Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 98 Местожителство: София
Непубликувано интервю
Планинарска медия ми поиска интервю. Написах го. Медията нанесе корекции върху текста. Не ги приех. Медията отказа да публикува текста без корекциите. Аз отказах да бъде публикуван с тях.
Публикувам го сам в оригинал.
Защото стоя зад думите си, защото не понасям цензурата и защото вярвам в свещеното право на човек да се изразява лично, свободно, ясно, поименно.
Нека е голо до кокал – без свобода на изразяване нито една от останалите човешки свободи не може да бъде изразена.
P.S. Моля текстът да не бъде четен като самореклама или себеизтъкване. Ще съм благодарен за всяка критична дума.
Armin Hansen / Кораб. По гребена Кабаш.
ИВАН ДИНКОВ за човека и планината:
„Остани насаме със себе си иначе няма как да сме заедно.”
Иван Динков – независим планински водач.
Изкачил 18 върха в Алпите и обиколил Балканите. Вътрешен пътешественик. Влюбен, щастлив и верен на своята планина – Проклетия – и на нейните хора. Най-обикновен работник на Мусала.
За личното в един човек и неговата връзка с планината и за най-общото в живота, разказа той.
Maxime Maufra / Проклетия. Масивът на Мая Йезерце.
1. Защо един творец избира планината – начин на себеизразяване ли е или търсене?
Аз не съм творец. Творецът е само един. Сътворил съм една книжка стихове, няколко пътеписа и няколко хиляди графики. Това е нищо като обем, а най-вероятно и като качество. Тук претенции нямам.
Що се отнася до търсенето, при мен то съвпада с изразяването – не като резултат, а като бавно, мъчно и противоречиво надигане на лава, чието изливане всякога е непредвидимо, несигурно и неясно. Аз нямам график, норма, еталон, дори катализатор за „творчеството” си – имам пример, личен. Имам скрижал – баща си – без да се съизмервам с него. Дума, образ, жест, гледка, случайно късо съединение на нерв, каквото и да е може да ме връхлети където и да е и оттам всъщност започва творчеството – съзнателното дялкане на буквите, на ритъма на словореда, на верния цитат, на високото мото, на изразителната фотография, на изчистената линия по белия лист или в планината. Чак накрая идва сглобката в цялост или – напротив – цепенето във фрагменти.
Със сигурност обаче бавната съзнателна работа с длетото върху камъка остава най-важна – при това с ясното съзнание, че нито едно творчество не струва пукнат грош. От едната му страна стои гилотината на ежедневния живот с хляба и сиренето. От другата – високият амвон на мъдростта, на вече откритото, доказаното, работещото и истински осъзнатото. Единственото достойнство на творчеството си остава оголеното лично залагане за разстрел от публиката – за разлика от рецитала или превода, които са изпята на селска седянка песен, автор на текста и музиката на която е друг.
Колкото до планината – просто е. Не аз нея, а тя мен избра. Стана случайно и остана завинаги. Не знам защо, нито как. Знам, че планината заедно с океана, пустинята и небето са стихиите, които всъщност са естественото психическо обиталище на човека – в тях той въплъщава най-дълбоките си изначални несъзнавани съдържания – своите божества. Другото, което знам, е, че планината е най-верният, несъмнен и безпогрешен избор в живота ми.
2. Какво намирате в планината?
Обратната страна на вярното наблюдение на Пиер Бурдийо, че всяка цивилизация сблъска ли се с планина, спира за векове и се отлива отстрани й, е тази: планината е изконна същност, предхождаща битието, и оригинал, надхвърлящ човека и създавания от него свят.
Нямам претенции за правота и истинност. Имам категоричността за честност и автентичност. Аз намирам в планината самоизтощението до припадък, опиращо в самоотричане, което ме слива с неживата планина и прелива в искрена благодарност без адресат за продължаващия живот.
Ако са верни думите на баща ми, че „камъкът е наша обща прародина”, те за мен са буквални – интимно близък ми е карстът. Затова съвсем инстинктивно разпознах като „моя” най-каменистата, най-сивата, най-безводната, най-непознатата планина на Балканите – кулминацията във височина и по ширина на цялата Динарска верига от Юлийските Алпи до Крит – Проклетия. И тя остава единственото място на този свят, където все още имам чувство за дом.
Claude Monet / Проклетия. Мая Ершелит.
3. Целите към върха предварително обмислени ли са или винаги има импровизации?
