Вардуша - пълен билен траверс

Вардуша, 1934 г.

Наскоро получих тук коментар, в който имаше насърчение да продължа да пиша по начина, по който повече или по-малко съм писал винаги. В годините назад съм получавал и други поощрения. Не крия, такива думи крепят крехката ми вяра, че ако не за мнозина, поне за единици има смисъл да пиша свободно, асоциативно, отвлечено и оголено лично. И че това носи нещо някому.
Разбира се, не страдам от илюзията, че „творчеството“ и „изкуството“ ще променят отделния човек или целокупното човечество, макар явно или неявно това да е тяхната цел, но имам смелата надежда, че могат да променят самия „творец“, в най-добрия случай да го направят по-добър човек, малко по-добър, съвсем малко... или в най-лошия случай да го отнесат в самозабравящия го нарцисизъм на автомотоексхибиционизма.

Затова ще опиша два маршрута в две гръцки планини, комбинирайки сухото описание с есеистичен ескиз в края му. Първият пътепис е за Вардуша, вторият – за Гиона.

Вардуша от подножието на Гиона.

Този път ще започна отзад напред.
Вардуша и Гиона отстоят на почти 670 километра от София. Струват си всеки един километър. Особено Вардуша. И двете планини се намират в един от най-бедните, безплодни и каменисти региони на Гърция – Фокида (или Фосис), от двете страни на река Морнос, което дава чудната възможност качиш ли се на едната планина, да гледаш като на длан другата. И обратно.
Вардуша е класическа билна планина с алпийски характер и, лично за мен, е по-дивата, по-красивата, по-обзорната, по-просторната и с много повече възможности човек да остане в дълго уютно усамотение.
Аз направих пълен билен траверс – нещо, което от сърце пожелавам всекиму, особено през зимата, когато този преход би бил дълъг, изморителен, технически нелек, но преливащ от радост, наслада и усещане за истинска планина.

Вардуша, 1962 г.

I. Подход.

1. Магистрала София – Солун – Лариса – Ламия.
2. Широк, на места трилентов път от Ламия за Амфиса. При Бралос се отбива вдясно в посока Оети.
3. Достатъчно широк, със завои път през Оети, Неа Павлиани, Строми, Сикия, Левкадити.
4. След Левкадити се отбива вдясно към Кониякос по достатъчно широк път, който има няколко остри завоя непосредствено преди Кониякос.
5. Непосредствено преди Кониякос има тесен асфалтов, който стръмно тръгва наляво. По него има места за паркиране. Другият вариант да се остави колата е да се продължи по основния път и да се влезе в селото, докато се стигне малкия площад. Непосредствено преди него има чешма.
6. На слизане излязох на широкия черен, проходим с лека кола, път между Конякос и Мусуница.

Вардуша, 1932 г.

II. Преход (6-8 май).

1. След като шофирах цял ден от София, оставих джипа в Конякос и по широк черен път (6 км. – проходим за лека кола) за около час се качих до края му, който свършва при голям каптиран извор със студена пивка вода. Изворът е от лявата страна на пътя и не се вижда ясно, но се чува ясно. На това място опънах палатка за първи бивак.
2. На сутринта тръгнах прилично късно около 8.30 ч. Пътят, почти орасъл, но ясно проследим продължава още няколко стотин метра нагоре. След това отчетлива пътека липсва – теренът е каменист, вече над горския пояс, и вървях по своя линия с цел максимално бързо излизане на основното било. Наклонът е немалък и практически се набират 500 м. денивелация по почти права линия. Време – около час.
3. Веднъж на основното било, се оказва, че то се разлива на много тревисти купени, докато се оформи в ясен широк ръб. Тук отново не срещнах пътека въпреки че в една от падините видях руините на малък овчарник. Време – половин час.
4. Първото по-стръмно изкачване по билото е на връх Коракия 2148 м. От него нататък до най-високия връх на Вардуша Коракс (Коракас) вървях само и единствено по билото. В този участък теренът е досущ като старопланинското Конче на Козя стена – тревист с ронлив камък относително широк ръб. Време – около 40 минути.

Разлатото било, видяно от изкачването на Коракия.

Коракия вдясно и двете коти на Орнио вляво.

