Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Кораб: зимен траверс на вр. Кабаш в алпийски стил
„Так, из Скутарийского [Шкодренския] санджака пришел фис [клан] Кабаш, живущий в горных местностях Шара.”
донесение на руския консул в Призрен Е.М. Тимаев от 26 апр. 1867 г.
(цит. по Афанасий Селищев, „Славянское население в Албании”)
Тоя пътепис ще дойде малко тъжен. Едно го мислехме, а то друго стана. Или както каза Ники, докато бухахме по гребена: „Така се става куче”, но ние май сме си все още малки палета.
И не само ние... В цялата тъй увлекателна и иначе богата книжнина на списанията „Хърватски планинар” и „Планински вестник” открих само един пътепис за Кабаш и той също описва неуспешния опит за пълен траверс на целия рид през далечната 1967 г. Неговите автори тук ще бъдат наши „задочни референти”.
Зимната прелест на Кабаш и Рибничка Скала. Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 7, 1939 г.
В 3 часа през нощта се надигнах тихо от леглото и на пръсти излязох. В 3.30 часа натоварих Павката, после Огнедишащия, накрая Ники, след което блажено се изнизахме от София, докато нощта още се стелеше над заспалия град. Сякаш като за последно се юрнахме към планината, окрилени от добрата прогноза за времето и лошата прогноза за скорошни възможности за друго излизане. Из пътя се извъртяхме на геврека и аз, и Павката, и Ники. Само Огнедишащия кротко скътаваше на задната седалка, дремейки мълчаливо. Деве баир, Крива паланка, Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар... познатите точки по до болка познатия друм, който вече познавах наизуст чак до брега на Адриатическо море при Драч в Албания.
Кораб планина. Вляво Малите Кораби, в средата Голем Кораб, вдясно Кепи Бар. Гледано от склона под Рибничка Скала.
Спряхме се за малко на Мавровите ханове, колкото да покажа на другарите язовира, паметника на неговите строители и Бистра планина отсреща. После свихме по тясното пътче за Нистрово, пребуксувахме малко по „фибите” на завоите, но накрая безаварийно акостирахме на мегдана пред новостроящата се джамия на селото. Беше 10.30 часа. Слънцето безхаберно плющеше, беше тихо и топло, навсякъде наоколо беше бяло от сняг. Прередихме раниците, премерихме кой колко се пести – тоя път никой нищо – и бавно отлепихме към Жужня.
Керванът тръгва към Кораб. Отзад село Нистрово. Снимка: Ники
Нашият стар приятел Гариб ни чакаше на оградата на къщата си с неизменната си цигара в уста и широка усмивка до уши. Ники му беше приготвил цял стек цигари за армаган. Гариб само се усмихна още по-широко, озапти кучетата си и ни махна с ръка за късмет. Аз му отвърнах: „Пуши на воля. Ово ти je здравлье на Корабу”. Вече бяхме сигурни, че никой няма да пипне колата.
Селцето Жужня с къщата-заслон. Вляво Рибничка Скала. Снимка: Ники
Ukupna bugarska planinarska reprezentacija na Korabu.
След час ходене по черния път се опънахме на припек пред къщата-заслон в Жужня, която всеки път ни приютява дойдем ли тук. Днес това е селце е напуснато и изоставено, но ето как е изглеждало то през 1967 г.: „Žužnje, majhno šiptarsko naselje s kakimi dvajsetimi hišami na višini oko 1200 metrov”. Наядохме се до насита, направихме една обща снимка и... оттук пътищата ни се разделяха. Така стана, че по-силната свръзка тръгна по по-лекия маршрут, а по-слабата – по по-тежкия. Павката и Огнедишащия вече бяха решили да качват Голем Кораб, а ние с Ники – отново да тътрим към Кабаш за бленуваната „премиера”.
Домакините на нашите „задочни референти”. Зад тях село Жужня. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 1, 1956 г.
Беше точно 1 часа след обяд, когато всеки от нас пое по своя си път. А ето как описват „мотивацията” си за Кабаш нашите „задочни референти”: „...greben neimenovanih vrhov, ki se raztezajo južno od glavnega vrha, nam je postalo jasno, da je za planiskega uživača to res pravo uzzivanje. Sneg na grebenu pa daje lepo plezalsko doživetje”.
