Без заглавие...

Един разказ за един преход.

Беше студена зимна утрин. Дишах тежко по стръмната пътека, пуфтеейки като подгонен елен с излизащи кълбета пара от ноздрите. През нощта мъглата беше украсила голите букови клони и сега те белееха на фона на кафявата шума. Снегът, а с него и зимата, почваха от 1500м нагоре. Прескочих един ручей, който течеше изпод слой безцветен лед, за да стигна до един голям камък покрит със студен зелен мъх, където свалих раницата за кратка почивка. Слънчевите лъчи се процеждаха през заскрежените клони и галеха нежно лицето ми. От близкия иглолистен масив лъхаше сладникава миризма на смола. Оттук нагоре стъпките ми глухо оттекваха в дебелата и тъмна стена от мурови клони. Освен тях нищо друго не нарушаваше дълбоката тишина на този величествен лес. Не след дълго крачех вече съвсем тихо върху новонавалелия пухкав сняг. Бях се замислил, сякаш потънал в сън. Но един дебел и корав корен, протегнал се през пътеката, ме извади от това състояние... Полежах няколко секунди, вече напълно буден, станах, изтупах се и продължих освежен...
Бях тръгнал на планина с идеята да не ползвам заслони и хижи. Затова си бях подбрал и такъв маршрут, без последните, за да не се изкушавам. Исках да почувствам какво е било навремето. Носех на гърба си една натъпкана 45-литрова раница. Чувал, малко дрехи, лопата, котлонче, една-две други дреболии и малко храна - един сухар, няколко шепи ядки и сушени плодове. За да не тежи. И действително, багажът не ми тежеше особено. Исках да изляза малко от всеобщата инфантилност обхванала човечеството. И така, без да си угаждам, с риск да погладувам известно време, бях решил да прекарам няколко дни в планината.
... Най-сетне излязох от тъмната гора и като ме огря едно слънце, как да не спреш да се попечеш, особено след студения мурак. Нали не бързам за никъде и взех та се проснах като куче на припек. Но един облак без да ме попита закри слънцето, разваляйки крехкия ми рахатлък, стана адски студено и се наложи да продължа. Да, ама след малко пак ме напече и тъй-като бях и изгладнял реших да прилегна отново. Сега рахатлъка беше още по-голям – похапвах си сушени кайсийки, при вкуса на които тръпнех от удоволствие. Една шепа с бавно дъвчене е достатъчна. Да има и за утре. Облакът хвърли сянката си върху мен и веднага тръгнах с намерението отново да му избягам, и да се разложа под меките и топли слънчеви лъчи някъде по-натам. Навярно и дивите животни играеха с облака същата игра като мен. Имаше една група птички, които щом ги напечеше започваха да подскачат и чуруликат из клоните весело, а попаднеха ли в сянка веднага се умълчаваха. Малко ни трябва – още от първия ден на уединение извън цивилизацията и процеса на възраждане започва. Но ние се връщаме обратно в града и записваме преживелиците си с намерението да ги споделим със себеподобните си. Пишем колко хубаво било сред дивата природа и т.н., но ако за момент си представим, че няма с кого да го споделим, същата тази великолепна и вдъхновяваща природа се превръща в плашеща, враждебна, студена и самотна пустиня. Т.е. интерпретираме външния свят, природата, от гледна точка на нашата социалност. Не знам дали ме разбирате, но щях да гледам по съвсем друг начин на заобикалящата ме планинска среда, ако знаех, че тези редове няма с кого да ги споделя. Мда, това беше малко инфантилно отклонение...
Мина ден, мина два..., в които преминах няколко била и върхове , нощувах в един циркус и на един връх, на който благодарение на хубавото, безветрено време успях да си направя снежна хижа. И през двете нощи звездите бяха много и едри. Поради безветрието цареше космична тишина и пустота. На третия ден бях останал без храна. Цял ден вървях по леснопроходими била и върхове. Бях в добро настроение и с радост вдишвах зимния високопланински въздух. Към края на деня се озовах пред едно люто място. Времето отиваше на разваляне, а вятърът през този ден се засили разсейвайки обременяващите ме мисли и насочи вниманието ми към усещанията на тялото – усещах със задоволство здравото си тяло придвижващо се по неравния терен, лек студ по лицето, бях малко жаден и странно, но за момент почувствах малко страх, който усетих ... с гърба си - пред мен се изправяше стръмен, остър и скалист ръб. Сложих котките и затегнах темляка на пикела, и с твърда увереност и лекота се заискачвах по заледения, ветровит ръб. Спирах няколко пъти и душех въздуха – миришеше на хляб. Храната свърши вчера и бях гладен като карпатски вълк. А се очертаваше да се прибера едва утре. Въпреки това се чувствах силен и забивах котките с ярост в заледения ръб. Поемах дълбоко въздух и той влизаше безпрепятствено в гърдите ми, леко и плътно. Сетивата бяха широко отворени, а съзнанието ясно и остро като бръснач. Отлично виждах в далечината пред мен застрашително задаващите се на няколко слоя черни облаци. Помислих си, че трябва бързо да премина опасния участък, да сляза в съседния циркус по един друг ръб и да намеря място за пещера. Излязох на равно и започнах да тичам – прехвърчаха снежинки, чух и две мощни гръмотевици, а съм все още високо на билото. Имах странно усещане по кожата на лицето, а и по другите части на тялото, които бяха под дрехите – явно бях попаднал в силно електрично поле. В следващият момент оглушителен и рязък гръм падна до мен и така ме стресна, че инстинктивно плуонжирах, хвърляйки се два метра встрани. Обгърна ме и синьо-черна, зловеща мъгла, която снижи видимостта почти до нула. Вятърът се усили още повече и стана бурен. Започна адски силен снеговалеж, невиждан в живота ми. Диаметърът на снежинките беше поне 7-8см. Спрях на място – не можех да се придвижвам повече. Мъглата не ми позволяваше да виждам нищо по-далеч от носа си, а вятъра беше по-силен от мен и ме заставяше да му падна на колене(въпреки това, не му направих удоволствието и не подвих крак). Снежинките... каквити снежинки – цели снежища бяха, мутанти – с такава сила се удряха в мен и бяха толкова нагъсто, че за нула време побелях. В това време изтряска още една пущина досами мен и щях да напълня гащите. Бях в капан. Много бързо дойде пустата му буря и ни назад, ни напред. Реших да се отклоня и да се опитам да сляза докъдето е възможно по склона, само да се махна секунда по-скоро от ръба. За късмет 10-тина метра встрани, където наклона изведнъж ставаше много стръмен, намерих едно добро навеище зад един чукар, в което с големи усилия и настръхнала коса от страх под съпровод на мълниите (действаха ми много мотивиращо), изкопах една малка пещерка, в която едвам се напъхах. Но хич не ми се седеше повече открит – знам, че дали съм вътре или вън е все тая (еднакво добре можеха да ме изпържат), но поне отвътре не ги виждах как стрелкаха светкавично и безцеремонно жълтите си езици. Сякаш искаха първо да си поиграят с мен. Докато копаех зверски, страха малко намаля, разсеял се в действието и станах по-уверен. Придобих една спокойна решимост да остана жив. Започнах да копая безстрастно... като самурай. Бях се примирил предварително с поражението, но някак си имах безусловна вяра в успешния завършек на ситуацията, в която се намирах. В следващия миг можеше да не съм сред живите, което глобално погледнато, нямаше да е никаква загуба. Теглих една майна на времето и след като разширих вътре, опънах шалтето. Бях се разгрял и ми беше топло, легнах и за момент се отпуснах – усетих колко съм уморен. Щях да заспя, ако не бяха тези гръмотевици, разтрисащи земята. Все пак можех малко да се поотпусна и отдъхна. Бях почти на билото, някъде към 2700м, но поне в една от по-безопасните му зони. Не ми оставаше нищо друго, освен увит в чувала като буба, да дочакам така желания край на бурята. Мислех си колко съм крехък. Поклон пред Майката Природа – успя да ме натика в миша дупка. Беше блакосклонна и ми се размина...