5. От Коракия ясно се виждат двете коти на връх Орнио – един от най-красивите върхове във Вардуша. Продължих по билото без технически препятствия. Време – час.
6. Преди да се стигне подножието на Орнио билото става почти изцяло каменисто, изтънява и се начупва на няколко жандарма. Най-високият от тях се откатерва – около 30 метра деликатно, но нетрудно слизане, обезопасено със статично въже. Не го ползвах – основният риск е подхлъзване – има достатъчно стъпки и хватки. Време – 20 минути.
7. Погледнат от подножието му, връх Орнио изглежда непревземаем – билото сякаш потъва ниско долу в отвесните скали. Всъщност то продължава през малко тревисто седло, а самият връх се изкачва максимално вдясно, близо до билото, по стръмен, ронлив, но лесен терен. Време – половин час.

Първата кота на Орнио.

Жандармът за откатерване.

8. От върха се открива гледка към втората, по-ниска негова кота, отделена от тревисто полегато седло, от двете страни на което за щастие имаше сняг. Тук спрях за почивка – направих си кафе, стопих сняг и дълго се радвах на гледката. Вляво, на северо-запад, се издига отделен от Вардуша с върховете Кентрики Суфла, Костарица и Алогорахи, първият от които се издига в невероятен гребен, който, предполагам, е истинско предизвикателство за сериозни катерачи.
9. След втората кота на Орнио основното било се разлива в широко тревисто полегато плато. В средата на платото, на самото било, се намира стара каменна кошара. След нея започва меко изкачване към Кокинияс 2404 м. На хоризонта ясно се очертава масивът на Коракс. Време до Кокинияс – около час.
10. От Кокинияс слизането е по скалист тесен гребен, докато билото отново не се разлее в широко плато със слабо очертан ръб. Вдясно се отделя високо почти равно ребро, водещо към Нераидокула 2350 м. Отиването и връщането до и от върха е 40 минути по лесен терен с изключение на самия връх, който е каменист и стръмен. Следва нестръмно слизане на широко платовидно седло в подножието на Нераидоцемпа 2350 м. Време – около час. Тук опънах палатката за втори бивак непосредствено до голяма преспа, за да имам вода. Беше 16 ч. и имах достатъчно време лек да отида до Коракс и да се върна по светло. За всеки случай взех котките и пикела – както се оказа, потрябваха ми.

Втората кота на Орнио. В дъното масивът на Коракс.

Двете коти на Орнио, видяни от изпод Кокинияс.

Поглед назад – Кокиняс.

Нераидокула.

11. От палатката се изкачват по лек тревист склон последователно две безименни коти. Следва широко седло и стръмно изкачаване отново по тревист склон до подножието на Нераидоцумпа. Самият връх се изкачва по скална цепнатина, централно разположена на билото и ясно видима през цялото време. Време – около малко по-малко от час.
12. От върха нататък билото се стеснява и става остро и каменисто. Следва характерна отвесна скала-жандарм, която се изкатерва леко вляво по очевидна дълга цепнатина, която оформя стъпки и хватки. Нататък билото остава тясно и скалисто, докато се стигне подножието на Коракс. Време – около 20 минути.
13. В подножието на Коракс за първи път видях пътека и маркировка през този дълъг ден. Пътеката до върха е ясна, камениста и на места стръмна. Време – 10 минути.

Коракс, леко вдясно от центъра, видян от Нераидокула.

Бивакът.Леко вляво от центъра Нераидоцумпа, в средата Коракс.

Вардуша, 1963 г.

14. Останах половин час на върха да гледам залезното слънце, което покриваше с охра Гиона и остатъкът от Вардуша. Отдавна духаше силен, поривист студен вятър, затова тръгнах обратно.
15. Откатерването на скалата-жандарм, макар и късо, крие риск от падане, затова подсякох ниско. Глинест, подгизнал хлъзгав терен и дълбоко врязали се снежни езици фирн – това беше теренът, който наложи изполването на пикела и котките. Можеше и без тях, но исках спокойно да напълня без излишни рискове празните шишета от оттоците на езиците. В 18.30 ч. спокойно, ведро и щастливо се прибрах в палатката и се направих кафе.

Коракс.

Гледката от Коракс – отляво надясно Алогорахи, Кентрики Суфла и Костарица.

Нераидоцумпа на слизане от Коракс.