Първите стъпки, мълчаливият страж на старата църквица и прозиращата Рибничка Скала. Снимка: Ники
За късмет двамата с Ники имахме пред себе си следи, които спокойно да следваме. Прехвърлихме паянтовото мостче над Дълбока река, отбихме се до малката смълчана църквица на „другия бряг” и, натоварени като мулета, зачоплихме нагоре през гората. Всичко ни беше познато тук – всяка извивка на пътеката под снега, изворчетата, които още не бяха замръзнали и затрупани, гледките към Рибничка скала и прокрадващия се зад нея Кабаш. За час и половина излязохме на превала Пралуга. И ето я познатата красива гледка на Дешат и Кърчин планини, заминаващи на юг към Дебър.
Кърчин вляво и Дешат вдясно.
Гледано по часовник спрямо последния ни път през ноември, времето ни дотук беше добро, но общото ни състояние – не. Вече бяхме уморени от газенето и превити от тежките раници... а тепърва започваше излитането нагоре към ръба на Рибничка Скала. Надеждата ми да стигнем Кабаш още същия ден и да бивакуваме там се превръщаше в химера и се изпаряваше яко дим. Захапахме отново нагоре. Ники безропотно и безжалостно мачкаше терена отпред, макар че беше по-натоварен от мен, а аз мълчаливо плетях краци отзад и кълнях наум пустото сиво градско битие. Накрая дърветата се разредиха и пред нас се опъна дългият измамно полегат склон под ръба на Рибничка Скала. Още един напън и излязохме от дълбоката сянка, в която бяхме вървели досега. Слънцето ни удари и стопли, но сили така и не прати. Свалихме снегоходките и сложихме котките повече за успокоение отколкото от нужда. После запъплихме по ръба. Върхът още беше далеч, много далеч. Подсякохме лесно скалния пасаж, който е единственото препятствие, и загризахме последната част от ръба към Рибничка Скала.
Ники малко преди излизането на ръба към Рибничка Скала.
Ники по ръба на Рибничка Скала.
Беше точно 17 часа, когато излязохме на върха. Беше ни коствало точно 4 часа – с един повече от предвиденото според „графика” на „задочните референти”: „v dveh urah smo bili na sedlu [Пралуга], ura nato pa na vrhu [Р. Скала]”. Слънцето печеше, беше тихо, нямаше никой. За днес бяхме дотук. Кабаш стоеше отсреща недостижим. Ние с Ники набързо намерихме идеално навято, гладко и пресовано равно място на самия връх и на него опънахме палатката на щеки и пикели.
Нашият бивак на връх Рибничка Скала на 2305 м.н.в. и тежката сянка на Кораб планина.
И бивакът на другарите нейде под връх Кепи Бар. Снимка: Павката
Нататък следваше познатия алгоритъм: шалтета, чували, дрехи, топене на сняг, снимки... Голем Кораб, Кепи Бар, Малите Кораби – всички те стояха като на длан наоколо, щръкнали над хлътналата под тях Дълбока река. Някъде там бяха нашите другари, сигурно и те окопаващи се в тоя момент като нас. Отиващият си кристално ясен ден ни казваше само едно: прииждаща брутално студена нощ. По прогноза – поне минус 15 градуса.
Нашият бивак видян от техния. При увеличение на снимката се вижда палатката ни и „един чиляк”, както каза Огнедишащия. Снимка: Огнедишащия
В 18.30 часа, след като стопих достатъчно сняг, потънах като кораб в чувала и цяла нощ сънувах и пях детските песнички на моето мегабебенце. С Ники вече се бяхме разбрали, че няма да ставаме по тъмно, а ще изчакаме слънцето поне малко да изсуши палатката и чувалите, а и да разтопи замръзналите на кокал обуща. В редките просъници не спирах да се учудвам на пълното безветрие през тази дълга нощ. Беше пълна, наистина пълна тишина.
Двата Мали Кораба по залез и долината на Дълбока река под тях.
