До Мальовица за един ден

С Павел се наговорихме да се разтъпчем по Мальовишко за един ден (само събота, защото той беше зает в неделя). Отначало идеята беше за по-сериозен контакт със Силата, но впоследствие мрачната метеорологична прогноза за сняг, мъгла и "силен до бурен" вятър сведоха плана до "абе ще идем на място, ще видим и ще караме според обстановката".

Предложението ми да тръгнем чак в 6 часа беше посрещнато със справедливо възмущение, но после все пак бе снизхоздително прието. Изнизахме се по пустите Мордорски улици и Павел подкара към Самоков. Край шосето видяхме една след друга две лисици, които не изглеждаха никак уплашени от колата. Почти до Самоков количеството на снега бе символично. После, в рамките само на няколко километра, снежната покривка набъбна рязко и в града вече имаше цели стени от сняг край улиците и грамадни снежни купчини по тротоарите, високи по метър и половина - два. Очите ни се възрадваха твърде много от тая гледка и вече предвкусвахме истинска, хубава зимна планина.

Паркирахме пред ЦПШ и докато се подготвяхме да тръгнем, отнякъде пристигнаха две кучета - черно мъжко и жълто женско, завъртяха се край нас и започнаха да събарят раниците ни в снега, да се завират в краката ни и да ни пречат. После, завъртели доволно опашки, тръгнаха с нас нагоре към хижата. Естествено, имаше пъртина от шейната, но ние бяхме първите за деня, а през нощта десетина сантиметра сняг бяха посипали следата, така че правехме нови стъпки. Усещането да правиш нещо като пъртина по тази свръхпосещавана пътека беше много странно за мен. За да му се изкефя, забързах напред - кога друг път ще ми се случи да правя пъртина от ЦПШ до хижа "Мальовица"?

Пред хижата събух снегоходките с намерението да хапна нещо на топло. Павката отново беше възмутен от този явен акт на отпускане, но все пак ме остави да вляза, че даже и той дойде вътре. Седнахме в столовата и изядохме по някой и друг сандвич. Байно ни съобщи, че пъртина има само към Страшното езеро, а към Терасите и нагоре - нищо. Според него снегът бил толкова много, че шансовете ни да стигнем отвъд Втора тераса били минимални. При цялото ми голямо уважение към него съм свикнал да вярвам повече на "око да види, ръка да пипне", така че обухме пак снегоходките и продължихме.

Още от хижата се заровихме здравата в еднометров пресен сняг. Първите клекове, скрити под снега, ме накараха да криволича насам-натам, за да мога въобще да ги премина. Времето беше хладно, мъгливо, но засега "силните до бурни" ветрове никакви ги нямаше - и толкова по-добре. Снегът наистина беше много. Отдавна не бях газил такъв сняг. Все по-сушавите зими ме изпълват с недоволство и съжаление. Сега обаче планината беше покрита с дебело бяло одеяло, формите се бяха загладили, а душата ми ликуваше, макар да пъхтях начело като впрегатен кон. Всъщност снегът не беше лош, макар да бе дебел. Беше много пухкав и се газеше леко, при това снегоходките правеха хубави стъпки и вторият си почиваше чудесно. Така, макар и само двама, напредвахме доста бързо като за условията, сменяйки водачеството, щом първият се усетеше уморен дотолкова, че да не може да поддържа прилична скорост. Оставяхме дълбока траншея в снега след себе си. Кучетата вървяха с нас - по-точно, след нас, ползвайки пъртината. Явно снегът беше много даже за тях - въобще не се откланяха встрани, нито правеха опит да ни изпреварят, което е доста необичайно поведение за едно куче. За час достигнахме Втора тераса. Очевидно беше, че лавинната опасност е на ниво и макар да не видяхме никъде паднала лавина, бяхме нащрек и гледахме да не минаваме твърде близо до устията на улеите, спускащи се от околните склонове. Оттук нагоре към Еленино езеро обаче просто няма напълно безопасно трасе. Огледахме добре склона и тръгнахме малко вдясно от стълбовете по това, което ни се виждаше най-безопасен за момента вариант. Най-ниската и най-опасна част преодоляхме, плътно сврени под едни скали, на които разчитахме да ни пазят отгоре. Там обаче вятърът беше довял и най-бездънните преспи и на Павката се падна високата чест да пробие път през тях. Стар и печен глиган, той се справи елегантно като по учебник. Отстрани изглеждаше, че напредва почти без усилие, но достатъчно беше да не улуча точно стъпката му с десетина сантиметра, за да потъна безнадеждно заедно с всичките снегоходки. Кучетата все така образуваха ариергарда на малката ни група.

Полека-лека изпълзяхме до прага на Елениното езеро. Започнахме да срещаме участъци с втвърден от ветровете сняг, по които се ходеше няколко метра без потъване. Нали малките радости са в основата на големия кеф? Появи се вятър - не беше силен, но се усещаше неприятно, защото беше студено. Завряхме се на завет в една дупка, образувала се между голяма скала и снега наоколо. Извадихме нещо да ядем - от здравото газене огладнях бързо и силно. Двете кучета веднага легнаха в снега, свиха се на кравайчета и задрямаха. Завидях им - ние мъкнехме раници, дрехи, обувки и какво ли не, а те само със собствената си козина се справяха по-добре от нас. Колко безнадеждно сме деградирали физически! Снегът, който вятърът хвърляше от ръба на пряспата, скоро ги покри така, че станаха съвсем бели, но това никак не личеше да им пречи.

След зареждането с храна продължихме нагоре. Под плочата на 11-те вятърът се усили и ръцете и на двама ни започнаха да мръзнат. Спряхме и сменихме ръкавиците си с по-дебели и по-сухи, а аз смених и лятното яке с пухено. Бях го взел заради очакваните от метеоролозите - бог да ни ги поживи! - "силни до бурни" ветрове. Такива така и не се появиха, но до върха не ми беше никак горещо с това яке въпреки баира - просто си беше достатъчно студено.

Следвахме обичайния зимен път. На рида, водещ към билото,твърдият сняг стана вече преобладаващ, което беше много приятно. Мъглата така и не се вдигна, но облаците не бяха много дебели, защото слънцето прозираше през тях, а на няколко пъти направо припече. Същевременно постоянно валеше слаб сняг. Доста шантаво време! Надеждите ни да видим нещо от върха не се оправдаха - мярнаха се само неясните очертания на Ушите и Орлето и пак изчезнаха в мъглата. Иначе тя не беше гъста, виждаше се на стотици метри. От ЦПШ догоре се замъкнахме за 5 часа и половина.

На върха се поглезихме с един шоколад. Павката дебнеше слънчевите проблясъци да снима, а кучетата пак се бяха свили в снега и не шаваха. Жълтото трепереше, явно и беше студено.

Слязохме по същия път, за да използваме пъртината си. Тази идея не се изпълни в цялостния си замисъл, защото вятърът доста успешно беше раздухал пухкавия сняг и на много места беше засипал напълно стъпките ни. Надолу обаче се дълбае много по-лесно, отколкото нагоре, така че слизахме с добра скорост. На Втора тераса имаше доста хора. Момче и момиче, без снегоходки, тръгнаха по дирята ни нагоре към езерото. Ние се отбихме отново в хижата, със същата цел - да доядем, каквото ни беше останало по раниците.

Съвсем по светло, "неприлично рано", дето се вика, се върнахме на паркинга, но бяхме доволни, защото се нагазихме добре и можахме да усетим, че най-после се задава някаква зима на хоризонта. Дано не я урочасам! Кучетата бяха с нас - оказаха се мераклии туристи.

Последната промяна е направена от ognedishasht на Пон Яну 16, 2012 1:34 pm; мнението е било променяно общо 1 път

От кога го чакаме това "бедствено" положение.
Някъде снимки да му се порадваме?
Croc

_________________
Енциклопедия за ЕКИПИРОВКАТА за туризъм.
Палатки *** Туристически обувки

Времето не беше много фотографическо, мъгливо беше. Павел щрака нещо, но не знам, какво се е получило.

Лъчо, помниш ли едно време като ми казваше, че биенето на пъртина не било женска работа Wink

Като искам да се скатая, винаги те цитирам Razz

Попаднах на най-добрите учители аз, живи и здрави да сте ми, че ми отворихте очите за зимната планина.
Ха да ви е честита Зимата ! Дано и тя да е като по учебник.
Жалко, че няма снимки. Но аз вече всичко си представих, така че... Very Happy