ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Проклетия: премиерен маршрут към Мая Грюк е Хапт

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини в Албания Предишната тема
Следващата тема
Проклетия: премиерен маршрут към Мая Грюк е Хапт
Автор Съобщение
Иван Динков



Регистриран на: 18 Окт 2020
Мнения: 98
Местожителство: София

Мнение Проклетия: премиерен маршрут към Мая Грюк е Хапт Отговорете с цитат
Посвещението – и дестилатът – остават за Аринета Мула.
Поместеният тук текст е за онова, което беше и остава отдолу и отвътре.



Проклетия, долината на река Валбона край Байрам Цури, 1990 г. / Samuel Beckett.

* * *
Бекет пише на френски през 1969 г. шейсет на пръв поглед без смисъл изречения без пунктуация. Озаглавява ги „Sans”. Бекет ги превежда през 1970 г. на английски и ги озаглавява „Lessness”.


Мая Грюк е Хапт на заден план и източният й гребен вдясно.

* * *
Нямах сили. Нито една.
Изстивах вече изстинал в студа на здрача на дълбоката сянка на кулоара. Държах се на стръмния леден склон на предните зъби на котките си.
Забих и двата пикела в светлината на другата страна на ръба. Залезното слънце догаряше право в очите ми и ме ослепи.
Снежната козирка остана непреодолима с обратния си наклон. Последната крачка през, дотам, отвъд остана невъзможна.
Дълго, бавно и изтощително продължих нагоре под протяжната елипса на снежния корниз без да виждам дали някъде той ще свърши. Неусетно в преумората козирката се сля със стръмния склон на малкия превал на ръба към Мая Грюк е Хапт.
Отдавна ослепял слепец, забих отново двата пикела в светлината и оставих животът да направи последната – несигурна, излишна – крачка отвъд.


Излизането от висящото под стената на Мая Гавнит снежно поле и влизането в кулоара под северо-източната стена на Мая Грюк е Хапт.


Малкият превал, слънцето, „спасението”.


Мая Дашльонит (Мая Четат е Дашлем) и коридорът на тесния кулоар долу вляво.

* * *
Тясната пътечка за становете Мотинес (Stanët ë Motinës) започва в края на селцето Драгоби, след последната къща досами десния бряг на реката или по-точно Мотинският поток според удачния израз на патриарха на Проклетия и пръв изследовател на тези места акад. Бранимир Гушич. Пътеката е епизодично маркирана в червено. Взема се за два и половина часа и върви с лек, конски наклон из първом букова, а после прошарена борова гора. Още след първите десет минути се вдига над реката, която бързо заглъхва, потънала в карста. Нейде малко преди средата пътеката минава през старите терасирани със синори ливади с руини на къща. Двайсет минути преди становете слиза отново в речното корито, където е самият извор на реката. Това е единствената вода. Нататък речното корито се цепи на два широки сухи оттока, от които се хваща десният и по него се търсят следите на пътеката, която не след дълго влиза в рехавата нискостеблена борова гора и, отивайки плавно наляво, излиза на становете. Самите станове представляват обширна поляна с лек наклон, по която са нахвърляни две-три стари, ниски постройки от камък с дървен покрив. Добри и умели хора са стегнали една от тях, превръщайки я в къща с лята плоча, приветливи прозорци, здрав покрив, затваряща се врата и всички удобства за планинаря – дюшеци, одеяла, кюмбе, столове, както и с куп нужни дреболии – свещ, сол, консерви, кибрит. Всъщност един преуютен дом, потънал в скута на назъбения амфитеатър от върхове, щръкнали хиляда и кусур метра над него.


Долината Мотинес. Вляво Мая Гавнит, зад него Мая Грюк е Хапт. Ясно се вижда кантът на висящото снежно поле и кулоарът, водещ към северо-източната стена.

* * *
Бекет пише: „There is no lack of void”.
Бекет пише: „The essential doesn’t change”.
Изводът – единствено възможен и верен – е: липсата на същност не се запълва. Липсата нараства без същността да се променя. Липсата на промяна не спира промяната на липсата.


