Стана дума за минаване на “Кончето”-зимно и Ve-San прояви интерес. Извинявам се на останалите,че ще пиша за толкова стари истории.Водя си открай време дневник за всички качвания в планината и ще напиша няколко думи за зимните ми преживелици по тия места.
Беше февруари 1991 г. Тръгнахме четирима приятели от Мальовица през Страшно езеро, Кобилино бранище и Рибни езера. Искахме да продължим към х. Македония.
Под портата, от която започва качването на Павлев връх, двама се отказаха, че им се видя лавинен склона, и слязоха към Рилски манастир. Ние с другия - Киро от София - се изкатерихме на портата, но заради мъглата се отказахме да продължим към х.Македония (както и предишната година) и се спуснахме право надолу към Семково.
Преспахме в някакъв Горски дом и на другия ден слязохме на пътя от Семково за Белица. Придвижихме се къде пеше, къде на стоп до Банско, където се включиха още хора - но никой не прояви желание да минава Кончето. То и аз нямах желание, ама толкова бях приказвал, че как да се откажа в тая келешка възраст ?
Другите останаха да спят в Туристическата спалня в Банско, като се разбрахме да се съберем на следващия ден на х.Вихрен.
Аз си взех автобуса до Разлог и от там тръгнах пеш към х. Яворов. Като се отклоних от асфалта и хванах пътеката, се оказа че няма пъртина и започна затъване в снега до кръста. По онова време само мечтаехме за снегоходки - не бяхме ни чули, ни видели такива сгоди. Газих 2 часа и се чудех вече дали да не се отказвам. В последния половин час виждах някакви буци сняг на пътеката, но така и не се сетих от какво са. Най накрая видях в тъмницата, че над мен минава пътя за хижата, като същият е изринат, и от това са били буците сняг. Язък ми за ровенето. По пътя живнах, въпреки че виеше много, и стигнах ни жив - ни умрял.
Не съм отбелязъл в дневника в колко съм пристигнал и колко часа съм вървял. На хижата имаше хижар, който не реагира на намерението ми на другия ден да ходя нагоре. Обикновено започват да обясняват колко е страшно и как до никъде няма да стигнем. Даже ме успокои, че наскоро били минали 15 италианци със ски и има пъртина.
По тази причина се наспах добре, мотах се сутринта и тръгнах чак към 8 часа. От прословутата пъртина нямаше и следа, потъваше се до кръста и ми отне 2 часа да изляза гората, като се скапах здраво. На всичко отгоре обувките ми израняваха краката.
Трябва да отделя няколко думи за тези обувки. По онова време свестни планинарски обувки не се продаваха свободно. Такива имаха само спасителите. Един от тях - Николай Бараков от Троян (лека му пръст) знаеше за проблема ми и ми каза, че има чифт “Галибие” – двойни, 41-ви номер, като мишките били изяли вътрешните обувки. Нося 43-ти номер, но като нямаше накъде, ги пробвах и ми станаха, само че отвътре се усещаха като неравни дървени налъми. На втория/третия ден ми правеха рани в долната част на ахилеса. Изръбването на табаните - на отделна сметка. Това ми беше шести ден ходене и вече не се траеше.
Слава богу, че със свършването на гората снегът стана по-твърд. Набирах с всичка сила, че времето напредваше, а не знам какво ме чакаше. Мисля че към 12 часа излязох на билото, тръгнах надясно и започнах да качвам някакъв връх. Качих го - и като се обърнах с ужас видях, че Вихрен и Кутело са зад мен. Трябвало е да тръгна наляво, а не надясно към Даутов връх. Бях минавал по маршрута три пъти лятно време, ама зимата е различно.
Дорева ми се. Почудих дали да не се върна. Ама като знаех, че приятелите ще ме чакат на Вихрен ме беше срам. В групата имаше и жени - как да се изложиш ? Спуснах се обратно псувайки и тръгнах нагоре в правилната посока. Билото веднага се стесни и се набирах на пикела постоянно. Беше топло, снегът – размекнат, и хич и не вадих котки.
Почнаха се едни връхчета - не ги знам кои са и не искам да ги знам. Вече беше към 14 часа и нямах време нито да мисля, нито да почивам. Спирах само да пия вода. От преумора не можех да ям нищо, но надигах един буркан със сладко, което едно от момичетата ми даде в Банско. Да е жива и здрава - нямаше да стигна без тази енергия. Отбелязъл съм, че преди заслона е имало нещо цитирам „доста шибано - като Кончето, само че без парапет”. Проклех се, задето не си стоях долу при виното и жените.
