Детски квартет на Каньона на водопадите

Този път с четиримата! Антон след няколко дни ще навърши 9, а Мила - 4. Боян наближава 8. Максим е на 2 годинки и 3 месеца. С големите момчета вече пет пъти обикаляме водопадите, като последните три пъти сме с Мила. Походът покрива 25 километра и го извървяваме за 11-12 часа. Всяко от децата е имало един "първи път" на тежък поход, когато е било между две и тригодишно. За Антон и Боян това бяха походи на Рила, а за Мила беше на Каньона. Така да се каже, това им е ритуалът на "инициация" (възмъжаването). Преди мегапохода естествено ги водя на по-леки екскурзии из Витоша. Максим обаче цяла зима не можах да го заведа никъде. Затова се страхувах, че е изостанал и никак не бях сигурен във възможностите му. Маршрутът е ужасно дълъг и ако той каталяса някъде по средата - на десет километра от дома и на пет часа път в гората, какво правя тогава? Големите вече не ги мисля, но най-малкия... Момчетата се дърпат: "Вече сто пъти ходим на тия водопади!" Отговарям им: "Първо, водопадите всеки път са различни. И второ, групата ни също е различна." Аргументът се приема - големите ще имат надзорни функции над най-малкия. Но преди да мина към самия поход, малко снимки от родопската природа. Сега тя е най-пъстра. Ето го пламтящото родопско омайниче (в Червената книга!):

Жълтурчетата и те са елемент на натурфилософския дискурс:

По пътя за водопадите минаваме през усойни места, където и в най-голямата жега е влажно. Затова се развиват мъхове, на които и най-прочутите дзенски паркове в Киото ще ни завидят:

Край най-големия водопад - Орфеевия, откриваме цъфнали родопски кремове (също в Червената книга!). Снимам ги на фона на подскачащите струи и се радвам, че са на твърде недостъпно място, та са пощадени от "цветарите":

Точно този вид се среща само тук от цял свят, но иначе кремът (Lilium) е неотменим атрибут в картините, изобразяващи Благовещението. Архангел Гавраил с него в ръка съобщава на Дева Мария благата вест, че ще зачене с мъжко, което ще стане Бог. Ето го крема, както го е нарисувал Леонардо да Винчи:

Впрочем празникът на архангела е на 13 юли - таман навреме сме открили цветето. Предупреждавам девиците, на които не им е още до зачеване, да не доближават това божествено цвете - да не им дойде някоя нежелана, макар и "блага" вест!

Последната промяна е направена от Сотиров на Пет Апр 20, 2018 3:10 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Типична родопска панорама, която прескача границите на България и забива някъде в гръцките безкраи:

Това куче е на близката почивна станция. Не изпуска случай да ни прави компания. И то е забило поглед в безкрая. Качи се с нас чак до кръста на Соколица. Толкова внимателно заслушано, дали чува гласовете на своите далечни предци - вълците?

Две конски семейства със своите малки точно на една от закуските си:

Отвреме-навреме на разходките срещаме великански дървета, които четирима колчави човеци трудно закриват!

Пролетта отново е имало страховита буря. Огромни дървета са нападали едно върху друго по пътеките. Поразиите са неизчислими:

Гледам децата и не мога да се откъсна от чувството, че са се пренесли в епохата на динозаврите, когато природните катаклизми са били ежедневие:

За наше щастие от управлението на резервата "Сосковчето" са проявили разум и съчувствие, та с минимална намеса са прорязали нападалите дървета. Иначе след първите гороломи преди години беше кошмар! Сегашните препятствия дори правят по-интересно спускането:

Вече сме навлезли в пътеката към Каньона на водопадите и в следващата дописка ще продължим по нея.

Последната промяна е направена от Сотиров на Пет Апр 20, 2018 3:54 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Страхотно е това да възпитаваш малките дечица на любов към планината.
И аз имах късмет да ме водят всяка година на планина, когато бях още пред тинейджърска възраст и тази любов към нея си остана завинаги. Very Happy

