За Ботев, ама не върхът

Признавам, умът не ми побира как може българската държава, историческата наука, заинтересованите институции, т.н. гражданско общество, век и половина да не им пука къде са гробовете на едни от най-известните ни сънародници. Само хипотези и предположения. Нищо конкретно, никави действия, пълна апокрифност ... Иначе книги се пишат бол. Събрана информация от типа "този бил казъл, онзи бил казъл".
Като врачанин се късам от яд, че на съгражданите ми, изобщо не им пука. Ама изобщо. Враца без Ботев е като ... Николета без силикон, прощавайте за сравнението!
Много бих искал няколкото останали тук да си дадът, при желание, мнението какво мислят за убийството и погребението на поета революционер и защо така упорито не искаме да знаем наш или вражески куршум е свършил работата, в Манастирски дол, в двора на Възнесенската черква, в дупка на Купена ли са костите. Ей такива неща. Не може пък да нямате мнение. В щатите се знае къде Джордж се изпикал за последно, тук ... Иначе си имаме БАН, те пък си имат месечни заплати ... Куче влачи рейс. Който има желание, да коментира!

	wanderer_142 написа:
	...за убийството и погребението на поета революционер и защо така упорито не искаме да знаем наш или вражески куршум е свършил работата...

Искаме да знаем, но как да стане така, че да разберем?

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Ех, ако знаех нямаше да пускам темата и да опитвам да стане дискусия. Може би имаме профайлъри или пък да се направи следствен експеримент ... Знам ли. Дразни ме, че няма и опити за отговор. Само книжки по 70 страници за 18 лева и те така. Иначе може да се започне от някъде, ама никой не сака.

	wanderer_142 написа:
	... на съгражданите ми, изобщо не им пука. Ама изобщо. ..

Учудваш ли се? То не е ли било същото и когато четата му е минавала в околията? В Козлодуй само едно "даскалче" излязло да ги посрещне, другаде, чобанин искал да му се заплати яденето и пиенето.
Та те така те...

Учудвам се, честно. Други времена са били тогава. Чаша вода да им е изнесъл някой и си е слагал главата в торбата. Страх е било голям. Сега е ... не знам и как да го кажа. Все повече се очертаваме като едни трапезни патриоти и ракиени куражлии. Не знам, криво ми е.

wanderer_142 написа:

Ех, ако знаех нямаше да пускам темата и да опитвам да стане дискусия. Може би имаме профайлъри или пък да се направи следствен експеримент ... Знам ли. Дразни ме, че няма и опити за отговор. Само книжки по 70 страници за 18 лева и те така. Иначе може да се започне от някъде, ама никой не сака.

Как я виждаш тази работа да стане?
Точно толкова невъзможно е, колкото да се установи точно с какво, как и къде Ахил е посякъл Хектор пред Илион 3200 години по-рано.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

3200 са много, много повече от 147. Вече предположих - криминални анализатори, историци ... Хора с капацитет да навържат казано, премълчано, въоръжение на участниците, топографията на мястото... Много неща могат да бъдат взети под внимание, стига да има желание. Не става дума да си разклати някой махацето, а да се стигне до логично заключение.
А относно гроба, нещата са с пъти по-лесни, но пак желание няма. Не ни касае. Майната им на костите, нали има какво да сложим на масата.

Братле, вероятно си доста млад, щом мислиш, че това е важно. Важното е, че ги е имало някои хора, а не къде са им кокалите.
Не е само това. Колкото повече ровиш в историята, толкова повече помъдряваш, но не се ентусиазиираш, а отвращаваш.
Историята се пише от победителите, или от онези, които са оторизирани от тях. В учебниците за 5-10 клас се създава една напудрена версия на истинската история, а ако знаеш всичко за героите, никога не би поискал някой от тях да ти е зет.
"Записките" на Захари са потвърждение на това. Той честно описва простотиите около Заарското и Априлското въстание, но ги тълкува героично. После нашите историци, макар и образовани, написаха историята по тълкуванията, а не по фактите.
Тука имам една съкратена версия на "Записките".

Ще я пльосна на части, може и да подразни ентусиазираните:

ИЗ ПРЕДГОВОРА
Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях ръководил, били ли са те чисто народни движения, или плод на вънкашни някои побуждения — това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна. Според едни българските въстания били приготвени от агентите на панславистическите комитети; според други тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина се нападнали от башибозушките тайфи. Най-после според трети и чeтвърти няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му.
Нашите малоразвити читатели не са още в състояние да се задоволяват само с голи факти, на което са приучени само американците и англичаните, за което свидетелствува и самата им журналистика — отдавна освободена от доктринерството и полемиката. Немислимо е да търсят читателите от нас съвременниците строга обективност и хладнокръвие. Ако Кондорсе говори, че безпристрастна история на един народ може да напише само незаинтересуваният чужденец, то тая истина може да се приспособи най-добре на нашите разказвачи, които не само че са били заинтересувани, не само че страдат от патриотически тенденции, но са изяли още и по стотина тояги за своите постъпки и убеждения.
А краткото описание на живота на един бунтовник, бил той който и да е, може да бъде приспособено, с изключение на микроскопически подробности, на всеки едного. Левски е бил абаджия, слуга и най-после-дякон; Бенковски така също абаджия, джелепин, прост работник; Колю Ганчев, Кочо Чистеменски, Христо Иванов, Георги Икономов, Никола Обретенов и пр., и пр. кундурджии, абаджийски чираци, и т.н. Ето защо аз дадох малки картинки из живота на овчари и абаджии.
[/url]

