Сопот - АМБАРИЦА, КУПЕНА, БОТЕВ, Калофер

Епизод, заснет в поредицита от традиционни майски почивни дни. Арена на действието- отново Стара планина, в най- величествения си дял. Артистите- под егидата на младо и амбициозно туристическо дружество. Ден „първи-1“, не се брои още. Сценарият при старта започва вече да ми изглежда банално познат, с нагарчащ привкус- работа и нощен влак, заминаващ във време, когато започват най- сладките часове за възрастни. Утешителното този път е настроението на перона- като че ли всички варненски раници си бяха чукнали среща тук. Чак се замислих дали нямам някакви визитки за моята.
Все още е тъмно, но сме стъпили вече на перон гара Карлово. Големичка изглеждаше, стори ми се нерационално този път да се лъска половин декар чакалня. А и това не беше сфера на дейност за дружеството, но в БГ е така- от влак на влак. Та и сега- следващия беше до Сопот. Разходка из Карлово и запознаване с абитурентите на града, петминутка във влак, гара Сопот. Планът включва лифт, който обаче работи в часове, когато вече е поизпекло. Дотогава волна програма- издирване на кафе, чорби и т.н. Притесних се леко, но успях да спазя традицията за баничка с боза. След като решихме, че достатъчно ни се порадваха на централния градски площад, поехме мудно към лифта. Тук групата се дозаформи окончателно- далеч от представата за рота, но до взвод почти го докарвахме. Скоро и лифта беше пуснат- глъчката около него наподобяваше събор от селски регион. Точно се възхитих от едни готини ранички на друг тим, еднотипни, и ... то било чохъл на делтапланер. Носиш, ама после и той те носи, а ние ... Втора лифтова станция отбеляза началото за командировъчните ни- до сега не ни се зачиташе трудов стаж. Иглолистната гора беше добра прелюдия за ведро настроение. Хижа „Добрила“ изскочи доста бързо. Чайче, размотавката, и вече май само нагоре. Отпред декора остана само с голи и постни баири. Първо отчитане на кота 2000. Цицата на Амбарица обаче все си оставаше пред нас. Слънчевото време дотук взе да се меси с нрава на планината. Връх АМБАРИЦА- алелуе. Сценарият вървеше- след слънцето и мъглата, първи дъждец. Да, ама и първо ромче с шоколад около металното которче горе, приличащо по- скоро на зайчарник. Дано не се налага да се ползва според замисъла му. Най- после и спускане- в дефилиращ строй, да си покажем дъждобраните. Моят упорито реших да си го крия от хорски очи, от мързел по- скоро, което ми донесе и приз-а на третия ден. „Малка Амбарица“, после едно симпатично име- „Полежанка“. Името няма нужда от тълкуване- обяд и полягване. Лека дрямка на дебел тревен килим, ама пусти вятър... Трябваше да се ходи отново. Последва леко отегчително спускане до х. „Амбарица“. Едни симпатяги с големи раници, дето движеха още от начало пред нас, се бяха кротнали край лагерния си огън. Еднодневното съдържание на раниците им явно вече беше на показ- замисли ни яко дали не се снима рекламен клип на месопреработвателно предприятие. В реда на мисли се питахме дали не се търси и помощен персонал, макар че и момчетата не лъжеха за възможностите си. Храна на хижата NO, само чай. Баня- с томбола, четвъртия задължително губи. В трапезарията си беше доста задушевно, особено чаровно се получи на осветление от челници. Агрегатчето още го тресеше пролетната умора, загатна само, че е живо. В лекия сумрак кулинарната стрелба спореше- и без това маршрута си беше доста диетичен и вталяващ. И идва един момент, дето все се чудя защо на повечето им замирисва на легло. Моето беше в компанията на още две, да не повярваш чак. А стрелбата на месо навън си вървеше кротко ...
Ден втори. Гледам, че протоколната снимка на старта е от 08.15 часа- доста сме се залежали, като за интензивното. А днес е черешката на сладоледа. Мудното и скучно изкачване, повторение от предния ден, най- после неусетно ни доведе под пладнището на „Полежанка“. До момента- супер обещаващо време. Това, което от вчера само гледахме възхитени, вече можеше да се каже, че движи под кратата ни. Връх КУПЕНА приближаваше бързо, но със същото темпо и едни облачета от негроидната раса. Ние към върха, и те натам, да кажеш, че билет имаха ... Срещнахме се малко преди западното му траверсче. В един участък вече щеки и дъждобрани не вървяха, само водата от облаците. Екипът обаче изигра първата си сериозна роля чудесно. 12.00 часа преваля, на върха сме. Отново дефилето с дъждобрани. Сещате се вече- ромчето, шоколада, ... Нека си вали. Лек проблем при пощенската кутия- отварянето и, писане и пускане на писмото под егидата на дъждобраните. В един момент времето реши да ни даде шанс за фотодокументиране. Нямаше какво да правим повече на върха- без пейчици, беседка, комуникации. Марш на изток- в дискретния такт на дъждовните капки. Отново траверс- този път позволи и снимки. Но самочувствието е налице- стоманеното въже вече ни е приятел. Пред нас- КРЪСТЦИТЕ. Интересни зъберчета, и пътечката една игрива, подмокрена чак от кеф. Леко разчленяване на строя, до сборния пункт точно под поредното връхче. Апарата отново се отзовава в раницата, а якето на гърба- в тези действия вече съм виртуоз, с всякакви там импровизаций. Причината е очевадна- черните ни приятели над нас. Спускане, с очертаващо се подсичане от северна страна на каменистото било. Авангардът обаче се престарахме в подсичането- къде сгрешихме, така и не разбрах. Но няколкото пряспи сняг ни хлъзнаха в неприятно стръмен участък от трева и хвойна. Пропуснахме си билото. Отново явка за сбор, и хапка, ако може да се нарече така. Приятелите отгоре пак се настаниха удобно над нас- последва дълго спускане към просторна долина в тихата компания на дъжда. Последен за днес. Пообиколихме долината, малко излишно май. Тук се оформи един мой извод- да си от последните не е зле. При объркване на маршрута те си спестяваха евентуалното връщане, за разлика от водещите. Долината преля в широколистна гора, прилича на габър. Със заформена пътечка, водеща ни към х. „Левски“. Еднообразието на гората започна да се прекъсва от водни потоци- полигончета за форсиране. Последният точно пред хижата- някои го прецапаха боси, други и с маратонките. Вече сме на полянката пред сградата- след 11-часов преход. Разстановка по стаите, последвано от извоюване на места по масите. Бюфетът работеше на пълни обороти- скара, салатки, бирка. В доста напреднало време се оказа, че може да ни се отвори парашута и за баня. Възползвах се, разбира се. Хижата се оказа много прилична, с водни радиатори по стаи и коридори. Вечерта даже си имахме компания и на бебче.
Ден трети- слънчево и ясно. Рутинна закусна от запасите, макар че имаше и от бюфета. Заточихме се на север- през гората над хижата. Щеше ми се и връх „Жълтец“ да се впише в описа ни, но с плавен завой подсякохме в посока изток. Маршрут с доста простор, потоци и гледки. Разпладнихме на билото, където трябваше да се отклоним към заслон „Ботев“- целта на днешния преход. Обичайният обяд, поляжки, до един момент, когато над нас пак се появиха приятелчетата ни. Доста нацупени този път, явно зор им дадохме да ни следват. Вече действахме и без мисъл- с норматив за отличен. Позамислих се за колко ли цикъла на отваряне и затваряне се проектират ципове и катарами. Отново подцених дъждобрана, но този път ми се върна тъпкано. Кроткият в началото дъжд се усилваше, а ние се носим невъзмутимо като арабски керван. В един момент якето пропусна, но беше безсмислено вече да вадя и дъждобрана- поне раницата да остане суха. Което по-късно се оказа само частична истина- „благодарение“ на покривалото и. Заслонът ни посрещна притихнал под дъжда. И какво сушене падна после вътре- имаше реален риск от изгубване между въжета и простири със сушящи се дрехи. Втора група превзе заслона- вътре стана доста задушевно. Как точно пропусна горния джоб на раницата и как точно найлоновата торбичка с ципче се оказа разпрана, не ми стана ясно, но показах нагледен урок как се перат пари; и което остава извън полезрението на медиите- как се сушат. Нищо сложно не било ... Скука- смарангясаното време отвън ни натискаше по пейките, но нечии сърца не изтраяха и една групичка се метна към връх БОТЕВ. Не можеше пък да се окажем такива късметлии, че да снимаме залез от него, затова се отказах от ходенето. От рано се наблегна на сгряващи течности- чайчета, ромчета и други еднотипни калибри. С усилие на волята успяхме да не изгърмим всичко до последния патрон- все пак и утре връх ни чака ... заря, традиций. Голям наплив за тест и на банята. Двете самотни палатки навън се оказаха на варненските ми съседи- но вече не се учувам колко е малък светът след една подобна случка- среща в Милано. По време на дъжда са били на хижа „Рай“, и са изтеглили двойно печеливщ билет- дъжд с град. Но пък иначе как ще се запомнят подобни моменти след години. Ограниченото спално помещение налагаше лягане почти под команда- само това ме възпря да не се изнижа отново навън с апарата, под звездното небе. Все си мислех, че послъгват колко много звезди имало във вселената, ама вече не остана и грам съмнение.
Утрото на четвъртия, последен ден, отново е обещаващо. Топли мекички с чай и сладко- ми заслон е все пак, не върви да искаме шведска маса. Сбогуване с домакини и комшиите с палатки, протоколните снимки и сме на линия. За разгрявка- пъплене по снагата на БОТЕВ. Много щеше да ми липса това изкачване в късния следобед, ама кой да знае. Върха ни посрещна с променливо настроение- мъглица, слънце. Сюреалистичният пейзаж си беше непроменен от миналата година, като консервиран, не се забелязваха излитания и кацания на НЛО. Визита при метеолозите- на завет при стрелбата с последните патрони. От този момент до края на деня- май само надолу. Има- няма почти 2 километра денивелация. Тарзановата пътека ни посрещна подозрително слънчева. Поклечихме се по катерушките на детските и площадки, като за последно. В последния и участък бяхме възнаградени все пак- лек дъждец. Въпреки заформящите се фронтови условия успях да нацеля с апарата РАЙСКОТО ПРЪСКАЛО от една прилична кота. После той се отзова в раницата, но реших да не угаждам повече на нечии прищевки и до хижа „Рай“ се правех, че не вали. Инициативата беше подета и от други колеги. Точехме сме се за обяд на хижата, и вече бяхме с един бирен привкус. Буквално десетина метра преди сградата приятелите положиха неимоверни усилилия да ни поизкъпят отново- къснооо. Хлътнахме вътре, е едни блеснали погледи и невинния въпрос на бюфета за марките на бирата. После и останалото меню. Странния поглед на жената зад бюфета ме накара да изстина целия- нямаше нужда от вербално потвърждение. Бира нямаше. Като погребална процесия се засурнахме към пустите маси. Всичко било опустошено- само боб и леща. За утеха и отсрамване се записахме с по един таратор. Храната в раницата се оказа точно изчислена- последните запаси се отзоваха на масата. Можеше евентуално да се изцеди още един авариен сандвич. Леко натежали се изнизахме навън- а там вече слънце, от време на време по небето притичваха леки пухкави симпатяги. Поредното разпладняване и тревен масаж на ходилата. С усилие взводът се събра за последния етап. Изнизахме се на чучката точно над Джендема- емблематичното място за снимки. Това ни действие явно отново раздразни някой горе- почна се пореднато ръмене, но успяхме да се шмугнем в гората. Доста душно под листната маса, ала дърветата ни запазиха сухи отвън, до последните метри. Излизането ни на открито стопира дъжда. Точно стана готино и ни облада нечиста сила, нашушвайки ни да отскочим до манастира край Калофер, вместо на Панаците. И се почна едно сгромолясване първо през полянки, после полянки с храсти, гора. Коленца, нокътчета, ... да не изреждам всички оплаквания, а и нямаше къде да се впишат. Най- после надвечер, сме на равно. Форсирахме реката по прилично мостче и като антилопи гну се струпахме по брега. Босите крачета във водата вдигаха пара, пък може и на мен така да ми се е сторило, в сянката на дърветата. Обуване, вече по- бодро потропване по асфалт и сме в манастира. Нищо особено, с изключение на готвещата се за нощувка там словенска група колоездачи. Старателно се подготвяха, прихванали са вече от нашенци- салатки и сума ти стъкларии по масата. Преля ни вече да сме пешеходци и до центъра на града се извозихме с военен ветеран- УАЗ-ка. Което по нас или раниците още не беше се наместило след четири денонощия, вече се получи. Логистично проблемче- в центъра на Калофер се оказа само едно годно да ни приюти заведение. Предричанията ми няколко часа по-рано се сбъднаха- ако можех така и за тото... Външния вид на заведението с нищо не издаваше, че е било обект на набег- кухненския регион. Актуалното меню бе описано на гърба на бланка за поръчка, прясна флора липсваше. Добре, че се намериха няколко бирки. И още едно чудо- от нечия раница се изсухли огнена вода. Явно ползата от 4х4- колесното возило не бе за отричане- с разместване на пластовете в раниците. Час и нещо по- късно, с натежали крачета и клепачи, под водачеството на челниците се носим към гарата. Не ни бяха предупредили обаче, че са я преместили ... или си въобразихме. На гаровата чешма отново охлаждане на ходовата част. В купетата сме вече почти два часа след захапването на новото денонощие. До 07.00 часа сутринта няма за какво да пиша- липсва запис на харда. Вяло сбогуване на гара Варна, душче в къщи и на работа. М, така е. Обективно погледнато, това вече е шестото денонощие от началото на рейда.
След писателския напън и фотонапъна:
http://www.bgphoto.net/Photos.aspx?UserId=7010&AlbumId=137882