Целеполагането е животоподдържащ и животоосмислящ механизъм на привичното човешко съществуване. Другото е лудост, отшелничество, транс, гениалност, алиенация или просто житейска инерция. Този механизъм включва оценностяването на нещо в цел, разумът за адекватността на средствата спрямо целта, моралът за допустимостта на тези средства, волята за полагане на усилия, постоянство във времето и ново оценностяване на целта като вече постигната – било като смисъл, наслада и прочее. При мен тази витална ос е напълно разрушена или никога не е съществувала. Но в планината успявам – не палиативно – да подменя някак „чарковете” й: целта става метафизика, волята – инат, моралът – аскеза, постоянството – повторение и само разумът си остава разум, щом още съм жив. Самата цел у мен ферментира с години, зрее, докато не усетя последния порив да тръгна. Но, да, изчитам и преглеждам всичко предварително – до детайл, а все пак имам над 5000 страници исторически архив за Проклетия – и калкулирам време, сезон, инвентар, маршрут, резервен маршрут, аварийна линия на евакуация. Импровизацията е неизбежна, но тя винаги е на терен и е свързана единствено с неумението ми да мина оттук или оттам.
С две думи, изживявам изкачването предварително – и многократно. Последното изкачване – втората дестилация – е пътеписът и колажите на планината с картини, документални фотографии или човешки лица.
4. А защо премиери?
Думата „премиера” е невярна. Моите изкачвания не са сложни, нито трудни или дълги като маршрути, макар и често наистина да са премиерни. Те са просто външните онагледявания на вътрешния процес на пълна концентрация, пределна мобилизация и фиксаж върху една точка от релефа, чиито физически завършек е телесното самоизчерпване и – както пише Джервазути – „горчивината от изкачения връх”. С течение на времето тези „премиери” се превърнаха в посвещения – на децата ми, на близки за мен хора. Така – чрез наричането, чрез вричането, чрез пожелаването на добро някому се опитвам да доосмисля за себе си тези изкачвания и да им придам смисъл и за друг.
Иначе, разбира се, търся, намирам и отивам там, където не ходи друг, и чопля – веднъж успешно, друг път не – но като термит без времето, бройката опити, дори рисковете да имат значение. 6 пъти отивах на северната стена на Мая Бриасет в Проклетия и 6 пъти слизах победен, и всичко, което намерих беше един стар германски клин, избит случайно от Аринета Мула. Днес вече знам, че смисълът на тези горчиви опити е бил да сложа един ден този клин в ръката й.
Claude Monet / Проклетия. Масивът на Мая Какис.
5. Може ли неуспешният опит да бъде успех?
Страдам от депресия, имам опит за самоубийство, удари ме лавина в Шар планина, наскоро паднах 15 метра от стена в Проклетия, разродих се с майка и сестра, зарязаха ме под Монблан, през нощта, без да знам къде е върхът, изживях 11 съвместни години в анаеробен режим, търсих 27 часа в сняг и мъгла заслона на Тевно езеро, летях 300 метра в улеите под Вихрен, бил съм алкохолик и наркоман, запалих цигара и пред мен рухна 15 метра леден корниз по гребена на Яловарника, бях последният човек, с когото един самоубиец си поговори... Поражението, загубата, провалът – в планинарски и житейски план – са огромна част от моя живот. Не ги крия. Успех, разбира се, те не могат да бъдат, но и моят живот не е негов пленник. Пораженията се оказваха репери, референтни точки, точни координати, които ме връщаха към вярната ми пропорция спрямо планината и живота – всякога малък, чуплив, уязвим, временен, на една секунда живот.
Именно на това в крайна сметка ме научи планината – готовността ми – и, надявам се, годността ми напук на инстинкта – във всеки момент да загубя живота си. Затова във всяка критична ситуация първото нещо, което си казвам, е – запали цигара, а второто – пошегувай се със себе си.
6. Планините в Балканите ли са Вашето място?
Имам лошо име в общността на българските планински водачи. А разюзданата биография на сурогатната майка на моите деца в тази общност ми наложи пълна хигиена при допир – за да не ми излязат екземи – и практически доведе до моето самоостракиране от въпросната общност. Самата общност в лицето на Асоциация „Планини и хора” пък беше оглавена от хора като Любомир Попйорданов и Момчил Дамянов, чиито възгледи за „бизнеса”, планината и природата са ми напълно чужди и са несъвместими с моите. Такива хора – с бодряшкия си патос под вечно развяти във всяка посока на вятъра народняшки байряци и кухи лозунги за корпоративно равенство, свобода на гърба на свободния и все неслучващо се бизнес братство – не могат и няма да ме представляват. Затова се самоотписах от организацията, като спрях да плащам членския си внос.
