Боровинки, рожден ден и опит за нова Балканска

Послучай 1 май бях решил да се потрудя. Исках да нагазя в клека и да се опрася солово над село Сърбиново, но метеопрогнозата ми изпари желанията.
Остана варианта да ям торта.
Предния ден бяхме изпратили ударна група от един човек, който опипваше почвата на място. Отделно, от Дунава дойде вест, че ако се спече обстановката трябва да кажем, че отиваме при Милчо и Пепа и всичко ще се оправи. Допълнителна увереност се вливаше в нас и от факта, че трябваше да се съберем с ломчанската група някъде около „обекта”. Това явно ни отпусна и се наложи още на тръгване да направим кръгче за попълване на вещите.
Най-сетне се носехме с пълна сила по аутобана. Къде след Враца, на хоризонта се появи и целта ни.
След няколко телефонни обаждания и неколкократно преместване на срещата за заблуда на „противника”, решихме да използваме метода на изненадата – право в ядрото. Т. е. , на мегдана.
Да, ама не. Така и не срещнахме лица, на които бе нужно да обясняваме, че искаме да се покатерим на първенеца на на Резервата.
На вилата установихме, че освен един горски и един машинист, районът бе пуст. Дунавци бяха отпрашили отдавна нагоре и вече бяха излезли на билото, когато ние поехме нагоре.
След опит за забиване в дерето се поправихме и захапахме баира.
И тук, в сърцето на планината, кипи строителна дейност. Още не спуснали се от склона на Миджур, водите на буйната сега река, скоро ще бъдат хванати за енергодобив.
Нагоре нищо особено, като изключим дивната красота на района.
Още в началото се разпокъсахме. Аз бързах да хвана някоя и друга гледка, та се засилих да гоня билото. Толкова се престарах, че забравих да сменям колегата по раница. Той прие нещата с достойнство и ме пусна да паса трева. Явно го приех дословно, защото още не достигнал браздата и зърнах няколко едри екземпляра червени боровинки – реколта 2007. Ферментирали, както си трябва. Явно те не влизат в основното меню на „Гранична полиция”, защото нагоре попаднах на цяла плантация. Накрая взех да опитвам с едната ръка сръбски боровинки, а с другата – български. Повтарях си, че нашите ще да са по-хубави, но разлика, така и не усетих. Всичките си бях един път.
Посегнах и към черните боровинки, но те се бяха спаружили на ушаф и не струваха.
Скоро се подадоха козирките на върховото ребро, готови ей сега да се откъснат. Изобщо, склонът откъм наша страна предлага доста приятни гледки – козирки, остри зъбери, няколко лавинни езика. Оттатък – треволяк. Само Бабин зуб е по-така. Имат една права и дълбока долина – доста интересна.
Изчаках другаря по раница малко преди финала. Поогледахме Дунава, Белоградчишкште скали, Врачанския балкан.
Нещо задуха неприятно на върха, та потърсихме малко завет зад едни чуки.
Нашите хора бяха доста назад, та мръднахме малко напред-назад по билото и пак отидохме на нашия си завет, двайсетина метра под върха.
По едно време се появи някаква група от трима младежи. Единият, още не спрял да си поеме дъх тегли една на България с все сила.
Нещо ни пречерня пред очите, но разумът надделя. Зачудих се що за люде катерят баирите, но се сетих, че това все пак е най-високата точка в Сърбия и е притегателен център за всякакви. Като Мусала.
Изчакахме групата, хапнахме и беж надолу в стил ... все пак не ни се връщаше по същия път.
На вилата ни чакаше Ици – да отсрами дунавци.
Домакините му бяха оставили ключ. Имахме топла вода, ток, посуда, сушина... всичко. Ех, ако бяха повечето хора така сърдечни и открити.
Какво да кажем. Пак ще дойдем.
Вечерта човекът духна свещичките и се... натръшкахме, кой в палатка, кой под навеса, кой в стаята.
На следния ден малко из Копрен и беж по домовете.

Хехе добре бе брато Very Happy

И ние от време на време препикаваме българските земи в Гръцко я от Беласица я от Алиботуша ... Laughing