Излюпихме се чак в 7.30 часа, когато слънцето вече беше изгряло. Бяхме спали добре, но дали бяхме отпочинали и събрали сили? Оставихме примуса да топи сняг и отидохме да снимаме, оглеждаме и просто да се разкършим, просто да завъртим кръвта в скованите си тела.
Добро утро. Вляво Кабаш, вдясно един от двата Мали Кораба. Снимка: Ники
Кабаш по време на първия опит за пълен траверс от нашите „задочни референти”. Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 5, 1967 г.
И 48 години по-късно при нашия втори опит. Снимка: Ники
В 9.15 часа потеглихме надолу към седлото между Рибничка Скала и Кабаш. Започваше онова, което поне в нашите надежди и мисли беше началото на траверса на дългия рид Кабаш. Разбира се, заедно с тях – ако не и преди тях – се прокрадваха съмненията, притесненията, калкулациите на време, разстояния и възможности... За няма и половин час бяхме на седлото. Теренът не беше труден, само тук-там имаше по-стръмни падове или подсичания с деликатен сняг. Ето как лаконично го описват „задочните ни референти”: „Do sedla nad Rosi Rimnicem [албанското име на Р. Скала] in Kabašem smo prišli brez težav”.
Първите стъпки по гребена към Кабаш. Отзад Рибничка Скала. Снимка: Ники
Ники отпред по гребена.
От седлото тръгваше познатият ни вече гребен към връх Кабаш. Но каква разлика имаше с предишното ни идване тук през ноември, когато можехме да подсичаме където си искаме, бяхме леки като перушинки и нямаше сняг. Сега трябваше да се движим максимално близо до гребена и бяхме тежки. И бяхме бавни. Ники отново мина отпред. Наум му благодарих и запъплих отзад, спирайки често да хрупам вкусния сняг. Кота след кота, връхче след връхче напредвахме внимателно по гребена, който изглеждаше безкраен.
В средната част на гребена. Отзад вляво Кепи Бар. Снмика: Ники
Ники отпред в средната част на гребена. Кабаш вече се вижда.
„Задочните ни референти” по гребена през 1967 г.
За щастие следите продължаваха, а миналите преди нас очевидно бяха грамотни. Пък и теренът в крайна сметка не беше особено труден, така че въжето си остана в раницата, а инвентарът – на седалката на Ники. Сили – единствено те ни липсваха. И скорост. А ето как изглежда изкачването на върха през 1967 г.: „Po strmih snežeščih, grebenskih prelazih, strmih skokih in snežnih grebenih smo prišli na vrh Kabaša. Ta greben je vsekakor lepa tura”. Ние подсякохме финалното предвършие, вместо да го катерим като миналия път и точно в 11 часа изпъплихме на връх Кабаш.
Ники под финалното предвършие и връх Кабаш зад него.
Последните метри преди Кабаш. Снимка: Ники
На върха по станала вече традиция си стиснахме ръцете с Ники, оставихме примуса да къкри и започнахме да снимаме великата корабска панорама. Дали и нашите другари сега стъпваха на „техния” връх, на Голем Кораб, който стоеше точно пред нас? Най-вероятно вече го бяха направили. Те не трябваше да чакат палатката им да се суши, нито после да я тъпчат в раниците си, нито въобще да вземат раници...
Заедно на връх Кабаш. Отново. Вдясно Голем Кораб, вляво двата Мали Кораба.
И нашите другари отсреща на Голем Кораб.
А ето и емоционалното и обстойно описание на великата корабска панорама, оставено ни от покорителите от 1967 г.: „Z vrha Kabaša smo imeli zelo lep razgled. Naravnost proti zapadu se nadaljuje dolg greben vse do albanske meje. Proti jugu smo ugledali snežne vrhove makedonskih gora, na vzhodu pa Bistru in v daljavi verjetno Jakupico. Dalje proti severa se je svetlikalo Mavrovsko jezero, za njim pa je bila Šara. Neposredno pred nami se je dvigal Korab, od katerega nas je ločila globoko doli krnica Proj Fel [албанското име на Дълбока река]. Od Koraba proti jugu vzdolž meje sta stala dva impozantna neimenovana vrha [двата Мали Кораба]. To sta vsekakor najlepša vrhova v teh krajih”.
