Качкар - Турция

Здравейте!
Бях обещал да разкажа за Качкар като се върна, ето успях да напиша най-после един разказ за приключенията ни там! Е, малко дългичък се получи, но се надявам все пак на някой да му е интересно и/или полезно Wink

Приключения в планината Качкар (североизточна Турция)

След куп отлагания, разпаднали се уговорки, сменени отпуски и премеждия (навехнат глезен 3 дни преди заминаването) все пак потеглихме за Качкар. Поради липса на други ентусиасти само аз и Лъчо. Скъпо-нескъпо, това е, когато много искаш нещо накрая го правиш... Първото нещо, което мога да ви кажа за Качкар е, че е далече! Мнооого далече! Пътят от Люлин (София) до махалата Олгунлар (последната точка, до която можеш да стигнеш с кола от юг в Качкар) е 2146 км. От които последните 30 по черен път, предпоследните 50 по тесен асфалтов път в остри завои зад отсечени скали, където 2 коли не се разминават и останалото по главен път Е-80 и една част по магистрали през Истанбул. Като се има предвид, че по последните 80 км. се кара на първа и втроа най-много, а около ¼ от главен път Е-80 е без асфалт (разбирайте камъни, кал, прахоляк и хаотично движещи се през него ТИР-ове) не е чудно защо пътят ни отне 2 дни и половина, като сме се карали средно по около 14-15 часа на ден. Но си заслужава! Определено си заслужава досадния път, особено, ако човек има повечко време да прекара в тази дива, огромна и много красива планина!
По пътя не липсваха и добри и не чак толкова добри изненади. Още с преминаванаето на границата бях шокиран от цената на бензина, знаех, че е скъп, но в интернет намерих уж актуална информация за около 3,50-3,60 лири / литър. Цената в същност към средата на юли, 2011 г. варираше между 4,23 и 4,35 лири / литър. За което аз не бях подготвен и добре, че Лъчо беше взел повечко лири, че иначе... Та инвестициите за път са следните: бензин за 4300 км. (от които 3500 км. в Турция), магистрални такси и такси за мост – около 55 лири. Другото е храна и джобни по желание... Такси за планината и лагерите в нея НЯМА и, ако някой ви поиска (поне към днешна дата) значи ви мами и лъже!!!

Ден 1. много жега, много път, ранния следобед минахме границата за около половн час, в късния следобед се задръстихме мощничко на моста в Истанбул и така вечерта слизайки от магистралата за Анкара и хващайки по път Е-80 реших да спим, че не можех да гледам вече... Намерих бързо полянка за чудо и приказ и нощувахме там.

Ден 2. Установих, че в Анадола се мръква рано и съмва още по-рано (все пак е същата часова зона като у нас, но много по на изток). Та в 4:45-5:00 вече е светло... Станахме, умихме се на една чешмичка, закусихме и – отново на път. Бях решил, че втрория ден ще стигнем поне до Юсуфели (градчето, от където тръгва планинския път за вътрешността на Какачр), но уви... Оказа се, че път Е-80 в средата между магистралата и Езрурум прилича повече на пустиня, отколкото на път! На огромни участъция няма асфалт, кара се по трошени камъни, прах и кал. В момента тече ремонт, багери рутят околните хълмове, но пътят е отворен и колите си минават между багерите и камионите! Средната скорост в тези безброй много и доста дълги отсечки не е повече от около 20-30 км./ч. И така вечерта стигнахме по тъмно околностите на Ерзурум, където ни се сервира нова изненада. Забелязах, че крушката на фара ми е изгоряла, а не исках да си имам проблеми с турската полиция (която е доста на често в тези райони). Попитах на бензиностанцията в едно градче за “ламба”, но се оказа, че не продават такива неща по бензиностанциите в района. Пратиха ме на сервиз, къдео младо момче пъргаво разглоби почти цялата предница на колата в опит да извади крушката на фара. Накрая успя и изчезна на някъде, а след малко се върна с нова крушка. Син халоген, 3 пъти по-мощна от оригиналната (която е жълта), но какво да се прави – сега си имам един син халогенен и един жълт обикновен фар! Подадох му 5 лири, но младежът взе да мърмори нещо и ми написа на един лист 30. Не говореше английски и диалогът не вървеше изобщо, та му дадох 30 лири и се махнахме от там... От Ерзурум продължихме в посока Юсуфели, където вече стана доста късно и много ми се доспа, та започнах да търся място за спане. Да, ама не... Тук поляна, там отбивка, накрая тамън намерихме и веднага от някъде дофтаса една кола с турци, които започнаха да питат “проблем, проблем?” Като им обясних с жестове, че ще спим тук те казаха ”ааа, - проблем!” и започнаха да ни обясняват колко било опасано заради падащи камъни и ни натириха да си ходим към Юсуфели на хотел. Сиктирдосах ги и намерих друга скътана поляна, където единстения проблем беше огромното количество големи комери, които те покриват буквално за секунди щом излезеш от колата! Аз по потник и къси гащи – не ми беше много комфортно, та много чевръсто опънахме палатката и се скрихме вътре с мощни ръкомахания.

