нешто от човека.

Jа сам давно мртав
jош от оног дана
нас троjе у соби
и моjа сахрана.

И увек свечано обечан
jа знам да лажем у себи
да чу престати да се сечам
ово jе последнjа песма о теби

Уjед за душу
у грлу кнедла
jедном заувек
сбачен са седла.

Изгледа да сам
узалуд старио
ништа от снова
ни сам остварио.

И увек свечано обечан
jа знам да лажем у себи
да чу престати да се сечам
ово jе последнjа песма о теби.

Живи сбог других
мени jе све jедно
после тебе потоп
ништа ни je вредно.

Подмукло заболи
као први зуби
истина jе да се
само jедно лjуби.

Който иска, може да си свали тази песен оттук: http://store1.data.bg/fb3eedc266567e75b39d173920d8d3c7/10794009/Riblja%20Corba%20-%20Poslednja%20pesma%20o%20tebi.mp3

На Чаф Морина започваше друго пътешествие – Коритник и Джалица. Но аз все още бях на Пътя – този път, по който бяха бягали – или идвали – албанци, сърби, българи, турци, ромеи, римляни, вермахтът и KFOR... Как по него много по-често бяха пътували войната, страданието и смъртта, отколкото простия мирен съвместен живот. Спомних си отново бягството на братята сърби след „братския” удар в гръб на българите през Първата Световната война – как посред зима цяла армия оставя родната си земя и тръгва през Проклетия, за да се върне на Добро поле, та оттам да си пробие път да освободи тази си родна земя, как сръбското правителство заповядва всички момчета между 12 и 18 години също да тръгнат през Проклетия, как из преспите й загиват 240 000 души, как от 30 000 деца оцеляват не повече от 7000.

Колона на сръбската армия през Проклетия между Печ и Андриевица, зимата на 1915/16 г. Снимка: Сръбски Държавен Архив.

Сръбският крал Петър заедно с войводата (началник на Генералния Щаб) Радомир Путник в Проклетия, зимата на 1915/16 г. Снимка: Сръбски Държавен Архив.

Не исках да съдя, нито можех да прощавам. Просто карах по този Път с единственото желание да срещам хора, които да срещат в мен човек.

Сръбски вдовици. Снимката е от книгата “The Retreat from Serbia Through Montenegro and Albania”, 1916

Кой знае защо на разклона за Призрен се сетих за кратичкия и вечен стих на Далчев:

„Всички, паднали за свободата
дето и да е, са наши братя –
пак по кръв, но само че пролята.”

Край.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Чет Май 09, 2013 11:39 am; мнението е било променяно общо 2 пъти

Чудесно четиво.
Браво.

Пак онова особено чувство, когато те чета. Простичко и по човешки...хм

Изпитвам някаква особена наслада като чета разказите ти.А "химна" на Проклетия го има в изпълнение на една от любимите ми бивши юго групи и настояща сръбска - Рибля чорба,не знам дали него си слушал или нещо по автентично.
http://lyricstranslate.com/bg/Poslednja-pesma-o-tebi-lyrics.html

Най-напред видях темата в дир.бг и я прочетох с интерес. Браво!

Много добре си описал едно много успешно и емоционално свое приключение!

Удоволствие е да се четат такива четива, надявам се да ни радваш и занапред!

Страхотни разкази. С удоволствие ги четох няколко часа. Продължавай да пишеш със същия ентусиазъм

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Бах, страхотно! От няколко дена си пазя наум, докато ми дойде музата да го прочета.