За щастие съм човек без амбиции в материален, социален и духовен аспект – затова нито дължа някому, нито плащам другиму данък обществено мнение. А така наречената цена не е водещ критерий за мен като водач. Всичко това съвсем естествено доведе до оттеглянето ми от българските планини, в които израстнах.
Но дълбоката и истинска причина е патологията на моята свобода, която ме отведе там, където водя сам себе си и където в крайна сметка поведох след себе си и „клиентите” си. Да, това са Балканите. Отдавна известно е, че след Кавказ те са най-пъстрата шевица от вери, народи и езици. Омаен се оказа за мен този шарен свят, из който бродя вече 15 години. Балканите – и техните планини като тяхна квинтесенция – ще си останат дълбоко набраздена и дълбоко разделена земя, неевропейско пространство, и самото им име „бал” – мед и „кан” – кръв ще смесва тия две течности до безкрай в един мътен въртоп. И аз ще плувам и ще се давя в него.
Joseph Mallord William Turner / Кораб. Бивак по ръба Махия е Маде.
7. Водите хора на малко популярни места. Крие ли рискове това водене и от какво естество?
Със сигурност не откривам топлата вода – водя натам, накъдето са тръгвали смелите: към неизвестното, към непознатото, към загадъчното, към непристъпното, към забраненото. Марко Поло, Джеймс Кук, Евлебия Челеби, Тур Хейердал, Амундсен, Ливингстън, Колумб, Джордж Мелъри, Крис Бонингтън... списъкът е безкраен.
Със сигурност не откривам топлата вода и за планинското водене – за мен то си остава като току-що родено в Алпите: един на един, водач и човек, които след време са повече от двама приятели. Показателно е, че думата “Führer” беше изкоренена от германския език, но думата за „планински водач” си остана „Bergführer” – а с нея и носената отговорност.
Сам водя, сам возя, сам настанявам. Максимум 4 човека. Без предварителни резервации, за да съм гъвкав с времето и хората. Импровизирам в движение, защото познавам Балканите. Държа да се спи и на палатка. Мразя думите „клиент”, „споделяне”, „предизвикателство”, „анимация”, „amazing”, “astonishing”. Търся съ-преживяване, съ-мишленици, съ-беседници, съ-участници, ако щете съ-ратници. Намеря ли ги, рискът се посреща с чувство за хумор, проблемът става още един чар по пътя, неуспехът – един красив опит, а проливният дъжд се изчаква в манастира или на дълго кафе с местните хора.
Мисля, че успях да създам един свой свят от планини – Проклетия, Кораб, Шар – и приобщавам към него тези, които желаят. За щастие тия планини са все още слабо развити като туристическа инфраструктура и човек може да броди с дни без да срещне друг човек. Моята истина е тази – не намирай следи и не оставяй следи. Това е планината и това се опитвам да покажа на хората – остани насаме със себе си иначе няма как да сме заедно.
Hermann Eschke / Проклетия. Мая Вукоцес.
8. Защо ходите сам в планината?
Искрено вярвам и съм дълбоко убеден, че за най-личното човек трябва да е протестант – да не ползва посредници и да бъде сам. Вярата, любовта, съвестта, смъртта, планината... Уединението, простата тишина, монотонният ход на стъпките, изгревът и залезът от палатката... Аз виждам Бог навсякъде там горе – и споделям напълно думите на Анатолий Букреев, че „планините са катедралите, в които се моля” – но продължавам да търся човека и моят свят – защото винаги остава съмнението, че Бог може да се окаже смекчаващо вината обстоятелство – е и ще бъде антропоцентричен. И именно в пълната си самота в планината усещам докрай щастието, което съм имал – да имаш другар.
Разбира се, ясно и самоиронично си давам сметка, че светогледът ми е маргинален. Приел съм го отдавна. И точно защото неистово държа на свободата си, давам същата на другите и спокойно мога да повторя вече казаното от Бекет – това, което в края на живота си отговарял на всички писма, въпроси и покани – „Отдалечавайте се от мен”.
9. В какво вярвате?
Надали някой знае какво е вярата. Човек просто я изпитва, преживява, има я или я няма. За мен най-точни остават думите на Блажения Августин: „Credo non quod sed quia absurdum est” – вярвам не понеже е, а въпреки че е. Моите корени са христиански и усещам това все по-силно с всеки изминал ден – като разкайващ се неопростен грешник. Страданието, милостта, прошката и любовта – това е, с което християнската вяра „превъзхожда” останалите – с отношението на човек към човека, стъпило върху доброто и готово на саможертва. А коя е сърцевината апостол Павел съвсем ясно посочва: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” Любовта, чиято същност е самозачертаването на един човек заради спасението на друг.
