По Балкана

Така ни посрещна Балкана в събота:

Преди това ни подари най-голямото богатство:

Не съжалявам, че не стигнахме до там, за където бяхме тръгнали. Има ли нужда да ви казвам отново колко силен беше вятърът ? Вместо самотна вечер далеч от хорските очи, заварихме почти домашен уют. В "Тъжа".

Малко размисли в мрака:

Меките извивки на заснежените хълмове бавно се стопиха в мрака. След залез слънце стихиите останаха да бушуват необезпокоявани, далеч от очите на простосмъртните. Скрити на топло и сигурно място, ние вече не виждахме как върховете "пушат".
Може би някъде там, по Равнец, глутница вълци се готвеше да ловува...

Винаги когато остана в планината след залез, се чувствам като прашинка в шепите на Вселената - обичана, но беззащитна. Чуствам душата си оголена и пречистена от първичния страх за собственото съществование.
Толкова е крехък ТОЗИ слънчев свят, с ритъма на който сме свикнали да живеем. Потайни сенки пълзят в гората, шумове и гласове, чиито шифър не познаваме...
Мисля си за мрака като за живо същество. Мисля си за Нощта като за необятна бездна. Мисля си, че в миговете след залез слънце се приближаваме до вечността; отразявайки светлината на звездите с очите
си, ставаме част от Космоса. Мисля, че звездите са милиарди очи, вторачени във Вселената.
Далечен вопъл, зов за помощ отеква в съзнанието ми. Нещо, което не се е случило или се е случило много отдавна...Мисля си, боже, колко е хубаво да си жив ! Животът е прекрасно нещо !

Това е. Толкова е просто. Толкова е истинско !
Планината те кара да усещаш нещата - без маска, без лицемерие, без заблуда. Да открояваш ясно очертанията им. Да откриваш себе си и другите.
Отдалечавайки се от хората, ти всъщност се приближаваш до тях. Навлизайки в света на стихиите, се учиш да обичаш и цениш живота, всяка глътка въздух, всеки миг и час.

Намерихме нови приятели. За мен хората означават много повече от върховете. Истинските човеци. Върховете могат да почакат.

До следващия път. До следващото утро. До следващата среща.