На сутринта светът беше неузнаваем. Подадох глава изпод снега, както най-вероятно правят мишките, зайците, мечките и други живинки. Замижах от ослепителното слънце. Изправих се и затънах до колене. 50см нов, девствен сняг. Кръгозорът стигаше надалеч, небето – лазурно. Тихо. Невероятно спокойно и красиво. Устремена във висините Чистота. Иззад мен чух свистене на крила – ято алпийски гарги ме поздрави за добро утро. Бях радостен и усмихнат, очите ми гледаха всичко това, вдишвах този въздух, слушах тишината... изобщо... не знам дали ме рзбирате. Седнах на един камък на самото било, за да виждам всичко околовръст. Сетих се за някои неща, които ме бяха потискали в града. Сториха ми се толкова незначителни. А аз им придавах такава важност. Вчера смъртта беше токова близо до мен... Щом се сетя за нея и от гърба ми падат една камара дреболий. Сега имам възможността да погледна играта отстрани, трезво и безпристрастно. В града в повечето случай забравям да направя това. Там аз решавам сложни проблеми, свикнал съм да преодолявам препятствия – да греба срещу течението, да търся сложни решения на простите проблеми. Да, спокойно мога да направя извода, че нищо не е по-важно от нищо. Т.е., аз не съм по-важен от което и да било нещо по света. Всъщност, мога единствено да се правя на важен спрямо себе си. И за потвърждение на мисълта, която току-що ме сполетя, над мен премина отново ятото с гаргите и от тях падна нещо дребно, което с лек звук се разпльока върху челото ми. Какъв късмет! Подобно нещо не ми се беше случвало от детинство, когато една гугутка ми се изцвъка върху главата. Отначало малко се смутих, но после прихнах да се смея. Чувствах се по-жив отвсякога. Зарязах тези банални истини като важността, крехкостта и разни други съотносими към вечността неща, които хората поставени в подобни обстоятелства си ги спомняха, и реших да стъкмя раницата за тръгване. Нещо много изконно и всепроникващо ме караше да тръгвам. Бях гладен...