Вярвам, че животът „трябва” да се живее честно, открито и, по възможност, с добро за другите. Това ми каза по Джамджиевия ръб съдия Румен Янков, чиято памет пазя: „Общото благо е всеки да е честен”. Всичко останало – дори мъжкият нагон да оставиш следа, както и това интервю – е напълно ненужно.
Maxime Maufra / Проклетия. Масивът на Мая Рабес.
10. За какво съжалявате?
В планината – че не се родих 20 години по-рано, за да се катеря с Борислав Пигов, Вальо Върхарката и Димитър Начев. Дори тяхното мълчание в нашите разговори днес ми е достатъчно, за да разбера какво всъщност е планината – скромен и неблагодарен живот в смисъл и чистота; и какво именно е човекът в планината – обикновено достойнство, мълчалива смелост и винаги протегната към другаря ръка.
В живота – че прехапвах език вместо да крещя, че резигнирах вместо да побеждавам, че си отивах вместо да оставам, че оставах – сам – вместо да създавам съюзи, че вярвах в „бялата лъжа” като нещо добро вместо да съм хирургически честен, че късно разбрах какво ми е набивала в главата съдия Здравка Калайджиева – „компромис в името на принципа – винаги, компромис с принципа – никога”. Че ние, българите, като народ не създадохме действително съществително от наречието „заедно” – ние имаме „единица”, а сърбите – „заjeдница”.
Във вярата – че вярата ми в Сина Божи се роди с децата ми, но съмнението в Неговия Отец си остана по рождение.
В съкровеното – че не отведох пред олтара една мюсюлманка, дете на Проклетия, Аринета Мула, и не написах за неродилото ни се дете думите, които баща ми написа за мен:
„На свечеряване помилвай
детето ни, добро и умно,
като му кажеш много мило
да ни разбира и без думи.”
Проклетия. Кръвните отмъщения: жените живеят и чакат мъж от тяхното семейство да убие и после друг да бъде убит. Снимка: Nikos Economopoulos, 1998 г. / Аринета Мула, родом от Пея под Проклетия, по корен от Черем, най-недостъпното и високо разположено село в Проклетия, по кръв от Келменд – най-непокорното и силно племе на Проклетия.
11. Бъдещето?
Вече усещам хладния повей на възрастта, който с времето ще става леден вятър на старостта. От него завет няма. Вървя по-бавно – гледам повече. Вървя по-малко – мисля повече. Но далеч по-силно усещам императива за мъдрост, а тя е статична - център на окръжност, мъртва архимедова точка, от която не искам да отместя света, но да върна себе си на собственото ми място. Тук Юнг е прав – човек има "психическа конституция", на която не може да не се подчини. Повелите на моята, които все по-отчетливо чувам, идват отвътре, налагат вътре и отвеждат навътре и днес виждам излизането си в света преди десетилетия като детинска грешка. В темела на психическата конституция лежи архетипът – той ”решава съдбата на човека". Аз не знам кой е моят – знам, че входът към него е приемането на парадокса за истинна действителност, на противоречието за средоточие на човека, на абсурда за същина на живота, на споделимостта на мълчанието за най-чисто общуване между двама, на смъртта за нелепица. Чак отвъд тях е чистият въглерод на кристалната решетка на архетипа. Аз искам да го намеря, за да му се подчиня осъзнато вместо сляпо да падна негова жертва.
Знам, че някой ще каже – егоцентризъм, нарцисизъм, border line, bipolar disorder... Нека. С ръка на сърцето твърдо ще отговоря – "не". Аз не съм стигнал по-далеч от примитивния човек, драскащ ченгелчета по скалата на пещерата и намиращ ли така своето място в обоготворения свят. Да, аз съм атавистичен човек, пещерен мъж, автархична психика, тъмен балкански субект. Нищо повече. И нищо сериозно.
Иначе, Проклетия ще си остане – докато мога. "Мечтата" ми ще си остане "мечта" – да видя Кавказ. Съвсем простичко, имам стар пикел с дълга дървена дръжка – на стари години да си трополим из Балкана, най-българската планина. А съвсем заземено – надявам се в жестокостта и мъстта си роднините ми да ме изкарат на публична продан, та да си намеря една къщурка из Самоковско, че да ми е близо до Мусала, пък там – дано котка не ми мине път – да работя до пенсия. И ако Господ е рекъл, да бъда добър баща – но за това съдници ще бъдат децата ми.
Joaquin Sorolla / Алпите над Шамони. Снимка: Robert Doisneau, 1957 г.
