Вихрен отскок

Здравословен преамбюл. В неделята, на 26 юни имаше състезание „Пирин рън“. Дъщеря ми – редовна бегачка! Трасето е 13 километра с 2000 метра денивелация. Колко му е? Предложи да ме вземе заедно с внучката, Мила. Естествено, не за да бягам. А Мила и тя тича. Оня ден след училище са скокнали за два часа от Бистрица до Черни връх. Беше ѝ мерак за Пирин, но още е на 13, няма 15. Макар че маратонът тръгваше в 10, пристигнахме в Банско в 8, защото предишния ден ми казаха по телефона, че ще пуснат лифта само в 8. Иначе работи в делнични дни, но не и в празнични. Странно разписание! Когато обаче пристигнахме, се оказа, че лифтът изобщо няма да работи. Било недоразумение. Е, нищо, след 40 минути мина микробусчето и за по 10 лева ни качи до хижата. Там закусихме пържени филийки. С двата чая – 16 лева! Е, при тоя бензин… Поехме по пътеката през Казана, защото серпентините на Кабата са ми отвратително досадни. Маршрутът на маратонците беше оттам. Аз както винаги съм си бавен, макар че Мила носеше раницата. Преди колко години Боян беше тригодишен, когато каза: „Като остарееш, дядо, ние ще ти носим багажа!“ Дойде и това време. Все пак на 78 се справих прилично с 1000-та метра изкачване. Вярно, другите го взимат за два часа, а аз се върнах след десет, но пък не съм тръгнал да се състезавам! За мен беше важно, че след прекарания Ковид с всички проблеми в дишането и краката и след страхотния удар от автомобила съм си върнал предишната форма. Нямах болки в мускулите, нямах парене в гърдите… Всичко това го пиша за пореден път, за да подчертая незаменимата роля на планинските преходи за физическото здраве. При това аз съвсем не съм редовен турист, но ето че и една няколкодневна екскурзия годишно е достатъчна да поддържа физиката.

Прогнозите, които показваха времето на Вихрен по часове, вещаеха дъжд с гръмотевици през целия ден. Аз обаче вече толкова години изобщо не вярвам на такива мрачни прогнози. Убедил съм се, че боговете, които определят времето – Зевс на Олимп, Перун на Рила и Пирин, оценяват героизма и упоритостта на човека. Десетки пъти ни се е случвало с децата облаците да кръжат около нас, да завалява вече в палатката и с две думи казано, природата да ни уважава. Ама то е, защото и ние я уважаваме! Това е втората поука от туризма.

И така, към 10 поехме нагоре. Мила подтичва отпред, аз се тътря подире. След втория ручей наизскачаха козите. Тоя път бяха десетки! И почти питомни, което на мен отново не ми харесва. С Мила се гледат и взаимно си кимат с глава:

Докато се доближат на една ръка разстояние:

А козите си сменят козината и са съвсем проскубани, горките! Приличат на стригани овце, та в началото си помислих дали пък не са изгубени питомни кози:

Стигаме Джамджиевия ръб. Дали ще имам смелостта да го мина някой ден? Засега само до началото му:

А сега къде всъщност отиваме? Ами не се вижда къде точно!

На Премката се сбират мъглите от двете речни долини, Бъндеришката и Влахинската:

Тук Мила за пореден път благородно ме изчаква. Часът вече е почти три. Отдавна сме пресрещнали последните туристи, които слизат от върха. В интерес на истината, имах непредвидени теренни усложнения, които, разбира се, не обясняват бавното темпо. На две места бях принуден да „траверсирам“ снежни преспи. Е, не бях очаквал, че в края на юни ще ми трябва котки! Наложи се да копая с копито трапчинки в твърдия сняг, за да се задържа що-годе. На няколко места ми помогнаха ноктите. Кога се вглеждам, виждам следите от други забити пръстчета. Ясно! На самата Премка Мила деликатно ме подпитва дали няма прекалено да се забавим, ако изкачваме върха, та майка ѝ да ни чака докъсно. Аз обаче се амбицирах, а и имах опита от предишни изкачвания, когато се влачех като парцал, но само до стръмното. Там ми идваха някакви неочаквани сили. Така беше на Олимп, на Дженгала, на Вихрен предишния път и по същия маршрут… Викам си, така ще е и днес! И поех нагоре като котка. По-късно Мила ми призна: „Знаех си, че няма да се откажеш!“