Съжалявам, не съм изкусен поет, редител на думи. Просто записах това, което ме връхлетяваше в един или друг момент. Wink

Много е истинско! И, слава богу, че имаш възможност да го споделиш. Exclamation

Нямам думи. За пръв път от много време насам.
(А уж това ми е работата...)
Какво да кажеш на нещо толкова просто и истинско.
Освен едно - само човек, който се е приближавал толкова пъти до ръба...на живота може да го обича толкова силно.

Невероятно преживяване, но красив разказ! Все едно, аз съм го преживял се чувствах когато прочетох разказа. Благодаря много!!!

Размаза ме от удоволствие...

_________________
Сърцето има доводи, които разумът не признава. Блез Паскал

Да те посъветвам нещо! Горе по баирите / ръбовете / движи в група!В ПЛАНИНАТА САМ НЕ СЕ ХОДИ! ТОВА Е ПЪРВИ ЗАКОН НА СИГУРНОСТТА!Жалко ще е дива натура като теб да пущи фира нелепо.Поне ако се мрие ,нека да е отборно начинание.Може пък да изиграеме за пореден път ,оная кучка с косата.Планината е благосклонна към теб и ти показва различните и лица,защото я обичаш,но заигравка с природата е смело и опасно начинание.Дано Бог те пази ,щура главо ненормална! Само така ! Ти си от нашата гилдия . С теб съм.Разказът ти по преживяно е красив,защото си усетил стойностните неща в живота.Човек,като е на ръба преосмисля и вижда много неща. Живота е затова,да се изживее стойностно ...Здрав бъди и с акъл,къде ходиш,и квото вършиш.Нека светлината бъде с теб!

_________________
Хората идват и си отиват,но ПЛАНИНАТА остава!

Chamovsky,позволи ми да не се съглася с това, че в планината се ходи само с група, а не сам. И едното и другото си имат своите плюсове и минуси. То е въпрос на избор. Един път може да си с група, но следващия може и да си сам. В това няма нищо лошо. В крайна сметка ние хората сме предимно екзистенциални същества, а не социалнобиологически.

А относно това дали ще умреш с хора или без около теб е много вероятно да няма разлика. Когато дойде моментът, всеки среща смъртта сам, лице в лице. И за да не те свари неподготвен трябва да живееш така, сякаш ще умреш утре... Но такава нагласа се среща рядко. Хората (болшинството) поначало се страхуваме от смъртта и не искаме и да знаем за нея. Обществото изработва норми на приличие, където разговорите на тая тема са табу. Знанието, че човек ще умре се изтласква в периферията на съзнанието, та даже и в аморфното пространство на безсъзнателното. Мислим за нея като за нещо неясно и далечно. А колкото по-малко мислим за смъртта, толкова повече се страхуваме от нея. А тя е единственото нещо, което калява нашия дух. Някои могат да се възпротивят с ширещия се сред хората интелектуалци аргумент - "...защо да ме е страх от смъртта, след като когато тя дойде мен вече няма да ме има?!" или "Какъв е смисъла да се плаша от това, което неизбежно ще стане рано или късно?" и др. п. от този род. Но аз ще кажа, че нещата не са точно така.
Тук ще спра с тези ми разсъждения и ще завърша с една древна мъдрост:
„Този, който не умре, докато умре, ще пропадне, когато умре.”
Само да кажа, че подобна мъдрост не струва много, ако се възприеме само като декларация. Тя трябва да се почувства, да се превърне в жива емоция.

Това е невероятно, поради добре написания разказ мога да се поставя на Ваше място донякъде и преживяването Ви е наистина подарък от Природата. Не на всеки тя се разкрива така безнаказано, припомнете си мита за самодивите, които разкриват неземната си хубост само в замяна на човешкия живот. Наистина удивително! Поздравления и благодарности, че ни разказахте!

Поздравления от мен за прекрасния пътепис който сте написали и едно БРАВО за приключенията които сте изживяли из майката природа. Струва си човек да направи нещо като Вас за да усети величито на природата. Да разбере,че пред нея ние несме нищо освен едни обикновенни човешки същества, които по никакъв начин немогат да и се възпротивят.
Още веднъж браво и все пак за следващия път послушаи колегата по горе, и неходи сам из Балкана.
Бъдете живи и здрави планинари!!!