Последната промяна е направена от Иван Динков на Чет Окт 28, 2021 10:29 am; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Окт 27, 2021 10:45 pm
vaskoo
Регистриран на: 21 Апр 2007 Мнения: 1426 Местожителство: София
Добре дошъл ... отново жив.
_________________ Приятелят е човек, който те познава отлично ... и въпреки това те обича
Сря Окт 27, 2021 11:37 pm
kibik
Регистриран на: 16 Апр 2008 Мнения: 403
... това си ТИ ...
Сря Окт 27, 2021 11:39 pm
Иван Динков
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 98 Местожителство: София
vaskoo написа:
Добре дошъл ... отново жив.
Благодаря - добре заварил. Всички Ви.
В този форум израснах като пътеписец и тук искам да продължа, докато мога.
Чет Окт 28, 2021 10:31 am
Иван Динков
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 98 Местожителство: София
kibik написа:
... това си ТИ ...
Без куртюазия - да, аз съм. Какъв - няма значение - все едно. Доколко - има значение - докрай.
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Чет Окт 28, 2021 4:09 pm
Иван Динков
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 98 Местожителство: София
mislesht написа:
И този форум е медия, значи вече е публикувано.
Благодаря за трибуната.
Благодаря дваж повече за изразеното от трибуната.
(Казано честно след всичко станало и нестанало нямам съмнение в уважението Ви към свободата.
Всъщност едва ли друго е съответно на планината.)
Чет Окт 28, 2021 4:18 pm
kaloyanv
Регистриран на: 22 Авг 2018 Мнения: 2559
Всъщност чак сега разбирам някои неща, след като прочетох това ти "интервю" и да ти кажа по добре че си го пуснал тук, тъй като хората от този форум са може би единствените които ще си направят труда да го прочетат и да вникнат него.
Предишните ти неща ги прескачах понеже бяха прекалено абстрактни и имах сериозни съмнения по точка 5, преди ти да я напишеш. Но всъщност това няма значение, ти си просто един поет освен всичко друго и то талантлив. Поради тази причина имаш и всякакви дерзания, тъй като мисълта ти лети постоянно и нависоко и в различни посоки. Бъди здрав !
Чет Окт 28, 2021 8:36 pm
Иван Динков
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 98 Местожителство: София
kaloyanv написа:
...и имах сериозни съмнения по точка 5...
Е, картите са вече свалени на масата А други нямам.
Оттук нататък можеш да ме прескачаш още по-отдалеч
Шегата настрана - вече бягам от поезията, искам да съм трезв прозаик, да не летя нависоко, а да пълзя из Проклетия, но най-вече да пропиша отново ония абстрактни пътеписи, че няколко теми все ме блъскат отвътре из главата. Пък присъдата от Вас.
Иначе - на всички само здраве и добро.
Чет Окт 28, 2021 10:19 pm
kaloyanv
Регистриран на: 22 Авг 2018 Мнения: 2559
Виж сега, за да вникнеш в даден пътепис (произведение) трябва да имаш определена настройка. Ако е много дълго и ти започнеш да четеш, а виждаш че то не е точно пътепис, според това каква работа време и задължения имаш, може и да прескочиш. Ако си разбрал че е произведение, подхождал по различен начин и намираш подходящото време , за да го прочетеш.
П.С - но това определено е много различно и си струва да се прочете. Въпроса е че може би е хубаво и да издаде след време, за да стигне до друг широк кръг читатели, които са извън планинските среди. Тъй като това надхврърля и тези граници.
Чет Окт 28, 2021 10:36 pm
Иван Динков
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 98 Местожителство: София
kaloyanv написа:
П.С - но това определено е много различно и си струва да се прочете. Въпроса е че може би е хубаво и да издаде след време, за да стигне до друг широк кръг читатели, които са извън планинските среди. Тъй като това надхврърля и тези граници.
Искрено и откровено върви тоя диалог, та затова и тъй ще отговоря.
Откак станах планински водач, а и откак прописах, едно съмнение не ме напуска - не цапам ли планината? А и кой съм аз?
В крайна сметка това е - печеля пари, малко ли, много ли - все тая. Въпросът остава. В крайна сметка това е - пиша там нещо, читаво ли, келяво ли - все тая. И тоя въпрос остава. Вярно - като не мога да им отговоря, с по-наведена глава ходя из планината и живота, ама...
Но със сигурност полза, а и нужда от "широк кръг читатели" няма. Поне на тоя въпрос отговор имам - всеки да си търси истината. За мене свободата е само условие за намирането на истината - и колкото по-чисто оставиш за другите, толкова по-лесно ще си стигнат те до своето. Пък дано не бъркам.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети