Пампорово - Триград

Дата: 11 – 14 септември.
Състав на групата: само Антон и аз (малкият внук е болен).
Маршрут: Райковски ливади – хижа “Студенец” – хижа “Перелик” – хижа “Ледницата” – Чаирите – с. Мугла – с. Триград.
Следва репортаж ден по ден.

Препоръчителен родителски контрол. Следващият текст не се препоръчва за родители със слаби нерви.

Първи ден. Тръгваме към 10. Началото е в местността “Райковски ливади” след Пампорово по посока на Смолян. Това добавя допълнителни километър-два, които трябва да изминем по разкаляното шосе, снимано в рубриката за боклуци. Стигаме до началото на пътя, който започва над хижа “Студенец”. Там са изкопи за тръбопровод и нови калища. По-нататък по самия път – други изкопи, булдозери, насипи, които се заобикалят по стръмнините под трасето – кошмар! След средата обаче (на 2-3 километра) изкопите свършват и останалите няколко километра извървяваме по отъпкан и сравнително сух коларски път. Излизаме на шосето Широка Лъка – Смолян. След малко е Превалът с нова черквица. Палим по една свещ и завиваме надясно по посока на хижа “Перелик”. На едно място добри хора са направили импозантна чешма, от която дори тече вода! (Защото от някои не по-малко импозантни не тече – очаквайте втората част.)

Изгледите вляво от пътя са просторни и стигат чак до Гърция. По един от доловете – Каньона на водопадите – предвиждаме да се спуснем в близкото бъдеще:

На двеста метра от хижата завалява дъжд, който на влизане в бунгалото става проливен. Отключват ни туристи, пристигнали преди нас, защото хижарите ги няма и самата хижа е заключена. Часът е към четири. Сядаме да обядваме в “механата” – уютна колиба, в която вече са запалили огън и пекат кокошка на кол. Всичко изглежда чудесно – и огънят в гърба ни, и кокошката! Компанията засега е младо семейство с едногодишно бебе в количка. След малко идва останалата част от компанията: весели симпатяги с десетки килограми месо за печене и десетки литри бира освен другия алкохол. Всички пушат на поразия. Детенцето явно е свикнало. Ние обаче не сме. Обядваме с една консерва, по един домат и дажбата от половин праскова.

В това време дъждът спира и грейва слънце. Решавам, че вместо да чакаме симпатягите да си пийнат и после да спим с тях в едно бунгало, по-добре е да тръгнем за следващата хижа – “Ледницата”. Дават я на три часа път, хайде, за нас нека бъдат пет. Значи, към 9,30 трябва да пристигнем. Хайде, нека е 10! Пак ще е добре. Тръгваме бодро напред и нагоре.

По пътя под върха газим непокътнати находища от боровинки. И черни, и червени. Нямаме време за бране, но по някоя шепичка събираме:

Устните бързо се оцветяват в синьо:

Смриките по пътеката са ледено студени, защото тук е валял град – събрал се е в трапчетата по пътя ни. Трябва да похваля маркировката: чудесни табели плюс цветни карета по дърветата плюс червена боя по камъните. На някои места знаците са буквално през пет метра. На други места обаче хич ги няма. А това са точно критичните места, на които човек губи пътеката! Защото тя е двадесетина сантиметра широка и е покрита от смриките:

За щастие през цялото време сме изложени на слънце, чак до отклонението за село Мугла, че и далеч по-нататък. Височината обаче започва да ме смущава: не съм забравил висотомера, а той непрекъснато варира около 2050 метра. Слезем до 2000, качим се на 2100, но все е там. Билото няма край! Надолу е панорама към Гела, а в краката ни са необятни боровинкови плантации:

Ето го и “вулкана” на Гела:

Снимам едно красиво скалисто връхче с надеждата, че вече ще започнем да слизаме, защото пътят рязко завива на север:

Към 20 ч. слънцето вече залязва и изгрява луната:

Това е последната снимка за днес. Уви, още сме на 2100, а няма никакви признаци, че някога ще слезем на 1700. Бързо пада тъмна нощ. Луната само ни пречи, тъй като прави всички цветове сивкави. На няколко пъти губим посоката и трябва да се връщаме. Налага се да впрягам индианските си умения: на някои места ме спасяват едва забележимите драскотини, които нечия щека е оставила по камъните. На други места – указателните боклуци. На трети – коловете на зимната маркировка, които успявам да осветя от стотина метра (фенерът е на челото ми). Проблемът е, че в тъмницата стърчи само тръбата – табелата е слабо закрепена и се е свлякла в основата му. Когато я има. Теренът вече няколко часа е само равна смрика, която е покрила губещата се пътека. Много ни помогна дъждът, защото е напоил торфа и там, където той е по-отъпкан, изглежда по-черен. Иначе, ако беше сухо – лоша работа! През цялото време имам едно на ум, ако се наложи, да извадя дъждобрана и одеялото, да навлечем пуловерите и да се сврем в смриките. Антон също е подготвен за такова нощуване: "Добре, че не вали - казва. - Пък и да завали, какво толкоз!" Вярно е, валял ни е пороен дъжд цял следобед, ама на връщане към колата. А да прекараме нощта под дъжда - тогава щяхме да разберем "какво толкоз"! Слава Богу, небето е ясно или поне така на нас ни ще да бъде.

Най-накрая минаваме покрай една скала със стрелка към връх Орфей (новото име на връх Голям Снежник). Макар че все още сме на кота 2100, а часът вече е 22, започва дългоочакваното спускане! Дълго очаквано, но и безкрайно дълго! Слизаме през гора, после през поляни. Отново проблеми с маркировката. Пак гора – пак поляни. По някое време стигаме до висок кол с три табели: наляво – Девин, надясно – Гела, нагоре – връх Орфей. А хижата? За нея няма табела. Тогава за първи път се обаждам по GSM-а на хижаря, бай Стоян. Той ме пита излязохме ли от гората. Обяснявам му, че тъкмо сме излезли от гората и се намираме на някакъв кръстопът, но не знаем хижата към Девин ли е или към Гела. Е, да, ама и Стоян не знае. Затова ми казва, че ще гърми с пистолета, та да се ориентирам. Антон малко го е страх от оръжия и с известна тревога ме пита колко силно ще гърми пистолетът. Ослушваме се – нищо. И ние като Радичковия герой – “Слушам, слушам, нищо. Мамка му и прасе!” Пак звъня. Стоян пак гърми. Пак нищо! (По-късно разбрах, че до хижата още доста пъти ще излизаме от гора.)

Решавам накрая да поема по средата – нито към Девин, нито към Гела. Но като казвам “да поема”, не мислете, че следваме някаква пътека. Напротив, на това място тревата е висока и май никой не е минавал по нея през последния месец. Слава Богу, след известно време осветявам червен знак върху един камък и се успокоявам. Редуват се гори и ливади, но рано или късно намирам по някоя спасителна червена линия. Трагедията настъпва, когато попадаме в сечище: повалени дървета, които аз прескачам отгоре, а Антон лази отдолу. По причина на лесоповала маркировката се е затрила. Обикаляме в кръг, докато намерим къде излиза пътеката. Намираме я! Изведнъж тя става страхотно стръмна и хлъзгава. Следа няма от благоустройство. Все повече заприличва на трасе за свличане на трупи, докато последният червен знак остава зад нас. Надолу повече знаци не виждаме. Нагоре да се връщаме – изключено: прекалено стръмно е. Явно сме загубили пътеката. Цепим още надолу и пак звъним. Стоян се мъчи да ни напътства, но как да стане това, като нито той, нито ние знаем къде сме. Наоколо е само гъстак. Отново звъня. Стоян почва да изстрелва сигнални ракети. Ние обаче нищо не виждаме – толкова е гъста гората. Къде по задник, къде по лакти, свличаме се надолу. Явно вече никаква пътека не следваме, а “пътя на водата”.

Най-накрая в тъмнината просветва лентата на шосето. Добър знак, но и тук проблем: оказваме се над страничния склон на изкопа. Спускаме се по корем пет метра и стъпваме на шосето. Часът наближава 23. Само че как се стига до хижата? Ние не сме слезли по пътека, та да продължим по нея! Звъня. Стоян командва: “Виждам светлината ви! Карайте направо!” Аз също виждам светлината на хижата. Направо обаче не става. Просто няма как от шосето да се тръгне към хижата – надолу е стръмен склон, целият обрасъл. Питам Стоян: наляво или надясно е пътеката? За Стоян всичко е лесно - "Карайте направо!". Само че така не става. Затова прилагам известната стратегия: 50 метра наляво, 100 метра надясно; 100 метра наляво, 150 метра надясно. Сега вече виждам табела и пътеката към хижата. Както разбирам, заради безпътицата сме изскочили малко вляво по шосето. Пътеката към хижата се оказва ужасна – камънак, който хич не е за нощно движение. А на поляната пред хижата започва да пръска. Но мъките ни са за последно – точно в 23,30 прекрачваме прага на хижата. Общо 13 часа и половина ходене с половин час почивка на обяд! През останалото време никакво сядане, никакво ядене, никаква вода. С дете на пет години, от което не чух никакво оплакване! След този гигантски преход без почивка, в пълен мрак, вече съм сигурен, че до себе си имам планински другар, на който може да се разчита.

Стоян настоява да вечеряме. Каква ти вечеря! Дава ни по един банан, пием по един чай край камината с огромни цепеници, замивам малко детето - и в леглата. Часът е 12,30. Краката ми са дървени, но от съседното легло не чувам жалби, което ме успокоява. Само едно подмятане на Стоян ме обезпокоява, макар и вече в минало време: “Добре, че не ви е срещнала мечката!” – съобщава ми той. Така научавам, че точно по тия места върлува стръвница, но за нея – в съответната рубрика за опасностите с животни.

Предстои втората част на пътуването.

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Апр 15, 2018 10:58 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Лелеее, какво преживяване....а Антон си е направо дете-геройче!

Всяка планина си има "хубави и лоши" неща. Безкрайността на Родопите е хубава, но и понякога лоша. И който я подцени, жална му етърва.

С нетърпение чакам продължението на пътеписа. Много е вълнуващ!

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Втори ден. Наспиваме се и след закуска разглеждаме забележителностите на хижа “Ледницата”. Те са: една чудесна люлка, прасе и новородено теленце:

“Момиче ли е?” – пита Антон. Момиче е!

За съжаление не се отбихме до пещерата, но не съм сигурен, че това беше възможно. Тя не е осветена и май е опасна.

В 9 тръгваме към село Мугла. Отново много добра маркировка с едно единствено изключение: огромната поляна на билото. Напреки минава път. Наляво, надясно, напред – все ти е тая! А право надолу продължават електрическите стълбове, по които сме се движели досега. След известно лутане намираме маркировка доста далеч вляво.

Наближава време за обяд и аз чертая пред Антон картината на селския ресторант с топла супа и готвена манджа. Решаваме дори какво ще си поръчаме: “Две шкембе-чорби и картофена яхния, моля!” Уви, в селото отдавна вече няма ресторант! Като паметник на миналия живот е останало грамадното училище, в което някога са учили 300 деца. Сега всички жители не са 300! Добрият собственик на тази каменна прелест ни черпи с компот от боровинки и купа с пресни червени боровинки. Това ни е обядът!

В селото строят нова джамия на мястото на старата. Специално питам за дървеното минаре, което вероятно е уникално на Балканите. Успокояват ме, че ще го запазят:

Природната среда на Мугла е изключително здравословна: чист въздух, буйна река, ледена изворна вода, да не говоря за изгледите. Солидни, но изоставени сгради – няколко: освен училището има стари стопански постройки. Когато преди няколко години минах през селото, се разминах с манифестация от стотина крави. Сега не видях ни една. Българският национално отговорен бизнес обаче не се интересува например от построяването на санаториум за болни деца. Единственото, което го интересува, е да открадне водата на Мугла и през девет баира да я прехвърли в Пампорово. Защото там се очакват един милион заможни скиори, но няма сняг. А като няма, ще се прави изкуствен! Едно последно отклонение от туристическата тема: питам се, щом вече я няма тоталитарната държава с нейното централизирано планиране, то кой позволи да се изземе водата на мугленци? Нямам отговор, затова продължаваме нагоре.

Прехвърляме един висок рид. На билото – следи от изчезналото интензивно животновъдство. Хапваме малко грозде:

А раницата ми е натъпкана с консерви, луканка, котлон и всичко необходимо за продължителна обсада. Но понеже бързаме и вече не смея да рискувам с бавене, накрая си върнах храните в София. На слизане се запознах с овчаря на Триград, който пасе сборното стадо от крави и овце. Той потвърди за мечката и ми се оплака, че точно на него му е отмъкнала добитъка. Когато на следващия ден се отбихме в Музея на мечката, уредничката ми каза, че мечката е реалност, а не само музеен експонат, като изядените животни са от стадото на мъжа й. Ето как се оказах въвлечен в навързаните човешки съдби на триградчани!

Стигаме до Чаирите. Първи е бившият рибарник с хотелчето, което се наема “туптан” за 100 лева. Удобно е за две приятелски семейства. Малко по-надолу са истинските Чаири, защото са естествени езера, а не бетонирани басейни:

След още малко е почивната база. Тук вече сме в едно по-човешко време – към 20 ч. Ходили сме има-няма 11 часа. Малко преди дома ни завалява дъжд, който продължава цяла нощ. Ние обаче сме вече на сухо. Собственик на базата са адвентистите от Седмия ден. Поддържа я едно младо момче, Росен, което върши всичко сам. Лятото, като му дойде група от 60 човека, пере чаршафите на ръка, защото няма ток: жиците отдавна са откраднати. Има газови лампи. Ядем овче кисело мляко, изкъпвам Антон (Росен запали бойлера на дърва) и си лягаме в нормално време.

Трети ден. На сутринта овчарят, когото срещнахме на слизане, ни е донесъл прясно мляко. Чаша топло мляко с мед – много е добре!

Потегляме към Триград. Пътят ни пресича приказна чиста река, подходяща за водопой:

Прескачаме едно възвишение, което в сравнение с предишните вече си е едното нищо, и не след дълго стигаме до някои елементи на триградската цивилизация: кошари, плевни, окосени ливади. И пак проблем с маркировката: коларският път, по който вървим, продължава наляво и а-а да почне да заобикаля един хълм. А скалите на Триградското ждрело вече се виждат вдясно! Усещам измамата, връщаме се овреме и тогава чак, в ниското до една чешма виждаме маркировка. А ако беше тъмно? Малко преди генералното спускане към Триград е направена красива чешма с типичното за този край дялано корито, което тук поразява с размерите си: може би има 10 метра от един ствол!

Ето го и края на нашето пътешествие: долу се вижда Музеят на мечката, а остатъкът от пътя може да предизвика само снизхождение у печения турист:

Наближава обяд, но пак сме без обяд. Предстои да разгледаме Дяволското гърло, където ще се срещнем с бащата на Антон (зет ми сиреч). Той ще доведе и Боян. Вече имам известен опит с родопските мащаби, та успявам да си разчета времето и да не закъснеем за срещата. На самото шосе Антон е приятно изненадан от едно кафене, което носи неговото име:

Преди няколко години тук ядохме пържена пъстърва за вечеря и домашна баница за закуска. Един самобитен талант пееше родопски песни. То не бе гласище, не бе чудо! А сега – катинар...

Разглеждаме Дяволското гърло и с колата успяваме да стигнем навреме и до Ягодинската пещера. До изхода на пещерата са построили внушителна чешма, която заснех по две причини. Първо, за да подчертая, че тя е изградена с “помоЩА” на Европейския съюз, и второ, за да видите, че от нея не тече вода. Парите очевидно са изтекли...

До паркинга се е запазил изящен стар мост – римски или по-вероятно турски. В най-тънката си част е изграден само от един пласт камъни! Тук правя последни снимки: на Боян

и на Антон:

В това време завалява силен дъжд, който към Асеновград се превръща в порой. Късно! Пътешествието ни вече е преминало без особени метеорологични премеждия.

Само след седмица направихме второто си пътешествие из Родопите, вече тримата. За него е следващият репортаж.

Последната промяна е направена от Сотиров на Пон Апр 16, 2018 12:04 am; мнението е било променяно общо 1 път

Брей, брей Very Happy

Страхотно приключение. Отново. Браво и на Антон, впечатлена съм. Много по-възрастни хора се държат по друг начин в тези ситуации. Като попорасне малко и няма да има стигане Wink

_________________

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Седмица след пътешествието до Триград минахме по Каньона на водопадите. Маршрутът тръгва от шосето за хижа "Перелик" и слиза в Смолян. Същинският каньон е една много малка част от целия път. Ето картата му:

(Съжалявам, не съм си пробвал аз мерника!) Веднага се вижда, че пътеката прави две "примки": една по средата и една в долния край на маршрута. Когато обаче слизахме, изобщо не забелязахме раздвоения на пътеката. Чак накрая, вече при долното начало на екопътеката видяхме стрелка, която води надясно и нагоре (към "силуета на Еверест" на картата). Някой минавал ли е по целия маршрут, та да ми обясни?

Освен всичко друго, навсякъде пише, че екопътеката минава през резервата "Сосковчето" по река Герзовица. Е да, ама на картата на Родопите река Герзовица е далеч извън резервата! Ще ми каже ли някой, по каньона на коя река сме минали?

Репортаж за пътешествието готвя в момента.

Последната промяна е направена от Сотиров на Чет Апр 26, 2018 12:11 am; мнението е било променяно общо 1 път

Реката се казва Сосковчански дол - така поне ни казаха преди няколко години, когато заедно с човек от РИОСВ Смолян изходихме въпросния каньон на водопадите. Много интересно място. Жалко, че го вървяхме в един дъжд.

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Благодаря, Спиди. Най-вероятно е тя, но на картата не я пише с името. В някои сайтове споменават за Еленска река, но и тя е извън резервата. Както и да е, по-интересно е дали има каньони по другите реки към Смолян.

Седмица след пътешествието Пампорово – Триград прекарахме нови седем дена в Пампорово. Този път бяхме тримата с Антон и Боян – здрави и на линия. Понеже времето беше много променливо – мъгливо сутринта с леки превалявания следобед, нямаше как да правим дълги преходи. Бях планирал един двудневен поход със спане на хижа “Перелик”, за да можем на втория ден от там да се спуснем по Каньона на водопадите до Смолян. Метеорологията обаче промени плановете ни. Освен всичко, батериите на фотоапарата ми умряха още на първата снимка. Затова първият ми пътепис е с повече текст и съвсем малко снимки. Докато купих батерии.

Дни на survivor. Вилата, в която спяхме, се намира близо до шосето за кулата на Снежанка. През зимата това шосе в горната си част е “зелената” писта за начинаещи. А през лятото, както ви показах на снимките от пампоровската свинщина, е една кална река. Понеже шосето в долната си част и през зимата е същата кална река, ние си прокарахме пътека право през гората. Един зимен ден просто тръгнахме в посоката, която аз прецених, че ще ни отведе до пистите. След около един час вървене в снега чухме шума на лифта и тръгнахме по звука. Не след дълго излязохме на езерцето и оттам на поляната, където са многото ресторанти. После се върнахме по стъпките си. И така няколко пъти без никакви проблеми.

За мое учудване проблемите възникнаха сега, през лятото. Защото се оказа, че има многобройни едва забележими пътечки, по които се подвеждахме да вървим, но те ни отвеждаха на съвсем други места. Единия път например пътеката ни заведе до красиви отвесни скали, които иначе нямаше да открием. Те обаче бяха на 90 градуса от целта! Друг път чух шум на река и по стръмното се свлякохме право при нея. Оказа се, че покрай реката върви маркирана пътека, която ни изведе на пистата. Излезе, че пак сме се били отклонили на 90 градуса, само че в другата посока. И така няколко пъти: накрая все стигахме до езерцето, но след доста лутане. За щастие във величествена смърчова гора с много скали и мъхове. На четвъртия ден реших, че упражненията по “сървайвър” трябва да свършат и проведох курс по планинско ориентиране. Нямах компас, нямаше и слънце. Единствен ориентир бяха мравуняците. А мравуняци имаше на всяка крачка, подредени сякаш от геодезист – абсолютно точно, от една и съща страна на дърветата (знайно е – от южната). Много от тях бяха огромни! Не знам дали това е някакъв показател за предстоящата зима:

Забелязах, че някои мравуняци бяха жестоко разровени. Дали от мечка? Или от глиган?