Проклетия, долината Валбона край Драгобия, 1992 г. / Samuel Beckett.

* * *
Нямах сили. Нито една.
Претръпнал се отпуснах на въжето и се спуснах в изровения кулоар. Ясно виждах края му двадесет метра над мен. Те оставаха далечни, недостижими, невъзможни.
Забивах котките в ронливата скала. Те драскаха, ронеха, къртеха и посипваха ситния камънак със същата скорост, с която се отронвах, откъртвах и изсипвах и аз.
Забих и двата пикела в мекия, рохкав сняг на отсрещния стръмен склон, между тънките, превити, измъчени млади дръвчета.
Дълго, бавно и продължително продължих нагоре по начупената права линия на стръмното снежно поле ниско под Мая Гавнит.
Илюзията на живота и химерата на надеждата правеха от крачката крачка – монотонни, тъпи, безсъзнателни крачки. Самоутешително обръщах поглед назад без да разбирам, че следите ми са прясно изкопани криволичещи гробове, в които не падам, защото излизам от тях.

* * *
Нямах сили. Нито една.
Застинах изстинал в гърлото на кулоара в очакване на лавина.
Държах се на предните зъби на котките си.
Забих и двата пикела в пътя на недошлата лавина. Далечното слънце рикошираше в излъскания от лавините сняг и потъваше безразлично в очите ми. Не виждах. Чувах. Вода.
Дълго, бавно и изтощително подсякох късия диагонал на кулоара и спрях под скалата. По нея течеше ручей. Пих дълго. Пуших още по-дълго.
Неудържимата жестокост на живота ме вкара в тесен, леден, стръмен коридор встрани от основния кулоар. Изкатерих го без да спра, без да падна, без да получа обяснение, без да чуя аргумент. Отвратен, излязох на стръмно снежно поле, в чиято далечина, през малък превал, отново светеше слънце, което като беззащитна вцепенена плячка олигавената хрътка на живота беше подгонила.


Северо-източната стена на Мая Грюк е Хапт – останал несбъднат блян.


Залезът от бивака – отляво надясно Мая Ершелит, Безименният гребен, Мая Градес и непосредствено до него Мая Какис.

* * *
Бекет пита: „What was God doing with himself before the creation?
Аз се питам: „Какво ще правя след планината?”


Проклетия, байрактарят на племето Красничи, 1992 г. / Samuel Beckett.

* * *
Самото селце Драгоби/Драгобия е с очевидно славянско име. Както и името на племето Красничи, исторически център на което е то. Това име най-вероятно идва не от думата „красен” – „червен, красив”, а по-скоро от „край” и оттам се прелива в „крайшник”. Племето е последното, обитаващо Проклетия на изток, и първото, чиито земи захапват и равнината. Така то наистина се оказва на края – било на планината, било на равнината. Разбира се, днес научните легенди за името му са съвсем други, търсещи го в нищо незначещите латински имена, споменати от минали по тия места католически мисионери, или в турските данъчни тефтери, упоменато отново без яснота за смисъл и произход. Допреди двеста години племето е било християнско и католическо и, както и днес, албаноговорящо. Най-вероятно преди това то е било християнско и православно и славяноговорящо, за което свидетелства фактът на все още запазената братска близост с черногорското племе Васоевичи, които иначе са най-големите душмани за всеки албанец на север – било в Проклетия, било из Метохия.
Географски, но най-вече исторически Драгобия е част от областта Тропоя, още един славянски топоним – „три поля”, която е непокорното и непристъпно планинско гнездо на албанския иридентизъм през ХІХ-ХХ в. Този иридентизъм – по примера на ВМРО из Пиринско през 1920–1930-те – ще се обърне срещу отечеството си, което и в неизбежната си национална и държавна модернизация „ще му вземе главата”. Така поборникът за независимо албанско Косово Байрам Цури ще се самовзриви в една пещера над Драгобия, за да не попадне в ръцете на албанските жандарми и години по-късно – след и с оглед неизбежното пренаписване на историята – едно друго селце ще бъде превърнато в град, за да се измести насилствено центъра на областта от Тропоя и на този град през 1957 г. ще бъде дадено името на Байрам Цури, който междувременно и съвсем официално е станал Герой на народа.
Днес Драгобия е малко, сиротно мюсюлманско селце с дървена джамия по средата на долината Валбона, останало и изостанало в сянката на разцъфналата от лесните пари на туризма горна част на същата долина.


