Понеделник сутрин. Кофти ден. Поредната работна седмица и още от сутринта – куп задачи. Предстои ми работно пътуване до Варна, а навън е снежна виелица. Изобщо не знам дали ще стигна до морската столица...
И изведнъж телефонът ми звъни. Не можех да отговоря веднага, но мелодията сцепи тишината с едно такова еуфорично чувство... Бях сигурна, че повикът е за Планината и че на следващия ден ще съм далече от работния стол. С Групата отдавна планувахме едно стабилно зимно ходене до Тевно езеро, но предвид лавинарниците в района там, доста неща трябваше да стиковаме и все отлагахме. За къде ли ще е предложението сега? С тези бурни мисли и с едно такова особено биене на сърцето минаха 10-на минути, додето най-после не ме оставиха сама в стаята ми, за да чуя:
- Утре сутрин - посока Рила, Мальовица. Три дни, връщаме се в петък.
Ха сега. Във възможно най-неподходящия за мен момент. Работа много, ангажименти и отговорности... Аааа, няма нищо по-важно от Планината. С вас съм. Е, не е Пирин, ама и Рила става . Дянят не беше вече кофти. През нощта обаче, не можах изобщо да спя. Представях си лавини, ветрове. Не знаех къде отивам. В Рила никога не бях стъпвала, зимно ходене на такова сериозно място не бях предприемала. Освен всичко и за коляното се притеснявах, тъй като миналият март направих тежка контузия на ски и все още усещам нестабилност в крака. Знаех само, че тръгвам с много добре подготвени приятели, с достатъчно опит в зимната планина.
Вторник сутрин. Шумен. Приятно слънце, огромно количество пресен сняг. Красота и свежест около мен. Наложи се да тръгнем едва около 10 ч. Идеята беше да спим на ЦПШ-то и часът засега не ни притесняваше. Все пак сме с кола, когато стигнем. Пътуването премина в обичайното леко дремливо състояние. Спряхме на едно-две места, за да заредим стомасите. Пийнахме домашно винце за дегустация, какво ще му се случи вечерта, докато най-накрая, към 17,10 пристигнахме. Времето беше тихо. Залезът не багреше, Мальовица се готвеше за нощна дрямка. Все още се чудехме дали да спим в близост до колата и да не мъкнем тежките раници или да маршируваме до едноименната хижа. Липсата на места за спане на ЦПШ-то не остави възможност за избор. Момчето от лафката започна да обяснява колко хотели имало наоколо, даже звънна да попита за места. Предложения за нощувки с цена от по 30 лева на човек не ни устройваха. Бяхме тръгнали към спокойствието и първичността на Планината, не на СПА процедури. И въпреки приказките на същия този човек, че няма да ни хареса на хижата, пътят бил заледен и щели сме да драпаме 2 часа до горе, както и ред други негативи, решихме да рискуваме. Скоростно преобличане и екипиране до колата, леко замръзване. Натъпкахме запасите от храна и пиене по раниците и с огромно съжаление, единствено от тежината на раницата, се отправихме нагоре. 10 литровата туба с вино остана в колата. Чиста загуба.
Имаше тук-там ледени участъци, но за около 40 минути стигнахме до хижата. Почти пълнолуние, луната светеше много ясно. Изобщо не се наложи да ползваме челниците. Малко след като излязохме от гората и зърнахме хижата, се откри невероятна панорама. Огромните побелели скали, мълчаливи и респектиращи, отсреща върха. Страхотия. Вървях последна и се наслаждавах на гледките. Изобщо не ми се искаше да стигаме до хижата. Радвах се, че не мога да снимам, защото за нощна снимка се изисква дълга експозиция и статив, а нямах това време. Затова просто вървях и пълнех душата и очите, без да мисля за снимки и перфектният ъгъл. Кеф.