Целият рид Кабаш и двата Мали Кораба по изгрев. Снимка: Павката
Тук, на връх Кабаш Кораб планина се сродяваше с моята любима Проклетия. Самото име на тоя връх говореше за това. То идваше отдалеч, чак от планините около град Пука в Северна Албания, където и днес живее кланът Кабаш.
Ето какво пише за тоя клан M. E. Durham в книгата си “High Albania”: „Puka is a very large tribe of seven bariaks – Puka, Komani, Dushaj, Cheriti, Chiri, Berisha and Merturi-Gurit, and Kabashi. It is partly Moslem and partly Christian. Puka is the gathering place for all.” Преди вече немалко години минах през тоя град Пука и спрях само защото ни спря полиция. Не че бяхме сгазили някой закон, а просто полицаите искаха да си кажат с някого „добър ден” и да изпушат в компания по една цигара. Толкова беден, изолиран, изоставен, забравен от Бога е тоя район...
Кланът Кабаш в родната си Проклетия. Снимка: интернет
Ето как описва M. E. Durham тоя район: “We entered into a desolate wilderness of sandhills – or rather hills of earth so friable that it disintegrates at every shower, and no blade nor leaf can find a hold upon it. Nor was there any living creature – nothing but round bare hills, fantastically water-hewn, and dead as the mountains in the moon”. Затова не е чудно, че кланът Кабаш се пръсва накъдето му видят очите в търсене на по-добри условия за по-добър живот – Шар планина, Призренски Подгор, Пастрик...
Другата причина за бягство е познатият бич Божи из Проклетия – кръвните отмъщения, или както пише Миленко Филипович в книгата си „Хас под Паштриком”: „Jастребов [руски консул в Шкодра, пътувал из тия места в края на ХIХ в. – бел. моя] je забележио (пре 1894 г.) да су у селу [с. Кабаш в днешно Косово, старо име Св. Петър – бел. моя] биле само три куче коje су се недавно доселиле из села Кабаша близу Флета [град в Северна Албания, недалеч от Пука – бел. моя], и то због крвне освете”. Само дето из тоя трънлив и дълъг път – за да е по-сигурен и по-добър новият живот – кланът сменя вярата си и от католишки става мюсюлмански.
И още една архивна снимка на кланът Кабаш в Проклетия – досущ като Сицилия. Снимка: интернет
Иначе нравът си остава същият – вълчи. Или както го описва сръбският пътешественик М. С. Милоевич в книгата си „Путопис дела старе праве Србиje”: „Кабаш, крај Дрина са страшно зли и пакосни. Река Бистрица тече из тако званих „Кабашких гора”. Кабаш је за 20 минута истоку у брдима са 29 кући: ужасних и највећих разбојника и зликоваца, који и живе само од разбоја, продавајући разбојнишством задобивене ствари чак у Ђаковици. У селу [днешно с. Кабаш, старо име Св. Петър – бел. моя] овом седи поглавица кабашког племена (фиса) старац, који је ратовао противу цара са Алијом Тепеделијом Јанинским”. Но дори пръснати къде ли не, тия албанци запазват съзнанието, че са един клан, или както пише М. Филипович: „сви Кабашани (у Хасу, Подрими, Метохиjи и др.) jeдно племе”.
Двамата с Ники на връх Кабаш, видени нейде от под Голем Кораб. Снимка: Павката
И ето сега ние с Ники стояхме на Кабаш, на тоя „кланов” връх и реехме взор на длъж и шир. Слънцето си плющеше, вятър нямаше, примусът кротко и монотонно топеше сняг в снега. Целият дълъг рид нататък се беше изопнал пред нас, но двамата мълчаливо си признахме, че не ни е съдено да го минем... Да имахме право на още само един бивак по гребена... Но нямахме.
Рибничка Скала, Кабаш и нашият маршрут. Снимка: интернет
Все пак вдигнахме раниците и тръгнахме. Решихме да вървим, пък докъдето стигнем. Слизането от върха не беше трудно, макар и стръмно, и на моменти деликатно заради крехкия сняг. За по-малко от половин час стигнахме седлото под връх Кабаш. Ето как описват тоя пасаж „задочните ни референти”: „S Kabaša se ni bilo težko spustiti kakih tristo metrov po pečinah in snegu do grebena, ki se razteza proti zapadu”.