Един ден отидохме до Орфеевите скали, които са близо до връх Снежанка. Всъщност скалите образуват живописен венец, който обгражда от запад, север и изток долината на Смолянските езера. Представям си каква феерия биха били, ако общината направи осветление! Дано някога се сетят да поставят прожектори.

Друг ден слязохме до Смолянските езера. Там са направили екопътека, която ги обхожда. А те са шест и без пътека човек трудно ще ги открие. Бая път се оказа до тях, и то ужасно стръмен. Аз разчитах на връщане да вземем лифта за Снежанка, но той беше в ремонт. Щеше ми се да обядваме в хижа “Смолянски езера”, но в нея пък нямаше нищо за ядене. Наоколо изникваше цял нов град от хотели – квартал “Езерово”, но и там нямаше ресторант. Разбра се, че няма да обядваме. Гладни ще се връщаме! За изкачване обратно по стръмнините обаче не ми се и мислеше. Затова тръгнахме към Смолян с надеждата да хванем автобус за Пампорово.

Понеже не познавахме района, а строителите хабер си нямаха от пътеките, поехме надолу по шосето. След доста завои случихме на човек, който ни обясни, че туристическата пътека тръгва от другата страна на новата черква, успоредно на шосето, но в съседното дере. Явно нямаше как да прекосим до нея. Затова човекът ни обясни, че можем по-надолу да свием по посока на вила “Чапов”, която е ориентирът. Съобщавам тия подробности, ако някой тръгне по същия маршрут. Иначе по шосето е изключително неприятно – много завои с фучащи камиони. Надолу тръгнаха и двама от работниците, та благодарение на тях стигнахме до магазина на квартал “Езерово”. Иначе трудно щяхме да се оправим – макар че има маркировка, пътеката се щура между вили, огради и трънаци. Магазинът е до едно голямо езеро, а пътят продължава надолу по шосето. Добре е, че някои от огромните завои се секат напряко. Така се добрахме до разклона за Пампорово, където има полицейски пост. И тук, какво мислите, че ни посрещна? Дъжд, разбира се! За наше щастие едни мили младежи ни взеха в колата си, та ни върнаха в Пампорово. Цялото ходене беше повече от скромно – само 5 часа.

Един ден тръгнахме към високата скала с кръста, който се вижда от шосето за Смолян. Снимал съм скалата отдалеч, защото отблизо няма как. Самото изкачване догоре е късо, но точно по тази причина и невероятно стръмно. На някои места теренът ти влиза в носа! Затова пък на върха е вълнуващо и ... леко страшно:

В очакване времето да се стабилизира минаваха ден след ден. Накрая останаха само два дена, в единия от които да отидем до хижа “Перелик”, а на следващия да слезем до Смолян. На сутринта натоварихме багажа в раниците, като взехме всички дрехи, които имахме, храна и т. н. Тъкмо излязохме от къщата и заваля дъжд. Хайде обратно! Изчакахме един час, дъждът спря и ние поехме отново:

Прокобата обаче тегнеше над нас. След като се отдалечихме достатъчно, отново заваля. Съвсем слабо, така че ние да се отдалечим още повече. И тогава заваля яко! Бързо прогизнахме до кости и ни стана все едно къде вървим. Вместо да тичаме към вилата, което беше съвсем излишно, продължихме разходката си из балкана. Ако ще е “сървайвър”, да е! Пресичайки поредния треволяк, водата се стичаше обилно по цялото ни тяло:

Най-пагубната последица от двучасовия дъжд, в който “плувахме”, беше прогизването на всичките ни дрехи в раниците. Всичко трябваше да се суши, докато ние стояхме завити в одеяла. На следващата сутрин отново бяхме готови за път, но единият от двата ни дена беше изчерпан. Остана ни само един ден за Каньона на водопадите, което силно сгъсти темпото. Но това е темата на следващия пътепис.