ЧНГ на цялото туристическо братство! Нека Силата бъде с вас и планинските богове подкрепят стъпките ви!
Като никога празнуването на Новата година беше организирано от Андон повече от 3 месеца предварително - хвала! На 30.12.2013 по обяд се изнесохме от Мордор и по мръкнало достигнахме целта - хижа "Семково". Денят така или иначе беше изгубен, не остана време за баири. Край хижата, която е на 1750 м н.в., сняг практически нямаше - само хлъзгав лед и замръзнала кал.
На 31-ви сутринта станахме около 8 часа и тръгнахме към билото, току-виж намерим някакъв сняг. В гората стана бяло. Снегът беше, колкото за цвят, тънък и силно заледен. Оказа се, че постъпихме мъдро, като си оставихме снегоходките вкъщи. Наистина никъде по Рила нямаше да им се намери истинска работа.
Бавно и славно за 3 часа излязохме на Горни куки и се огледахме на север, към Мусала. По южните склонове стърчеше трева, само северните бяха бели. Снегът навсякъде беше кощунствено малко. Тръгнахме да се разходим по билото на запад. Нямаше никакви стъпки, явно никой не беше минавал скоро. По-късно видяхме хора да минават през вр. Канарата от запад на изток. Двама бяха по-напред и слязоха към Канарското езеро. Помислихме, че идват от х. "Македония", но по-късно хижарят там ни каза, че не било така.
Колкото и безснежно да беше, все пак стъпвахме по бялата зимна покривка, вдишвахме планински въздух и това ме изпълваше с покой и блаженство, каквито всеки трябва да си намери на такъв голям празник като Нова година.
Като се качихме на вр. Вапа, ме осени идеята да минем през вр. Реджепица и оттам да се спуснем на юг, за да не се връщаме до х. "Семково" по същия път. Една зима бях минавал оттам по обратния път. Не съобразих обаче веднага, че тогава, за разлика от сега, зимата си беше нормална и имаше сняг. Качихме се на Реджепица и тук здравият разум проговори у моите спътници, които казаха, че подчертано зеленият цвят на предлагания им маршрут не е никак на добре. Аз обаче си бях навил на пръста, че ще слизам оттам, пък и какъв по-достоен начин да изпратиш старата година от този да погазиш малко клек? Така групата ни се раздели на две подгрупи - четирима се върнаха по обратния път, а аз и Ники, който ми се върза на акъла, тръгнахме да слизаме по билцето на юг.
От дясната ни страна ни радваха величествените очертания на Аладжа слап и Черна поляна, а пред нас на хоризонта се белееше карстовото било на Перина. В началото имаше само снежец, после се появиха хилави клекчета, но те не ни бавеха никак, ако стъпвахме по клонките им. Весело коментирахме, как ще слезем на хижата преди другите. Със слизането надолу обаче проклетият зеленчук наедря, щръкна високо над снега и взе все повече да пречи на ходенето. Пропадаше се много и надълбоко. Накрая вървенето ни плавно прерасна в класическа глиганщина. Подаде се командата "грух" и всеки заби, откъдето му се видеше по-лесно. Сняг уж никъде нямаше, но сред клеците затъвахме здраво - първо до коляно, после до бедрата, че и до пояс, а се усещаше, че надолу има и още! Обсъдихме научно причините за снегозадържането в клековия пояс, но това не ни помогна особено да вървим по-бързо.
След два часа, раздърпани, потни и уморени, все още газехме по билцето, което за проклетия стана хоризонтално и краят му не се виждаше. При предишното ми идване наистина не бях имал никакви подобни преживявания, явно клекът е бил всичкият напълно затрупан. След час щеше да мръкне и взе да ни писва. Затова зарязахме билцето, завихме надясно и се спуснахме на юг по градиента на склона, за да слезем възможно най-бързо под клека. Сигурно трябваше да направим това много по-рано, но и байганювият принцип (Кой бе, аз ли не мога да го изгазя?!) изигра своята роля. По южния склон снегът веднага изтъня. Доста бързо достигнахме гората, а след това - и някакви пътеки. Излязохме на стара червена маркировка по Реджепска река, която обаче скоро загубихме. По един по-широк път достигнахме Вапска река и вече си мислех, че по този път ще стигнем в хижата. Той обаче по странен начин изчезна някъде и скоро се озовахме пращящи като рилски глигани без път из гората с обща посока хижата. Мръкна съвсем и включихме челниците. Сменихме още две-три пътеки, коя надолу, коя нагоре, повървяхме и напосоки между дърветата, но накрая все пак излязохме на пътя за Вапските езера и по него след километър-два стигнахме в хижа "Семково", където останалите бяха пристигнали преди доста време. Казаха ни да освободим столовата, за да я приготвят за тържеството, в което време се насладих на една следклекова баня. Бяха дошли и още хора и групата ни се събра в окончателния си състав от 14 души, в който посрещнахме Новата година няколко часа по-късно. В хижата имаше и още една младежка група, по-голяма от нашата.
