Паничище-Рилски Манастир - Мальовица през Сухото-Паничище
Миналата седмица направих едно много приятно преходче на Рила за три дни. Отдавна се канех да открия летния сезон, но все нещо се случваше. Затова използвах част от отпуската си и във вторник запалих голфчето в посока Дупница. В 7.40 го оставих близо до хижа Пионерска и тръгнах нагоре. Първият ден планът включваше да стигна Рилския Манастир. На лифта долу ми казаха, че събота и неделя минавали по 600-700 човека, но още не било голямата тарапана, както миналата година. На хижа Ловна (където са много готини хората) добавиха, че капацитетът се пълнел през уикенда. Реших да мина през новата хижа и оттам между езерата нагоре към Раздела. Бъбрека още имаще ледени площи, а Окото и Сълзата си бяха направо замръзнали. Времето беше прекрасно, слънчево с лек ветрец. Бях на Раздела към 12 ч, а в 12.30 хапнах на Вазов връх. Оттам тръгнах надолу. Водата е много кът след пастирската кошара. Има само на едно място точно преди пастирската кошара, а след това малко преди излизането на шосето за Рилския. Гората над манастира е много готина, но на два пъти губих пътеката. Явно не се минава много по нея. Има и доста мухи, които ме налазиха, вероятно заради крема срещу слънце.
В 16.30 бях на Манастира. Взех си по-луксозно легълце - по 12 кинта, а стаите са повече от прекрасни, имат си душ с топла вода и тоалетна със седалка. Всичко е много чисто. Другите стаички са по 8 лева. Бях доста уморен, разгледах манастира, пийнах една бира с боб в кръчмето зад Рилския манастир и още по светло си легнах с идеята на другия ден да стана рано.
За сефте тази година сложих литоските и явно, че са се стегнали от дългото стоене. На другия ден леко се пооспах, за което по-късно съжалявах. Първоначално мислех да стигна до х. Мальовица през върха, но след посещението в църквата на манастира и музея реших да мина по обиколния път през пещерата на Иван Рилски и Кобилено бранище. Тръгнах към 8.10 сутринта без да закуся много добре, само набързо мушнах един домат и малко сушено месо. Още в началото се забих по уж една от кратичките пътеки за към пещерата на Иван Рилски и костницата на неговия племеник Лука, която е преди пещерата, там позагубих малко време, защото попаднах на една друга малка църквичка с още две сгради, които бяха доста запуснати. Помотах се и доста около костницата на Лука и после около пещерата на Иван Рилски. Времето напредваше а по мои изчисления от пътеводителя, който имах, до Мальовица си беше към 9 часа. Преди Сухото езеро нещо умалях и се усетих, че не съм хапнал добре. Веднага поправих грешката за щастие на мухите и комарите Времето отново беше много красиво, макар че имаше доста бързо движение на облаците в най-различни посоки. Вятърът често сменяше посоката и определено беше по силен от вчерашния. На Кобилено бранище направих една по-дълга почивка. Направих вял опит да отворя заслона, но нещо запъваше, а не ми се натискаше по-здраво с рамо. Оттам тръгнах към връх Попова капа. По пътя видях прочутите конски стада, две диви кози, които катереха заснежения връх и един орел, който мина на 10-20 метра от мен, но докато извядя апарата от чантата и беше отпрашил. Тръгнах да изкачвам по югоизточния склон Попова Капа. Марировката се губеше заради заснежените участъци, по които хич не вървеше катеренето затова малко се отклонявах из камънаците. Времето доста сериозно напредна, а облачетата лошо започнаха да се събират. Реших да подсека Попова капа, а не да вървя по коловете. Обърках се заради каменните пирамиди, които бяха натрупани в северна посока и лентовата маркировка. Оказа се, че този летен маршрут, за който бях чел че се казва Римски друм, си е направо убийствен в буквалния смисъл. Сетих се за историята с момчето и момичето, които миналата година през декември бяха закъсали. Но присещането дойде след като прецапах странично през първия заснежен участък. Раницата ми вече беше доста лека, защото почти не остана ядене, а само дрехи. Въпреки това бях се поуморил от прехода, а надолу склонът е...... меко казано не за гледане. Реших да се върна назад и макар да загубих страшно много време, да се изкача по камънаците, които бяха малко под коловете и по всякакъв начин да избягвам снега. За щастие всичко мина успешно, но сега като се сетя много ме е яд колко глупаво съм подходил да сека макар и доста кратък участък през снега. Не е зле и някой да разчисти тези каменни пирамиди, защото те през лятото, когато няма сняг не вършат никаква работа, а през зимата, когато времето е мъгливо, могат много лошо да заблудят някой.