По Мальовишкия и Сторопланинския траверс според мен има по технични места, докато Кончето е по-скоро психологическо място - няколко часа по ръба с пропасти от двете страни (особено лявата) определено товари психиката. Номера е като ходиш да си готов във всеки един момент, ако ти се хлъзне някой крак, да приклекнеш и да забиеш пикела до....упс ! щях да кажа глупост.
Ако лятото Кончето е 300 метра, то през зимата е няколко километра. Просто лятно време почти докрая се подсича по пътеки, докато зимата от качването на билото над Яворов до стъпването на Кутело трябва да се внимава на всяка стъпка по тесния гребен на билото. Освен заслона, не се сещам за друго място, където човек може да се отпусне.
Самото Конче беше най-леката част от маршрута, благодарение на парапета - държах го с едната ръка, а в другата - пикела. Кутело въобще не съм го споменал в дневника - явно след всичко преживяно през деня, не е имало нищо особено. Започнах спускане през Казаните (мисля, че бях планирал изкачване на Вихрен с болния си мозък, но вече нямах нито време нито сили, нито желание). Там попаднах на пъртина и веднага свалих обувката от крака, който ме болеше повече, и си обух маратонка -направо се родих. Виждаше ми се месото - от кожата не беше останало нищо.
Пъртината ме изведе, цитирам: „под шибаната част на Джамджиевия ръб и слизах по тревист склон, а като стана стръмно, се прехвърлих в улея - пълен с нападали лавинки и камъни”.
Не съм писал повече за този ден, но си спомням, че слязох бързо - точно на смрачаване. Като излязох на пътя от Бъндерица за Вихрен, облекчението беше огромно.
Смятам, че човек се чувства най-жив, когато е минал през нещо,от което не е бил сигурен, че ще се върне жив.
След 2-3 завоя видях светлините на хижата - пълно щастие. Групата ме посрещна, както можеше и да се очаква - на масата. Нямах сили даже и да се напия. Имаше и някакви спасители, които много се израдваха на обутия ми с маратонка крак.
На сутринта видях че един от групата - спомням си само прякора му –Хаяско- беше с някакви стари кубинки, надупчени като дуло на автомат “Шпагин”. Предложих му да си сменим обувките. Той си помисли, че му се подигравам, но като видя копнежа, с който гледах тия реликви, разбра че съм сериозен, и направихме трампата - и двамата нямахме оплаквания до края. След 3 дни всичко завърши по обичайния начин - в Мелник. Държа ми топло от това Конче 8 години, но Дявола пак се сети за мен и ми пусна бръмбара в главата - и ето ме на 03.04.1999 г. с Иван от София в Разлог.
На Яворов имаше петима ПСС-ри със супер екипировка, които бяха се опитали да минат Кончето, но се върнали заради гъста мъгла. Същото се случи на другия ден и на нас, след 5 часово нацелване на ръба в същата гъста мъгла. Предполагам че до заслона ни е оставал половин час, но нервичките не ми издържаха. Беше бяло отвсякъде - отгоре, отдолу, от двете страни. Постоянно ръчках с пикела и щеката пред мен, за да разбера това на което ще стъпя сняг ли е или празно бяло пространство. Върнахме се по стъпките си без проблем.
На другия ден се качихме на х. Вихрен. Нямаше брадва и ядохме и пихме с ръкавици и увити в одеала. Толкова беше гнусно, че станахме към 4 часа и в 5.15 часа тръгнахме на луна. Преди Тодорина порта в дясно излязохме на билото (може би през Башлийска порта ?, б.ред.) и по него към 13 часа стигнахме на Тевно.
И там нямаше дърва. Нямахме и вино. Знаехме, че на х. Пирин има МНОГО вино. Колебахме се само пет минути и дръпнахме към Кралевдворска порта. В 16.15 часа сме стигнали на х.Пирин.
Хижарят Сашо го нямаше, но помощника му Гельо беше там - издивял за компания. Като започна да вади туби с вино и буркани с мръвки, останахме 3 дни. На четвъртия в мокър сняг се завлякохме на Папаз чаир, където намерихме правилната кръчма с пастърви и малки бирички -бомбички. По план на следващия ден трябваше да продължим за Славянка/Алиботуш, но валеше дъжд и отидохме на стоп в Мелник за заключителния банкет.
На 13.03.2000 г. по обяд бях пак в Разлог. Тая година групата нещо се разсъхна, а и на мен ми се ходеше сам. След разклона за Яворов срещнах някакъв ПСС-ар и хижаря. Взеха да ми говорят, че било опасно, че нямало да успея, че е трябвало да се обадя, че нямало да стигна и до билото и прочее. Покимах с глава и всеки продължи по пътя си.
След това някакви пияни аборигени с една "Лада" започнаха да се возят напред назад, като нарочно засилваха към мен и в последния момент шофьора врътваше волана за да ме избегне. И това на асфалт покрит със сняг ! Изкушавах се като ме наближат следвщия път да си насоча към шофьора пистолета за да видя как ще му се промени физиономията, но се въздържах. Не се знае в тия бракониерски ширини кой каква гаубица ще извади. Добре,ч е пътеката беше близо и се махнах от пътя.
Нищо не съм писал в дневника за качването до хижата и това е нормално - от 3години вече имах снегоходки. Като стигнах, се настаних в столовата и затърсих вода. Да, ама не. Нямаше вода, нямаше и тенджера за топене на сняг - кухнята беше заключена.
Моята я бях изпил и просто нямаше шанс на другия ден да стигна до Вихрен без вода. Взех пикела и отидох в дерето пред хижата. Изкопах метър и нещо сняг и стигнах до...ливада. Леле,че псуване падна !
Върнах се в столовата и с ножа откачих шублера на хижарската кухня, но и там нямаше вода. Имаше половин литър съмнителен чай в един чайник. Започнах да ходя напред-назад из кухнята и хоп ! в единия край чух далечно шуртене. Отворих една врата и по стълбите се спуснах в мазето, където в клекалото на тоалетната шуртеше ВОДА! Спасихме положението.
На сутринта тръгнах в 7.40 часа, а в 11часа бях на билото. Друго си е свеж и със снегоходки. Първият път бях бил пъртина през цяла Рила без снегоходки.
Сега се движех снаистина бързо и към 14 часа бях на Заслона, въпреки че фирна ме бавеше - вече от години котките ми събираха прах в шкафа. Тук-там копаех стъпки или с ритник зацепвах върха на обувките. Много ми тежеше раницата - в нея имаше ядене и пиене за още 5 дни. Спомням си, че при движение по тесен ръб левият ми крак се хлъзна към дясната страна на ръба, при което тялото ми рязко се отплесна и залитна на ляво към пропастта. Бързо клекнах и забих пикела преди да съм загубил равновесие и да вляза в новините. Още на половината от билния преход усетих, че вече ми е трудно толкова дълго да се концентрирам върху всяка следваща крачка. Нямах тези проблеми през 91 година - едно е да си свободен човек на 26 години, а друго е на 35 и да отговаряш за дете.
Сетих за оня бузестия каубой от “Великолепната седморка”, дето бил добър стрелец на младини, но сега се криеше и обясняваше,че вече нервите му не издържали понеже знаел, че някой куршум по-бърз от неговия ще го застигне. Тогава си и казах, че с Кончето през зимата съм до тук.
На парапета този път си се държах с двете ръца - беше ми писнало от хлъзгането по фирна. През цялото време преминаваха облаци и нямаше добра видимост. Подухваше и гаден ветрец, та пак се отказах да качвам връх Вихрен/и слава богу !, си мисля сега/.
Преди няколко години бях карал Нова година на ”Академика”, при което качихме Кутело, и знаех много бърз път за слизане - от Кутело право надолу до едно ръбче, което бързо и безопасно води в гората.
Е, от там попаднах на размекнат сняг, какъвто никога преди и след това не съм улучвал - не само,че се потъваше много, но и нито веднъж не можех да стъпя хоризонтално със снегоходките. При всяка крачка са изкривяваха и стъпвах на някой от краищата им. Боже, колко псуване има по тая земя !
Бях се настроил за бира и баня на ”Академика”, но се оказа ,че барчето отваря след 2 часа и отидох на Бъндерица.
В столовата имаше две алпинистчета, но не гореше печка. Хижарят Николай си стоеше на топло в кухнята. Винаги съм имал подход към хижарите. Извадих суджука и ракията и го попитах невинно дали мога да го изпържа в кухнята му, че да пийнем и по ракия. Това проработи и моментално бях настанен на масата му, до печката. Като разбра и от къде идвам стана съвсем уважителен. Като пийна и се кефлоса, се опитах да лобирам за алпинистите дето мръзнеха в столовата, да ги пусне и тях в кухнята, но той каза само: "Мани ги тия". Е, нямаше какво повече да направя за тях.
На сутринта се поразговорихме с алпинистите и казаха, че отиват към Тевно езеро, като щяха да вземат от Шилигарника лифта до Тодорка и от там по билото към заслона.
В същото добро темпо през Малка Тодорка се прехвърлих на Демяница. Преди 2 седмици бях прекарал там три дни с ”Клуба на пътешественика” на Васко Гурев и с хижаря Ангел /скиор от Банско/ бая ракия смляхме. Бяхме се уговорили да ме чака на хижата в този ден за да си продължим.
На хижата обаче нямаше никой. Беше 14 часа и реших, че вместо да тъпея сам е по-добре да си правя компания с алпинистите на Тевно. В 17часа катерех последните метри на Мозговишка порта, когато чух от дясно и отгоре громане на железарии и гласове. Развиках се и се събрахме с двамата алпинисти на портата.Поведох ги към заслона - първо от портата малко надолу, после в ляво и накрая нагоре на равното. Там падна гъста мъгла. Тръгнах на североизток, като се пръснахме във верига. Щом стигнах до склоновете на езерото, обърнахме на юг и все така във верига продължихме.
Единия от тях каза,че май сме се завъртели, но след малко заслона изплува от мъглата.
Момчетата извадиха някакви бульони. Аз има казах да не се излагат, метнах суджука в тигана и извадих всичкото останало пиене. Учудиха се, че нося такива тежки неща в раницата, но банкета им хареса. Цяла нощ валя обаче сняг и брах страх как ще минем на сутринта Кралевдворска порта.
Нощем често ме гонят пораженски настроения - явно е от мозъчната химия. На сутринта всичко беше ОК и за 3 часа слязохме на х.Пирин. Там беше хижаря Сашо, с който заформихме двудневен банкет.
Алпинистите издържаха само един ден и си тръгнаха, но не помня дали към Мелник или към Безбог. На третия ден в студ и снеговалеж се пуснах към Мелник, където на пирамидите ме чакаха Киро и Боряна от София, та пак не останах сам.
Това вече e редактиранатd версия от ve_san.
Последната промяна е направена от Gollum на Чет Мар 24, 2011 3:42 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
Сря Мар 23, 2011 12:41 pm
Светослав
Регистриран на: 20 Мар 2011 Мнения: 4
абе човек ти си бил жива легенда няма такава лимонка като тебе
"СМЯТАМ, ЧЕ ЧОВЕК СЕ ЧУВСТВА НАЙ-ЖИВ, КОГАТО Е МИНАЛ ПРЕЗ НЕЩО, ОТ КОЕТО НЕ Е БИЛ СИГУРЕН,Ч Е ЩЕ СЕ ВЪРНЕ ЖИВ"
Дори да си забравил подробностите, върховете и часовете, за които си изминал разстоянията, това няма никакво значение, особено в светлината на тези думи.
Може би ако искаме да бъдем по-истински, да открием себе си, всеки от нас трябва да стигне поне веднъж...до ръба - в пряк и преносен смисъл.
Поздрави:
Весела
Последната промяна е направена от Весела Ягодова на Чет Мар 24, 2011 4:53 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Е,наистина редактирано от теб изглежда по добре-благодарности.След малко заминавам да се пускам по Огоста с кану до неделя и до понеделник изчезвам от нета.
Поздрав!
Бойко
П.П. На 1,2 и 3 април ще качваме вр.Миджур,за който се интересува
Чет Мар 24, 2011 11:27 am
bitterman
Регистриран на: 29 Юли 2009 Мнения: 280 Местожителство: ГРАД ДОБРИНИЩЕ
Поздравления....Страхотен разказ...
_________________ Пирин планина номер 1
Пон Мар 28, 2011 11:50 am
ДИАНА
Регистриран на: 23 Май 2009 Мнения: 826 Местожителство: ПЛОВДИВ
Увлекателно пишеш, Бойко и си голям майтапчия! От подобен разказ винаги можеш да си вземеш поука от чужди патила. Надявам се, че не си се отказал от Кончето – лятно, а за „твоето” зимното Конче, е изпято в песента: „Докле е младост, ах, докле е младост…”
Ако можеше със сегашния си планинарски опит, с днешни: екипировка, обувки, снегоходки …,
да се върнеш в онези далечни години, на онова зимно Конче …
_________________ Жена се милва до зори, планина се до пладне минава.
Човек със знанията си прави от планината или приятел, или враг.
Радвам се,че ви е било интересно,а се надявам,че на някой може и да му е полезно.
От "Кончетото"през лятото нямам никакви причини да се отказвам-даже водих наскоро деца-сина ми и дъщерята на един приятел.Много им хареса.Е,щракнах ги с прусици и карабинери към въжето на парапета.
А,дали съм приключил с "Кончето"през зимата....Времето ще покаже.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