На 1 януари всички се застягаха да слизат надолу, а аз и жена ми, с привилегията на университетски преподаватели, удостоени да почиват чак до неделя, намислихме да се пренесем на хижа "Македония". Не ни се оставаше, защото "Семково" беше много ниско за отчайващите (без)снежни условия. Казахме "довиждане" на всички, слязохме до курорта и хванахме пътя по Динков дол. В долината беше усойно, почти никъде слънцето не можеше да надникне иззад стръмния склон към Олушки връх и Куков връх. По-добре би било да минем по билото през Канарата и Ангелов връх, на слънце и простор, ама нали беше Нова година, станахме много късно сутринта и бяхме в мързеливо настроение.
Малко под хижата долината става стръмна и прави няколко красиви завойчета. Тук вятърът беше натрупал няколко дебели преспи, до които се снимахме - такава забележителност изглеждаха те сред всеобщото безснежие!
На хижата пристигнахме тъкмо навреме, за да се видим с хижарите, които се стягаха да слизат. Това беше много голям късмет, тъй като те ни оставиха ключа от столовата. Вечерта "хижарствахме" сами в цялата хижа и това беше несравнимо по-приятно от данданията и навалицата на "Семково". В допълнение на тишината, спокойствието и греещата печка се наслаждаважме на топло и ясно време, пълно безветрие и прекрасно небе, осеяно със звезди, едри и тлъсти като депутатски кюфтета. Излязох навън да ги гледам през хижарския бинокъл, но от това нищо не излезе - двете оптични оси по незнайни причини не бяха колинеарни и човек ставаше кривоглед.
Не ни се и мислеше за слизане надолу, но трябваше, защото храната взе да намалява. Решихме на следващия ден да минем през хижа "Добърско", до която не бяхме ходили. Станахме на разсъмване, оставихме хижата, както бяхме инструктирани от хижаря, и тръгнахме по студения сенчест склон към седловината между Малък Мечи връх и вр. Юмерджик. Разбира се, клекът не беше затрупан, но за наш късмет тук не се пропадаше много. Освен това, по Нова година нагоре се бяха разхождали други хора и имаше стъпки, та основното пропадане се беше вече изпълнило от нашите предшественици. Следвайки стъпките, излязохме на седловината. Тук ни посрещна прекрасно слънце и гледки във всички посоки. Бяхме решили да се приберем с каубойския влак, на който не бяхме се возили от поне 5 години, но стана ясно, че в същия ден няма да успеем да слезем за последната теснолинейка. Затова решихме да не бързаме. Оставихме раниците си на седловината и се качихме на Малък Мечи връх, за да се огледаме като гарги от високото. На всички посоки низините бяха покрити с равни бели морета от мъгла, над която се издигаха само планините, окъпани от януарското слънце. Макар и ниско, то грееше много приятно и топло и ние се съблякохме, за да изфабрикуваме малко запаси от витамин D. Взехме си раниците и се заспускахме по склоновете към циркуса от юг. Не бяхме минавали оттук и нямахме представа, къде точно е пътеката, но с помощта на картата я намерихме. В циркуса беше направо жега, снегът отзад отразяваше като огледало слънцето, повърхностният слой на снега беше омекнал и позволяваше весело пързаляне по обувки по склона според указанията на популярната песен: "Пусни му, пусни му, пусни му, пусни му един рамас, рамас по гас!"
Лятната пътеката подсичаше стръмните южни склонове на Малък Мечи връх и Куков връх и несъмнено би била лавиноопасна в истинско зимно време. Беше неудобна за зимно ходене поради страничния наклон, но ние я следвахме, защото виждахме лентовата маркировка. На една скала над нас се беше изправила на фона на синьото небе дива коза и наблюдаваше отвисоко нашето движение - презрително, както ми се стори. Тя стоя там неподвижно поне половин час, докато я подминахме и спряхме да я виждаме. По пътеката управата на парка е наредила едни много интересни табла със сведения за планинските обитатели - сърни, глухари, растения. Пакостливата дълга ръчица на вездесъщия бай Ганя още не е сколасала, за щастие, да ги порази. Пресякохме реката при една нова дървена беседка и хванахме пътя в гората. По него стигнахме до хижа "Добърско" по-ниско, в безснежната зона. Тук нямаше никой, но столовата и едно спално помещение с 4 легла бяха отворени, имаше печка, дърва и даже ток - рай на земята! Отдолу дойде едно семейство с две деца, поприказвахме малко и те тръгнаха обратно, а ние останахме пак да "хижарстваме" сами. Дадоха ни информация, че от село Добърско надолу няма автобуси, но пък до жп гара Гулийна баня са само 6 км. Неверността на второто твърдение ставаше очевидна с първия бегъл поглед към картата. (По-късно и първото твърдение се оказа точно толкова невярно.)
Запалихме печката, разположихме се в столовата като пет пари в кесия, изядохме почти всичката останала храна и решихме да гоним каубойския влак за Септември в 10 часа на другата сутрин. Имаше още време до вечерта и направихме литературно четене на една книга, която намерихме в столовата, озаглавена "Добърско". За съжаление, от нея не научихме практически нищо за селото. Когато водата в тенджерата завря, разредих я в една кофа и с голям кеф се изкъпах на поляната пред хижата. Мръкна и на безлунното небе отново изгряха хиляди прекрасни звезди. Точно срещу прозорците на столовата се издигаха очертанията на Пирин. Малко под Тодорка заблестя силна неподвижна светлина, а по-надолу шаваха още няколко, доста по-слаби. След зряло размишление заключихме, че светлината високо под върха не е нищо друго, освен окото на злия Саурон. Мърдащите надолу светлинки бяха орките на Цеко, които в тъмни доби мачкаха изкуствения сняг. Погледахме малко зловещата картина и се приготвихме за лягане. В спалното не палихме печката, но натрупахме достатъчно одеяла, за да не ни е студено.
На 3 януари станахме в 6 часа, зер гонехме влак. Нещо ми казваше, че не ще можем да слезем пеш до Баня за 4 часа, но се надявах на късмета за някакъв превоз. Тръгнахме надолу на челници. Пътят вие твърде много, но има преки пътеки. Те уж са маркирани, но на почти всички възлови кръстовища липсва маркировка в посока надолу. Денем може и да се вижда, но в тъмното трябваше много пъти да се връщаме и да опитваме ту едно, ту друго разклонение, за да налучкаме вярната пътека. Времето до влака летеше, а следващият беше чак след 6 часа! Към 8 и нещо стигнахме в село Добърско. Оказа се, че надолу има сума ти автобуси. Следващият беше в 9:15 и по моите сметки спокойно хващаше влака. Всички местни обаче, включително шофьора на автобуса, в един глас ни заубеждаваха, че ще го изпуснем за няколко минути. Пеш обаче нямаше да стигнем по-бързо (истинските километри не бяха 6, а 12), затова седнахме на топло в магазина да чакаме автобуса на сладка приказка с няколко местни баби. Звъннахме на хижаря да си оправим сметките - видя ни се безочливо да минем през селото, без да му се обадим. На него хич не му мигна окото да ни вземе 20 лева, което ни се видя множко, но халал да е - нали си прекарахме добре!
Автобусът дойде и скоро ни смъкна в гъстата мъгла по-долу. По едно време из нея изплува бариерата на жп линията. Тя беше все още (или вече?) вдигната. "Бързайте, влакът още не е дошъл!" - ни каза шофьорът и ние хукнахме в тръс с раниците на гърба през мъглата към гарата, която беше на 200 метра от бариерата. Когато стигнахме, се оказа, че все пак сайтът на БДЖ е прав, а местните грешаха - чакахме влака 20 минути. Работата била там, че скоро беше направена годишната смяна на жп разписанията, която изтеглила по-късно тоя влак.
След Белица влакчето изплува над мъглата и успяхме да направим това, заради което беше целият зор - да зяпаме през прозорците. На гара Велинград беше поне 15 градуса, а във вагоните, с надуто до дупка парно, цареше тропическа жега. Сменихме влака на Септември. До Вакарел беше слънчево. После навлязохме в контролираната от Мордор зона и силите на злото надвиха - озовахме се в гъста, мазна, студена, лепкава, отвратителна, всепоглъщаща мъгла. Изсулихме се от вагона с омерзение и с надеждата, че скоро пак ще се качим по слънчевите планински върхове.
Пазардере се слави като особено снежно място. Едно време хижар беше бай Насо, който в средата на всяка зима наставяше стълбовете до Раздела с дървени удължители малко преди те да изчезнат напълно под снега. Пролетно време си ги събираше обратно в мазето до следващата зима.
Съб Яну 04, 2014 6:39 pm
alexvan
Регистриран на: 20 Апр 2010 Мнения: 705 Местожителство: България
http://media.snimka.bg/s1/3041/032325521-big.jpg?r=0
Таз козичка беше там и преди 2 седмици на същото място.
От тази седмица вече не съм там.
Бракониер Гъбаров ме помоли да ви благодаря за точната информация.
Бивша и непризнателна ваша,
Козата на Скалата
Бог да го прости бракониер Гъбаров...
Можеш лично да се убедиш, че козата си е още там. И ще бъде, така както е била от няколко години вече.
Тя е неприкосновен символ за всички туристи и посетители на планината. Има магически сили и никой не смее дори да си помисли нещо лошо за мръвките и
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3369 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
Re: Нова година в почти безснежната Рила
ognedishasht написа:
... В началото имаше само снежец, после се появиха хилави клекчета, но те не ни бавеха никак, ако стъпвахме по клонките им. Весело коментирахме, как ще слезем на хижата преди другите. Със слизането надолу обаче проклетият зеленчук наедря, щръкна високо над снега и взе все повече да пречи на ходенето. Пропадаше се много и надълбоко. Накрая вървенето ни плавно прерасна в класическа глиганщина. Подаде се командата "грух" и всеки заби, откъдето му се видеше по-лесно. Сняг уж никъде нямаше, но сред клеците затъвахме здраво - първо до коляно, после до бедрата, че и до пояс, а се усещаше, че надолу има и още! Обсъдихме научно причините за снегозадържането в клековия пояс, но това не ни помогна особено да вървим по-бързо.
...
Това е най-въодушевяващото и надъхващо описание за вървене в клек, което съм срещал!
Ружа 62г. написа:
... Прочети или гледай "Властелинът на пръстените".
...
Лично мое мнение - първо трябва да се прочете книгата "Властелинът на Пръстените", а филмът на Питър Джаксън да се гледа след това САМО в краен случай, ако искате да се посмеете. Ако гледате първо филма, рискувате да се разочаровате и да помислите Толкин (автора на книгата) за слаб писател, който пише безинтересно, нелогично, разхвърляно, противоречиво, за пари и копира най-безсрамно чуждия труд, а това НЕ е вярно. Лично мое мнение, разбира се.
Вто Яну 07, 2014 12:54 pm
Niksi
Регистриран на: 01 Окт 2007 Мнения: 562 Местожителство: софия
Ей, Лъчка, значи с вас сме се гледали от Канарата.
Ние бяхме 5 души, идвайки през Зъбците до Канарата. Тия отпред бяха двама наши хора, които бяха тръгнали рано сутринта тогава, та те врътнаха към Канарското езеро и до Венеца.
Ние по-късно тръгнахме, отскочихме до Канарата, а на връщане аз се отбих и до Павлев връх и Малкия Мермер.
Бидейки на Канарата, видяхме отсреща на Реджепица 6 човека, които на по двойки след време взеха да се спускат по двата му склона - две двойки на изток, а една на запад. Още тогава ми мина през акъла, че явно от Семеково са издрапали ...и че нищо чудно да ги познавам. .... Сега вече картинката се изясни.
П.С: И между другото - за Много Години ... и ха дано и тази година да ни слушат още краката (и главата) ...та да се засичаме пак по баири и бягания разни.
По-здрави ...и до скитане !
_________________ Планинското притегляне е обратно на земното - нагоре, а не надолу.
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Просто в ниското изплува по-ярко в главите 
