Слънцето се изниза бавно от водната си завивка, поръбена с дантелата на Халкидиките. Все още се оглеждаше сънено в Беломорското си огледало, когато малко облаче закачливо му плисна лицето. Вече съвсем разсънено съзря насреща си върховете на Олимп и се усмихна щастливо.
Митикас и Стефани се зарадваха на слънчевите си одежди, лек ветрец погали каменните им лица и те отвориха сърцата си за многобройните почитатели, дошли при тях през този юнски ден, един от най-дългите през годината.
А ние, които бяхме свидетели на тази магия от терасата на хижа „Спилиос Агапитос”, смело поехме нагоре към неизвестното с раници на гръб. Идвахме за първи път в тази планина и не знаехме как ще ни приеме. Случихме доста горещо време около 35 градуса беше в подпланинското селище Литохоро. Растенията все още се радваха на тази топлина след хладната пролет и цъфналите край пътя олеандри/зокуми в розово и бяло изглеждаха като специална декорация за божествената мизансцена. А пътеката нагоре имаше шарени бордюри от знайни и незнайни цветчета. Въздухът беше наситен с ухание на бор и това реално отпуши задръстеното ми офис-климатично дишане. Излязохме над гористия пояс и се ширнаха гледки от целия масив. Малки, но ясно очертани пътечки лазеха на зиг-заг към хижите и върховете. На връх Скала ни посрещна като гостоприемна домакиня усмихната българка – Александра, на палатка си общувала звездно с боговете. Изчакваше си групата измръзнала и щастлива.
Ние продължихме. Сложихме си каските, прибрахме щеките и фотоапаратите и се гмурнахме между камъните в първото улейче. Скалите дружелюбно ни подкрепяха от двете страни. Вече не се разсейвахме с гледки към морето, бяхме концентрирани във всяка следваща стъпка. Вървяхме по знаците с жълто-червени точки. Митикас ни притегляше все по-нагоре с невидими нишки, оплетени от нашето любопитство и благоговение. С ръце и крака се слепвахме като едно цяло към скалите и на места дори трудно отлепвахме за следващия хват. Бяхме сами с цялото величие на Олимп. Напред вървеше само един мъж, без багаж, с радиостанция, който като че ли оглеждаше трасето. На малка седловина и почти отвесен скален завой имаше две къси метални въжета. Там се разминахме с изчакване с трима чужденци тръгнали от Платото на музите. Върхът вече изглеждаше надвесен над нас в последната си част на сравнително широкия улей, по който можеше дори да се забързаме. Под мен се появиха двама мъже, които напредваха с добро ускорение. Не бяха с каски, а единият дори нямаше шапка и … коса… Стъпвах много внимателно, да не съборя някой камък. Този път имаха късмет. На върха бяхме заедно. ДА! На върха сме – легендарният Митикас ни прие слънчев и прохладен. Поздравихме боговете футболистки с „Оле – оле - оле - оле” и се идентифицирахме с българското знаме (Митко се беше погрижил). Писахме им и в тетрадката, ако си я четат в самотните дни без туристи. Летяхме във всички посоки. Нащракахме си и доказателствен материал.
След това, почувствали подкрепата на Олимпийските богове с хубавото време, вдъхновено се спуснахме в улея Лоуки. Знаехме, че при лошо време от там не става. Но под нас отново беше гологлавият мъж, който се оказа местен водач и умело напътстваше другото момче. Много бързо изчезнаха от погледа ни в каменните дълбини. Ние не бързахме, всеки сам обмисляше следващия си ход – приседнал ли да се свлече или прегърнал скалата. Видимостта на пътеката долу ни даваше кураж. Дори успях да извадя фотото от раницата и да си направя малко спомени от този щастлив момент – бях забравила за радостта си в улеите Бял, Газейски, защо не и Митикаски! И така хоп-хоп 200 м. под върха сме на подсичащата пътека към Платото на музите. Погледнахме и към улея за Стефани, но решихме да го уважим някой друг път подобаващо, а не така набързо. Любопитни кози ни гледаха и ни се чудиха защо не тръгваме нагоре към Стефани. Една дори се спусна да ни препречи пътеката, но ние вече почти долавяхме уханията на вкусен обяд от хижите на платото. От Големия казан, в който се виеше на спирала снежна преспа вееше хлад. Из трошляка до пътеката бяха нацъфтели най-невероятни цветя, подредени в екибана. Минахме набързо през горната хижа Йосос Апостолоидис, под връх Свети Илия. А сбогуването и съзерцанието към върховете заземихме с хубав обяд на хижа Христос Какалос. После се спуснахме по пряката пътека от Платото на музите, където имаше и доста палатки към хижа А (Спилиос Агапитос). Слизането до паркинга беше като претъркаляне в бобслей, но с нарушение в закона за земното притегляне, все ни теглеше нагоре.
Дори милувката на морето усетих едва на другия ден, когато и душата ми слезе на брега. Еньовден - 24 юни, сбогувахме се с гръцките Богове и Самодиви и се прибрахме да нагледаме нашенските.
Регистриран на: 28 Мар 2011 Мнения: 509 Местожителство: Сливен
Браво.
Хареса ми как е написано. Бях по тези места седмица преди вас, и след като прочетох разбрах "Митикас ни притегляше все по-нагоре с невидими нишки, оплетени от нашето любопитство ..."
И аз оставих изкачването на Стефан за другото ходене, бързахме за морето. Не, не сбърках, а вече разбрах истинските имена на Олимпийските върхове: Митко, Кольо, Стефан и Илия.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