Така е, Емиле. И аз съм воден като дете на Витоша от дядо ми и от майка ми. А тогава нямаше ни лифтове, ни дори удобни автобуси. А народ - десетки хиляди в неделя! Днешните млади изобщо не могат да си представят опашка за Княжевския трамвай, която прави гигантски спирали вътре в спирката на тогавашния площад "Ленин" ("Св. Неделя"). Чакане - минимум един час. На връщане - същото на Княжевската спирка. Някой може ли да повярва, че сме били извозвани с военни камиони, върху които имаше наредени пейки? И всички тези хиляди, маса, народ поемаха към единственото достъпно място - Бялата вода. Там - манифестация! По шосето колони от хора. Срещаш всичките си познати. Спомням си обаче една показателна случка: на връщане точно на чешмата ни пребъркваха раниците и всички откъснати цветя хвърляха в един огромен сандък. Възпитателно! Очевидно и трудностите са възпитали в мен някаква устойчивост и поглед към красивото. Не е лесно обаче те да се запазят с годините. Моята дъщеря е отраснала по планините - от тригодишна на палатка на Урдините езера. Сега обаче, да не чуе за екскурзия! Цяла зима карат ски с децата, цяло лято са на море - кайтове и тям подобни измишльотини, но на планина никога. Без душ с топла вода? Забрави! Едва успявам да надделея, когато планирам екскурзиите с внуците. Правя, каквото мога, пък какво ще остане - то вече е Божа работа!

А мен с братовчедка ми още от малки ни водеше дядо из Родопите.

_________________
"АКО ЖИВЕЕШ ВСЕКИ ДЕН КАТО ДА Е ПОСЛЕДЕН, ПОЧТИ СИГУРНО Е, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ ОКАЖЕШ ПРАВ" Стив Джобс

Това е най-неприятната част на пътя. За да дам по-точна информация, специално си записвах на едно листче надморските височини и часовете на основните етапи. И го загубих! Сега имам само часовете, които възстановявам по снимките. Тръгваме от 1650 м в 8:00 (постигнах желязна дисциплина със събуждането и закуската). В 8:30 сме на хижа (?!) "Студенец" и от нея започва безкрайното трамбоване по коларския път, който зимата е писта за ски-бягане. 6 километра, може и повече да са. Всяка година патим от разораното и разкаляно трасе. Сега обаче се появява нова напаст - комарите! Понеже не са направили отводнителните канавки, цялата лява страна на пътното платно се е превърнала в няколкокилометрово блато. Комарите са милиарди. Бързаме, колкото можем, и ръкомахаме като луди. Няма спасение! Чак на шосето Широка Лъка - Смолян те изостават от нас. В 13:30 сме на Превала (Ешек Кулак). Там има чешма, черква и барбекю, на когото това му е целта. На нас не ни е. Хапваме по половин ябълка и това ни е почивката.

На снимката се вижда една кукличка, която забравихме върху масата. Казва се Рони. Мила учтиво моли всеки, който я срещне, да я остави там, за да си я вземем следващия път. Very Happy

Както всеки път, черкуваме се на параклиса:

Съвсем наблизо е пречиствателната станция и от нея се продължава по шосето за Перелик. Който се интересува от вода, има две чешми с обилна ледена вода. Иначе по-нататък може и да го мъчи жаждата! За децата чешмата е по-скоро място за игра с водата:

Поляната с чудния изглед към гръцките планини:

С леко изкачване стигаме до слабо очертаното отклонение с отдавна разрушена карта, откъдето вече започва същинският път към Каньона. Едва в София, когато преглеждах снимките, видях, че на това място ни е посетило НЛО, но бързо е отлетяло:

Нататък вървим през гора - малко слънце, малко сянка... Пладне е и почва да става горещо, но пък вече сме на около 1850 м, та се живее. Правя традиционната снимка на фона на телевизионната кула на "Снежанка". Личният състав за пръв път е нараснал на четирима:

След един час ходене това е първата рекичка. Децата близват по малко, но си наквасяват главите:

И ето че в 13:30, след пет часа и половина ходене без почивка стигаме къщичката, която бележи началото на резервата "Сосковчето":

Вътре вече има удобни масички с пейки. Изяждаме сандвичите - този път съм благороден, защото преценявам, че с времето сме съвсем добре. Максим не ме притеснява с нищо. Виждам, че ще завършим благополучно екскурзията и затова отпускам цели десет минути почивка. Продължаваме по пътеката, която, да напомня на онези, които биха минали по същия маршрут, завива рязко зад къщичката, без да има какъвто и да било знак. След стотина-двеста метра има табела, която е твърде важна особено за туристите, които се качват. Те трябва да завият надясно, а ние започваме слизането надолу. Подозирам, че по едва забележимия път от табелата нагоре през боровете се стига до хижа "Перелик":

След няколко метра навлизаме в зоната на резервата. В индийска нишка, по ред на номерата се провираме между високите треви по пътечка, която е широка колкото едната ми обувка:

Типично за маркировките по българските планини, посреща ни знакът за началото на резервата, но никъде не срещнахме знак за неговия край. Което означава, че онези, които идват отдолу нагоре, не разбират кога са влезли в него. Малките жълти етикетчета на някои места са гъсто едно до друго, но на други съвсем липсват. И обикновено това са местата, където човек загубва пътеката. Снимал съм две места, на които нашата тясна пътечка излиза на по-широка, която върви право нагоре. Накъде - така и не разбрах, защото като слизахме отгоре не видяхме отклонение. Следователно всеки, който се качва, ще продължи по широката пътека, без да знае, че маркираната е наляво! Изобщо, малки туристически шегички, стига да не е по тъмно или в лошо време.