Ден 3. Станахме, палатката отвън беше покрита с жадни комари, но аз бързо я събрах и се махнахме моментално от там. Оказа се, че наблизо има нещо като оризища и блата, та разбрах защо са били тези пълчища комари... Гледките по пътя започнаха да стават все по- красиви и причудливи. С наближаването към Юсуфели пътят минава през нещо като каньон, който е уникално красив на много места. Скалите от двете страни са със странни форми, пластовете са нагънати на множество дъги и форми, на места красотата е просто неземна! Подозирам, че има и още по-красиви места по някои от отбивките, където имаше кафяви таблеки за природни забележителности, но ние нямахме време и за това... След около час стигнахме Юсуфели, където няма табелки за въпросното село Олгунлар, нито за Бархал (най-голямото селище по пътя към Олгунлар), но като попитах един местен, той ми посочи да карам направо... Трябва да кажа, че тук хората са изключително фанатизирани мюсюлмани, живеещи по традициите и начините от преди може би три века. Част от къщите са схлупени дървени и кални постройки и бараки, но задължително във всяко село и махала има джамия или нещо, което да служи за джамия... Жените са с дълги роби и фереджета, общо взето им се виждат само дланите на ръцете и очите. Мъжете са облечени в традиционни местни дрехи, с плетените мюсюлмански шапчици на главите. По пътя нагоре докато преминавахме с колата през множеството махали ни оглеждаха доста неудобрително, може би защото аз бях гол до кръста поради яката жега в колата. Времето беше слънчево и много горещо и след 2 дни и половина път аз си мечтаех за някакъв вид баня, т.е. за течаща вода на която да се измия поне малко... И ето ти приятната изненада – от скалите на самия все още асфалтов път се излива цял водопад! Казах на Лъчо – е те тук ще се изкъпя, ако ще да ни опандизят за това! Точно отсреща имаше една единствена къща, но не изглеждаше да има някой в нея. Огледах се и без много да му мисля се събух по боксерки и се мушнах под струята на водопада. Насапунисах се целия и аха да си сваля и гащите – по пътя буквално на метри от мен се зададе цяло семейство от местните жители (баща, жена и няколко дъщери всичките с фереджета). Аз се опитах да се изплакна от сапуна по най-бързия начин, но съм сигурен, че съм им причинил невиждано възмущение и културен шок...
След хубавата освежителна баня продължихме пътя и ето, че скоро минахме Бархал и тук вече асфалта изчезна. Следващите 20-30 км. са по черен път, не много лош, но си раздрънках колата яко. Предпоследното село по този така наречен път е Яйлалар. То е нещо и като импровизран туристически центрът с магазинчета, няколко пансиона, но иначе си е провинциално планинско село. От него има още 2-3 километра до последната махала – Олгунлар. Тук както се бях засилил с колата по баира и изведнъж пътя свърши в обора на една къща! Върнах малко колата и я паркирах на една мини полянка в началото на махалата. Съжалявам, че не направих снимки на това култово място – просто е уникално. Къщите са дървени или сламено-кални, улици няма, а само кални ивици между тях. Но на едната къща имаше надпис: “еди си какъв си Булевард”... Дворове няма, по-скоро овце, кокошки, петли и всякаки подобни се разхождат из цялата махала необезпокоявани. Има си и джамия, но тя представлява един дървен стълб с метална конусовидна “шапка” и естествено две тон колони! Оправихме багажа и поехме, объркахме веднага пътя, но местните любезно ни върнаха и ни показаха правилния път и после поехме нагоре по една широка и красива речна долина към палатковия лагер Дибер Дюзю. Беше вече към 3 часа следобед, а аз както в началото споменах бях с от преди 5 дни контузен глезен и още куцах. Сложих си една ортопедична наглезенка, стегнах я здраво, обух зимните обувки и започнах да ходя нагоре, нямаше начин...
Така след около 4 часа сравнително бавно ходене (заради моя глезен) по почти равен и хубав терен стигнахме лагера. По пътя ни срещна едно местно овчарче, което не говореше нищо освен турски, но успя да ми обясни, че трябва да му дам 5 “пари” за да спя в лагера (който беше на още 2-3 часа нагоре). Естествено беше, че ме лъже, а още повече, че оставихме всичките пари в колата и му казах, че нямам, а той се усмихна и ни махна да продължаваме. В лагера разбира се никой не каза нищо за пари и разбрах, че момчета просто се е опитвало да ни изкрънка някоя друга лира...
Спахме вечерта в лагера, където имаше около 30-ина човека и доста палатки. В лагера Дилбер Дюзю има една голяма шатра с местни водачи, 2 чешми и 2 тоалетни, изобщо – културна работа.