На заслона Страшното езеро видях първите хора за деня, ако не броим кебапчията на Кирилова поляна. Три момчета от Стара Загора, които бяха тръгнали от хижа Мальовица до Страшното езеро. С тях тръгнахме да слизаме надолу, а часът вече беше към 5 и нещо. По пътя ни удари една кратка градушка. Аз малко се позабавих да поснимам. Момчетата дръпнаха напред. Последното нещо преди хижата беше след спускането по морените до реката. Брод нямаше, нито камъни, по които да мина. Огледах по стотина-двеста метра в двете посоки за брод, а не ми се слизаше чак до мостчето доста по-надолу. Затова си събух литоските и преджапах. Течението беше доста бързо, хлъзнах се и изпуснах едната обувка, но за щастие бързо я хванах. На хижата пристигнах в 7.15. Боднах две лещи с една биричка и остатъка от сушеното месо. Беше много готино чувство и заспах с кеф.
По план третият ден трябваше рано-рано да се спусна до Паничище и да отпътувам с колата. Тръгнах някъде към 8, отново леко се успах Времето беше невероятно, а краката добре си вървяха предвид двата дни преди това. На ЦПШ-то още не бяха отворили магазинчето и двете барчета. Минах през хижа Вада, където се оказа, че няма супички. Отново се озовах на Ловна към 11.30, където мушнах един много вкусен боб и страхотно овче мляко с конфитюр от горски боровинки. Страхотна вкусотия. Там срещнах Жоро, момчето, което беше преживяло инцидента в Пирин. Малък е светът. Беше с още едно момиче - Юлия, която е катерачка и е участвала миналата година в построяването на траверса между Мальовица и Орловец. Двамата много готини хора. Тръгнахме заедно от Ловна и пътувахме с голфчето за София.
Хубави маршрути си избрал,могло е при Сухото езеро да се качиш направо нагоре към Малка Попова капа,не ти е трябвало да си губиш времето до Кобилно Бранище.А това за Голяма Попова капа и пирамидките ме разсмя,на същото място преди няколко години направих същата грешка и пак беше в началото на юни.Даже слязох още по-надолу и хванах маркировката,която идва от Йончево езеро,счупих си краката по тези камънаци.От Манастира до Мальовица през Дългия рид е убийствено,по-добре е,че си хванал през Сухото езеро.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Времето отново беше много красиво, макар че имаше доста бързо движение на облаците в най-различни посоки. Вятърът често сменяше посоката и определено беше по силен от вчерашния. На Кобилено бранище направих една по-дълга почивка. Направих вял опит да отворя заслона, но нещо запъваше, а не ми се натискаше по-здраво с рамо. Оттам тръгнах към връх Попова капа. По пътя видях прочутите конски стада, две диви кози, които катереха заснежения връх и един орел, който мина на 10-20 метра от мен, но докато извядя апарата от чантата и беше отпрашил. Тръгнах да изкачвам по югоизточния склон Попова Капа. Марировката се губеше заради заснежените участъци, по които хич не вървеше катеренето затова малко се отклонявах из камънаците. Времето доста сериозно напредна, а облачетата лошо започнаха да се събират. Реших да подсека Попова капа, а не да вървя по коловете. Обърках се заради каменните пирамиди, които бяха натрупани в северна посока и лентовата маркировка. Оказа се, че този летен маршрут, за който бях чел че се казва Римски друм, си е направо убийствен в буквалния смисъл. Сетих се за историята с момчето и момичето, които миналата година през декември бяха закъсали. Но присещането дойде след като прецапах странично през първия заснежен участък. Раницата ми вече беше доста лека, защото почти не остана ядене, а само дрехи. Въпреки това бях се поуморил от прехода, а надолу склонът е...... меко казано не за гледане. Реших да се върна назад и макар да загубих страшно много време, да се изкача по камънаците, които бяха малко под коловете и по всякакъв начин да избягвам снега. За щастие всичко мина успешно, но сега като се сетя много ме е яд колко глупаво съм подходил да сека макар и доста кратък участък през снега. Не е зле и някой да разчисти тези каменни пирамиди, защото те през лятото, когато няма сняг не вършат никаква работа, а през зимата, когато времето е мъгливо, могат много лошо да заблудят някой.