Проклетия, долината Валбона, 1992 г.


Проклетия, долината Валбона, 1992 г.

* * *
Не изпитвах нищо. Нито едно.
Слънцето косо и кадифено догаряше в охра и разстилаше целия циркус Васщефен на длан. Нямаше и помен от вятър.
Оптическата измама на вливащата се в конвулсиращото тяло топлина от светлина. Закръгленият вътрешноутробен варио обектив на погледа, втренчен в животинския рефлекс към убежището вместо в следчовешкия смисъл по мачтата – изправена, срещувятърна, без ветропоказател.
По навик запалих цигара. По самопринуда опънах палатката. В снега, до последните скали, там, където козирката би се откъснала. Оставих живота си на случайността му.


Меките гънки на циркуса Васщефен, спускащи се към Цурайската долина. Вляво Мая Какис, в средата на заден план Мая Бига е Шалес, вдясно Мая Бошит.


Долината Мотинес, видяна от бивака. На зедн план Шкелзен.

* * *
Не изпитвах нищо. Нито едно.
Слънцето ослепително блестеше и разголваше цяла Проклетия на длан. Нямаше и помен от вятър. Още една крачка и падах хиляда метра по северната стена на Мая Грюк е Хапт. Която някога, с някого, някак си бях изкатерил. Без вече да си спомням защо.
По навик запалих цигара. По самопринуда оставих очите сами да се пълнят с декор. По милост тръгнах надолу в следите си. От гроб в гроб. Отворени и празни.


Гледката от Мая Грюк е Хапт – Мая Йезерце.


Гледката от Мая Грюк е Хапт – гребенът Красничес е Жаборес. В средата Мая Халил Бинакут, леко вдясно острият връх на Мая Бриасет.


Гледката от Мая Грюк е Хапт – източният ръб, Мая Гавнит в средата и Мая Хекураве вляво.

* * *
Бекет градинарства на двора си. Съпругата му идва при него и му казва:
– Току-що по радиото съобщиха, че ти е присъдена Нобелова награда за литература.
Бекет произнася само една дума. Единствено възможната, вярна и задължителна:
– Катастрофа.


Проклетия, молитва във францисканската катедрала в Шкодра, 1990 г. / Samuel Beckett.


Проклетия, превалът Чаф Пейес, 1990 г.

* * *
Маршрутът към Мая Грюк е Хапт следва линията на най-малко съпротивление по терена. От становете Мотинес тя се качва право нагоре по сухия кулоар между Мая Гавнит и първата от трите безименни коти, след което се провира надясно и нагоре през тесен горист корниз, за да излезе на междинно тревисто-гористо поле, висящо между стената на Мая Гавнит и скалния венец, обрамчващ долината, която тръгва надолу към Мотинския поток и, стеснявайки се, стига до село Драгобия. Това поле завършва със стеснение в подножието на северо-източната стена на Мая Грюк е Хапт, което се превръща в тесен кулоар. Този кулоар постепенно се разширява в стръмен склон от натрошен камък, който опира в скалните пояси на стената. В началото му, рязко вляво, тръгва тесен като коридор много стръмен кулоар, който извежда към широките също стръмни склонове под малкия превал, на който излязох. От превала маршрутът следва източния ръб на върха, който е с приемлив наклон и само един скален праг. Общата денивелация от становете до Мая Грюк е Хапт е 1400 метра.


По долината Мотинес. Вляво безименна кота, в средата Мая Гавнит, зад него Мая Грюк е Хапт, най-вдясно масивът на Мая Малгашит.


Становете Мотинес и трите безименни коти. Най-вляво превалът Чаф Дроч.

* * *
Не изпитвах нищо. Нито едно.
Прегорял прегарях пред палатката. Слънцето без жалост се лееше върху ми без да влива стар живот или нова надежда.
Забих и двата пикела на ново място като старото – в разлома между скалата на ръба и снега на козирката – и преместих палатката, оставяйки себе си и нея на същата случайност.
По навик цигара. По навик кафе. По инерция ремонтирах счупената от краткото изкачване до върха щека. По спомен чух протяжния вопъл на оскотелия разсъдък, който не можеше да изплаче повече от „днес дотук”.
Дълго, бавно и изтощително не направих и крачка и оставих живота ми да загаря от слънцето, което изпепеляваше времето и правеше тъмни кръгове във вторачените ми в едно и също очи.


Бивакът на източния ръб на Мая Грюк е Хапт.

* * *
Нямах сили. Нито една.
Нямаше светлина. Изстинах вече изстинал в студа на сутрешния здрач.
Държах се на предните зъби на котките си в дългия, прав, тесен, стръмен, заледен кулоар, прорязващ перпендикулярно ръба на Мая Гавнит. Неподвижен, неуместен в средата му.
И двата пикела стояха забити в леда. В слепите очи. В безсилната плът. В отлетялата душа, която тялото неистово не искаше да последва.
Случайно оцеляло леко встрани от кулоара хилаво борче пробиваше белия сняг, сивата скала, сивото небе.
Дълго, бавно и изтощително продължих по изопнатата хипотенуза на кулоара, докато стигна до него. Прегърнах го като първа и предпоследна любов.
Забих двата пикела и оставих наглия живот да продължи на инат да прави последните, все така несигурни, все повече чужди, все по-излишни крачки нагоре. До безкрай.

* * *
Нямах сили. Нито една.
Бях окончателно изстинал в здрача на свъсилия се ден.
Забих двата пикела в порестия кишав сняг. И ги оставих заради една цигара.
Слънцето студено и приглушено светлееше през тънките мръсно-сиви облаци, проснали се като евтина непочистена рогозка по липсващото небе. Всичко ми беше познато и неспособно.
Дълго, бавно и изтощително изгазих дълга синусоида нагоре по ръба на Мая Гавнит и надолу в дълбокия глух циркус под него, за да изпълзя на зиг-заг на отсрещния ръб, който се отливаше към Чаф Дроч и нататък към Мая Хекураве.
Ретроградното, регресивно движение на живота, което не е признак на живот, а резултат от наличието на материя и магнитно поле, ме връщаше там, където не исках да се върна. Ретроактивно действие в бъдещето волята няма. Инатът има.


Мая Хекураве. Вдясно се вдига гребенът на Мая Гавнит – още един несбъднат блян.


Трите безименни коти, видени „отзад” и Мая Хекураве вдясно.


Ниско вляво превалът Чаф Дроч. На заден план Мая Хекураве.

* * *
Мая Грюк е Хапт (Maja Grykë ë Hapt) или производното му със същото значение Мая Грюкат е Хапета (Maja Grykat ë Hapeta) е висок 2625 м. и е трети по височина в Проклетия. Името му означава „отворена, широка клисура”. Това име е погрешно, нелогично и безсмислено. Истинското име на върха е Мая е Маде (Maja ë Madhe), което означава Големи връх, най-вероятно заради височината му. Всъщност името му – поне ако се вярва на първите карти, направени от австрийски катерачи през 1930-те години, които са и първите, изкачили върха – е Мая Бриасит (Maja Briasit). Те съвсем коректно и вярно посочват и височината му от 2620 м., което е отклонение от 5 метра спрямо реалната – пренебрежима разлика, като се има предвид, че е била измерена с анероид. В това име има логика и смисъл – върхът е кулминацията на тази част от дългия 14 километра гребен Красничес е Жаборес (още един славянски топоним: „жабор” от „забор” – „ограда, преграда, стена”), която и днес носи името „Брийза” (Briezë), което на албански значи „стръмнина”. Именно в тази си част гребенът се стеснява, назъбва и разчленява на няколко, близкоотстоящи един от друг върха: от запад на изток Мая Бриасет 2567 м., безименна кота около 2560 м., Мая Халил Бинакут 2570 м. и Мая Грюк е Хапт 2625 м. Друго основание за това име е избягването на дублирането на имена, тъй като истинското име на днешния Мая Бриасет е Мая е Маде е Жаборес (Maja ë Madhe ë Zhaborës) – Големият връх на Жабория. Причината е огромната ромбоидна 900 м. на 900 м. северна стена на този връх, чиито потресаващ вид от долината Валбона най-вероятно е дал такова име на върха независимо, че не е най-висок. Още повече че и днес местността западно от този връх до превала Чаф Жаборес се нарича Жабория.
Всъщност „отворената клисура” е дългият, полегат, широк кулоар под върха – едно от двете места, които правят гребена пристъпен и преодолим.
В годините назад се качих на този връх по северо-източния му гребен (2014 г.), по северната му стена (2018 г.) и по западния ръб (2018 г. и 2019 г.).
Настоящото изкачване беше по източния ръб.