Ден 4. Сутринта се оправихме, хапнахме, сгънахме палатката и тръгнахме към езерото Дениз гьолу по пътя към върха. Идеята беше да спим там следващите 1, 2 или 3 вечери. Пътеката тръгва стръмно нагоре по скалите и за около час, час и половина се преодолява денивелиция от около 600-700 метра. Следва рязък завой на дясно, пак изкачване и след около 20-30 мин. стигнахме езерото. Дениз гьолу се намира в циркус, заобиколен от няколко върха около 3500 м., а самото езеро е на около 3000 м.н.в. До единия му бряг има няколко оградени с камъни кръга, които си личи, че са обособени за палатки места. В едно от тези заграждения опънахме палатката, оставихме багажа в нея и с малките леки ранички поехме към върха. Грешката беше, че тръгнахме късно, беше към 10:30-11:00, а до върха от езерото са си към 3,5-4 часа. Изкачва се една премка на север от езерото и от там се открива гледка към масива на връх Качкар. Тук трябва да спомена, че пътеката до езерото се вижда, но от тук нататък вече има само пирамидки тук-таме и пътя може лесно да се загуби! От премката се спуснахме рязко надолу по стръмна едвам видима пътечка до дъното на другия циркус, където има малко езеро (през юли беше заледено и покрито със сняг). Минахме през снежни участъци и продължихме по пирамидките към малко възвишение. Тук има варианти за преминаване през възвишението или от дясно на него. Тряба да се следят пирамидките, иначе по нищо не личи от къде минава маршрута...
После ние минахме през едно място, което не знам дали е от маршрута, защото поизгубихме “маркировката”. Отвесен масив с малки течащи водопади, но възможен за изкачване поради множеството ръбове и прагчета. Качихме се по него до едно равно място, което е в подножието на отвесния масив на върха. От тук едни немци, които срещнахме по пътя ни казаха да се изкачваме централно нагоре към върха. На мен ми се видя обаче доста стръмно, а масивът е всъщност един много ронлив сипей. И реших да заходя от ляво, до един съседен връх от същия масив и да траверсираме горе по билото. Така е и на картата дадено. Но когато се качих горе видях, че било няма! Отвесни, тесни купчини каманяк – това е гребена на масива. Добре, че Лъчо още не се беше качил! Слязох от гребена много внимателно и подсякохме масива до едно място, където от изневиделица се появиха пирамидки. По тях се качихме пак на гребена и се озовахме на около 20-30 метра западно от самия връх. Най-високата точка се вижда ясно, защото има голямо червено турско знаме. Снимахме се бързо на върха, разписахме се в книгата и аз забелязах сивата пелена, която скриваше далечите върхове на юг, на фона на белите купести облаци наоколо. Стана ми ясно, че това не е на добре и казах на Лъчо да слизаме бързо. Да, ама той беше с едни обувки за 7000 метра с тесни подметки, дето трудно се върви с тях бързо по камъните... Така тръгнахме внимателно и бавно по сипея надолу, маркировката естествено се загуби и след 45-50 минути ни върхлетя бурята. Дъжд, градушка, суграшица и много гръмотевици... Общо взето станах вир вода докато изчаквах Лъчо и накрая задуха силен студен вятър заради който леко започнах да хипотермясвам. Реших накрая на маршрута вече да бързам към палатката, която не бях опънал както трябва. Стигнах до нея леко вкочанен от студ, доопънах я като хората и се намушках вътре, а след малко и Лъчо пристигна. Направих топли спагети, преоблякохме се, пийнахме мастика и заспахме уморени...

