Регистриран на: 04 Дек 2006 Мнения: 340 Местожителство: София
Из върховете на Еловишка планина
Последните месеци се бях съсредоточил изцяло към първенци на дялове в Стара Планина и Средна гора и някак бях позабравил за по-ниските ни и диви планини. Затова и изминалата неделя разходката беше в именно такава планина - Еловишка. Както почти винаги се случва, предварителните чертежи на картата и реалността са две много различни неща, но този път бяхме подготвени и очаквахме това. Целта ни бяха четири от десетте най-високи върхове на планината, като за три от тях, знаех че няма да има пътеки, въпреки че таях надежди за това.
Тръгването беше по коларски път, отделящ се от асфалтовото шосе между селата Мрамор и Горочевци. На това място пътят прави рязък обратен завой, а също така има и мост, който е на един от началните притоци на Мраморска река. Тръгнахме по черния път, като се движехме предимно в широколистна гора. Пътят виеше серпантинно и набирахме плавно височина. Някъде половин час след началото на разходката, нещо изтрополи вдясно от нас и Грейсън тръгна директно натам. Дивото прасе, обаче естествено беше по-бързо, но нашия четириног приятел реши да се пробва. Събрахме се бързо, като няколко човека тръгнахме през гората да го търсим, но за радост, след около пет минути го видяхме да се връща. Съответно от тук до края на разходката, трябваше да му сложим каишка.
След тези премеждия, продължихме по пътя и не след дълго стигнахме подножието на първия връх, който искахме да изкачим - Борова глава, който е висок 1146 м и е десети по височина в Еловишка планина. На това място има маси и пейки, а връхната точка е малко след тях...
Стигнахме бързо до нея, след което се върнахме на пътя, който тук прави рязък обратен завой на юг. Близо 20 минути по-късно стигнахме до възловата седловина южно от връх Шумие и северно от връх Орляк, който е трети по височина. Ние тръгнахме към него, като започнахме да катерим северните склонове на безименен връх. След слизането от него стигнахме до разклонение на пътя, на което обаче не тръгнахме нито наляво, нито надясно. Започнахме да се катерим директно по склоновете на върха, като първите стотина метра са по открито, но след това влезнахме, отново в гора. Пътеки нямаше и се движехме директно през растителността...
Не беше, обаче нещо трудно и след 15 тина минути стигнахме и самия връх Орляк, който е изцяло в гора...
Върнахме се бързо до седловината и отново по коларски път, започнахме да подсичаме западните склонове на връх Шумие. Отново се движехме изцяло в гора, като бързо стигнахме и до северните му подножия, където на картата пътя свършваше. Бяхме на около 200 метра от връхната точка на осмия по височина Варлин и с радост установихме, че пътят продължава директно към него. Не след дълго бяхме и на връхната му точка...
...а зад нас се открояваше масива на Шумие, както и пъвенеца на Елурска планина - Големи връх...
След кратка почивка слезнахме до подножията на Варлан и отново без пътека тръгнахме директно към връхната точка на Шумие...
Въпреки че се изкачвахме през гората, не ни отне много време да стигнем и най-високото място, където имаше остатъци от дървена пирамида, каквато бях виждал на връх Китка в Ездемирска планина...
Другото интересно беше, че на върха имаше надпис на едно от дърветата с името на върха...
...както и надпис на друго дърво, но този път с името на планината, който гласеше Еловъчка планина...
Винаги ми е било интересно да комуникирам с местни жители, относно наименованията на местности и обекти в техния район. Доста често се случва да има разминавания, в това което знаем ние и това, което е в действителност и от много години. В случая, обаче не видяхме никакви хора, нито на отиване, нито на връщане.
След общата снимка на върха...
... тръгнахме да слизаме, само че по южните склонове на върха, където имаше и открити участъци...
Бързо се спуснахме до възловата седловина, която е важен кръстопът за изкачването и на Орляк и на Варлан и на Шумие. От там хванахме обратния път и на пейките под Борова глава се насладихме на едни от последните слънчеви лъчи да деня...
След което за по-малко от час бяхме при автомобилите, а по-късно направихме и разбор на разходката в Парамунското ханче.
Така завърши разходката ни в дивата и непопулярна Еловишка планина, като вярвам, че много скоро ще сме пак тук.
Регистриран на: 04 Дек 2006 Мнения: 340 Местожителство: София
Разходката не стана, толкова бързо след първата, както правех планове, но все пак стана. Този път беше през седмицата и бяхме само двама. Искахме да изкачим още три от върховете в Еловишка планина, до които не бяхме ходили. Ставаше въпрос за Койна чука, Чукле и Остра чука, които са от десетте най-високи именувани върхове в планината. Най-добрия и познат изходен пункт за два от тях беше, този, по който тръгнахме преди няколко седмици, но това ни отдалечеваше от Койна чука, който е пети по височина и до който искахме също да отидем.
Затова и седнах да правя планове и в крайна сметка реших, че тръгването ще е от местността Вълча поляна, която се намира на асфалтовия път между селата Стайчовци и Долна Мелна. В интерес на истината си намерих някакви чертежи отпреди няколко години, при които бях планувал почти едно към едно тази разходка, само че тогава съм бил много голям оптимист и съм включил изкачване и на четирите върха от миналия път
Имах цялостно някои съмнения в чертежите, но знаех че едва ли ще има някой, който да ми даде нужното инфо. Все пак се свързах с един човек, за който знаех със сигурност, че е ходил на тези върхове и той ми каза, че през април 2020 е било проходимо. Но той е правил само Чукле и Остра чука и ги е качвал от Горочевци. Демек нямах друг шанс и трябваше на място да проучваме пътищата и пътеките, които са обозначени на картата.
Така през изминалия вторник, оставихме колата на едно уширение при Вълча поляна и тръгнахме по ясно изразения коларски път през гората. Около 20 минути ни бяха нужни да се изкачим на Койна чука, който е пети по височина в планината...
В района на връхната му точка има паметник, който би могъл да послужи за ориентир на някой, който иска да изкачи върха. Идеята ми беше от тук да тръгнем по коларския път в посока първенеца Плоча и да се отделим по път вляво, малко след кота 1254. Затова и продължихме по този път, като всичко по него изглеждаше добре...
Изкачихме се на кота 1236, след което видяхме и паметника, обозначен на картата. После отидохме и до въпросната кота 1254, след която започнахме да се оглеждаме за отклонение. Всичко в мен говореше, че такова няма да намерим, като така и стана. Редно е да споменем, че на картата този път, по който искахме да тръгнем е обозначен с пунктир, тоест тези гласове, които ми го говореха, имаха пълно основание.
Не ми беше за цел да ходим към Плоча, затова и влезнахме директно в гората, държейки просто нашата посока. На места намерихме остатъци от този път, но цялостно ситуацията беше такава...
Понаиграхме се малко, като хубаво беше, че гората не е толкова гъста все още и успяхме да излезем на открито в западните подножия на Остра чука. Тук установихме, че пътищата дадени на картата, са почти заличени, но въпреки това тръгнахме по тях. Изкачвахме се с умерен наклон на север и не след дълго стигнахме до място, където този полузаличен път, зави вдясно и стана равен, както и много ясно различим. Това беше важно място за нас, тъй като от тук трябваше да изкачим и двата върха. Решихме първи от тях да е Чукле, като за целта започнахме да се спускаме директно надолу през гората и за десетина минути успяхме да стигнем най-високото му място, което беше изцяло в гора...
Върнахме се все така без пътеки на мястото между двата върха и от тук вече започнахме да се изкачваме и по северозападните склонове на Остра чука. Малко повече ни отне, да се изкачим и на неговата най-висока точка, която също е изцяло в гора...
Това изкачване на тези два върха, обаче нямаше да бъде подходящо за описание и трябваше да прибегна до друг път, по който да се върнем и по който да опиша маршрута. Това е път, който умишлено изпуснахме малко преди Койна чука, но път, който е ясно изразен и се следи лесно. Него го хванахме от западните подножия на Остра чука, тайм където излезнахме от гората на идване. Все по него, за малко повече от час, бяхме на Вълча поляна, където разходката ни свърши.
В заключение ще кажа, че Еловишка е дива и рядко посещавана планина. От малко места по склоновете и билата и се откриват хубави гледки, както е примерно в съседната Ерулска. Но дивотията и, а и това че е рядко посещавана, поне за мен я правят привлекателно място за разходки.
Успях да опиша маршрутите до десетте и най-високи върхове, като оставям линк тук:
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
