Еримантос, Хелмос, Зирия

С напредването на живота – или с неговото по-бързо изтичане, или по-бавното му заради по-малкия дебит, който създава илюзия за скорост – все повече се убеждавам, че думите на Еклесиаста „суета сует и всяческая суета“ бива да бъдат разбирани не преносно, не пренесено в перестите облаци над живеенето, не отнесено в друго, несъстоимо битие, не възвишено из детските или старчески блянове, а съвсем буквално, ежедневно, повтаряемо в поредица монотонни, еднакви по размер стъпки из път докрай, като обикновено до сивота поведение, като права евклидова линия на съществуване без стрелка на вектор, като шега без табута.

Нямам предствава дали в това има смисъл и не се питам – има лична истина. Не знам дали от това има нужда някому и никой не ми отговаря – има лична хигиена. Не се чудя как изглежда и как изглеждам отстрани – сигурно е смешно, може би нелепо, вероятно налудничаво – в този случай наблюдението и самонаблюдението са излишни, тъй като няма кой да ги чуе, нито кой да ги види.

Човек, както пише Юнг, има своя собствена психическа конституция, на която не може да не се подчини, а може само да осъзнае, за да не падне нейна сляпа жертва, а да направи по възможност поне още една крачка нататък – вероятно за да скъси оттатък. Дали това е фатализъм, релативизъм, редукционизъм – или просто мързел, или просташка безотговорност също няма значение – съпротивата е излишна, тъй като човек би се борил сам със себе си без да разбира кой е.

Същностният въпрос също е зададен от Юнг – дали човек осъществява на дело, овеществява душевно, уплътнява в пространството, издържа във времето, отстоява пред и от хората и в крайна сметка доказва с живота си дадения му психически потенциал – какъвто и да е той. Тук критерии като много и малко, велико и незначително, известно и анонимно, успешно и неуспешно, богато и бедняшко, незабравимо и потънало в прах няма. Няма хорски приказки и обществено мнение, собствена мания за величие или комплекс за малоценност. Има съответност спрямо, съотносимост към, идентичност на този потенциал, т.е. – автентичност или, най-грубо написано, грозно, почернено от белези и увяхнало от вятъра лице вместо руж, грим, фон дьо тен, червило, брекети, ботокс, изкуствени лещи, изкуствени мигли, обеци и перхидрол.

Разбира се, възниква проблем със свободата: може ли човек да бъде свободен при предзададени му параметри. Отговорът е колкото евфемистичен и фарисейски, толкова и смислен, и валиден – свободата е просто нужният, насъщният предикат за достигането до тези параметри, за тяхното откриване, осъзнаване, приемане и живеене с тях – а ако в тях е зададено развитие, надграждане, едно таванче отгоре под покрива, човек да заживее там като Карлсон. И да лети нощем – стига да не буди съседите с перката, за да не си помислят те, че е изперкал, макар че какво от това.

Разбира се, има редица второстепенни, макар и живототрептящи въпроси – как именно се доказва потенциал чрез живот, че да не изпадне в противоречие, как тоя живот се връзва с живота на друг без да вземе да го съсипе, как в края на краищата се връзват двата края, че да се свърши по естествен път тоя живот.

Не съм краен детерминист, още по-малко окултист, за да знам или вярвам в непреодолими предначертания, и отчитам ролята на случайността, която при мен – щастливо и иронично – изигра решаваща роля. В тази роля влезе планината – във всичките си роли през годините, през етапите на живота ми, през увеличаващите се и задълбочаващи се диоптри на очите ми и над трупащия се на бунища по долините излишен житейски опит, който правеше планината само по-висока, по-възжелавана, по-усамотяваща, по-уютна, по-истинска и, разбира се, по-чиста.

Не мога да дам определение на планината и не е нужно. То също се менеше през години, както се променях и аз, за да стана същият. И все пак една нишка не се скъса, една диспропорция остана, една оптика не се промени, една крива сметка излезе вярна – планината е вечна, аз съм смъртен; планината е голяма – аз съм малък; планината гледа отгоре надолу – аз гледам отдолу нагоре; планината не помръдва като ядро в атом – аз се въртя като избит отрицателен електрон на литий, който лекува психическа болест; планината мълчи – аз словоблудствам.

В целия този отвлечен и объркан увод има само един извод, който с годините само се потвърди, затвърди и калцира: планината ми показа правотата на Еклесиаста – сам, оставен на себе си, щях да остана пленник на аза си, чиито затворник все още съм, но този аз кърви, смъртно ранен, агонизиращ, но става все по-тих, примирен, обезсилен и все по-безплътно жив. И аз се отдалечавам от този аз. Остават следите в снега, които слънцето ще стопи следобед.

Погледът потъва и се избистря, крачката се забавя, пространството се окръгля, времето изчезва, с него изчезвам и аз, разтварям се, изпарявам се, ставам на облак над себе си, извалявам се надвечер и капките побутват камъчето по земята надолу. До следващия, някому другиму, валеж.

Колкото до потенциала, малък е бил и бавно е текъл, та все още има да дотече и не мога да кажа нищо различно от онова, което други, по-знаещи, повече видели и повече смогнали, са казали. В заника на живота си споменатият вече Юнг пише: „Околният свят все така ме изпълва – растенията и животните, облаците и денят с нощта, и самата вечност, заключена в човека. И колкото по-неуверен се чувствам, толкова по-остро усещам родството си с всичко, което съществува.“ Юнг от своя страна се връща към Лао Дзъ, който пише в края на своя живот: „Всичко наоколо е осветено, само аз съм потънал в мрак.“

Да, зад и след съзнанието кротко като гъста мъгла отново се разстила тъмнината и човек се връща, откъдето е дошъл – натежал и олекващ, прогледнал и ослепяващ, преживял, надживял и изтляващ.

Личната ми симпатия си остава Бекет и краят на неговия живот. На всички покани, молби, предложения той отговарял по един и същ лаконичен начин: „Отдалечавайте се от мен“. Вероятно на себе си е казвал същото.

P. S. Отдавна не пиша конкретно-описателни пътеписи. Комуто е нужна конкретна информация, нека ми пише – ще я получи.

Еримантос. Вдясно Оленос, най-високият връх в планината, в средата - Могила, вляво - Мала Могила.

Хелмос. Вдясно Нараидорахи, в средата - Псили Корифи, най-високият връх на планината.

Зирия - пейзаж на път към Килини, най-високият връх на планината.

Гърция, 1950-те.

Акъл не давам – кусур не връзвам – рецепти не пиша.

Обичайте я тая планина. Все едно коя. С чисто сърце, с цяла душа, с пълни очи. С празни ръце.

Лозунги не скандирам – скрижали не проповядвам – знамена не вея.

Оставете се на планината. Знае си работата – тя е безработна от вечност. Изцелява, одушевява, пречиства, пресява. Избистря до дъно.

Молитви не пращам – мозък не ръся – клюки не снасям.

Не слушайте себе си какво казвате на планината. Не слушайте какво тя ви казва. Чуйте какво премълчава.

Морал не раздавам – пари нямам – вересии не търся.

Пито – платено. Ресто не искам. Бакшиш съм оставил – живот.

Господи, колко е просто. И лесно. Един стар джип, прокъсаната палатка, подшиваните обуща, мъждивото газениче... Стек цигари и кофа кафе.

И блудна душа – бездънна като пещерата на Платон.

Планината е в нея.

Изгревът над Еримантос.

Бивакът в Хелмос.

Гърция, 1930-те.

Оленос.

Псили Корифи в средата.

Килини.

Пелопонес, 1960-те.

Бивакът в Зирия.

Ръбът към Оленос.

Гърция, 1960-те.

Еримантос.

Билото към Псили Корифи.

Гледката от Оленос.

Пелопонес, 1980-те.

Гледката от Псили Корифи.

Могила.

Гърция, 1940-те.

По пътя назад. Звънарницата на манастира Прусос.

Водопадът под Мала Могила.

Тео Ангелопулос на снимките на „Погледът на Одисей“.