Ден 5. Ден за почивка. Сутринта ставаме – слънце! Проснахме дрехите да се сушат и не след дълго аз реших да се разходя на юг до едно друго езеро. Лъчо категорично отказа, този ден трябваше да е за релакс... но мен нещо не ме свърташе на едно място. Отидох до въпросното езеро през една премка на юг, долината започваща от него беше голяма красота! Пълно беше с цветя, див лук, треви и всякакви дрги тревни растения... В далечината се виждаше друга верига от трихилядници. Поради скупчващите се облаци по обяд разходката ми не продължи много дълго, успях да се кача на един връх от нашия циркус (около 3400-3500 м.) и слязох бъзро до палатката. В този момент заваля, но за съвсем кратко. Като цяло през деня не валя, но вечерта в момента когато бяхме готови за лягане се изви нова бура с нова серия град, дъжд и гръмотевици. Та вечерта прекарахме в палатката, занимавайки се с една логическа игра...

Ден 6. За разлика от предния ден, когато имаше изгледи да вали, този беше с прекрасно време. Явно вдъхновени от тази идея, сутринта в 7:00 чухме да се задава група туристи. Още спяхме, когато ни събудиха крясъците на водача им: “Хей, мистър, мистър!!!”. Дойде до палатката и започна да я тръска и дърпа силно. Показах сънената си физиономия навън – пред мен стоеше рижав мъж, целия оклепан със слънцезащитен крем. Започна да ми се кара на развален английски - “Уай ю кемп хиър? Ист форбиден! Но кемпинг он дъ лейк!” Много искаше да знае точно ЗАЩО сме къмпирали тук. Обясних му с 2-3 думи за лошото време и дъжда вчера и той омекна. Каза да сме си вземели боклука с нас, аз му отговорих “йес, йееес, афкорс!” и той си тръгна...
Странно е, защото няма табелки със забрана, а кръговете от камъни са си точно за палатки... На другия ден срещнахме двама турци опънали палатка точно тук и още 2 момчета, канещи се да направят същото, но както и да е...
Решихме да се махаме от там и аз предложих “гениалната” идея да направиме с целия багаж един кръгов маршрут. Да отидем до едно друго езеро по пътека, дадена в картата, което според мен трябваше да е на около 3 часа максимум от нас, да нощуваме там скрити от погледа на рижия човек и в петък да заслизаме от там към лагера Дилбер Дюзю по друга пътека от картата. Трудно навих Лъчо, но тръгнахме. През премката на юг до малкото езеро на което бях ходил вчера стигнахме за половин час. Бодри и свежи заслизахме по долината БЕЗ да виждаме никаква маркировка или пътека. На картата имаше маршрут точно от там, но в действителност такъв няма! Аз се ориентирах по околните обекти, а именно езерото, долината, реката и изчислих, че по някое време трябва да изкачим билото от ляво на нас. В далечината видяме нещо като пътека по билото в ляво и решихме, че това ще да е въпросния маршрут! Устремихме се смело натам и след около час, час и половина вече се качвахме по въпросната... хм... нещо като пътека. В последствие разбрах, че най-вероятно там минават само овчари и животните им, но сега това не го знаех още. Изкачихме се по билото лесно и...изненада! Пътека няма, но затова пък има стръмен ронлив улей със сипеи, който трябва да подсечем (според мен и моята ориентация по картата). Не ни беше много комфортно, но подсекохме улея с малко зор и едно леко падане на Лъчо, което, ако не се беше задържал някак си за нещо щеше да го повлече стотина-двеста метра надолу по урвата.
Когато минахме улея си отдъхнахме, но какво да видим – нов улей! Подсякохме и него, качихме се на отсрещното ребро и какво мислите – нов улей! Аз тук вече нещо се усъмних, впрочем отдавна мърморех, че обектите около нас не съвпадат съвсем с тези на картата, а и посоките не бяха точно такива... И разглеждайки картата за сигурно 20-ти път осъзнах истината – изобщо не сме там където си мислех! Бяхме се объркали много, вървели сме 3 пъти повече от необходимото, а е трябвало изкачването на билото в ляво да стане мнооого по рано! Но нали няма пътеки, а ние видяхме въпросните овчарски следи... Сега направих друга грешка – за да съм убеден в това точно къде сме трябваше да се изкачим стръмно нагоре почти на върховете и да разгледам от там съседните долини. След половин часово стръмно изкачване с тежките раници по жегата, Лъчо не беше никак щастлив от развоя на събитията. Аз установих точно къде сме и предложих 2 варианта: да пробваме през върховете да излезем в центъра на масива и там да търсим циркуса на езерото (но такъв маршрут нямаше дори и на картата) или да се връщаме в красивата цветна долина до малкото езеро от където бяхме дошли. Решихме второто. И тук стана нещо странно. Когато казах на Лъчо, че е разумно да се върнем по същия път, по който сме дошли той изпадна в нещо като истерия, развика се и каза, че ще слиза от тук стръмно надолу около 200-300 метра по улея до една голяма река в дъното на долината, която разделя двата основни дяла на тази част на планината! Не му се подсичали пак хълмовете, а долу имало и овчарници и хора. Аз му казах, че е луд да го прави, че улея не се знае как завършва долу и, че слезе ли в тази долина няма да се ориентира по коя точно река от многобройните притоци трябва да се качи обратно! Както и това, че този вариант е около 5 пъти по-дълъг! Той обаче не искаше и да ме чуе дори, а бързо заслиза надолу. Виках, крещях зад него, но той не искаше да се обърне дори за да ме изслуша. Извиках му, че го чакам в долината с цветята и започнах да се връщам подсичайки улеите от където бяхме дошли. Учудващо как, но се върнах на овчарската “пътека” за 20 минути! Часът беше към 15:30 и аз започнах да чакам Лъчо да се появи. Гледах от високото ребро, но долината беше прекалено далече за да различавам силуетите на крави, овчари и евентуално на Лъчо. След час реших да сляза на уреченото място за да го чакам там. И така до като се стъмни! По едно време около 17:30 ч. на хълма зад мен се появи един силует, и тук грешката ми беше, че не се развиках, а само заръкомахах здраво. Сигурен бях, че това е Лъчо и ме вижда, но както разбрах на другия ден – не ме е видял изобщо! Качих се на реброто отново, виках, крещях, пау-ках... но вече нямаше никой там...
Стъмни се, а аз започнах да се притеснявам доста. Половината палатка беше в него, а рейките и колчетата – в мен. И така сега и двамата трябваше да нощуваме под открито небе, без дори да знам дали той е жив и здрав. Реших, че в тъмното няма смисъл да го търся в тези огромни масиви и долини и предположих, че е останал да спи при овчарите. Добре, че този ден и тази вечер времето беше перфектно – топло и без капка дъжд. Сигурен съм, че не е съвпадение!
Легнах да спя на една скала до една скална ниша, в случай, че завали все пак през нощта, помолих се на Бог и си опънах чувала. Пийнах малко мастика и заспах за около 2-3 часа. Събудих се около плунощ и не можех да заспя. Нощта беше много красива, голямата пълна луна осветяваше цялата долина, но аз бях притеснен и угнетен заради станалото. Мислех си на другия ден, ако не го открия до обяд да алармирам жандармерията. Лъчо нямаше нито телефон в себе си, нито пари, нито много храна!