КОТЛЕНСКИТЕ ОВЧАРИ
Няма почти един от тия овчари, който да не е притежател по на няколко овце. Най-богатите от тях, повечето котленци, имат 1000–2500 овце; други по 500-800; трети, наречени средня ръка, от 200–300, а най-сиромасите от 25–100. Въобще, човек, който не притежава ако не повече, то поне 10–15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото „него не го боляло на сърцето за имането“,
Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. 15–20 души живеят в една стая, наречена колиба, без никакви прозорци и постелки. Когато ще лягат да спят, тия се увиват с различни неочистени кожи, недавна одрани от гърба на умрялата от болест овца. Още по-лошава е тяхната храна; като се изключи времето, през което доят овцете, когато сиренето е в изобилие, единствена тяхна гозба, останалото време от годината тия нагъват сухия хляб. Кисело зеле и пипер тия не употребяват, защото с тях се ядяло много хляб и разноските ставали големи. Лук и праз само купуват, но и той се държи под ключ и се раздава с мярка от страна на одаджията. Няма пример почти, щото някой измежду овчарите да заколи нарочно овца или ягне за ядение. Това тия считат за грешно и неприлично, щото един мал-сайбия да заколи от своето стадо здрава и читава овца само за своя удоволствия. С месо тия се смърсяват само тогава, ако някоя овца, след като се е влякла болна няколко деня, видят, че няма да оздравя, и я заколят. Но и в тоя случай тия не пристъпват от един път да я готвят, защото може би да се появи някой турчин или татарин, който да купи месото.
Пролетно време, когато и най-последните сиромаси откъсват от залъка си да купят прясно мляко, котленските овчари не го кусват, докато не дойде Гергьовден, защото не щяло да има берекет през годината и че като се варяло на огъня млякото, щяло да бъде суша през лятото.
Вечер не се минуваше да не разискват моите овчари кой е най-богатият хаджия, кой имал най-голям почит при пашата и пр. Най-големият техен господ е хаджи П., стар скъперник-чорбаджия, името на който се произнася с гордост и почитание от всеки котленец.
Един от тия чистосърдечни християни, който така също имал честта да пътува с котленското слънце от Котел до Добруджа, вечер не пропущаше да не разказва за това свое пътувание. Особено впечатление му направила нему постъпката на богатия хаджия, когато пристигнали на хаджи Гергювия хан в X. Пазарджик. Вечерта били заклали много кокошки, по причина на многото пътници, главите на които хвърлили в ближния боклук като непотребни и ненужни никому, от които всеки имал отвращение, даже и просяците.
Него време една кокошка се продаваше по тридесят пари. Но дядо хаджия погледнал другояче на работата; онова, което не било потребно и на просяците, за него имало ценност. Щом той зярнал нахвърлените кокоши глави на боклука, за които било давано пари, макар и от другиго, изкомандвал на своя „подчинен“ да събере всичките окаляни кокоши глави, които били очистени и наготвени от самия хаджия. Вечерта, когато другите гости от хаджи Гюргевия хан яли сготвени кокошки, хаджи П., който притежава тринадесят къшли в Добруджа, който дава таин на половината султанова ордия, който има близо до хиляда коня хергеля и пр., задоволил си апетита с кокоши глави, събрани от нечистия боклук… Освен това той заповядал на своя роб-другар да заплати виното от джеба си, за да се уравновеси сметката, тъй като приготвението на ястието хаджията приписал на себе си. Идете после това и утвърждавайте, че нашите богаташи знаят защо живеят на тоя свят, че от тях може да се очаква нещо добро, че тия имат человеческо сърце и душа.
Облеклото на тия овчари е обикновено овчарско. Голям калпак с два ката кожи, отвън и отвътре, който не пада от главата им ни деня, ни нощя, освен кога се пощят или когато някой турчин на шега, което им е много драго да правят, грабне калпака да опита ще ли има наскоро празник, т.е. да го удря от земята. Запарената глава от кожите в това време изпуща пара, като че ври на огъня. Ако някой се разболее от настинка, което твърде начесто бива, защото зимно време краката им постоянно биват мокри, тия отдават тая настинка, че е произлязла от главата, и казват, че болният може да си е свалил калпака, когато спял.

С болните, а особено с малките момчета, овчарите се отнасят твърде небрежно и недоверчиво. Докато болният не повръща и не яде хляб най-малко два деня, не му вярват, че действително е болен. Първото и последното лекарство на болния е да му купят от града пазарски хляб и маслини, които слагат при главата му, па нека прави, щото ще.
В заключение аз съм длъжен да ви кажа и това, че котленските овчари и въобще всичките котленци са били верни поданици на турските султани, с твърде микроскопически изключения. Наистина, че Котел е отечество на ред български деятели като Софроний, Бозвели, Мамарчев, П. Берон, Раковски (последният произхожда от с. Раково, малко селце в Сливенския балкан); но никой от тия последните не е можал да преживей дълго време в своето родно място по причина на гоненията, които са търпели от страна на верноподаните чорбаджии. Разказват, че бащата на Раковски, дядо Стойко, бил изпратен от чорбаджиите в Цариград с букаи на краката. А когато П. Берон напечатал своя Рибний буквар и изпратил няколко екземпляра до общината на своето родно място, то закоренелите чорбаджии възвърнали обратно всичките книги до техния издател, които според тях били нехристиянски и вредетелни.