16. На следващия ден станах рано, за да сляза с котките, докато снегъг е твърд по широкия дълъг снежен склон, който се стесняваше надолу, ставайки стръмен. Коракс увисна в небето над мен. Когато склонът наистина се стесни, на нелогично място, вдясно тръгва изсечена в каменистия склон неширока пътека. Има и няколко пирамидки, но не трябва да се разчита на тях. Време – половин час.
17. Това е стара овчарска конска пътека с мек наклон и много завои, в по-ниската си част подзиждана. В горната си част, непосредствено след началото си, трябва да се внимава, тъй като се губи из поляните, минавайки край руини на малка кошара. Време до стигане на черен път – час и малко.
18. Вляво на черния път има параклис на малко хълмче. Аз продължих по широкото дере надолу. Пътеката се изгубва. На 10 минути от пътя по дерето има каптиран извор с корито. Оттам нататък вървях без пътека през гъста гора, докато стигнах друг, отдавна изоставен път, по който вървях още 10 минути, и пак продължих през гората надолу. Отново стигнах орасъл черен път, който накрая извежда до пътят Кониякос – Мусуница. Това е участъкът, който ми създаде най-големи проблеми, тъй като няма ясна пътека или аз не я намерих. Време из гората – час и половина.
19. По черния път до Кониякос (3 км.) за половин час.

Коракс на слизане.

Старата конска пътека.

Вардуша, 1987 г.

III. Заключения.

Към вече написаното по-горе бих добавил:
1. По целия траверс не стъпих на пътека (с изключение на последния участък от изкачването на Коракс по нормалния път), което неусетно и щастливо връща човек при девствеността на планината.
2. От западната страна на планината непосредствено под билото стигат черни пътища. Имайки предвид традиционно доброто качество на тези пътища в Гърция, подходът с джип е гарантиран, което дава възможност за много ново маршрути.
3. Както винаги не срещнах човек – вероятно през лятото не е по-различно. Така че онзи, който наистина иска да бъде сам, ще бъде сам.
4. Споменатият северо-западен дял на Вардуша изглежда безкрайно привлекателен и е една смислена и разумна цел за ново идване.

Вардуша, 1933 г.

ABYSSUS ABYSSUM INVOCAT *

– Копай! Какво виждаш?
– Хора и птици, камъни и вода.
– Копай по-дълбоко! Какво виждаш?
– Идеи и мечти, фантазии и просветващи отблясъци.
– Копай по-дълбоко! Какво виждаш?
– Не виждам нищо. Безмълвна нощ. Това трябва да е смъртта.
– Копай по-дълбоко!
– Не мога да пробия тъмнината. Чувам гласове и плач, и размах на криле. На другия бряг.
– Не плачи! Те не са на другия бряг. Гласовете, плачът и крилете са твоето сърце.

Никос Казандзакис, „Аскетика“

Вардуша, 1963 г.

* * *
Казандзакис спира дотук. Аз също спрях дотам.
Седях на нощния тротоар и неумолимо потъвах в бездната, неудържимо копаех в тъмнината и неутешимо умирах в смъртта. Отсреща през отворените, леещи светлина летни прозорци на родилния дом „Шейново“ извираше живот с най-жизнеутвърдителен плач.
Беше преди 30 години. Бях наркоман.
Сгреших. Спрях. Оживях. Запалих цигара, станах от тротоара и бавно се изкатерих обратно по спиралата на умирането към химерата за живеене.
А трябваше – трябвало е – да продължа. Сърцето също е зееща бездна и тя не спира да пита, да вика, да тегли, да чака.

* * *
Първите думи на „Аскетика“ са : „Идваме от бездната на тъмнината и отиваме в бездната на тъмнината – промеждутъкът светлина между тях наричаме живот“.
Последните думи на Гьоте са : „Светлина! Повече светлина!“
Премълчаваните в жизнено затъмнение думи са : кой е източникът, първоизточникът на светлината. Ясният като лъч отговор е даден от Шопенхауер : „Съзнанието е светлина. Всяка светлина може да бъде угасена. Следователно съзнанието също може да бъде загасено.“ Днешният крещящ отглас отдавна е : аварийният изход е парадният вход и свети, и блести в червено, което лъщи целогодишно като новогодишна феерия.

Светлината има дължина. Сянката има дълбочина. Светлината има скорост. Сянката има тежест. Дори светлината да има източник сянката няма дъно. Бялото е отсъствието на всеки един цвят. Черното е катранът на всички цветове заедно.

Вардуша, 1962 г.

