Една зимна приказка за Шамони

Посвещава се на Сашо Александров – Танкиста, загинал от лавина на 19.02.2006 г.

Масивът на Монблан е притегателна сила за хората още от времето на късния Ренесанс. В края на 18 в. швейцарският биолог и алпийски изследовател Орас Бенедикт дьо Сосюр е омагюсан от „Белия връх” и в продължение на 30 години той прави десетки пътешествия в различни райони на тази прелестна планина. Идеята за изследване на Алпите, стремежът да проникне до подножието на Монблан, а евентуално и да покори върха, го владеят през целия му живот. След неуспешен опит две години по-рано, през 1787 г. успява да се изкачи на върха и след това знаменито изкачване неизвестното до тогава селце Шамони започва развитието си като алпийски курорт със световно значение.

Тази планина ни тегли отдавна и ето още едно доказателство, че ако желаеш нещо силно и истински, то рано или късно се случва. На 10 февруари 2010 г. летяхме с WizzAir до Бергамо, Италия. От там с кола под наем за 3 часа стигнахме в Шамони, минавайки през близо 12-километровото чудо, изкопано под Монблан.

Първите няколко дни бяха за ориентиране в обстановката – започнахме с Les Houches (чете се „лезуш”), където има доста голям slopestyle snowpark с огромни kicker-и и rail-ове и летежи над 10 метра.

Намерихме и страхотна гора, която не беше карана, а това е изключителна рядкост в Шамони. Карахме по най-невероятната и пръхкава пудра, която може да съществува:

На другия ден вдигнахме летвата до 3300 м. Селцето се казва Argentiere, курортът – Les Grands Montets. От най-високата точка там се открива невероятна панорама.

Има огромен избор за freeride. Ние избрахме спускане по склоновете на Pas de Cherve и излязохме в края на Vallee Blanche, откъдето се спуснахме до Шамони.

На 13 февруари дойде ред и на най-високата гондола в Алпите. Aiguille du Midi (средната игла) е точно под Монблан - само на 968 м. от най-високия връх на Алпите, която те качва невероятно бързо. Когато стъпиш на панорамната площадка, оставаш без думи, а Монблан изглежда толкова близо.

Спуснахме се по така известното Vallee Blanche, което е доста популярно сред средностатистическите скиори и сноубордисти, търсещи малко по-различно спускане от това по обработените писти. За нас спускането беше малко скучно, дори на моменти досадно, защото имаше твърде дълги равни участъци, където трябваше да бутаме (уви, бяхме решили, че точно този ден щеките няма да са ни нужни). Силно впечатление ни направиха приветливи скиори, които без да молим ни подаваха щеките си и ни дърпах а и засилваха. Самото спускане не беше кой знае какво, но видяхме такива неща, които могат да се видят само там! Кулоари като Gervasutti, Jager и Albinoni-Gabarrou, ледените пещери в глетчера и едни невероятни следи, които дълго гледахме и се чудехме как, аджеба, е възможно да са там.

14.02.2010 – денят, който осмисли нашето пътуване до Франция. Петко набеляза Couloir des Cesmiques още преди да заминем. Намери цялата информация в един единствен сайт – skitour.fr - GPS track и всичко, което трябваше да знаем за предстоящото начинание. Добре, че е на ти с френския, защото всичко полезно беше именно на този прекрасен, но твърде непознат за мен език.

Станахме, закусихме, сложихме раниците (по-тежички от обикновено) и тръгнахме. На входа на гондолата, разбира се, видяхме дневния лавинен бюлетин, предшестващ уреда за проверка на лавинните предаватели на изхода. Не след дълго вече бяхме на 3842 м. и тогава разбрахме, че сме забравили термусите и водата. „Нищо”- казахме си. „Ще си купим вода и ще пием по чай в Cosmiques. Тъкмо ще поразпитаме там за кулоара”. Предишният ден се бяхме ориентирали за нещата горе, а имахме и GPS, така че без да губим време се отправихме към хижата. След около половин час бяхме на метри от хижата и за наше огромно разочарование открихме, че тя е затворена. Решихме, че липсата на вода няма да ни спре и се отправихме към началото на кулоара, което се оказа съвсем близо до хижата. Започнахме да се приготвяме за рапела, който ни очакваше – обухме седалките, котките, извадихме ледените ръце и започнахме да оглеждаме. Тогава чухме, че около нас има хора и отидохме за съвет. Бяха двама алпинисти на средна възръст, но не можаха да ни дадат полезен съвет. След като споделихме плановете си с тях единственото нещо, което казаха беше: „Ough, that’s crazy!”.

Продължихме с приготовленията, когато чухме други гласове – бяха на гид и момиче, което той водеше до кулоара, за да й го покаже. Попитахме го за дължината на рапела, но и той не можа да ни каже със сигурност дали ще стигне 50 метровото ни въже. Когато попитахме защо не работи хижа Cosmiques, гидът ни обясни, че е лятна и през зимата я затварят. Споделихме, че сме искали да си купим вода от там. Когато момичето чу, че сме забравили нашата, извади своята от раницата си и ни я подари. Спаси ни от ужасна дехидратация, за което сме и много благодарни. Те поеха по обратния път към Valle Blanche, a ние към първия рапел.

Петко, който е с повече опит в катеренето от мен прецени, че е добре да действаме на сигурно и вместо с един рапел да слезем в началото на улея с три. Спусна се до първата площадка и огледа как е от там.

Аз го последвах. Издърпахме въжето и го прекарахме през следващата осигуровка. С втория рапел достигнахме до следващата площадка, където можеше да се осигурим и когато погледнахме надолу, оставаха още само петнадесетина метра до началото на улея.

Пецата прекара въжето през последната осигуровка и аз поех надолу. Слязох и без да се отвързвам свалих раницата с дъската. Свалих котките, прибрах ги, след това закопчах дъската на краката си и сложих раницата. Закантих добре и внимателно се откачих от въжето. В този момент осъзнах колко стръмен всъщност е склонът. Викнах на Пецата и той тръгна по въжето с рапел. Изчаках го някъде към 10 минути, докато слезе, прибере въжето и се подготви за спускането, което предстоеше. Сториха ми се като 2 часа. През това време аз оглеждах склона и се опитвах да набележа някаква подходяща линия за спускане. Истината е, че за пръв път видях склона на живо и се опитвах да визуализирам прочетените в нета описания. Пецата се появи, готов да започне спускането. Разменихме по един поглед и не ни трябаше повече, за да се разберем. Той тръгна надолу по склона, аз снимах и го изчаках, докато не влезе в някаква ‘safe’ зона.

След като чух сигнала, тръгнах и аз. Снегът беше труден за каране. Беше с кора, която хапеше и пропадаше чат-пат. Доста неприятен сняг, защото хем не е фирн, за да можеш да закантваш хубаво, хем не е пудра, хем трябва да изнесеш тежестта назад, за да не пропадне носът. След първите два завоя се понагаждаш, но определено не се отпускаш. Наклонът е голям - 45° първите 150 метра, останалите 600 метра са 40°. Здраво стиснал ледената ръка, правех доста бързи и насечени завои. От време на време забивах клюна за по-голяма сигурност. Снегът беше стабилен, но вече беше станало някъде към 1 часа на обяд и слънцето напичаше безмилостно. Стигнах до Пецата и му дадох апарата, за да ми направи някоя друга снимка.