Ден 7. Не можах много да спя през нощта, но затова пък призори съм заспал дълбоко. И по едно време чух викове: Красиии, Красииииии! Станах веднага и започнах да викам и да пау-кам и така се намерихме! Оказа се, че Лъчо е обикалял цяла вечер и почти цялата нощ по всички възможни странични долини, докато стигне тази нашата! Изглеждаше като пребит! Не можеше да ходи вече. Настаних го върху моето шалте на камъка и отидох да донеса раницата му, която беше на около километър по-надолу. Направих топли напитки, спагети, дадох му една доза протеин и тръгнахме леко и бавно нагоре към премката, езерото Дениз Гьолу и лагера. Този преход се оказа не лека задача за Лъчо. Не му беше никак добре и едвам ходеше. Почивахме на всеки 5-10 мин. След премката нещата се пооправиха и надолу му беше някак много по-лесно. На лагера бяхме около 13:30-14:00 и в низината започнаха да се задават онези сиви облаци... Исках да бързаме, но не беше лесно с тези раници. Накрая стигнахме до колата в Олгунлар към 16:30 ч. почти без да ни вали! Преобухме се набързо и заслизахме по черния път надолу с колата. Спрях на една крайпътна чешма да ядем и казах: е тук ще се изкъпя, ако ще турско да стане! След 5 дни потене и обилно мазане с крем се чувствах отвратително мръсен. Съблякох се чисто гол и се наврях целия под чешмата. В момента в който успях (или не успях съвсем) да си вдигна гащите от завоя изскочи цял микробус пълен с ханъми, които ме гледаха от прозореца. Обърнах се с гръб и изчаках да отмине микробус, после се облякох, избръснах се, че приличах в лицето на талибанин, ядохме и потеглихме към цивилизацията...
Място за спане тази вечер открихме отново трудно, накрая спрях до едни изкопи от багерите и спахме зад бобуните пръст до пътя.

Ден 8. Храната ни беше почти свършила, а имахме още цели 2 дни до София. Така, че в едно малко градче по пътя влязохме в първия магазин и си напазарувахме хляб и домашно сирене, и двете бяха много вкусни! Пътувахме цял ден по Е-80 първо през хубавата му част, после през черните пътища и накрая отново спахме зад едни изкопи от багерите до пътя. Спахме е трудно да се каже, защото почти цяла нощ и особено призори слушах “концерт за мяукаща до главата ми котка, цвърчащи чавки и хъркащ Лъчо” в акомпанимент на ТИР-ове и коли.

Ден 8. Отново път, магистрали, Истанбул (този път без задръстване) и следобед бяхме на границата. Изуми ме наглостта на милите ни родни обирджии, които за няколко капки “препарат” пръснати върху колата ми ме оръсиха с 5 лева! При това чичкото на едното гише на фургона ми даде бележка с цифрата 4 и ми каза-плати на другото гише 4 лева. На съседното гише на същия фургон седят 2 усмихнати каки и ми искат 5 лева! Питам защо 5, а те ми казаха, че това било БАНКА, и 1 лев бил за превода! Че не може да ми ги вземе чичкото, който пише квитанцията, а трябва “банката” (в същия фургон) да му ги преведе на сметката!!! Измърморих: “егати обирджийската държава!”, дадох на каката 5 лева и се запътихме към София. След 2 дни жеги в родината ни посрещна мощна буря, но ние вече бяхме свикнали на такива и не й обърнахме внимание. И така вечерта се прибрахме благополучно след изминати точно 4300 км.

Като цяло в заключение мога да кажа – планината си заслужава много и особено, ако човек може да й отдели повечко време! Ходенето до Качкар може да се съчетае с изкачване на Арарат (най-високата планина в Турция), която е само на около 300 км. от там! Също така си заслужава и да се видят на юг вулкана Субхан, езерото Ван и евентуално планината Ала Далар. За целта обаче трябват поне 2 седмици. Картата по която се “ориентирахме” е от пътеводителя “The Kackar” – мисля, че е единственото официално печатно издание за района и е на английски език. Пътеките обаче както стана ясно са или много зле маркирани (само със скални пирамидки на места) или изобщо не съществуват в действителност! За това е добре човек да има едно на ум и да не разчита на тях!
Снимки от начинанието можете да видите на: http://raver.snimka.bg/mountain/kachkar.608173.all

Още информация за Качкар, както и малко снимки - тук

Ами да, сигурна бях, че този Лъчо съм го виждала някъде, а то на твоите снимки ! (и в неделя на Осогово). Даже май по обувките го познах Wink

Качкар - много мечтана дестинация. Полезно четиво, благодаря !
Поздрави