* * *
Автобиографията на Карл Густав Юнг завършва с препратка към думите на Лао-Дзъ : „Всичко наоколо е осветено – само аз съм в мрак“. Юнг пише : „Лао-Дзъ е човек с дълбоко прозрение, който в края на живота си желае да се върне в себе си, в една вечна непознаваема същност“. Това, което е – и онова, което не е, това, което е било – и онова, което не е било, това, което ще е – и онова, което не ще бъде, животът и смъртта, действителността и сънят – всичко това се е оказало вътре в човека, онагледено, опредметено, овеществено нейде навън и изтляло, разтворило се без утайка, разсипало се на прах, отлетял с вятъра, и думите са заглъхнали, каканиженията на имена, именувания, определения са се изтърколили, дошло е прелялото от надживян изживян смисъл мълчание, окончателна тишина, спуснала се е родилната тъмнина и след нея като утроба се е отворила бездната, в която без страх или болка, без надежда или отчаяние потъваш, изчезваш цял, цялостен, завършен, сляп и зрящ, прозрял и презрял, и склопяш очи.

* * *
Човек са ражда сам. И умира сам. Посреща – или изпраща – сам любовта, съвестта, вярата, съзнанието или лудостта. И пада в бездната на сърцето си сам – без да е негов господар. Самотата, свободата, следата са насъщни и неизбежни, но тяхната светлина е студена. Вероятно само в бездната на сърцето – за миг или вечност – може да просветне друга, без да е чужда, светлина. Очи. Нечии. Може би любящи. Със сигурност сълзящи. Само така студената светлина – пречупвайки се през сълза и преливайки в сълзата на друг – става топла.

Вардуша, 1932 г.

* * *
Нощувах три нощи в подножието на Гиона с поглед към Вардуша. Зад палатката отваряше пещера, която продънваше в бездна. Разделяше ги иконостас. Не запалих свещ. По скалата се стичаха и капеха сълзи.

* * *
Епитафът е написан от Шопенхауер вместо от Лао-Дзъ : „Когато смъртта затвори очите ни, ще се събудим в светлина, на която светлината на слънцето е сянка“.

Вардуша, 1932 г.

* Abyssus abyssum invocat (лат.) – от гръцката дума ἄβυσσος – „бездънен“. Буквално : „бездната призовава бездна“. По смисъл : бездната е човешката душа, която търси спасение в бездната на Бог и я призовава на помощ.

Благодаря Иване!

Написаното от теб ме пренася по тия места, сякаш сега се връщам от там.

Дерзай и продължавай ... да ходиш, да пишеш, да чувстваш!

_________________
Приятелят е човек, който те познава отлично ... и въпреки това те обича

	vaskoo написа:
	...сякаш сега се връщам от там...

Щом сега сякаш се връщаш, със сигурност утре ще отидеш.

Брилявтен пътепис ! Евала, Иване. Да ходя 10 дни по тази планина, няма да я разбера така, както ти си я видял. Дойдох, видях, разбрах , може да се каже за твоето описание. Хубава палатка си спретнал, лека изглежда.
Бил съм в подобно положение на твоето, не толкова тежко и дънно, но подобно. Пирин и Рила ме спасиха и ми донесоха нови сили в 2004 год.Ходи, ходи, ходи
с много отворени очи. И пий с наслада, както думаха в песента, че краката няма да са вечно млади.

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

В гръцкия език няма звук [ш]. Откъде се е взела тази българска транскрипция Вардуша, като планината е много далеч от България? През 2014 г Деси (Лари) е писала:
"Тук се заприказвахме с овчаря на стадото, според който, правилното произношение на планината Vardousia ( Βαρδούσια )е Вардуша, а не Вардусия."
Този овчар как е произнесъл звука [ш]?

	аngel написа:
	Да ходя 10 дни по тази планина, няма да я разбера така, както ти си я видял.

И не трябва да я разбираш, виждаш, усещаш и запомняш като мен. Точно обратното - нека всеки е свободен и остави сетивата си, очите си, разсъдъка си на планината. Аз вярвам и знам, че у всеки я има тая дълбочина на психиката. Планината си знае работата - калъпите са за обуща, пишки се мерят на кръчмарски тезгях. Аз вярвам, че който е искрен, честен и неизкушен рано или късно поема, попива и се налива с планина. Просто е, лесно е - иска само търпение и смирение.
И повече няма да пиша - ще излезе, че съдя и нравоучителствам.

Колкото до палатката - Naturehike, едноместна, еднослойна, 800 гр. Цената спрямо идентични професионални модели тип Mountain Hardwear е в пъти надолу.

Идеална палатчица. Сега ще прочета на спокойствие вторият ти пътепис за другата гръцка планина. Твоите писания няма смисъл и не става да се преглеждат отгоре- отгоре, между другото. . Ти май не четеш другите много-много какво пишат. Ей ти нещо мое https://blogailiev.blogspot.com/2016/10/14.html

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

	Пчелата Жужа написа:
	Откъде се е взела тази българска транскрипция Вардуша, като планината е много далеч от България?