Ники слиза от Кабаш.
Двамата с Ники на слизане от Кабаш. Снимка: Павката
Сега ни предстоеше ни най-трудната част от гребена – най-натрошената, най-назъбената, най-неизвестната. Пред нас се изправи поредица от жандарми, които през ноември, гледани от върха, изглеждаха малки, лесни, ясни. Сега те са оказаха големи, остри, дълбоки, неясно откъде заобиколими. Някъде тук покорителите от 1967 г. напускат гребена, за да бивакуват под него.
Кабаш след подсичането на първия жандарм (част от него вляво). Самият връх не се вижда.
Подсичането на първия жандарм. Снимка: Ники
На седлото под Кабаш оставих раницата, взех само пикела и отидох да проуча първия жандарм. Редно беше Ники да си почине малко след толкова водене. Запровирах се покрай скалите, които се спускаха на малки ръбове стръмно надолу. Търсех по-безопасни снежи езици, исках да избегна изсечените между скалите малки кулоарчета. За щастие снегът стоеше стабилен и относително твърд независимо от чисто южното си изложение. След 15 минути нагоре и надолу в тоя лабиринт излязох над една скала и видях, че оттатък нея е проходимо. Извиках на Ники да тръгва и започнах да се връщам за раницата си.
Вторият жандарм. Вдясно двата Мали Кораба.
Траверсът на жандармите през 1967 г.
Разминахме се между скалите, взех си такъмите и пак тръгнах по свойте следи. Ники вече беше открил пътя за слизане до голямото безснежно седло, отвъд което започваше следващия жандарм. Аз отидох до седлото да проверя дали под него има авариен път за слизане на север, но налетях на козирки. В това време Ники с лице към склона вече подсичаше жандарма на предните зъби на котките си. Бавно и внимателно заобиколихме и това препятствие и отново излязохме на малко седло. Ето как описват траверса на жандармите „задочните ни референти”: „Greben proti zapadu in meji povezoval nekoliko manjših vrhov. Enega od njih smo obšli po južnem že travnatem pobočiju”.
Ники на безснежното седло преди подсичането на втория жандарм.
Ники тръгва да подсича последния жандарм. Това беше краят. Отзад се вижда снежният превал, след който гребенът се изправя и трудностите свършват.
Недалеч от малкото седло израстна още един жандарм. Ники тръгна надолу по стръмното да го проверява, докато аз отново оглеждах скалните процепи на север за аварийно слизане. Видях един вдъхващ доверие с дълбоката си сянка стръмен кулоар и извиках на Ники да се връща. Беше точно 1 часа следобяд. Бяхме вървели точно 3 часа и половина по гребена. Но беше дошъл и тоя тежък и труден час, в който трябваше да си кажем: „дотук”.
Началото на кулоара, началото на нашия път надолу. Снимка: Ники
За собствено оправдание – и без нужната утеха – преговорихме отново очевидното... Да имахме право на втори бивак – но уикендът има само два дни. Да продължим още малко по гребена – но колко щяха ни чакат тогава другарите, след като и така щяхме да се прибираме по нощите и жените щяха да ни трият сол по главите. Да бяхме тръгнали по тъмно – но колко по-бързи щяхме да сме в тъмното по тоя начупен терен. Единствената ни истинска утеха беше, че бяхме минали „ключа” на траверса – цялата дълга редица жандарми, след които ридът се изправяше и тръгваше по снежен ръб нагоре към няколкото коти над 2500 метра. Значи просто би ни останало само едно бухане до края...
Ники по кулоара надолу.
Нашите „задочни референти” бяха стигнали само малко по-далеч от нас – до „котата 2500 м.” от другата страна на превала, пред който ние тръгнахме надолу. Но те са били четирима, а ние двама. Те са деляли общия инвентар на четири, а ние – на две, да не кажа едно. Те са тръгнали на 1 май, а ние – на 15 февруари. Те са имали дълъг ден и положителни температури, ние – къс ден с отрицателни температури. Те са нагазили снега на Пралуга, ние – още със слизането от колата. Те бяха стартирали от Жужня, ние – от София... Но „изводът” на опиталите траверса през 1967 г. заслужава уважение независимо от неуспеха им: „Okoli nas na vse strani sneg in stene, vrhovi v soncu in sence v globokih dolinah, veličasten mir in nepopisna tišina. To je naš kosmos, v katerem je človek dovolj daleč od vsakdanjih skrbi, da jih pozabi, zagnan v želji, da naredi nekaj, kar mu narekuje srce, iz nerazložljivih razlogov, kot v otroški igri. To je sreča”.
Мястото, до където стигат нашите „задочни референти”. Под тях вдясно се вижда превалът, малко преди който ние слязохме от гребена.
Равносметката. Нашият маршрут е с червено.
Събрахме се с Ники на процепа, от който тръгваше кулоарът. Ники го огледа и одобри. После надолу тръгнах пръв аз. Имах дълбокото вътрешно усещане и сигурност, че снегът няма да тръгне. Всеки, който ходи в планината през зимата, познава това интуитивно усещане. Ники за всеки случай вървеше отзад на стабилно разстояние. Това, което ни беше отнело часове за изкачване, сега ни отнемаше минути на слизане. Просто се изсипахме в долината на Дълбока река и започнахме да подсичаме първо Кабаш, а после и Рибничка Скала. Тук теренът пак тръгна нагоре и изпи и последните ни останали сили, докато се кълчехме със снегоходките по твърдия, стегнат като чугун сняг.
Ники на фона превала, след който вече не е трудно.
И на фона на двата Мали Кораба.
Вървях напред, забил поглед в снега, и въобще не мислех за кулоари, лавини и снежни дъски. Мислех си за друго: досега ми се беше случвало да сбъркам даден маршрут, дори непознат, с час, с два, с максимум три, а с рида Кабаш бях сбъркал с ден и половина... В един момент спрях да мисля и просто бухах в дълбоката северна сянка, която тоя рид хвърляше. Накрая и тя се свърши, спрях да изчакам Ники и заедно продължихме вече надолу, докато влязохме в следите си от предишния ден. После дойде първото изворче и водопоя при него. После протяжната блага пътека из гората.
Ники слиза на Пралуга. Отзад Рибничка Скала.
След още половин час сред дърветата се мярна и мълчаливия изправен страж на малката църквица. Простих се за сетен път с гордостта си, с високомерието си и със суетните си амбиции и се замечтах за смисленото и щастливото, за моето мегабебенце.
Молитва.
За късмет, докато слизахме, Павката се обади на Ники – и нашите другари си слизаха живи и здрави. Наближаваше 5 часа следобяд. Слънцето вече се беше скрило зад Кабаш, а студът неумолимо настъпваше по петите ни. Спряхме се пред къщата-заслон в Жужня за едно последно сбогом с планината и после потеглихме нагоре по черния път за Нистрово.
Сбогом, Кораб планина. Снимка: Ники
След още час видяхме първите сгушени къщи и чухме острия лай на шарпланинците на Гариб. Той, разбира се, си стоеше все така на оградата с цигара в уста и с усмивка до уши. Само ни попита: „Како je било?”, знаейки предварително отговора: „Све je било добро”. После додаде: „Ваши су другари дошли пре пол сата”. До джамията Павката и Огнедишащия вече ни чакаха, окопали се в колата, където сладко похапваха...
Нататък дойде тривиалната проза: „геройските” приказки кой какви ги е свършил, докато завоите се нижеха, а с тях и патарините, градовете, паланките... А накрая, вече след полунощ, цопнахме там, откъдето бяхме тръгнали – всяка жаба в своя гьол. Край.
Корабската панорама: от ляво на дясно Рибничка Скала, Кабаш и двата Мали Кораба. Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 7, 1939 г.
Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Вто Фев 24, 2015 11:47 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Регистриран на: 29 Юни 2009 Мнения: 50 Местожителство: София
Искрено ви се радвам и малко...завиждам ! От много години го гледам Кабаш, изкачвайки с групи Кораб и си мечтаех да го мина поне лятно, ама на... Радвам се, че сте успели и то зимно ! Продължавайте !!!
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