Природните стихии са осигурили на децата разнообразие в терена:

А в каменната къщурка вече са се приютили две горски човечета:

Последната промяна е направена от Сотиров на Съб Апр 21, 2018 1:46 am; мнението е било променяно общо 2 пъти

След час и половина стръмно спускане от къщичката, в 15:00 стигаме до Вековния бук. Тук както винаги ни завалява дъжд. Това явно е някакъв местен обичай. Тук е и първата ни среща с река Герзовица, на която са всички водни красоти. Бях обещал на децата да ги изкъпя, но комарите направиха това невъзможно. Тръгваме в дъжда към водопадите. Мокротията не им прави впечатление на децата - дъждовете бяха едно от първите неща, с които успях да ги свикна. Само Максим още се чуди на гръмотевиците и въпросително сочи към небето - що за звуци пък са това?

Нататък общо взето следваме реката, но на няколко пъти се изкачваме високо над нея и отново се спускаме при нея. Често я пресичаме по живописни мостчета - здрави и видимо поддържани. Точно след един час нагоре-надолу между нападалите дървета достигаме първата водна забележителност, каскадата от вирове и малки падове Казаните:

Много е красиво, но би било бая качване за повечето туристи, които идват откъм големите водопади. Щом ние със скокове слязохме до тях за близо час - такъв е теренът!, едва ли изкачването до Казаните би отнело по-малко от час и половина - два. За пръв път заварваме "Родопския Стоунхендж", официално наречен Редените камъни, в добра светлина. Настина е внушителен каменен комплекс, издигащ се точно на пътя ни:

Всъщност вече сме съвсем близо до главната цел - Орфеевия водопад. Чуваме го. Само че тук разкриваме нова уловка. По-рано пътечката изминаваше двайсетина метра след Редените камъни по левия бряг на реката и стигаше до просторен кът за почивка с огнище, пейки и мост към отсрещната забележителност - наблюдателната площадка "Ропката". Всичко е направено великолепно, вижте само част от стълбите, без които изкачването би било невъзможно:

След стълбите също не е лесно, особено за малки деца, които трябва здраво да се държат за ръка. А когато са две, че и повече? Курдисвам ги на скалата и им заповядвам да не мърдат:

На площадката вече не вали, отново ни грее слънце. Оттук се разкрива цялата долина на реката чак до Смолян. Отдясно по склона са следващите наблюдателни площадки - "Евридика" и "Стражите". През тях води вторият път надолу към града - с чудесни изгледи, но без водопади.

Наскоро обаче са направили нов мост точно под Редените камъни. Вероятно за него ставаше думи в няколко дописки - че бил отнесен, пък после възстановен и прочие. Допускам, че е този:

Този нов мост силно подвежда, защото няма табела. Минахме по него и веднага след реката ни поведе очевидно наскоро прорита широка пътека надолу. Бързо се усетихме, че по нея ще отидем на наблюдателните площадки и ще отминем водопадите. Веднага се върнахме до скалата, която е досами реката (вижда се на снимката с другия мост). В нея има оформени няколко стъпала, макар че няма специална пътека. Когато се качите отгоре, виждате табелата за Смолян. След няколко метра виждате ниско под себе си моста на "Ропката", а над себе си - стъпалата към площадката. Уточнявам тия подробности, защото съществува реална опасност хората, които идват отдолу, да стигнат до новия мост и изобщо да не се усетят, че трябва да продължат малко надолу по реката, за да стигнат водопадите. Ето ги и тях:

Часът е 16:30. Надолу продължава Каньонът на водопадите, може би са десетина. Снимал съм ги и преди, затова сега ще покажа само едва забележимото ручейче, което се влива отдясно в реката. Това е останало през лятото от двата мощни водопада на Сосковската река, които бях заснел през зимата:

А децата слизат мокри и кални, но видимо щастливи:

И така в 19:30, след единадесет часа и половина ходене сме пред кръчмето на Средока, където си купуваме сладолед. Собственикът вече ни познава и благородно ни откарва с джипа си до Смолян. Така спестяваме половин час извънредно неприятно маршируване по шосето. Честно казано, аз самият не очаквах, че тази първа за Максим голяма екскурзия ще мине без протести и дори бунтове, но ето че завърши чудесно. Вече мислим за следващите маршрути. На сутринта Боян, който ще е втори клас, синтезира в своя пътепис преживяното: "Има много нагорнище, но пък много надолнище." Трудно мога да добавя нещо! Very Happy