Планините в европейската част на Османската империя са били обитавани предимно от власи и юруци -- скотовъдци. Много от по-старите топоними идват от тях. От друга страна, Илия Талев в разговори на маса споделяше, че има доста общо между някогашните власи и днешните българи, включително и в езиково отношение, но не само. Би могло да предположим, че историческото име в местните говори е било Вардуша, а по-късно то е претърпяло изменение към Вардусия.

Любопитно е, впрочем, че според Лондонския протокол, подписан на 3 февруари 1830 г., между Руската империя, Кралство Франция и тогавашното Обединено кралство Великобритания и Ирландия, и прогласил създаването на независимо кралство Гърция в резултат от гръцката война за независимост, границата между Гърция и Османската империя е минавала по билото на Вардуша.

Надявайки се да не се отклонявам твърде много от духа на тази нишка, предлагам на вниманието ви един кратък разказ за разходка из Вардуша на гръцки планинари, в който между другото са споменати и други интересни топоними (напр. Питималико, Мусуница, ...) :

ΒΑΡΔΟΥΣΙΑ: HYMN FOR THE GREEK MOUNTAINS [VARDOUSIA: ΥΜΝΟΣ ΣΤΑ ΕΛΛΗΝΙΚΑ ΒΟΥΝΑ]

Селцето Мусуница, сгушено в североизточните склонове на Вардуша и днес носи това име, както и Иван е споменал по-горе. Покрай него стигаме и до труда на П. Чилев "Следи от българи в Тесалия", отпечатан в сп. Македонски преглед, год. I, 1925, № 3, с. 153—154, който е следван и от много полезни препратки в любителския блог toponymio.

И най-сетне, и друг път е ставало дума наоколо, че звучащи "по нашенски" топоними се срещат доста често и още по на юг -- например из Пелопонес (и също по исторически причини).

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

Радвам се, че се получава дискусия - от туристическа екипировка до етнографска топонимия. И бих си позволил да помоля Ведрин като специалист-енциклопедист да публикува етнографска (или географска) карта на Гърция с автохтонните имена на поселищата. Аз също правя тази грешка - да пиша новите изкуствени гърцизирани наименования - от незнание...

Нямам какво друго да добавя - освен може би да повторя, че северо-западният дял на Вардуша се превръща във все по-интересна цел : очевидно там има редица недълги, но технически по-сложни маршрути. Което в комбинация с маршрута "Беку" в Гиона налага още едно "турне" там....

	Иван Динков написа:
	И бих си позволил да помоля Ведрин като специалист-енциклопедист да публикува етнографска (или географска) карта на Гърция с автохтонните имена на поселищата.

Засега съм стигнал до Австро-унгарската карта от края на XIX в. - началото на XX в., за която неотдавна стана дума наоколо. Тя свършва точно южно от Вардуша. Може би не е достатъчно стара, но пък е една от първите, за които днес има смисъл и възможност да бъдат геореферирани.

Иначе -- никакъв специалист не съм. Любителите може да сме голяма сила, но тя често е и много застрашена от най-неочаквани залитания... Затова нека най-вече се чуват думите на истинските -- отгледани, обучени, но и съхранили или дори доразвили онова почти детинско любопитство -- изследователи.

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

Пчелата Жужа написа:

В гръцкия език няма звук [ш]. Откъде се е взела тази българска транскрипция Вардуша, като планината е много далеч от България? През 2014 г Деси (Лари) е писала:
"Тук се заприказвахме с овчаря на стадото, според който, правилното произношение на планината Vardousia ( Βαρδούσια )е Вардуша, а не Вардусия."
Този овчар как е произнесъл звука [ш]?

Съвсем по нашенски - отвори уста и каза "Ш". Имам го записано на mp3-ка между другото Very Happy

Исторически - когато ромейският пълководец Никифор Уранос разбива българската войска на Самуил при Сперхей, царят бяга през пиндската планина Вулгара за Преспа, част от войската му е пленена, а остатъците се пръскат в околните планини (разбирай из Аграфа). Нищо чудно след това да са научили Ш-то.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Последната промяна е направена от dido на Нед Юни 01, 2025 9:24 am; мнението е било променяно общо 1 път

[quote="dido"]

	Пчелата Жужа написа:
	Този овчар как е произнесъл звука [ш]?

Съвсем по нашенски - отвори уста и каза "Ш". Имам го записано на mp3-ка между другото Very Happy