Сряда сутрин. Напук на идеята ни да станем преди изгрев и да уловим първите лъчи горе на върха, ни домързя . Когато се изхлузихме от завивките, беше някъде около 7. Докато се приготвим и закусим, стана 9. Голямо мотане. А и нямаше закъде да бързаме. Времето беше мъгливо, така или иначе нямахме късмет със светлината. Най-накрая изпълзяхме навън. Лек ветрец премина през лицата. Горе върхът все още изглеждаше спокоен. Нахлузихме котките и нагоре. Още преди да излезем на първа тераса, времето съвсем се скофти. Силен вятър, но пък видимостта бе добра. Въпреки това, се чувствах спокойна. За разлика от пътечките на Пирин и тесните и стръмни места, през които се минава там, тук направо си беше магистрала. А и пътеката си бе утъпкана, не се налагаше да правим „газинг”. Необходимо бе единствено да преодоляваме височината. Пътека за аматьори. Рила ме очарова. Видя ми се спокойна планина. Въпреки виелицата, не се усещаше никакво напрежение. Такава сигурност и комфорт никога не съм усещала в Пирин. Пирин е динамика, напрежение, буря. И затова си го обичам толкова. Стигайки на равното, където са паметните плочи, вятърът за кратко си даде почивка. Издигна се на високо и спускаше снега от върховете на скалите под формата на снежни водопади. Голяма красота. От това място решихме да скъсим малко пътя и подсякохме страничното било, което извежда под Еленино езеро. Извинявам се, че не цитирам точно имената на местата, през които сме преминали, но не познавам Рила. Споменавам само тези, за които съм сигурна. Та така. Напуснахме коловата маркировка, която продължаваше още напред и закрачихме странично на билото. Снегът беше доста стабилен. Уж. Изведнъж се чу пращене, пукане и... Шегувам се. В действителност минахме през скоро паднал участък, но нищо страшно. 10-15 м се бяха сурнали и прегазихме през тях. Дори и да беше паднала лавинката с нас, щяхме само да се потъркаляме. Прегазвайки я, снегът едва стигна до коленете. Малко преди да стигнем езерото в подветрения склон отдолу, някой си беше изкопал укритие. Една широка дупка, която спокойно ще събере трима души за почивка. От там докато навлезем в циркуса точно под върха, времето се оправи. Напече слънчице, гледките се отвориха, въобще прелест. Снимки, стойки... Това му харесвам на ходенето с малко хора. Свободата да разполагаш с всичкото време, както намериш за добре. Неусетно стигнахме до последния ръб. Ехееее, всичко като на длан. Побеляло, тук-там забулено в облаци. Ама какво му трябва на човек. Нищо друго, освен свобода и здрави крака. Ама какво там значи, някаква си длъжност. Дишаш, това е всичко, което ти трябва. Най-после зърнах и любимия Пирин. Ето я и пирамидката. Урааа. Планината и този път беше добра с нас. Позволи ни удоволствие на мах. Не успяхме да стоим много обаче и да се наслаждаваме на простора. Вятърът стана нетърпим. Фучи, та се не трае. Няма как, трябваше да слизаме. Времето съвсем се развали. Надолу затъвахме повече, отколкото като се качвахме. На места, където позволяваше мястото си организирахме спускане – свободен стил . Невероятна емоция. Около два бяхме вече в хижата. Доволни, заредени. Кратка следобедна дрямка и идва време за маса...
Четвъртък сутрин... това е една друга, много по-дълга история .
http://www.facebook.com/#!/album.php?aid=2027734&id=1382378403[/url]
_________________ Умирам си по планини да крача,
ама Пирина красив - най-много тача
Очите нещо му бяха болни и непрекъснато се чешеше. Затова и му бяха надянали яката. Милия не успяваше да се събере между колоните и масите и все се блъскаше. Особено като подгони котката.
_________________ Умирам си по планини да крача,
ама Пирина красив - най-много тача
Чудесна разходка!
Тази зима не донесе много сняг на Рила, но това
си има и добри страни. Например да не мъкнеш снегоходки.
А за Пирин си права. Ще се повторя, но ще посоча,
че ходенето по другите планини е като сандвича -
отваря апетит за нещо истинско, т.е. за Пирина!
Последното в рамките на шегата.
Много си е хубава Рила!
Предстои ми разходка из нея,
но се колебая между Мусала и Мальовица.
Ха ха ха, това за сандвича ми хареса ) За мен не е шега. От Пирин по-убаво нема ) Като разбира се, съвсем не искам да подпалвам вражески огън А и това съвсем не ми пречи да оценя достойнствата, както на Рила, така и на всяко друго кътче в България ))
_________________ Умирам си по планини да крача,
ама Пирина красив - най-много тача
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
. Дянят не беше вече кофти. През нощта обаче, не можах изобщо да спя. Представях си лавини, ветрове. Не знаех къде отивам. В Рила никога не бях стъпвала, зимно ходене на такова сериозно място не бях предприемала. Освен всичко и за коляното се притеснявах, тъй като миналият март направих тежка контузия на ски и все още усещам нестабилност в крака. Знаех само, че тръгвам с много добре подготвени приятели, с достатъчно опит в зимната планина.