Проклетия, пътят от Байрам Цури за Косово, 1990 г.


Проклетия, долината Валбона, Мая Тат, 1993 г.

* * *
Бекет застава лице в лице със самоубийството в края на 1970-те години след поредица самоубийства на свои приятели. Една нощ, след поредното погребение, в компанията на общ приятел, той мълчи през цялата нощ, палейки цигара от цигара. Малко преди разсъмване произнася само това: „the easy way out”.
Грешка.
the easy way in.


Проклетия, Канунът на Лек Дукаджин – културен код и наказателен кодекс от 500 години / Samuel Beckett.

* * *
Нямах сили. Нито една.
Всичко бе светлина. Прегарях вече прегорял в жегата на средата на деня по лесния, широк ръб. Чаф Дроч се виждаше на километър пред мен. Вляво се отвори неочакван малък превал, който се продънваше надолу в широка фуния. Срутих се по нея заедно с малките лавини. Не знаех къде отива, къде свършва, дали стига.
Дълго, бавно и изтощително слизах надолу по вдлъбнатата дъга на фунията, блъскайки с двата пикела полепналия по котките сняг, който ме подхлъзваше, събаряше, завличаше.
Глухонемият невменяем живот правеше крачките според гравитацията, по сляпа инерция, по силата на мъртвата тежест на самозабравилия се, че живее живот.

* * *
Нямах сили. Нито една.
Отново изстивах вече престинал в студа на падащия предвечерен здрач по стръмните снежни полета над становете. Държах се на предните зъби на котките си. В поредния малък, тесен, заледен кулоар из лабиринта на скалните венци, в който търсех път надолу.
И двата пикела стояха забити в стъкления лед. Едната котка се скъса, провисна на глезена и кракът отлетя по наклона.
Дълго, бавно и изтощително се изкатерих обратно с широка усмивка.
По навик запалих цигара. По инерция извадих резервния прусик за ремонт. По инерция оставих живота на противния му инстинкт да оцелее като бурен и по нюх да намери пътя надолу.


Мая Гавнит вляво, снежното поле и долината Мотинес. Вдясно на заден план Мая Дашльонит.


Кадър по пътя надолу – двете коти на Мая Халил Бинакут и циркусът Васщефен.

* * *
Бекет пише: „The only sin is the sin of being born”.
Аз пиша: „Единственото спасение е – всъщност е било – да си мъртвороден”.


Проклетия, долината на река Валбона край Байрам Цури, 1990 г. / Samuel Beckett.

* * *
Местността на становете Мотинес представлява класически амфитеатър – относително равна долина на около 1200 м.н.в., изпъстрена с рехава борова и по-рядко букова гора и внезапно, почти вертикално издигане на назъбени и с отсечени стени върхове, накацали в полукръг и достигащи 2500 м.н.в. Единствената пролука в терена е вървящата към високия превал Чаф Дроч (2100 м.н.в.) керванджийска пътека от Драгобия към махалата Черец Мулай и оттам до село Цурай е Еперм, което е център на племето Никай (намиращо се в отдавнашен и траен съюз с племето Мертур на юг, поради което обикновено двете племена се групират като едно – Никай-Мертур). То е католическо и, според легендите, неговите членове знаели да четат и пишат на латински, но не и на албански. Някога голямо, допреди няколко години селото беше мъртво поради липсата на път и ток, а днес две семейства живеят целогодишно благодарение на новия черен и с ужасно качество път. Старият мост, старата черква и старата кула на отмъщенията отдавна са паднали и понастоящем съществува единствено импровизиран къмпинг у едно от семействата.