Така се редувахме и се спускахме. Склонът беше безкраен. Най-критичният момент настъпи, когато трябваше да преминем по много трудна линия, за да избегнем скален праг. Точно над него трябваше да травесираме много тясно и оголено място, което нямаше как да спуснем. Трябваше много внимателно да преминем с дъските, защото събуване и обуване на такъв наклон беше просто немислимо. Това бе едиственият начин да заобиколим прага. Тъй като Петко е с десен водещ крак беше малко по-облагодетелстван, защото можеше да се придържа и да си помага с ледената ръка с лице към склона и скалата. Аз обаче карам regular и бях с гръб. Помислих си за обръщане с лице към склона, но беше твърде рисковано. Все пак се справих. Оставаше по-малко от половината улей, но склонът пак изглеждаше без край! След този праг сякаш се поотпуснахме и се спуснахме до края на улея някак по-спокойно.

Вече стъпили на Glacier des Bossons решихме, че трудното е отминало и бяхме много доволни.

Уви, тази планина не те оставя на мира до самия край! Започна едно измъкване, ориентирано на запад, редуващо ходене, диагонално каране само на единия кант и бутане, което на скиорите, минавали преди нас не им се беше налагало. Подсичахме доста големи склонове.

Дойде и най-големият склон, който сериозно ни уплаши. Трябваше да обуем котките, да закачим дъските за раниците и да преминем целия склон много внимателно, с лице към него. Беше доста напечен от слънцето и се опасявахме от лавина. Нямаше време за губене, заради това не се и бавехме нито минута. Естествено, преминахме го един по един. Първо му влезе Петко. Адски бавно се травесира по този начин. Може би по около 15 минути ни отне преминаването на не повече от 40-тина метра.

После му влязох и аз – забивам единия крак, след това другия, след това ледената ръка и така, докато не стигнах до приятеля си. В последствие коментирахме грубата си грешка, че не се осигурихме с въжето един за друг. По-важното е, че преминахме безпроблемно, а поуката е извлечена. След това преминаване имаше още едно, доста по-кратко, но не по-малко критично минаване на един оголен ръб, където се редуваха кал с трева, скала и сняг. След това изпитание се изкачихме до набелязаната още от гондолата малка постройка. Оказа се, че това е стара станция на товарен лифт, който по всяка вероятност се е качвал до Augille du Midi. Вече знаехме, че изпитанията ни са свършили и за награда ни очакваше доста голям склон с приятна пудра, чак до гористия пояс над Шамони.

Преди да тръгнем хапнахме по сандвич и допихме малкото останала вода в шишенцето, което ни даде жената преди кулоара. Отпочинахме, направихме по една снимка и тръгнахме. Имаше следи тук-там, но склонът беше достатъчно голям и сняг имаше предостатъчно. Наклонът беше по-лек, в допълнение с пудрата беше едно прекрасно отпускащо каране до долу.

Излязохме точно на тунела под Монблан. Бяхме адски доволни и уморени! Вече се свечеряваше и решихме да не продължаваме надолу в гората към Шамони, макар че имахме челници. Разчитахме на автостоп, който да ни закара до градчето, но, уви, никой не ни качи. Наложи се да си повикаме такси, за което ни съдейства един френски митничар. Прибрахме се в апартамента, доволни, щастливи, уморени и истински живи! Най-голямото каране в живота ни приключи успешно и макар изтощени до последно, не можехме да си намерим място от радост.

На следващия ден се разходихме пак до Les Houches. Покарахме малко и релаксирахме. На DC парка бяха направили още 2-3 различни kicker-a и няколко нови rail-а. Имаше прота, които снимаха клипове за DC и определено имаше какво да се види.

Карахме до към 4 следобяд и по залез слънце потеглихме обратно към Италия.

Това беше невероятна екскурзия и невероятно изживяване, което със сигурност трябва да се повтори. “Белият връх” ни зове!

_________________
"The absolute simplicity. That's what I love. When you're climbing your mind is clear and free from all confusions. You have focus. And suddenly the light becomes sharper, the sounds are richer and you're filled with the deep, powerful presence of life..." Heinrich Harrer, 7 years in Tibet

КРАСОТА

_________________
Който се възмогне на най-високите планини,той се смее на всички трагически игри и истински трагедии в живота.