ЗАХАРИ В ИСЛАХАНЕТО
Бързо аз се отправих към това здание, като разчитах в себе си да можа да свърша работата си още от вечерта и да постъпя в училището, което аз мислех, че е котленска къшла, и така лесно, както ида от пътя, ще отида да се пазаря без никакви по-нататъшни формалности. Жълтият тенекиен девит, който до това време беше натъпкан в пояса ми, пак лъсна от дясна страна, като арнаутски пищов. Изпитах от учениците кой е управителят или директорът на училището. Тоя последният гледаше преспокойно от прозореца на своите питомци, когато тия играеха на прескочикобила, с броеница в ръката, с бяла чалма на главата, човек около на 40-годишна възраст. Аз поисках да вляза при него, но той махна с ръка на караула да ме не пущат и ме повика да му съм говорел от прозореца.
Изложих му желанието си, че съм дошел от далечна страна и желая да постъпя в училището, за което се молех да ме приеме. Той ми отговори, че това е невъзможно, защото съм бил възрастен и времето ми било вече минало за учение. Без да помисля с какъв човек говоря, спуснах се да си разправям хала на директора по овчарски. Между другото попитах го дали не може той да ми даде някои сведения за Букурещ, т.е. ако отида там, можа ли да постъпя в тяхното училище?
Забележете, че в това време Букурещ беше страшилище за всичките турци, че две години не бяха се изминали още от онова време, когато русчукският затвор се пълнеше с комити, в числото на които беше и Стефан Караджата.
Аз забележих, че на агата не му стана добре, като споменах Букурещ, защото ме изгледа накриво н се обърна на друга страна, но кой да се сети?
— Кой знае?… Но може би и да те приемат, а после ще те направят комита и ще те изпратят в Русчук… — каза той и махна с главата си да отстъпя отпреде му.
— Истина ли е това, ефендим, което ми говорите? — попитах аз радостно. — Как може да сполуча, за да достигна до Букурещ?— Махвай се отпреде ми бе, керата! Я го виж я! Пък седнал още да ме пита! — извика директорът подиря ми, като си стисна и двата юмруци.
Разбира се, че ако той не отдаваше всичко това на моя овчарски серсемлък, то съвсем другояче щеше да постъпи, за което имаше всевъзможна власт. Аз отстъпих обезкуражен изпод стените на Ислахането, като се мъчех да отгадая с какво именно оскърбих толкова любезния от по-напред ага.
Вечерта, наместо да нощувам в „царското училище“, както си въобразявах глупаво от по-напред, прибрах се с багажа си заедно в един празен каик край Дунава, в който за честта ми имаше и една скъсана рогозчица. Тук аз прекарах първата нощ в Русчук. Кучета нямаше, както във Варна, но тяхното място държат комарите, които, доколко са немилостиви, може да ги знае само оня, който е замръквал покрай великата славянска река.

„ВОЕВОДИТЕ“
Тая нощ дойдоха при нас много селяни из околността, между които бяха и двама войводи от с. Хаинето, дядо Никола Веранчето и Иван Сетирелията, дошли нарочно за споразумение. Тия бяха въоръжени от краката до главата и така самоуверено говореха за приготовленията в своите села, щото две минути маене беше напусто.
— Числото на моите момчета сега засега — казваше дядо Никола с достойнството си на войвода, без да погледне даже наоколо си — възлиза на 700 души. В това число влизат и 80 души турци, мои подчинени хора, готови да грабнат пушките на първи позив. Аз мисля, че с тая смесена дружина ще да можа да завзема Хаинския боаз, щом стане въстанието.
Неговият другар Сетирелията, който не снемаше ръката си от своя бялочиренен нож, при всичко че в стаята нямаше нито турци, нито други някои неприятели, потвърдяваше думите на първия с клюмванието на главата си.
— Що нещо поганска вяра съм изклал — продължаваше тоя последният, — но никога не можаха да ме усетят, защото знаех как да постъпя. Щом убиех някого, затрупвах го със сухи дърва и малко барутец на челото му, който запалвах — пламваше тялото като кибритена клечка.
Всички присъствующи, най-много любопитният Стамболов, зяпаха в устата на страшния разказвач, който лъжеше безобразно.
— А ти, дядо Никола, до колко души има да си заклал? — попита Михал Жеков.
— Господ ги знае, синко! Мъчно е да се преброят — отговори той след няколкоминутно мълчание.
Това е обща характеристика на всички лъжевойводи в по-новите времена. Тия никога не са се въодушевлявали от патриотически вдъхновения, както това е било с младите работници. Наистина, че тия са излязвали няколко пъти по Балкана, като например Тотювото и Панайотово минувание в 1867 г., но това беше тогава, когато турците гледаха на българските чети като на разбойници и целта им още не беше определена. По-после обаче, когато нуждата от войводи започна да се усеща от година на година повече, поведението на тия някогашни юнаци беше неудовлетворително, ако не и скандальозно. По време на Заарското въстание много момчета се събраха из румънските градове, които нямаше кой да поведе.

Когато предложили на хвърковатия войвода да развее байряка, той противопоставил условия, че преди да изтегли саблята, трябвало да му отпусне комитетът една значителна сума пари, с която да гарантира своето семейство, в случай, че ще падне на бойното поле. Нашите войводи бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!

Това същото се случи и в 1876 година. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бинокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния. Колкото за действията му в сръбската и руската война, аз не можа да кажа нищо определително. За дяда Панайота нека кажат сливенци. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече.
Аз съм бил много пъти очевидец, че когато ястъклиите мустаци обират паяжината, младите момчета са се сражавали с левска решителност. Причината на това е твърде проста. Хора, които са спечелили веднъж името войвода или друго някое прилагателно от юнашкия катехизис, по само себе си се разбира, че не им се умира твърде лесно, защото ги блазни бъдещето.

СТАРОЗАГОРСКО ВЪСТАНИЕ
По тая причина решихме да излезем, макар и десят души, на Чадър могила, гдето вярвахме, че ще да намерим събрани поне 300 души, с които ще можем да ударим на града и ще принудим насилствено страхливите патриоти да ни придружат. В противен случай оставаше ни още едно средство: да отидем на Хаинето при дядо Никола и да се присъединим към неговите 700 души ратници…
Преди да излезем обаче из града и да тръгнем към бойното поле, гдето всеки имаше право да предполага, че на първия още ден може да стане жертва, за да изпълним един християнски дълг — проводихме да викат поп Ивана из града, да ни комка за последен път и да ни закълне. Божият служител обаче намерил за благосклонно да се откаже само по тая проста причина, че като било негов ред да служи литургия идущата неделя, не можел да извърши подобно престъпление, т.е. да ни закълне и комка. Фанатическата постъпка на тоя свещеник не ни отчая никак. Ние се закълнахме сами помежду си; Стамболов застана по средата и произнесе клетвата, която ние повтаряхме подиря му всички в един глас. Когато ставаше всичко това, вътре в стаята, на вратата и вън в двора бяха се събрали мъже и жени, които свободно гледаха на нашите въодушевления. Мъжете се разговаряха за следствието на нашето дело, а жените ронеха дребни сълзи и се молеха богу да ни дойде на помощ.
След клетвата последва братско цалувание и прегръщание. За ядение и пиение имаше много, но кое беше онова сърце, което да се разпусне и да изпълни тая естествена обязаност в подобна тържествена минута. Мисълта, че скоро ще да настане часът, в който ще разделяме мегдана с народния враг, дотолкова ни бе отвлякла вниманието, щото никой изпомежду ни не се погрижи, за да вземе със себе си поне една кора хляб, като че отивахме на угощение. „Кой знае? Докато изляза из града, може да ме убият“ — казваха някои от дружината и хвърляха настрана всякаква провизия, която ни се доставяше от по-старите хора. Младини!
За войвода на малката ни четица бе избран единодушно Георги Икономов, който от най-напред се противеше да приеме тая гръмогласна титла, но после склони, защото помежду ни нямаше други по-достоен от него. За байрактар се избра Койчо Георгев, който отдавна чакаше навън с байряка, заобиколен от любопитните.
Часът удари два — уреченото време за нашето излязвание, — мелодичните гласове на ходжите екнаха от викалата на градските джамии и ние се простихме за последен път с къщата на братя Жекови в Акарджа… Наредени двама по двама, с пушки на рамо, с отворено знаме, на число около двадесят души всичко, хванахме една от улиците, които водеха към Чадър могила. Портите на къщата се затвориха подире ни, но дълго време се слушаха благославяния, охкания и тънки гласове.
Ние вървехме мълчешката, да не дигаме още врявата, но махленските кучета не се забавиха да ни подушат, които лавнаха гръмогласно из близо съседните дворове, като се изправяха на краката си по стените. По пътя, докато не бяхме излезли още из града, срещнахме мнозина българи и турци, които ни отваряха път мълчешката, но уверен съм, че никой от тях не можа да ни познае. Тия ни поглеждаха само с голямо любопитство.
Когато излязохме на края и прегазихме Бедечка, запяхме бунтовническия марш на Стамболова:

Не щеме ний богатство,
не щеме ний жени —
но искаме свобода,
човешки правдини!
— И пр.

Скоро ние се озовахме на Чадър могила, гдето бързахме да пристигнем с голямо нетърпение, като мислехме, че навярно ще бъдем честити да се прегърнем там с други нови братя както от града, така и от селата. Уви! Напусто подсвирвахме на хайдушки маниер, напусто паролата орел се повтаряше от мнозина, напусто лягахме на земята да гледаме не иде ли някой — жива душа нямаше!
Но надеждата не беше изчезнала от нас съвършено. Побихме байрака навръх на могилата, поставихме стража по всичките пътеки и налягахме из тревата да чакаме вярна дружина. После един час една от стражите захвана да разменява думите „лев“ и „орел“. Убийственото нетърпение и любопитство, от което страдаеше всичката дружина, нещо твърде обяснимо в такива минути, когато всеки иска да се покаже и да срещне своя приятел или познайник с пушката на рамо, събра цялата дружина към онова място, отгдето се чуваха гласовете. Напредя ни стоеше дядо Колю Райнов, заедно с по-малкия си син и други още 2–3 момчета, на които той едвам преди няколко часа бе открил, че в Заара има комитет, който ще дига тая вечер въстание. Тия нови другари, с изключение на дяда Коля, млади момчета, като че отиваха на сватба: бяха обути на прябош, с калеври на краката, по риза и тънко елече отгоре, с габровски нож и малко евзалия пищовче на кръста! При всичко това обаче нашата радост пак нямаше граница, че числото ни се увеличава с няколко души още. Дядо Колю Райнов, стар, 60-годишен старец, ронеше сълзи като малко дете.
Тая наша радост обаче не отиде за дълго време. Неприиждането на нови другари, от една страна, а, от друга — ехтението на тъпаните, зурлите, цигулките и песните в града, с които турците като че напук, нарочно правеха това, за да покажат, че малко ги е грижа от 20–30 души хлапета, не бяха от естество да ни веселят. Тук съм длъжен да ви кажа, че тая вечер турците влязоха в рамазан, та затова именно се веселяха с тъпани и зурли, за което свидетелствуваха и осветлените им джамии. Чакахме час, чакахме два, а числото на „незадоволните“ се колебаеше между 20–25 души. Нямаше ни Петър Иванов, ни Господин Михайловски, които обещаваха да ни намерят на Чадър могила. Оставаше още малко време до определения час, т.е. часа 5, когато трябваше да ударим на града. За да направим това, само с 25 души бе невъзможно. Да се върнем преспокойно назад, така също не беше удобно, именно за нас странните, защото всеки от останалите щеше да си отиде на къщата, а ние оставахме сред пътя. Освен това не беше бунтовническа доблест да сложим дигнатите вече един път пушки и като жени да се върнем на местата си. Това начало се поддържа и от някои местни въстаници: Георги Апостолов, братя Жекови, Стойчо Петков и др. Ние решихме, както казах по-горе, да отидем при дядо Никола на Хаинето. Но за да не остане някое средство неизпитано, докато удари часът 5, изпратиха се двама души — Георги Жеков и Георги Кюмюра — да отидат да видят на другите пунктове дали не са дошли някои от селските въстаници. Тия последните се завърнаха след малко заедно с Петка Пояса, който беше поставен от по-напред да пази на определеното място, за да доведе при нас селските бунтовници.
Той ни разказа, че преди малко дошли 40–50 души селяни, но щом видели, че няма никой, върнали се още на часа, без да го слушат, като ги уверявал, че хората са събрани на друго място.
Чак сега ние бяхме уверени наздраво, че сме излъгани от заарските патриоти и от отчаяните си братя селяни[5]. Не ни оставаше друго нищо, освен да отстъпиме, докато е още рано, за Хаинето, което е далеч от Заара около 6–7 часа. Когато стана разпоряжение да се върне един изпомежду ни, за да извести в града за нашето намерение, то мнозина охотници се намериха готови да изпълнят тая поръчка.
След като се скитахме няколко минути из улиците, случайно сме излезли пред къщицата на дядо Никола, която Колю Райнов можа да познае най-напред. Похлопахме на къщната врата. Войводата на седемстотин юнаци българи и турци не беше се събудил още; той си отспиваше на хладината. Похлопахме втори път още по-силно, на което ни се отговори с леко покашлювание.
Забута се дървената заключалка отвътре на вратата и след малко войводата стоеше напреде ни, отвътре, като държеше с едната си ръка вратата. Той беше по бели гащи, със син месал на главата и бос.
— Бре, къщата ми изгорихте!… — извика дядо Никола, щом ни позна кои сме, и натисна да затвори вратата.
Беше късно. Краищата на нашите пушки отдавна бяха препречени на вратата, дядо Никола натиска, ние натискахме отвън и като петима против един — надвихме.
— Махвайте се от къщата ми; по това време като вас хора влизат ли в село! — викаше той.
Дядо Никола имаше уважителни причини да говори така, но и ние от своя страна бяхме в пълното си право да го дириме: който е искал да му не боли никой главата, то да е стоял мирен и да не е ходил да се хвали, че има под командата си 700 души, с които ще да захване прохода. Само войводите в Румъния и Сърбия можеха да лъжат така безнаказано; с други думи, калпазанлъците и хвалбите само в поменатите страни минуваха за чиста монета. В България или бунтовник трябваше да бъдеш в пълна смисъл на думата, или продаден чорбаджия, за да те знае всеки.
От нашето не твърде прилично влизание, от което се полюля цялата къща чак в основата си, всичките домашни на дяда Никола се събудиха и втревожиха. Ступанката му плачеше на една страна, а дядо Никола ни гледаше омаян и не знаеше накъде да ни експедитира.

ЛЪЖИ ПРИ АГИТАЦИЯТА
Първото нещо, което всеки апостол трябваше да каже най-напред в селата, се захващаше от въпроса за самосъхранението. — Известно ви е вече, братя, че турският комитет в Цариград, който се състои изключително от фанатици-софти, е решил всеобщо клание на българите!… Това клание ще да се започне идущата пролет. Цял рой от ходжи и софти пъпли вече из турските села да разгласяват своето решение. Джепанетата във всеки град са отворени вече за турското население, на мало и голямо се раздават оръжие и фишеци; джамиите са се преобърнали на дебои; страшни ще времена да настанат за нашия народ, дете в майка ще да заплаче и пр. — бяха встъпателните проповеди на апостолите в ония села, гдето нямаше още комитет, гдето кракът на Дякона не беше стъпил. Разбира се, че в истинността на горните думи по него време нямаше човек, който да се усъмни.
БЕНКОВСКИ
/ПЪРВА СРЕЩА/ Заспал съм по едно време, без да искам; усетих само баба попадия, като метна отгоре ми едно пъстро чердже и говореше сама на себе си: „Потен е; да не настине.“ Колко време съм спал; какво е станало после, около ми, аз не зная. Онова, което се представи на очите ми след тоя кратък сън, бе следующото:
— Ей, я ставай да те видя що си за човек, та си се разположил така господарски в чуждата къща! — чух аз непознат глас в съня си и докато сваля от гърба си пъстрата чергица, тя подхвъркна настрана, като да я вдигна вихрушка.
Ужас! Аз скочих на крака в съня си като луд, вследствие на това грубо събуждание; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах напреде си. Висок непознат човек с морав фес на главата, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката, опетлан по гърдите с много ремъци, на които висеха два револвера, кама, чанта, телескоп, с една реч — човек страшен стоеше напредя ми. Но само той ли беше! Имаше нещо повече. Зад гърба на страшния човек към вратата слабата светлина на ламбичката осветляваше мустакатите фигури още на мнозина непознати — аз да ги кажа, читателю, десят души, а ти кажи — двайсет, пак няма да сбъркаш. Тия последните бяха облечени с черни колчаклии потури, с чифте пищови и дълги ятагани на пояса, с шишинета в ръце, едни от тях бяха влезли в стаята, а други надничаха от вратата, на които се подаваше само единът мустак и дръжките на ножовете им, широки на края като просорник.
— Кой си? Говори! — извика още по-строго първият непознат и тропна с крака си.
Аз не можах да се усетя още кой е тоя човек, който води подиря си толкова души; замаян още отначало, не знаех какъв язик да му говоря, т.е. по кой начин; дали не е дошло време да се мре, казах в себе си и похванах се на кръста да опитам стои ли револверът ми, който бях забравил.
— Пътник съм!… Работа търся… — изкривих аз устата си да отговоря.

— Какво викате на човека? Вас е дошел да търси — каза баба попадия, която най-напред разбра моето положение.
Слава тебе, господи! Чак сега дойдох аз на себе си и наименувах своето име.
— Ти ли си? Тогава можеш да седнеш — отговори по-меко познатият. — На караул около къщата! — каза той, като се обърна към своите мустакати другари. — Кафе, бабо! — извика на попадията, като че тая последната му беше девятгодишна слугиня. — Ячмик на коня, момне! Стига си зяпала — заповяда той на поп Груювата дъщеря. — Излез навън! — извика на моя водач, като че беше солдатин, и чак тогава седна насреща ми при огъня.
Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметната мушама не беше друг никой освен сам Георги Бенковски; а ония, които стояха на вратата и на които той извика: „На караул“ — негови телопазители, верни другари, събрани от селата: Панагюрище, Мечка и Петрич.
Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко и се мъдреше кратката, знаех го, че е взет апостол по милости, турен под личното наблюдение на Волова; но не зная защо, по вътрешно някое настроение, аз благоговеех напредя му, чаках да ме попита, та тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч — изповядвам се чистосърдечно, — аз бях омаян от Георги Бенковски.

/НА ОБОРИЩЕ/ Клетвата на Бенковски обаче не беше проста клетва. Той държа цяла реч, която се продължи около един час. Във всяка фраза от тая негова реч, в която се описваха страданията и теглилата на българския народ, той се удряше в гърдите, охкаше и ахаше, пламък и огън хвърчеха от очите му. Когато извика с просълзени очи и с болезнен глас: „Многострадални братия! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотингодишни душмани“… — всичките представители паднаха на колене и очите им се премрежиха от сълзи…
— Как да не отидеш да умреш за такъв човек? Я го погледнете как той се удря в гърдите, как се мъчи да вика по-високо, за да го чуем всички; устата му са вече изсъхнали, а той не спира още — говореха мнозина от представителите и ронеха сълзи… Аз вярвам, че ако Бенковски в тая минута се покачеше на коня си и извикаше: „Напред!“ — то всичките присъствуващи щяха да го придружат, макар той да ги поведеше вдън земя!
ХВЪРКОВАТА ЧЕТА
„Ние трябва да бъдем навсякъде и нигде; най-важното ни действие ще бъде това, ако сполучим да действуваме по такъв начин, щото да смутим неприятеля още в началото на борбата…… Ето защо става необходимо да се определи една подвижна чета от най-решителните юнаци, която да обикаля от село на село, да насърчава и поддържа духа на населението. На тая чета, за по-добро, аз мисля да й стана предводител. Тя ще да бърза като вихрушка и на часа ще се намира там, гдето е нужно нейното присъствие…“
Тоя план на Бенковски се одобри от множеството. Той го предложи публично, за да предвари всякакви по-нататъшни тълкувания, като знаеше, че панагюрци желаеха, щото той и четата му да стоят постоянно в селото им.
„Виждате, че задачата на тая чета ще да бъде една от най-трудните — продължи той. — Тя ще да служи като образец и огледало на всичките въстаници, които има да посети и подпомогне в неприятелските действия. Прочее аз искам измежду вас за нейното сформиране такива лица, които да бъдат достойни за тая цел и които се наемат да изпълнят следующите условия: първо, да бъдат добри куршумджии, така щото, гдето потеглят, да им не пада на сухо куршумът; второ, в случай на нужда, не дай боже, де търпят по няколко деня гладни и жедни; третьо, да бъдат добре изпечени на път, щото заедно с конете да вървят; и, четвърто, да не спят по няколко нощи, да бъдат юнаци и решителни.“
Свършил-несвършил още Бенковски своята реч, отведнаж множеството там надалеч се разклати да даде път на един непознат, който си държеше пушката в ръка, дигната нагоре над главите на множеството, и с кривнат калпак настрана, който затуляше едното му ухо — той застана с благоговение пред Бенковски, разпъхтян и почервенял.
— Войводо! Аз се наемам да изпълня всичките тия работи, за които ти говори по-напред — каза той. — Моля, вземи ме.
Силно ръкопляскание и „браво“ последва от страна на народа в чест на непознатия юнак, който засрами мнозина с ястъклии мустаки. Напразно множеството се питаше, кой е негова милост, как му е името и отгде е? Никой го не познаваше; дрехите му го показваха, че той е от далечни страни.
От хиляда и повече души въоръжени и млади въстаници, които се намираха на това място, само стотина се решиха да изпълнят условията на Бенковски; тия минуваха на една страна и писарите ги записваха един по един.
/БЕНКОВСКИ – ГЪЗАР И ЦАР/ „Не само в нашия, IV окръг, но по всичките друга окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, намичан с оръжие и заобиколен от 10–15 души адютанти“
„— Всичко Волов сбърка със своята граматика — викаше Бенковски вън от себе си след получаванието на някое писмо, изпълнено с поезия. Затова по едно време той се отказа да дава писмата, пристигнали от другите окръзи, на панагюрските комисари, като мотивираше своята постъпка с това, че тия писма са частна кореспонденция само между апостолите, следователно тия трябва да останат дълбока тайна за всяко друго лице. Всъщност обаче той не искаше да знаят комисарите какво се вършеше в другите окръзи; а най-главното — ревнеше му се да диктаторствува.“
„Много пъти обаче в извънредни случаи хора с редовно образование и стари учители, като Волов, Бобешв, М. П. Стоянов и пр., навеждаха врат да пишат под негова диктовка. За да им се подиграе, да ги сконфузи пред хората, той се взираше най-много в техните писма, късаше ги понякога, а тия червяха лице.“
„Това бе в характера на Бенковски — да конфузи своите посетители, били те богати, или сиромаси, учени или прости. Помня един ден, когато бяха дошли двама души богаташи от джелепския еснаф, нарочно изпратени от Панагюрския комитет, за да им се вземе някоя пара, за което беше известен и Бенковски. Тия влязоха в стаята и се спряха до вратата.
— Защо сте дошли? — попита Бенковски, който в това време крачеше из стаята назад-напред, въоръжен с два револвера и с аджемска кама.
— Ех, да ви се порадваме — отговори единът от джелепите с нелицемерна наивност.
— Как да ни се порадвате? Нима ние сме писани яйца? Гледайте ме де! — питаше той диктаторски невинните хорица и със скръстени ръце застана напредя им да го гледат. Тия се смутиха; чупеха ръце неволно и не знаеха що да отговарят на тоя български деребей.“

„Бенковски свика панагюрските златари, на които даде 50 рубли екатеринки да му обковат саблята и да направят голям печат — държавен!“
„Колкото по-добри коне имаше в селото, бяха отстъпени на нашата хвърковата чета от страна на панагюрските граждани. Тия последните сами бяха дошли да ги предадат на старейшините от четата, на които поръчаха в същото време да се грижат за тяхното добро хранение. Само на Бенковски бяха избрани 2–3 хранени ата, на които щеше да язди той.“
/БЪЛГАРИ ПАЛЯТ БЪЛГАРСКИ СЕЛА ОТ АКЪЛА НА БЕНКОВСКИ/ „Преди да заминем обаче от Петрич, ние решихме тайно помежду си, само двама с Бенковски, да направим няколко села насилствено бунтовници; ние решихме да изгорим селата Смолско, Каменица и Раково. Причината, за да направим тая жестокост, бе оплакването на петричени, че жителите от поменатите села твърде начесто оставяли своите позиции и отивали в селата си да нагледват добитъка и хамбарите си с житото, да не би да ги ограбят турците. Тая тяхна постъпка не водеше към добри следствия; тия можеха да напакостят на работата в най-критическите минути, а други средства нямаше за изкоренявание на злото. Никой не знаеше от нашия план, който аз щях да турям в действие. Взех със себе си дяда Цвятка от Церово, познат по своята храброст, и други още десятина души момчета от хвърковатата чета, всичките конници, с които се отправих за Смолско, без да им съобщя целта на нашето пътувание. В същото това време Бенковски потегли с двете чети — хвърковатата и оная на Ворча войвода — за Еледжик, през Поибрене. Пладне минуваше, когато ние тръгнахме от Петрич за Смолско. Времето беше хубаво, слънцето печеше на пропада. Много жени и деца срещнахме по пътя от поменатото село, които пренасяха едно-друго за в Петрич.
— На добър час, синко! Като отивате нататък, заобиколете и нашето село да го запазите от душмани — говореха тия, като се отбиваха настрана да ни правят път.
Като минахме покрай укрепленията, мнозина смолчени поискаха да ни придружат — сгоден случай да заобиколят селото си, защото се научили, че имало наблизо черкези; но ние ги придумахме да останат, защото това е наша грижа. Село Смолско е чисто българско село, на един час разстояние от Петрич, откъм северна страна, със 150 къщи. То е разположено над една долина в Средня гора; имаше си черковица, помазана със синя боя, и училище, доволно хубавичко здание, построено до самата черкова. Ние го гледахме вече отдалеч и не можехме да се нарадваме на неговите спретнати къщици и заградени дворове, които след малко трябваше да рухнат под опустошителния огън. Жестока мисия!
Когато влязахме чак в селото, тогава аз съобщих на моята дружина где отиваме ние и що ни предстои да вършим. Мнозина от тях се стреснаха и поискаха да се откажат от тая работа, че било грехота и пр.— Где ще да ни отидат нас душите — говореше един стар калугеровчанин, — когато ние се осмелим да палим и християнските села заедно с черковите?
— Пък черкова ли е холам? Да й се ненагледаш! — възрази други.
— Ох, по-добре да не съм се раждал на тоя свят, като ми е било писано да горя на брата си къщата! — каза трети и въздъхна от всичкото си сърце и душа.
Въздъхнахме всинца.Раздадох на всичките от приготвените запалителни вещества и се разпръснахме из разни улици на селото да палим наред, покрай която къща минем.“

/В КРАЯ НА ВЪСТАНИЕТО/ — Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия — нека тя заповяда!… — каза той и отиде да седне при корена на един бук.
Оставете ме! Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея… С какви очи ще да погледна света? — отговори той с болезнена въздишка.
ПРОГОНВАНЕ НА ЧЕТНИЦИТЕ
В късо време дружината се изгуби отпред очите ни; в долината оставахме само ние четирима души: Бенковски, отец Кирил, Стефо и аз. Останаха и няколко души от другарите ни, повечето селяни от селата Калугерово и Мухово, които не тръгнаха ни към Тетевен, ни към Тракия, а просто нас гледаха в очите. Тия казаха, че искат да умрат там, гдето умреме и ние. По гореизложените съображения, т.е. че голяма чета не чинеше нищо, ние отказахме да ги вземем подиря си по начин категорически. Но тия не искаха да чуят от онова, щото им говорехме, а следваха подиря ни. Най-после ние бяхме принудени да обърнем пушките насреща им, като отстъпвахме в същото време към краището, гдето се намираше показаната от бае Станча пещеря. После това ние потънахме в гъстата гора н завсегда бяхме изгубени вече от очите на желающите да дойдат с нас нещастни другари.
— Войводо! Дядо попе! Недейте ни оставя в това пусто усое! — викаха тия подиря ни с болезнено отчаяние. — Защо ни излъгахте да си изгорим селата, а сега бягате от нас!…
Ужас и нищо повече! Злощастният тракийски юнак имаше пълно право за всичко казано, но що да му направиш, с какво именно да му помогнеш, освен да бягаш от мъченическия му поглед като престъпник?

Ех, Записките...
Всяка лятна ваканция при баба и дядо ги препрочитах.

Мерси за труда! Млад не съм, но сам си давам сметка, че мерака ми звучи наивно. Особено на фона на маскарада на днешното ни битие. Не съм съгласен с теб колега и си мисля, че всичко има значение и всичко трябва да се знае. Не са ни чак толкова много героите, че да си позволяваме да пропускаме. За мен от целия тридневен поход, най-значими са сълзите на Ботев, комай негов постоянен спътник от Милин камък до Йолковица. Че вместо като освободители са третирани като разбойници. Не съм ОК с факта Ботев да е в сърцата на хората, а да не се знае къде е гробът му.
Относно историята, в учебника по който аз учех имаше 3-4 реда за откриването на втори фронт през ВСВ. Сега не знам как е. Може би са толкова редовете за участието на Червената армия. Животът ни е станал едно непрекъснато подлагане на дупе на този или онзи. От това свещенодействие нямаме време да намерим едни кости и да сложим един кръст над тях.

ПП "Ботевите четници разказват" е най-меродавното печатно издание по темата, но и там е една мешения.

	Цитат:
	...…сам си давам сметка, че мерака ми звучи наивно. Особено на фона на маскарада на днешното ни битие.

Ами я си представи да се знаеше гроба и цялата политическа сган да се надпреварва всяка година кой по-голям венец ще сложи и по-нисък поклон ще направи? Как ти се струва тоз маскарад?
Сега като не се знае гроба поне костите на Ботев наистина почиват в мир.