Както знаем, почти до върха има провесена верига. Честно казано, не изпитах никаква нужда да се хвана за нея. Дори на някои места тя ми пречеше, защото се заплита в краката. Представям си обаче, че ситуацията би била съвсем различна на слизане, особено когато е мокро или заснежено. Освен че са опънали веригата, най-опасните участъци очевидно са разширени. Така е например на мястото, от което е загинал 80-годишният турист през 1999. Много добре си спомням времето, когато в този участък пътечката беше широка колкото обувките и излъскана от ходенето и щеките. От едната страна – пропастта на Казана. От другата – гладка каменна стена. На слизане самарът се закачаше в склона, та се наложи да го преместя на гърдите. Кошмар! Преди много години, когато за пръв път минах оттам, имаше окачено стоманено въже, но през 2012 то беше изчезнало. И затова дълго време не смеех да мина оттам с децата. Същата година, когато Мила беше на четири, се изкачихме по скалите с подсичане на Джамджиевия ръб. Ето един спомен от тогава:

Е, отмина това героично време! Ето го сега участъка с трагичния случай – разширен, с верига и съвсем безопасен:

А Мила вече закусва на върха, часът наближава четири:

Ехаа

поздравления и за теб и за внуците за желанието, което проявявате Smile

Както се вижда, нищо не се вижда! Плътна мъгла, но поне не вали и не гърми. Ами надолу? Никаква маркировка към Кабата. Нито имам компас, нито се показва слънцето, та да определя посоката. Дори не личи откъде точно сме се качили. А аз съм отчайващо зле с ориентирането. Колко пъти вече Мила ме е спасявала, така стана и сега! Оттук, казва, и ме поведе точно на 180 градуса от посоката, която аз си бях представил. След малко се появи първата червена чертичка върху камъка, а след още малко просветна езерото долу в ниското. Успокоих се!

И като почна едно хлъзгане по сипея надолу… Мила припка, но аз внимавам на всеки сантиметър. Загубил съм си пъргавината и ме е страх от падане. Над езерото времето вече съвсем се е изчистило и Мила позира за корицата на “National Geographic”:

Минаваме през поредните стада диви кози. Слизаме покрай скалистото възвишение, което наричам „Замъка“:

Долу вляво се виждат нещо като пещери, а може и да са просто дупки. Някой да ги посещавал?

Колкото повече слизаме, толкова по-трудно ми става ходенето. Теренът е отвратителен! Нямаше нито един метър по трева или дори по земя. Само ръбести камъни, които се търкалят върху по-ситен чакъл. Понеже не мога да скачам като Мила, съм принуден на по-стръмните участъци да се опирам с ръце и бавно да спускам краката. Няколко пъти обаче губя равновесие и падам назад. Резултатът са синини по рамото, кръста или по задника, зависи къде съм се подпрял. И този ужас, който страшно ме забави, продължи таман до хижата! Когато най-накрая се свлякох, като едва движех краката си, наближаваше 8. Десет часа вървене без почивка. Вървял съм и по-дълго време, но на много по-голямо разстояние. А тук всяка крачка ме бавеше, защото губех равновесие. Разбрах причината, защото същата беда изпитах предишната година, и по-предишната също… Причината е в отвратителните обувки, които имат меки подметки, особено на петата. Това създава неустойчивост и „откат“ назад на всяка крачка. Вместо равномерно да вървя напред, обувките ме карат да се връщам назад, понякога с падане. Хем всяка година решавам да ги сменя, но забравям кои са точно и накрая попадам точно на фаталните. Ето ги сравнени, за да внимава този, който ще си купува.

Старата обувка, макар и със сменена подметка, е с твърд ток с ясно изразен ръб. А новите, освен че имат заоблен ръб, са и с някаква пластична гума, която пружинира. Затова още днес им лепвам забранителен знак!

Когато най-накрая слязохме на хижата, дъщеря ми вече бе успяла да дотича до Банско, да се изкъпе някъде в реката и да докара колата. Чакаше ни в ресторанта.

Бил по тия места зиме, бил съм няколко пъти и лете, но винаги края на август или септември. Затова досега не съм виждал цъфтежа на някои красиви цветя. Разбира се, по този маршрут не се надявах да видя еделвайси, виждал съм ги около Джамджиевия ръб. Но пък винаги съм срещал пиринския мак, който от цял свят расте само по склоновете на Вихрен. Сега още не беше цъфнал. Други цветя обаче бяха в силата си. Например петлюгата, едно от трите насекомоядни растения в България. Върху листенцата долу се виждат полепналите мушици:

Прелестното дребнолистно карамфилче се е сгушило между камъните. Дивият кимат по тия места повече не разрешава!

Колебая се дали тази яркосиня тинтява е снежна или нискостъблена, защото си приличат, но втората я дават само в Стара планина. И двете са в Червената книга!

Следващото чудесно храстче, което за пръв виждам цъфнало, е ниското бясно дърво, също от Червената книга:

Освен неколцината туристи и стотината диви кози това любопитно охлювче беше сред малкото представители на пиринската фауна:

Изреждат се две неизвестни на мен белезникави цветя:

Ето и две жълти:

Това синьо цвете удобно се е скатало в скалната цепнатина:

Ботаническата експедиция завърши току над хижата с емблематичното за високопланинските реки омайниче, от Червената книга:

Е, за един ден толкова! Да се надявам на благосклонността на дъщеря ми и на съгласието на вече порасналите внуци, та и тази година през септември да изкараме няколко дни на палатка във високите планини.

Преди трийсет години за пръв път се качих на Вихрен. Бях с приятел, който добре познаваше планината. На върха ни посрещна непрогледна мъгла, не се виждаше на два метра. Вероятно затова толкова безпроблемно слязохме с жена ми към Казана – изобщо не разбрахме каква пропаст е била под нас! Накрая стигнахме до станцията „Академика“, където имаше доста студенти. Под върха времето вече се оправи и добре помня един чуден улей, по който вървяхме бая време. Доста тесен, от двете му страни скали, а под краката ни цветя. Като гледам картата в „Къде си“, изобщо не откривам пътека, която да свързва Вихрен с „Академика“. Очевидно не сме се прехвърляли през Кутело в съседната долина (май Палашница). Откъде ще да сме минали? Възможно ли е да се е казвал Мечият улей?

Пак тогава един ден тръгнахме по лифта на „Академика“, който естествено не работеше. Стигнахме до стръмно ръбче, по което аз не посмях да продължа, но приятелят ми отиде до края. Виждаха се скиори в пряспата. Това сигурно е било подножието на Бански Суходол? Сега май вече и гигантската студентска база не работи. Боже, каква разруха!

Благодаря за вниманието!

Отново приключения безкрай! Smile

Нямате спиране Smile

Много долини, много улеи има в тази област. Най - вероятно сте минали по Мечото дере, само по него се слиза направо от Малкият Казан и се продължава неусетно надолу. По спомен, имаше пътечка, която изкарва право надору към р. Бъндерица, и оттам има още 2 км по реката надолу до запуснатите постройки на Академика
. За да се стигне направо отгоре до постройките на Академика обаче, трябва да се мине водоравно през улеят Палашица, което е невъможно без борба с храсталаци и гъста борова гора, всичко с голям наклон. Възможен е преход над - горският пояс, без да се слиза под 2400 м.н.в., право на север водоравно, без пътека, от заслонът на големият Казан . После оттам може да се слезе или по Палашица, или през Кутело. През Палашица е по-трудно, тревата е висока и хлъзгава, а пътят е бекраен. Катерил съм я и нагоре, 2008 година, краката се схващат от непрекъснато хлъзгане, повече не бих повторил. След този тежък случай, вече влизам в Палашица отстрани : https://blogailiev.blogspot.com/2019/07/blog-post.html Пътеки няма. За да се отиде в съседна долина - на Кутело, се минава през 3-4 км без пътека, хаос от мури и скали, ето едно хаотично ходене тъдява https://blogailiev.blogspot.com/2016/09/blog-post.html

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Според мен си се прехвърлил, на т.нар Равни чал или поне така го пише, реброто което слиза от Кутело. Там сте отишли без да се качвате до него . А от кутело има още едно ребро което отива на Север към Църномогилски чал, а това май се води източно.

Добро описание на хубава разходка!
Харесаха ми снимките на цветенцата.
Ще е добре и в бъдеще да ни радваш с такива публикации.

	Сотиров написа:
	Изреждат се две неизвестни на мен белезникави цветя:

Каменоломки

Благодаряу Жуже! Те каменоломките се оказаха като кактусите - сто вида! Естествено, не ги познавам всичките. Като се поразрових из сайтове за българската флора, попаднах на следното смущаващо сведение:

"Росен – Dictamnus albus

По нашите поля и гори се развиват растения с най-различни физиологични свойства и приспособления. Ако минаваме през поляна с росен (Dictamnus albus) и непредпазливо носим запалена цигара, ще се окажем в центъра на един малък взрив. Тежките етерични масла, които се отделят от тези растения, не се изпаряват, а се задържат като облак около тях. Възпламеняват се много лесно и ако не се изгорим, то поне ще се опърлим доста. Освен това, ако невнимателно се опитваме да накъсаме клонки от росен, ние обезателно ще получим изриви по кожата, по-силни от тези на копривата, тъй като етеричните масла имат и съставка с кожнообривно действие."

Срещал съм го туй красиво цвете и дори тук ми съобщиха как се казва. Но не съм допускал, че е толкова опасно! Възможно ли е това? Не смея да опитам! Cool