Проклетия, областта Келменд, 1993 г.


Проклетия, областта Келменд, 1992 г.

* * *
Нямах сили. Нито една.
Не изпитвах нищо. Нито едно.
Давах си сметка без равносметка. Повече от двадесет години се блъсках о планините. Все по-сам. Докато – ако не съм сам, не мога да тръгна. Повече от десет години се блъсках като планински водач. Само сам. Без капитал, фирма, човек, реклама, подкрепа и прочее атрибут зад гърба си. Вървях по тънкото въже на елементарната бедност и често падах от него, оставайки безпричинно, необяснено, незаслужено жив. Повече от четиридесет години оставах оживял, загубил напълно и двете битки за същност – любовта и смъртта.
По навик запалих цигара. По самопринуда се усмихнах широко и си казах виц. Най-краткия: Аз съм – оксиморон – двойно утвърждение на отрицанието. По инерция бях направил кафе, извадил и опънал чувала и шалтето, извадил и отворил консервата риба, извадил и прередил багажа. Оставих се на нечия милост.
Слънцето отдавна беше залязло и здрачът гъстееше, попивайки цветове, очертания, предмети. Проклетия висеше на огърлица над становете.
Запалих свещ. Направих й завет. Изнесох я пред къщата. Седнах на грубо рендосаната пейка и продължих да пуша. Бях се качил и бях слязъл. Бях слязъл повече отколкото се бях качил. Никога не съм разбирал защо знакът минус е хоризонтална, а не вертикална черта.


Изгревът на последния ден.

* * *
Нямах сили. Нито една.
Не изпитвах нищо. Нито едно.
Бях изтрил времето като елемент на битието. Часовникът напразно тиктакаше невидян. Бях оглушил звука като израз на живот. Всяка прелетяла непогледната птица беше гарван, който ушите ми чуваха с тяхното Nevermore. Бях сковал движението като пристъп на съществуване. Планината, лавините, облаците, вятърът бяха накъсани на каданс според принципа на Зенон, доказващ невъзможността на движението. Бях остракирал себе си до вътрешна изолатна точка със сърце без сърцевина.
Квинтесеция – уязвима и неуловима – на духа е буквалният дъх, чиито безплътен живец жадно изсмуква тютюна на запалената цигара, и, противно на земното притегляне, на приласкаващия уют на гроба, на робската каторга на биографията, на нелечимата болест на психиката, на нескончаемия ад на бедността, изпуска дим, който шеговито се къдри и свободен, нетлен и бездумен неудържимо се изгубва волно нагоре.


Проклетия, 2006 г. / Samuel Beckett.


Гледката от Мая Грюк е Хапт – долината Валбона и безизразното море на Проклетия.

* * *
Бекет пише на френски през 1969 г. шейсет на пръв поглед без смисъл изречения без пунктуация. Озаглавява ги „Sans”. Бекет ги превежда през 1970 г. на английски и ги озаглавява „Lessness”.

Аз пиша само една дума. Със смисъл. Без превод.

L e a s t n e s s



Проклетия, областта Никай-Мертур, 1930-те. Колекция на българския етнографски музей в София.


Последната промяна е направена от Иван Динков на Чет Апр 06, 2023 10:10 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Апр 05, 2023 9:06 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vaskoo



Регистриран на: 21 Апр 2007
Мнения: 1424
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря!
Благодаря за описаното и споделено преживяване!

_________________
Приятелят е човек, който те познава отлично ... и въпреки това те обича
Сря Апр 05, 2023 9:32 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
kibik



Регистриран на: 16 Апр 2008
Мнения: 402

Мнение Отговорете с цитат
Много силно!
Сря Апр 05, 2023 9:32 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини в Албания Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov