Регистриран на: 03 Окт 2020 Мнения: 18 Местожителство: Стара Загора
Закъснялата изповед на един КЕ поклонник
Първа част
Кога идва времето да споделиш със света най-вдъхновяващото приключение в живота си? Зависи. Ако става въпрос за дългата разходка по Пътеката, може би е добре човек първо да си даде малко почивка, та да може вихърът от чувства, преживявания, срещи и впечатления да утихне. Всичко някак да се понамести в съзнанието на пътешественика. Ако не го домързи ще подкара разказа отнякъде, а започне ли веднъж, все някак ще го завърши. Или може би ще зареже всичко и ще посвети времето си на други, по-практични занимания. Няма рецепта. И все пак кога идва времето? След месец, два, пет или десет...? На мен ми отне 13 години.
Защо започвам разказа си след толкова много време? Заради пламъчето. При мен, както при повечето хора, докоснали се до магията КЕ, пламъчето продължава да гори, тлее си кротко под тежката плащеница на делника и търпеливо чака момента, в който да лумне отново с цялата си стихийна мощ, превръщайки в пепел злободневните житейски страсти. Като се замисля, не се сещам за друг епизод от моето съществуване, който да е скътан в съзнанието ми толкова грижливо. Ясно си спомням всеки ден и всяка нощ, местата, на които съм спирал за кратка почивка или преспиване, срещите с хора и животни, умората, болката, палитрата от какви ли не чувства и емоции...
Смятам всеки приключенец ще се съгласи, че преходът КЕ е много лично и неповторимо изживяване. Един го извървял сам, друг с весела компания. Един случил на хубаво време, друг не успял да изсъхне през целия път. Някой се загубил, втори видял мечка, трети го ухапала змия, четвърти претърпял тежка травма, пети тръгнал с момиче, което бегло познава, а пристигнал с жената, с която ще продължават да вървят докато смъртта ги раздели (именно в тази възходяща градация на възможните опасности.. тук намигам към един от пионерите в жанра). Няма скучен преход по Пътеката. Ще видите, че и моят си го биваше.
Ще започна разказа си от първия ми пешеходен преход в планината. Есента на 1998 година. Колежка от университета ме покани да ходим с още няколко нейни приятели на хижа Соколна. Тръгваме от гарата в Габарево. Докато прекосим ореховите градини и стигнем до подножието на Балкана вече чувствам отегчение и лека умора. За протокола уточнявам, че по това време съм на двадесет и една, страстен пияч и пушач с лично тегло около шестдесет килограма, избягващ всякакви спортни занимания или интензивни физически активности.
Та тръгнахме да изкачваме пътеката към хижата и не след дълго бях толкова запъхтян и уморен, че се зарекох това да е последния път, в който кракът ми стъпва на такова място. Нещо повече... В онзи момент чувствах неприрязън не само към идеята, че подобни мазохистични начинания би трябвало да доставят удоволствие, ами и към самата пътека с нейните камънаци и всичко наоколо. В хижата имаше голяма група ученици. Викаха до късно през нощта в общото спално. Почти не спах. На другия ден всички си тръгнаха ведно с хижаря. Ние, по идея на моите спътници, се направихме, че ще слизаме надолу, но после се върнахме в празната хижа и останахме още една нощ. Междувременно ме заболя гърлото, вдигнах температура, беше ми супер зле и макар наоколо вече да беше тихо и спокойно, чувството че съм на чуждо и неприятно място, не ме напусна през цялото време. Едното от момчетата, Ясен, с който през годините станахме добри приятели, разказваше как веднъж се прибрал пеш от Соколна до Стара Загора. На мен това ми се стори толкова лишено от смисъл, а и непостижимо, че го запомних като някакво съмнително твърдение, без да си съставя ясно мнение дали е лъжа или истина.
Две - три години по-късно се запалих по карането на колело в планината. Първите ми стъпки в това ново хоби бяха доста плахи и комични, но за тях може би ще разкажа друг път. Направих интересни преходи из Централен Балкан, Средна Гора и Родопите. Почувствах красотата и силата на природата. Запознах се с интересни хора. Изкарах курс по скално катерене. Правех и пешеходни преходи. Накратко, превърнах се в запален планинар. Спрях цигарите. Чувствах се здрав, жизнен и енергичен.
Кога и как за пръв път идеята за прехода се е промъкнала в съзнанието ми не мога точно да си спомня, но имам предположение. Сигурно повечето почитатели на пътеписния жанр са чели за велоприключенията на Светлин и Зарко. Две-три години преди техния разказ, в маунтин байк форума се появи темата на други симпатични ентусиасти (Rag и Robotec) за подготовката на техния злополучен опит да стигнат до морето с велосипеди. В темата се включиха момчета, които преди това са стигали до Емине, за да кажат, че преминаването е адски трудно. Опитни колоездачи даваха разумни напътствия за екипировката и за протичането на прехода. В крайна сметка двете момчета не стигнаха далеч, но със споделянето на дръзката си идея да щурмуват Пътеката с велосипеди, най-вероятно именно те са възбудили въображението ми са ме накарали да мечтая за дългото пътешествие.
Ето защо първоначалният ми план предвиждаше минаване на КЕ с колело. Бях силно респектиран от всичко чуто и прочетено дотогава. Доста буквално и безкритично възприех разбирането, че на КЕ е много по-важно да можеш да носиш байка, отколкото да го караш. Затова и започнах често да нося колелото уж за тренировка, докато в един момент от това носене нещо ме сви кръста и не се оправи повече от половин година. Осъзнах, че ще ми е трудно да направя КЕ с колело и че ще е по-добре да пробвам пешеходен преход.
През първата половина на 2007-ма посветих почти всеки свободен момент на това да ходя и да се подготвям. Първата ми по-сериозна разходка се получи малко случайно точно в последния ден на 2006-та. Щяхме да празнуваме Нова година с катерачите в хижа Планинец, намираща се недалеч от горски дом Българка. Реших да направя лек преход до Бузлуджа и обратно. Нямаше много сняг. Едно момиче от групата се нави да дойде за компания. Тръгнахме от хижата към девет часа. По-нагоре на места имаше повече сняг, но беше твърд и минавахме без да затъваме. Времето бе слънчево и приятно. Стигнахме до Бузлуджа и решихме да продължим до Шипка. Там хапнахме по нещо и трябваше да тръгваме наобратно, но някъде по това време започнахме да усещаме умората. Като се върнахме на Бузлуджа започваше леко да се здрачава, а когато издрапахме качването по снагата на Бедека и влязохме в гората, нощта вече бе спуснала черното си було. Изведнъж стана доста студено. Твърдият на идване сняг беше поомекнал от топлината през деня. Потъвахме до колене, в обувките влизаше сняг, краката ни се намокриха и измръзнаха. Накрая и на двамата ни беше доста трудно, но се прибрахме около 20 часа без напрежение и драми помежду ни. На мен ми бяха останали сили колкото да взема душ и да стигна до леглото.
През следващите месеци направих няколко опознавателни прехода, така че до средата на Юни бях обходил Пътеката от х. Ехо до с. Дъскотна с изключение на един малък участък преди Котел. На някои от преходите бях сам, а на други – с хора, които като мен се готвеха за КЕ и сме се срещнали в интеренет. По това време най-популярното виртуално място за споделяне на планински приключения беше Клуб „Туризъм“ в dir.bg. Веднъж се комбинирахме с едно момиче от Сливен. Получи се интересна разходка, за която написах разказче във форума. Наскоро си припомних тази забавна история, която, ако ви е интересно, можете да прочете тук:
В края на Май пък участвах в нощния преход от Хаинбоаз до Шипка, който се организира ежегодно от Старозaгорското туристическо дружество. Компания ми прави приятел – ориентировач и на доста места бягахме в почти състезателно темпо. На Шипка бяхме сред първите четири - пет пристигнали участници.
Така, към средата на годината се чувствах готов и в добра форма да поема по дългия път към морето. Въпросът дали да тръгна сам или не, бях оставил на случайността. Срещнах се с хора, които като мен крояха планове за КЕ, но в крайна сметка не се уговорихме с никой от тях. Приятелите, с които се познавахме покрай спортното катерене, от доста време знаеха за плановете ми. Може би месец преди началото на прехода трима от тях изявиха желание да се включат. Това бяха Росен – спокоен, лежерен тип, инструктор по катерене и алпинизъм, Надя – слаба и жилава като хрътка 23-24 годишна девойка, катерач, планинар, хипи – накратко казано волна душа и Енчо – доста силен физически, сериозен семеен мъж с кротък и благ характер. Всеки от тях има планински опит, познаваме се – едва ли може човек да намери по-подходяща компания.
Графикът ни предвиждаше да стигнем до Емине за четиринадесет дни. Разбира се на всички е ясно, че на КЕ може да се случат много неща, които да променят първоначалните планове. Не помня дали сме се интересували от прогнозите за времето и как определихме датата, но решихме да тръгнем към Ком на 27-ми Юли (петък). До Петрохан ни закара приятеля на Надя - Иво. Пристигнахме по обед и потеглихме за Ком. Нямам идея защо носих раницата до горе, след като Иво ни чакаше с колата на прохода, но ясно си спомням как малко преди върха започнах да усещам леки болки в кръста и това доста ме подтисна, защото споменът от доскорошните ми здравословни неволи (които впрочем ме отказаха да тръгна с байк) бе още пресен. Раницата ми тежеше разумните единадесет-дванадесет килограма.
Стигнахме до паметника на Дядо Вазов. На върха нямаше други хора. Времето бе слънчево и ветровито. Традицията повелява всеки устремил се към морския бряг пътешественик да събира камъчета от върха. Някои пропускат да го направят поради бързане или вълнение. Аз пък нарочно реших да не разнасям камъчетата по планини, морета и чекмеджета. Потеглихме по пътя надолу и може би около седемнадесет-осемнадесет часа бяхме на главния път. Хапнахме по нещо в кръчмето – далечен потомък на прочутия Петров хан, надделял с името си над всички по-стари наименования на прохода.
За първата половина от прехода до Централен Балкан бях преценил, че ще разчитам само на хижарски подслон. Обратно на мен, моите спътници носеха чували и палатка и възнамеряваха да спят навън винаги, когато е възможно. Споменах им, че според мен това не е много практична стратегия, но нещата си останаха така. Може би затова през първата вечер спахме на палатки в близост до хижа Петрохан. Вероятно съм си носил чувала само за тогава и на сутринта съм го пратил обратно към Стара Загора по приятеля на Надя. Не носихме фотоапарат. По това време мобилните телефони нямаха камери. Ето защо нямам нито една снимка от целия преход.
На втория ден към седем сутринта поехме по пътеката към Тодорини кукли. Планът за деня беше да стигнем до х. Тръстеная. След Куклите, продължихме надолу и влязохме в гората. Там някъде имаше кратка чуденка на къде да поемем, но бързо намерихме маркировката. Подминахме х. Пробойница. По-натам смехът и шегите ни огласиха тихото селце Губислав. Стигнахме до асвалта надолу към гара Лакатник и по обяд акостирахме на самата ЖП гара, където пихме по бира. Беше доста горещо. На мен ми се щеше да продължим без дълга почивка, но спътниците ми настояха за поне час свободно време.
Тук някъде трябва да отбележа, че никой от нас не беше вървял по Пътеката от връх Ком до х. Ехо. Не носехме карта, компас, gps. Имах увереността, че щом съм се оправил без проблем с маркировката от Предела до Дъскотна, значи няма страшно – ще се справя и на запад. Бях изчел цялата налична информация. Знаех средните времена за преминаване на отделните участъци, къде трябва да се внимава повече с маркировката и къде има проблем с липсата на вода. Роската, Надя и Енчо нямаха и представа накъде вървим и колко време ще ни е нужно, за да стигнем, но доста отрано започнаха да налагат вето върху моите предложения и като мнозинство да диктуват темпото на придвижване. Нямаше причина да бързаме много, тъй като разстоянието до крайната цел не бе твърде голямо, но започна да ми става ясно, че ако продължаваме да се движим с досегашното темпо, преходът няма да е такъв, каквото си го представях.
След като изтече времето за почивка, тръгнахме към следващата ни цел - с. Лакатник. Трябва да е било някъде около четиринадесет часа. Голяма жега. Вървим доста бавно. Някъде по това време се оказва, че Роската, инструкторът по алпинизъм, катерене и прочее планинарски активности, бил тръгнал на най-дългия и тежък пешеходен преход в България само с едни стари сандали, вследствие на което вече изпитва болки в подбитите си ходила. Честно казано в онзи момент не почувствах и грам емпатия, ядосах се и ми стана тъпо. Полека-лека стигнахме до Лакатник. Видях отворения магазин и осъзнах, че напразно съм разнасял от Ком до тук не малка част от хранителните си запаси. Наскоро четох, че магазинът има някакво специфично работно време, та затова съществува риск да не работи точно когато минавате оттам. Все пак ако имате възможност да си купите храна от с. Лакатник (разбира се зависи и каква храна предпочитате), това ще ви разтовари раницата в не малка част от началото на прехода.
Почивахме пак известно време и продължихме по маркировката към Тръстеная. Трябва да сме пристигнали около 20-20:30 часа. Определено усещах умората от първия ден, но сякаш повече ме измъчваше мисълта как ще продължим по-нататък. Въпреки, че и тримата ми спътници бяха екипирани за спане на открито, в крайна сметка предпочетоха да ми правят компания в хижата. Или само Роската остана отвън. Това съм забравил. Вечеряхме и легнахме да спим.
Според моя план събуждането и тръгването трябваше да се случат до към 5:30 часа, но в крайна сметка потеглихме с повече от час забавяне. Цел за деня: х. Мургаш. Още от сутринта се движехме по-бавно, отколкото на мен би ми се искало, но поддръжахме що годе прилично темпо. Времето беше слънчево и приятно. Вървяхме без да правим големи почивки. Нагоре – надолу – нагоре – надолу... Подминахме отбивката за Седемте престола, прешляпахме през обичайната калотия около Горски дом Чукава, излязохме на равния черен път преди х. Лескова. Там под едни красиви дървета с широки корони направихме почивка. На Лескова трябва да сме пристигнали около 13:30 - 14 часа и тогава се заформи проредният спор между мен и Надя/Роската, за това колко да е дълга почивката. Те искаха минимум час за сън след като обядваме. Аз им обяснявах че отиваме към място с проблемна маркировка, пътят не е малко и дългите почивки са лукс, който не можем да си позволим.
Хижата бе затворена и се настанихме под навеса. Хапнахме и уморените ми спътници се натъркаляха по масите и пейките. Както може да се предположи, тръгването в най-голямата жега след такова едночасово разплуване не е лесна работа. Пак аз като лошата другарка трябваше да ги разбуждам и сръчквам да се надигат. За себе си вече знаех, че няма вариант да продължим прехода заедно по този начин.
В някои моменти конфронтацията помежду ни вече беше съвсем неприкрита. Продължихме по пътя следвайки маркировката. Подбитите крака на Роската го боляха все по-силно и това доста ни забавяше. Спуснахме се в ниското, влязохме в гората. Времето беше много горещо и това допълнително изтощаваше силите ни. Скоро водните запаси започнаха рязко да намаляват. По това време благодатта, която днес щедро се разлива при чешма Мечулица още не се намираше на общоизвестно разположение. Да са благословени хората, които я подариха на уморените прежаднели пътници! Продължавахме да вървим бавно-бавно, водата ни в един момент съвсем привърши. Започна да се здрачава. Излязохме на участъка с тръбопровода и въпреки, че имах разпечатани някакви обяснения от наличните към момента пътеписи, не можах да се ориентирам накъде да поемем. Пробвахме различни варианти, но маркировка не се виждаше и се връщахме в изходна позиция. Най-накрая открихме маркирана пътека и тръгнахме нагоре. Междувременно съвсем се мръкна. Вървяхме, вървяхме, вървяхме... Хижа не се виждаше, а пътеката ставаше все по-стръмна. Така, някъде около полунощ, близо 18 часа след тръгването ни от Тръстеная, грохнали от умора и обезводнени, се оказахме на откритото било над горския пояс, леко встрани от върха. Някак бяхме подминали хижата.
Може би сте чували от познавачи на Пътеката, че който не се откаже от прехода през първите два дни има голям шанс да не се откаже до края. В онзи момент ми стана кристално ясно защо. Стресът за адаптиращото се към натоварването тяло наистина е огромен. За психиката на туриста, попаднал в подобна ситуация, стресът е дори още по-голям. Нямаше друг вариант освен да преспим тук. Спътниците ми извадиха чувалите, а аз си облякох всички дрехи и някак се позавих с плата на палатката, която нямахме желание и сили тепърва да разпъваме. Тогава и тримата, сякаш в един глас казаха, че на сутринта преходът им продължава само до Витиня. Почувствах облекчение, което ми е трудно да опиша с думи. Ситуацията постави всеки от нас пред избор по кой път да поеме, без да продължаваме да се напрягаме взаимно и преди да сме се изпокарали. Нямаше сърдити. И за миг не бях обмислял варианта да се откажа. Обвзе ме радостно вълнение, сякаш истинското пътешествие започва едва сега. Исках само по-бързо да дойде сутринта и да тръгвам отново.
Едва ли ще учудя някого с това, че не можах да заспя. Беше ми много студено. Потеглих с появата на първите светли тонове на зората. Умирах от жажда. Стигнах до сградата на метеоролога и почуках на прозореца. Никой не реагира. Въртях се, въртях се и почуках по-настоятелно. След малко съненият дежурен се показа и не изглеждаше особено очарован от ранното събуждане. Обясних му накратко бедственото си положение и го помолих да ми даде вода. Човекът измърмори нещо сърдито и после ми даде да пия, но със сигурност не толкова, че да утоля жаждата си. Все пак това си беше истинско спасение. Благодарих му и тръгнах с бързи крачки надолу. Следващата спирка за водопой ме очакваше на Зла поляна. Овчарите ми дадоха вода и ме поканиха да вляза, но предпочетох да продължа без да спирам.
На Витиня трябва да съм бил около десет. Продължих към пътеката, минаваща покрай оградата на горското стопанство. Следвах маркировката без затруднения и скоро се оказах пред обраслия в буйна растителност паметник на Арабаконак. Имах нужда да хапна и да подремна. Денят отново бе горещ, а небето безоблачно. Не можах да заспя и след час почивка тръгнах нагоре по серпентините към Стъргелска мандра.
Крачката ми спореше, чуствах се лек като перце. Стигнах до известния надписан фургон с мисълта, че ако успея да не се загубя в предстоящия участък, няма как да се загубя до края. Започнах да се провирам през шубраците с максимално внимание и това продължи поне тридесетина минути. Боровата гора ту се сгъстяваше, ту се разреждаше от полянки с по-млади дръвчета. Преминах през поточе.
Тъкмо си мислех: „Тук ли трябваше да е голямата опасност от изгубване, дяволът не бил толкова черен...“ и осъзнах липсата на маркировка. Върнах се назад, после още по-назад, завъртях се в лека дъга, пак напред, настрани, напред, назад... Нямаше маркировка. Имах чувството, че обикалям в омагьосан кръг, без никаква представа къде се намирам. Бях се разсеял и наказанието не закъсня.
Доста се лутах насам-натам. По едно време излязох на черен път, вървях по него известно време, но не видях маркировка. После реших да поема напряко през гората в посоката, в която според моите объркани представи би трябвало да се намира хижа Чавдар, но тази отчаяна стратегия в крайна сметка ме заби в някакво дълбоко дере. С цената на доста сили щурмувах отсрещната височина само за да открия, че оттам надолу следва ново дере. Осъзнах, че яката съм се изгубил и че следващата ми най-важна задача е някак си да стигна до място, на което ще знам къде се намирам. Ето защо, достигайки до едно малко планиско поточе обух сандалите, нагазих във водата и тръгнах надолу по течението.
Няма да скрия, че в пълна противоположност с приповдигнатото ми настроение отпреди няколко часа, в този момент се чувствах много деморализиран. Не помня колко време продължи шляпането във водата, но по едно време склонът поолекна и стигнах до черен път, покрай който се виеше река. Сигурен бях, че пътят ще ме отведе до най-близкото населено място на юг от планината и тръгнах по него. Трябваше да сваля градуса на напрежението и да се успокоя. Спрях до водата, измих си лицето и краката. Обух сухите обувки и продължих. На не повече от двеста-триста метра надолу вляво от пътя се беше сгушила малка горска колиба. Вратата не беше заключена. Вътре намерих дървен нар, маса и кюмбе. Наоколо – Старопланинска приказка. Накладох огън на полянката отвън. Сгрях вода в канчето и сготвих набързо суха супа. В раницата все още срамежливо се криеше полупълна бутилка ром. Покрай преходите в планината, ей така, за табиет, отвреме – навреме бях почнал да свивам на ръка тънки като сламена шумка цигарки. Хапнах, пийнах си, запалих тютюн край пламъците на огъня... Почувствах истинско блаженство под обсипания със звезди небосвод. Нещата дотук не вървяха по план, но нямаше за какво толкова да съжалявам.
Навън застудя и се прибрах в колибата. Накладох кюмбето със съчките, които бях посъбрал. Облякох отново всички по-дебели дрехи и полегнах на нара върху изпразнената раница вместо шалте. Хвърлях съчки в печката до едно време, после леко да съм се унесъл. Събудих се не след дълго, вдървен от студ. Из колибата без никакви притеснения цвърчаха постоянните й миши обитатели.
Сънят не ме споходи до сутринта. Едва дочаках да съмне, направих си кафе, хапнах каквото още се намираше и тръгнах надолу. След по-малко от километър насреща ми се зададоха мъж и жена на кон. Питах ги как да стигна до хижа Чавдар. Посочиха ми едно близко отклонение от пътя. Хижата не била далече – на около час, а надолу се стигало до с. Буново. Тръгнах в указаната посока. По едно време пътят, по който вървях се пресече с друг път в нещо като т-образно кръстовище. Незнам защо реших, че трябва да тръгна на ляво. Вървях доста време по този път без никаква маркировка, почти на инат, докато най-накрая се убедих, че трябва да се върна обратно. Стигнах пак до кръстовището и като се огледах по-добре видях пътеката, която продължава право нагоре (север?). Следваше стръмно изкачване в стара букова гора. Не след дълго се появи бяло-червената маркировка, а след това изведнъж пред мен се изправи хижата.
Реших да остана за вечерта. Не че нямаше време да стигна до х. Кашана, но при толкова перипетии имах нужда да взема глътка въздух след завръщането ми на правия път. Вечерта дойдоха приятели на Иво от Горското в Етрополе. Беше весело, разказваха се забавни истории. Легнах си късно. Цяла нощ валя дъжд, а на сутринта всичко наоколо бе потънало в гъста, непрогледна мъгла. Станах към осем, закусих и започнах да се приготвям за тръгване. Иво започна да ме убеждава да не тръгвам. Времето било лошо, да съм останел още. То и на мен не ми се излизаше навън в това гадно време, но бях изостанал сериозно от графика. Нямаше как да продължавам да напредвам с досегашната скорост на трудоустроена костенурка. За следващия ден имах уговорка за среща с приятели на х. Ехо, която очевидно нямаше как спазя. Сбогувахме се с Иво и тръгнах по стръмнината нагоре към билото.
Ако щете вярвайте, до Кашана не видях нищо друго освен каменистия път, по който вървях и стелещата се във всички посоки гъста бяла мъгла. Сигурно ще е интересно да отбележа, че с едно единствено изключение, за което ще разкажа по-нататък, през целия път не срещнах други пътешестващи към Емине хора.
Та, да продължа натам, стигнах до хижа Кашана някъде по обед. Нямаше изгледи непрогледната мъгла да отстъпи на слънцето и реших, че не е разумно да продължавам напред. Първоначалните ми планове предвиждаха слизане от билото само при форсмажорни обстоятелства, така че отложих стигането до Ехо за следващия ден. Хижари на Кашана бяха един чичо Веско и жена му. За вечерта беше заплануван купон на млади гурбетчии, които се бяха прибрали от Испания. Може да имаше рожденник, празнуваше се нещо. Поканиха ме на тяхната маса. За вечеря бяха приготвили цяло печено агне. Ядохме, пихме и пяхме. Малко след полунощ пожелах на развеселената компания лека нощ. Мисля, че стаите в бунгалата отвън бяха пуснати в експолатация съвсем наскоро и за мое удобство хижарите ме настаниха именно там. Заспах още в мига, в който се докоснах до възглавницата.
Последната промяна е направена от Светозар на Съб Окт 03, 2020 1:40 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
Съб Окт 03, 2020 2:05 am
Tito
Регистриран на: 22 Юни 2011 Мнения: 862
Благодаря!
Свойството на Пътеката да оставя толкова трайни спомени е може би най-уникалното в нея..
Регистриран на: 03 Окт 2020 Мнения: 18 Местожителство: Стара Загора
Втора част
Някой си тръгнал да преминава Пътеката за четиринадесет дни, а преодолял етапа Мургаш – Кашана за три. Звучи ли ви малко като виц? Няколкото минути невнимание преди хижа Чавдар и непознаването на този участък, ми костваха забавяне с цели два дни, но за сметка на това изгубването, почти като в приказките, ме запрати в онзи непознат дивен кът със схлупената горска колиба и топлината на огъня. Пак заради изгубването Пътят ме срещна с две приятни компании, с които добре се повеселихме. Време беше да се стегна и да продължа напред с по-бърза крачка. Бях що годе отпочинал, не очаквах по-нататъшни проблеми с намирането на вярната посока, а времето през следващите няколко дни се очертаваше да е хубаво. Приятелите, които ми качиха храна на Ехо, ме чакаха вече втори ден. Тази вечер трябваше да стигна до там.
След късното лягане имах чувството, че алармата зазвъня десет минути след като съм заспал. Беше пет без петнадесет. Навън бе още тъмно. Намирането на маркировката ми отне десетина минути и това леко ме поизнерви. Все пак не след дълго светлината на челника освети червено-белите знаци, а малко по-натам и желоните на зимната маркировка. Когато стигнах до билото вече се бе поразвиделило. Доста често претеглях наум колко по-тежко е преминаването на този участък с колело. По едно време седнах да си почина на място, което се пада точно над медодобивния завод - „този чудовищно грозен исполин“, както го нарича Георги Марков в своите задочни репортажи, оживял първо в грандоманските блянове на местния бивш първи, a впоследствие разжалван, червен вожд.
Продължих пътя си на изток. В тази си част затревеното било на Балкана наистина наподобява гигантска зелена високопланинска магистрала (по разказа на Светлин), на фона на която устремения напред пътник изглежда не по-голям от едва пъплеща мравчица. Някъде там, на едно от спусканията надолу усетих болка при сгъване на дясното коляно. Продължих без да забавям темпото, но оттук, та чак до края, ползата от въпросния крайник щеше да бъде редуцирана до нещо от рода на трета щека. Тук е мястото да спомена, че имаше два компонента от екипировката ми с абсолютно критична роля за съдбата на прехода. Това бяха щеките и сандалите.
Около обед пред погледа ми изникна широката седловина Попови гробове, по-известна като Антоновски превал. Едрият силует на хижа Планински извори, създадена с голям ентусиазъм не толкова назад във времето, за да дава топлина и подслон на тълпите странстващи в този висок дял на Балкана туристи, стърчеше самотно и някак зловещо в далечината. Веднага наквасих пресъхналата си уста с последните две-три глътки вода, тъй като напред ме очакваше спасението на кръглата каменна колона с течащите чучури. Не се отбих до хижата.
Обедната си почивка устроих на чешмата. На небето дефилираше променлива облачност и стоейки на едно място усещах силен планински хлад, който не ми позволи да остана твърде дълго. Имах не малко път до хижа Ехо. Докато все още свиквах в движение с техниката „една работеща колянна става плюс три щеки“ преминах през върховете до Кончето, а после и през седлото му. Нагоре към Вежен темпото ми се позабави. Въпреки че имах вода се отбих да видя чешмата вляво от пътеката. Продължих нагоре с равна походка, докато стигнах до пирамидката на върха. Пред очите ми като на длан във всички посоки се разстла безкрайна планинска шир. Недалеч връх Юмрука маркираше крайната цел за деня, но впоследствие това се оказа класическа зрителна измама. Който е минавал по тези места знае, че спускането по югоизточния склон на Вежен към хижа Ехо не е бърза разходка. Уж не изглежда толкова далече, уж се вижда все по-близо и по-близо, но с нормален ход на мен ми отне почти три часа, за стигна около седем вечерта.
Там ме очакваха Мила и Краси(мир), които ми бяха донесли хранителни провизии. Тръгнали нагоре по-рано въреки, че ги предупредих за закъснението си. Някъде преди Юмрука ги застигнали мъгла, вятър и суграшица. Разказвайки за въпросните трудни моменти Краси много сполучливо имитираше ужасения глас на Мила: „КЪДЕ Е ХИЖААТААА..!?“ Ако случайно четете това, изпращам ви искрената си благодарност!
Горе имаше доста хора и за разлика от предните две вечери, които изкарах с компания до по-късните часове на нощта, вече усещах умора и сериозно недоспиване. След горещия душ в сумрачната баня с бойлера на дърва и бързата вечеря, потеглих към леглото. За зла беда се случи да има хъркащ колега в спалното и сънят ми бе неспокоен.
Трябва да не съм бързал особено за тръгване, тъй като ми предстоеше класическия и не толкова дълъг етап до хижа Добрила. След закуска се сбогувах с Мила и Краси и потеглих към Козя стена. Нямаше начин да не си припомням на всяка крачка преживелиците, които имахме по тези места с коравата военнослужеща Нат само три месеца по-рано. Като че ли не спирах на никоя из хижите по път. Козя стена бе твърде близо. Мисля, че подминах и Орлово гнездо, а заради подвеждащите напътствия на хижаря от Дерменка, които ни пратиха с Наталия да газим дълги нощни часове в снега до Добрила, изобщо не си и помислих да се отбивам под неговия покрив.
На Добрила имаше голяма компания млади хора от гр. Раковски. Сигурно знаете, че този град се населява от най-голямата католическа общност в България. Може би с известно право религиите и техните последователи понякога са упреквани в лицемерие, но на мен ми направи силно впечатление, че тези момчета и момичета излъчваха една чиста, неподправена сърдечност и доброжелателност, каквито рядко се забелязват в днешната младеж. Вероятно до голяма степен възпитанието, което са получили от вярващите свои родители, баби и дядовци, ги е изградило като светли, човеколюбиви натури. Изкарахме заедно приятна вечер, която за мен приключи с лягане около двадесет и три часа.
Събуждането беше в пет. Двадесетина минути по-късно вече изкачвах стръмния склон на Амбарица. Прогнозата за времето бе благоприятна. Исках в края на деня да стигна до х. Узана, където си бяха дали сбор габровското маунтин байк братство и приятели. Осъществяването на този план предполагаше съчетание на бързоходство, кратки почивки и хубаво време. Преодоляването на големи участъци от Пътеката за сравнително кратко време носи приятно усещане, но има един съществен недостатък – изисква се бързане. Пътникът няма време да обърне подобаващо внимание на всяка открила се чудна гледка. Така, в бързане, щеше да протече целият днешен ден сред най-високия и красив дял на Стара планина.
Когато стигнах до ламаринената къщичка на върха вече се зазоряваше. Продължих напред към Купените, без да спирам се спуснах към Кръстците, стараех се да вървя бързо, наслаждавайки се на околните красоти в движение. На заслон Ботев пристигнах някъде около десет и половина. Стопанката на заслона ме посрещна отвън с комплимент за бързото придвижване и ми предложи чай. След кратка почивка продължих към върха, а оттам без да се бавя тръгнах надолу.
Така разказано, звучи все едно съм прелетял, което не е вярно, но темпото ми на придвижване беше стегнато, а почивките кратки. Спуснах се към Русалийския проход по желоните на зимната маркировка, изгазих хвойновите масиви, подминах х. Тъжа и Мандрата и най-накрая спрях за по-дълга почивка под сянката на дърво в близост до почивната станция на МВР. Появи се дежурен полицай и ми позволи да си налея вода от някаква тяхна чешма. Заприказвахме се и незнам как стана дума, споменах му че познавам тогавашния шеф на старозагорската полиция - комисаря Тончо Михайлов. Познанство всъщност е силно казано. Може би година по-рано имахме една служебна среща. В същото време дежурният полицай ми сочи приближаващ се джип и казва: „Ей го, комисар Михайлов пристига“. Джипът спря до нас, а от него освен о.з. генерала слязоха съпругата му и красивата му дъщеря. Той естествено нямаше как да си спомни за мен дори да не бях облечен като странник – бродяга, но за да не си помисли дежурният старшина, че го баламосвам, обърнах се към Михайлов: „Господин комисар, ние с вас се познаваме.“ През това време, без да ме удостои дори с бегъл поглед, стройната щерка на генерала грациозно се отправи към сградата на почивната станция. Той се сети за срещата ни, заприказвахме се. Надявал се крими-контингентът да стои кротък два-три дни, за да не се налага да си тръгва на пожар. Доста се учуди като му казах откъде идвам и накъде съм тръгнал. Пита ме дали е безопасно така сам, дали имам нужда от нещо. Отговорих му, че си нося всичко необходимо и че нас, К-Еминейците, също както пияните, Господ ни пази. Така се разделихме. Той отиде да си почива, а аз не след дълго поех към следващото изкачване за деня.
Беше слънчево и доста горещо. След почивката предстоящата стръмнина ме поизмори. Малко по-нагоре срещнах друг соло турист, тръгнал в посока вр. Ботев. На око прецених, че издутата му ретро раница с метални катарами и кожени каишки тежи поне два пъти колкото моята. Спряхме да си побъбрим под жаркото слънце за няколко минути и продължихме всеки по своя път. Оттук бях минавал достатъчно често, за да знам че стигането до х. Мазалат иска стройна крачка и търпение. Изкачих нагорнището към Росоватец, преминах покрай Пеещите скали и стъпих на тясната пътека, подсичаща връх Вълчата глава от юг. Винаги съм минавал само оттам и с изненада наскоро прочетох, че пътеката в тази й част била силно обрасла и не се използва. Когато достигнах до хижата наближаваше седемнадесет часа. На масите отпред имаше доста хора, които се наслаждаваха на хубавото време и околните красоти. Бях се поизморил, но реших да продължа без да спирам. По-натам подминах и хижа Партизанска песен и влязох в боровата гора преди Узана. Вече се чувствах крайно отегчен от дългото ходене. Движенията ми станаха съвсем механични. Оттренирано забивах щеките в земята, едновременно с което правех широка стъпка напред със здравия ляв крак и почти веднага замятах с леко кръгово движение настрани и напред десния, изпънат в коляното.
Най-накрая, някъде около осем вечерта, спрях пред хижа Узана. Навсякъде имаше велосипеди. Веселбата вече беше започнала. Посрещна ме моят кръстник в планинското колоездене Пешо от Габрово. Видях и други познати физиономии. Взех бърз горещ душ и се присъединих към голямата компания. Припомнихме си весели моменти с колелетата по планинските пътеки. След толкова дълго и интензивно ходене се чувствах умрен както никога досега. Едва мърдах. Не ми спореше нито пиенето, нито яденето. Имах нужда от сън и си легнах рано.
На следващия ден имахме уговорка да се видим с Роската и с още едно момче на фургона на Старозагорския ПСС отряд, в непосредствена близост до Горски дом Българка. Щяха да ми донесат спалния чувал, а също да вземат надолу излишния багаж. Стратегията ми беше да олекотя максимално раницата и оттук-натам да имам вариант за спане на открито. На сутринта се сбогувах с габровци и поех напред. За разлика от предните дни, небето беше мрачно, обсипано с оловно-сиви облаци. Времето бе хладно, подухваше вятър. Преди Шипка заваля. Тъй като нямаше перспективи дъждът да спре, а и вече бях съвсем мокър, продължих по изронения асвалтов път към Бузлуджа без да спирам. След час – час и нещо подминах чинията. Шляпането мокър и премръзнал из калния път не ми беше особено приятно, но си давах сметка за големия късмет да изпреваря лошото време по високите места, слизайки към по-безопасната ниска част на Централна Стара Планина. По едно време, около час преди Българка, телефонът започна да звъни в раницата, но реших да не спирам и да не я отварям, че ако изобщо е останало нещо сухо вътре, да не се намокри. Дъждът продължаваше да се лее обилно. Предположих, че ме търси Росен, тъй като вече закъснявах за уговорката ни и ускорих крачка.
Чакаха ме във фургона, бяха наклали печката. При нормални обстоятелства бих си починал и продължил напред, но в това студено и мокро време нямаше сила, която да ме изкара навън. Надявах се времето скоро да се оправи, но прогнозите показваха друго – ниски температури, облаци и много дъжд. Не спря да вали през цялата нощ.
На сутринта мокрежът навън продължаваше без изгледи за промяна. Трябваше да реша какво да правя. Всичките ми планове и графици за по-бързо придвижване вече бяха отишли по дяволите. Колкото и да исках нямаше как да поддръжам темпото от последните дни. Да стоя и да чакам при такава неблагоприятна метеорологична прогноза също беше безсмислено. Трябваше да продължа.
Извадих от раницата абсолютно всичко и върнах само меха за вода, спалния чувал, сандалите, един чифт сухи дрехи, челник, телефон, портфейл, ролка лейкопласт и една-две вафли. Вместо шалте носех слънцезащитно фолио за предно стъкло на автомобил. Така теглото на целия ми багаж спадна до шест-седем килограма. Въпреки това, оттук та до края, раницата буквално късаше уморените ми рамене.
Сбогувахме се с момчетата и тръгнах към Кръстец. Въпреки калотията избрах по-пряката пътека пред асвалта – така или иначе напред ме очакваше много от същото. Подминах гарата. Стигайки до разклонението, при което единият вариант е слизане в обраслото с храсти дере, а другият – отклоняващия се вляво черен път по билото, поех по пътя. При преминаването ми през избуялите на места папрати, те изливаха върху мен цялата събрана в листенцата им вода, но това не ме притесняваше, защото дъждът пордължаваше да вали безспир и вече нямах сухо местенце по себе си. Новите ми водонепропускливи туристически обувки – целите в кал, отдавна бяха капитулирали пред влагата.
Нямах план, но вече усещах, че максимумът за деня ще е достигането до някое от местата за преспиване преди Хаинбоаз. Ски базата беше заключена. Малко по-надолу при Грамадлива също нямаше признаци на човешко присъствие. Стигнах до хижа Химик, която в онзи момент беше в ремонт, преобразявайки се в посока на днешния й хотелски облик. След настоятелното ми тропане по вратата на основната сграда, навън излезе около шестдесет и пет годишен мъж, който в първия момент с равен глас ми съобщи, че хижата не работи, но след като изслуша отчаяната ми молба да ми даде какъв да е подслон, размисли и ме поведе към отсрещната по-малка сграда. Отвори една стая с пет-шест легла, донесе ми и дърва за печката. Каза, че ще ми приготви нещо за ядене. Напалих кюмбето, свалих от себе си мокрите дрехи и ги наредих по рамките на леглата около печката да съхнат.
През не малка част от живота си съм живял сам и съм свикнал с това. Соловите ми преходи в планината за мен винаги са били нещо естествено и не по-малко приятно от тези с компания. Точно в онзи момент обаче се почувствах ужасно тъжен, уморен и самотен. Сякаш буца ми бе заседнала в гърлото, запари ми на очите и няколко горещи сълзи се стекоха по изпитото ми лице.
Чет Окт 08, 2020 12:14 pm
Светозар
Регистриран на: 03 Окт 2020 Мнения: 18 Местожителство: Стара Загора
Трета част
Забелязвали ли сте, че понякога пътешествениците (подобно на рибарите, които често послъгват за големината на уловената риба), проявяват известна склонност да украсяват приключенията си или да хиперболизират неволите, с които ги е срещнала съдбата? Минали тринадесет години. Кой ще помни дъжд ли е валял, слънце ли е пекло?
Денят е 06.08.2007. В цялата страна валят проливни дъждове. Над двеста и деветдесет литра на квадратен метър се изливат през последните денонощия над малкото лудогорско градче Цар Калоян, причинявайки скъсване на язовирните диги на намиращ се в близост водоем, вследствие на което градът е залят от двуметрова приливна вълна. Населеното място е опустошено. Осем души губят живота си.
Стотина километра на югозапад, обстановката по билото на Балкана е меко казано влажна. Дъждът нямаше никакво намерение да спира, така че, макар и с нежелание, облякох полуизсъхналите си дрехи, които само след няколко кратки минути пак щяха да са съвсем мокри, отбих се да благодаря на хижаря за човещината и зашляпах из мокрежа на изток. Изкатерих стръмния баир след прохода и продължих да вървя със стегната крачка по разкаляния черен път.
По онова време участъкът около заслон Бутора беше едно от местата на изток с повишен риск от изгубване. На опознавателния преход бяхме с едно момче, което, ако не греша, е дългогодишен потребител в планинарския форум. Виждали сме се тогава и може би още веднъж след това. Именно в този участък ни се случи нещо доста странно, което съм описал през две и осма в бележките си до някой, който търсеше информация за Пътеката на изток:
„След около два - три часа (или малко повече зависи от темпото) стигаш до един дъсчен навес – барака. След нея продължаваш по черния път, от който идваш. След около петстотин метра има отбивка вляво. Не след дълго стигаш една чешма и от нея продължаваш пак наляво, пада се изкачване, май имаше и табела. И малко след това как този моя спътник видя някаква стара табела, която се отклоняваше от пътя по който хубаво си вървяхме, а след табелата имаше и маркировка – стара, а после даже и съвсем прясна. Най-накрая следвайки тази измамна пътека се озовахме в голяма букова гора, в която на едно дърво имаша табелка "Историческо място" и малко след това маркировката изведнъж изчезна. След като не успяхме да я намерим, щурмувахме едни височини в източна посока, лутахме се известно време и когато намерихме пътеката се оказа, че сме подминали заслон Бутора. Знае ли някой какво му е историческото на това място? Аз търсих в интернет, но не успях да открия.
Без нови експерименти, след като стигнах до дъсчената барака, продължих напред. Завих при отклонението вляво, минах покрай чешмата и много скоро след това за пръв път се озовах до останките на заслона. С намирането на правилната посока след това нямах затруднения. Доколкото подразбрах от по-пресните пътеписи, през последните години пътеката към стръмния Буторски чукар е поизчистена и добре маркирана, така че при следващо преминаване, бих избрал този все още непознат за мен вариант.
Вървях доста дълго преди да стигна до Караиваново хорище. Мислех ако има възможност да си наклада вътре огън, за да се постопля, но в крайна сметка продължих без да спирам. Имах чувството, че отдавна трябваше да съм стигнал хижа Буковец, но докато най-накрая я зърна пред мен, сякаш бях вървял цяла вечност. Исках да стигна до Чумерна и прецених, че ще е по-добре да не спирам. С доста бавна крачка продължих нагоре по пътеката. Поклетият дъжд не само, че не преставаше, ами и вятърът се усили, допълнително затруднявайки мъчителното ми придвижване. Започна яко да ми писва и за да сваля малко напрежението изстрелях мощен залп крясъци към небето.
По едно време баирът поолекна и не след дълго се показа хижата. Освен хижаря там заварих Митко от Горна Оряховица – соло пътешественик към морето като мен. Запознахме се и решихме да продължим заедно на следващия ден. Бях скапан от умора. Взех горещ душ и си легнах.
На сутринта потеглихме рано – едва се бе развиделило. Не валеше. Хижарят ни инструктира за улеснение да следваме наскоро направените от него марки по корите на дърветата с формата на пеперуди. Видяхме ги скоро след като се спуснахме от върха. В сумрака на Темната гора ми се сториха някак зловещи, като акцент от декор във филм на ужасите.
Новият ми спътник бе завършил висше музикално образование със специалност „Оперно пеене“. За да разчупим малко тишината и монотонното темпо, му предложих да изпее нещо. Митко подкара някаква оперна ария – имаше хубав, чист, добре трениран глас. Изпълнението му определено вдигна настроението в иначе мрачната гора.
Някъде по това време започнах да усещам лека болка в коляното на здравия ми до момента ляв крак. Ето това вече беше лоша новина. Изнесъл основната тежест от прехода до момента, явно бе твърде претоварен и се готвеше да стачкува. Спусканията ми причиняваха болка и в двете колена.
Митко очевидно бе свикнал да върви по-бавно и влошаващото се състояние на краката ми долу-горе изравняваше темпото. Стигнахме до Агликина поляна, прекосихме прохода и след известно провиране между падналите върху пътеката дървета, достигнахме местността Изворите на Камчия. Наляхме си вода и седнахме на поляната за почивка. Нямам спомен как решихме продоволствения въпрос през този ден. Идеалният вариант беше да стигнем до Котел, но оставащият път не бе малко, а не вървяхме особено бързо.
Продължихме надолу. След около час завихме в правилната посока, избягвайки често допусканата грешка на улисаните от надолнището колеги, която ги отвежда в село Кипилово. Подминахме Делирадевата бука и по някое време излязохме от гората. Преди два месеца тук бе приключил опознавателния ми преход на околността. Под заплахата на наближаващата нощ и натежалото от мрачни облаци небе, с моят тогавашен спътник се спуснахме по пътя за село Нейково.
Започна да се свечерява. В далечината на североизток се виждаха височините преди Котел, но перспективата да продължим към този сложен и непознат участък по тъмно, ни накара да спрем и да установим встрани от пътя импровизиран бивак за през нощта.
Събуждането ми на сутринта бе съпроводено с инфарктен уплах. Бях пристегнал докрай връзката на чувала тип – мумия около лицето си и не виждах какво се случва наоколо. Сънят ми бе прекъснат от мощно грухтене, последвано от тропота на десетки копита, които буквално караха земята под мен да вибрира. Съдейки от всичко, което долавяха стресираните ми възприятия, цяло стадо диви прасета преускаше бясно на сантиметри от главата ми. Няколко дълги секунди след утихването на топордията не смеех ни да шавна, нито да си поема въздух. След като се размърдахме и излязохме от чувалите, от прасетата, слава Богу, нямаше и следа. Доста се посмяхме докато се приготвяхме за тръгване.
Както вече споменах, предстоящият участък до Котел бе единственият, по който не бях минавал. Продължихме по черния път до едно място, където имаше следа за завой на пътеката в посока североизток. Не помня дали това бе циментовата основа на липсващ метален желон или маркировка върху електрически стълб. Хванахме посоката и продължихме по нея, докато стигнахме до гора. В началото не открихме никакви ориентири, но след кратко разузнаване зърнахме червено-белите марки и продължихме напред. Не помня колко сме вървяли преди да стигнем до нещо като извънградска вилна зона, след която последва спускане към града.
Пицарията, дето я сънуват всички измъчени от бедното меню по Пътеката странници, я бях открил още при предното си идване и тя естествено бе първата ни и основна цел в града. Поръчахме си бира и по нещо за хапване. Не щеш ли, изведнъж пребледнях и разко ми прилоша, та се отправих на бегом към тоалетната, за да се издрайфам. Това ми помогна да се почувствам малко по-добре, но сигналът на протестиращия ми стомах определено ме изненада неприятно.
Време беше да потегляме напред, защото наближаваше обед, а искахме да стигнем до Върбишки проход. За разлика от първото ми преминаване оттук, когато бях заблуден от обърканите обяснения на един жител на крайния североизточен квартал, сега намерих верния път без никакво губене на време. Болката в краката ми постепенно се засилваше. Нямаше ситуации, при които сме се чудили накъде да поемем, но скоростта на придвижване определено беше ниска. При предния ми преход, когато бях сам и свеж, стигнах за един ден от Котел до Ришки проход, при все че имаше моменти на лутане и леки губения.
Може на някой да е интересно описанието, което съм изпратил на човека, интересуващ се от източния дял на Пътеката, за локацията на една чешма леко встрани от пътя, която ми показа един говедар при първото ми преминаване. Мястото е преди да се стигне до макадамовия път, който се вие по поречието на река Герила:
„Продължаваш по маркировката, след известно време стигаш до едно място с някаква малка постройка, има сковано нещо като нар за спане на едно дърво (или между две дървета не помня)... Оттам като продължиш по маркировката наблизо има няколко завойчета (серпентини) надолу и като ги минеш, вдясно от себе си ще видиш една малка обрасла с трева отбивка. Точно там, някъде на десет - петнадесет метра от мястото, където си, има чешма. Тя е първата от Котел насам.“
За въоръжения с GPS и добър трак турист няма тайни извори по Пътеката, но информацията за подобни скрити от погледа водни оазиси, е безценна за пътника, който, по своя воля или по неблагоприятно стечение на обстоятелствата, не може да разчита на умните машинки.
Когато пристигнахме на прохода вече се свечеряваше. Въпросът къде да разпънем спалните чували стоеше на дневен (нощен?) ред, но решихме първо да седнем в едно малко капанче от другата страна на пътя, което, сигурен съм, не бе променило облика си и на кота през последните тридесет години, може би с изключение на избелелия стар календар, изобразяващ разголена мацка до товарен камион, който датираше някъде от средата на 90-те.
Посрещна ни любезния възпълен кръчмар, който тъкмо се канеше да затваря, но за наш късмет ни покани да сядаме и освен задължителните бири ни предложи каквото се намираше за хапване. Разпита ни откъде идваме, накъде вървим. Стана въпрос къде мислим да нощуваме и като му отговорихме, че това тепърва ще го мислим, човекът веднага предложи да ни приюти в някакво малко стайче, където освен легло и завивки, можеше да ползваме и баня с топла вода. Спогледахме се с Митко, не вярвайки на късмета си и без да чакаме повторна покана, закимахме утвърдително с глави. Тъй като планирахме ранно тръгване, пожелахме да му платим веднага, но нашият благодетел твърдо отказа да приеме каквито и да е пари за нощувката.
Сигурен съм, че всеки КЕ приключенец е имал случай да се докосне до такива сгряващи сърцето жестове на човечност и доброта. С Митко даже и не подозирахме, че в предстоящите трудни моменти съдбата ни беше подготвила срещи и с други прекрасни спасители.
Пет Окт 09, 2020 6:55 pm
Dimov
Регистриран на: 22 Дек 2017 Мнения: 336
Страхотни разкази! Благодаря за труда да ги споделиш! Чакам и следващия епизод.
Пет Окт 09, 2020 7:38 pm
Светозар
Регистриран на: 03 Окт 2020 Мнения: 18 Местожителство: Стара Загора
Четвърта част
Как се случва така, че почти всеки КЕ-приключенец, в някакъв етап от дългото си пътуване получава помощ, дошла сякаш свише? Дали ще е намерената химикалка в гората, точно когато си мислиш, че може да ти потрябва или схлупения фургон със светещо прозорче някъде в тъмата преди Мургаш, няма значение. Наскоро се запознах с един човек, с който бързо се сприятелихме. Заговорихме се за книги и той ми препоръча „Холографската вселена“ на Майкъл Талбот. Със сигурност не е четиво за всеки вкус, но авторът на достъпен език обяснява основите принципи на т.нар. холографски модел на света, който разкрива много от възможните отговори на въпросите, вълнуващи философски настроените натури.
Събуждането и тръгването рано сутрин от ден на ден ставаше все по-трудно. Алармата звънна малко преди шест, оправихме се набързо и потеглихме. Предстоеше „Ужасът на Риш“.
Трябва да призная, че доскоро смятах това нарицателно за силно преувеличено, но през последните дни прегледах снимки от по-късни пътеписи и всичко ми се изясни. През две и седма преминах оттам два пъти. Първия път за седем - осем часа, а вторият – може би за единадесет - дванадесет. По онова време единственият сравнително проблемен (и то не откъм маркировка) участък започваше недалеч след горското стопанство със стръмното кратко изкачване вляво от едно дърво, под което имаше маса и пейка. След изкачването обраслата в трънливи растения пътека продължаваше на дясно и не след дълго започваше най-тегавият участък вляво и нагоре сред доста паднали дървета и дебел килим от изсъхнала шума. Това цялото се минаваше за час, айде ако вървиш бавно да са два. Може някъде до прохода да е имало две-три паднали дървета и някоя папратова полянка. Всичко останало до прохода беше пътека – мечта! Маркировката почти навсякъде бе идеална, само да внимаваш.
Преди горското стопанство имаше няколко доста стръмни спускания. Всяка крачка надолу вече ми причиняваше жестока болка. Търсейки начин как да облекча страданията си установих, че ако се спускам вървейки заднешком, колената не се натоварват и не ме болят. Друг въпрос е колко удобно и бързо е придвижването по този доста необичаен начин. Още след Котел бях събул туристическите обувки и не ги ползвах до края на прехода, тъй като не можех да ги обуя заради възпалени сухожилия.
Тук някъде трябва да вметна, че в моя нов спътник имаше нещо, което малко ме дразнеше. Много често питаше колко остава до това или до онова място напред по пътеката. Но не бе това проблемът... Отвреме - навреме Митко проявяваше склонност да дудне и да мрънка. Например (не твърдя че е имало абсолютно същия диалог помежду ни): „Колко още имаме до Ришкия?“. Аз: „Има още доста.“ След половин час пак: „Колко има до Ришкия?“ Аз: „Сигурно някъде два часа“. Минават два часа и той пак: „Айде бе, кво стана с тоя проход, нали каза, че след два часа!?“
Бях минавал оттам само веднъж преди това, но сам, в несравнимо по-добро физическо състояние и темпо на придвижване. Окъде да знам колко остава! Той беше уморен, а аз, освен че също бях уморен, страдах буквално при всяка крачка.
Забравил съм къде точно се случи, но след едно подобно примрънкване, много му се разкрещях. Той също ми викна. Скарахме се.
След прохода продължихме по маркировката, подминахме заслона на Хазим, вървяхме още известно време в гората и излязохме в открития участък преди с. Рупча. Вече се здрачаваше. Отклонявайки се от пътеката, тръгнахме по най-пряката траектория към селото. Там някъде се наложи да преодоляваме една доста странна релефна форма – нещо като естествена огромна бразда с дълбочина три - четири метра, но поради много стръмните й брегове обикаляхме известно време докато намерим място, откъдето да преминем. През това време се стъмни. На мен не ми беше останала капчица сила. Селото все още бе далеч. Стигнахме до едни големи дървета и разпънахме чувалите. Не си проговорихме.
През тази нощ ме болеше толкова много, че може би за пръв път ми мина през ума възможността да не успея да стигна до края. Не че щях да се откажа. Притеснявах се, че в един момент краката ми съвсем ще блокират и изобщо няма да мога да ги движа. Морето бе твърде далеч, за да продължа, влачейки се по корем.
Почти не спах. След обездвижването през нощта, на зазоряване краката ме боляха още повече. Едва изпълзях от чувала. Предложих на Митко да продължи сам. Вече вървях доста по-бавно, а напред нямаше проблем с маркировката. Нито аз имах нужда от него – нито той от мен. Щеше ми се да се разделим и да продължа както и докъдето мога, но той отказа.
Стигнахме до селото и докато вървяхме по празните улици, Митко ми каза: „Абе, искаш ли да пиеш един Аулин?“. Не знаех какво е, ама като ми разясни, че помага при болки веднага го взех. След не повече от десетина минути бялото прахче притъпи всички усещания в измъчените ми нозе. Еее, това е друга работа. Продължихме напред с доста по-бодра крачка. Действието на Аулина продължи около два часа. После болката неумолимо се завърна. Митко носеше две или три прахчета. Изпих ги всичките.
През това време преминахме през попътните села, без да се случи нещо кой знае колко интересно. Спирахме тук-там за по бира или безалкохолно. Междувременно напрежението помежду ни се беше разсеяло.
Напредвахме сравнително бавно, но без да правим дълги почивки. Често си представях какъв огромен кеф изпитват колегите – колоездачи, които са стигнали дотук. Подминахме с. Добра поляна, пресякохме с. Средна Махала и стигайки до с. Топчийско се отбихме до магазина в центъра. С окаяната са визия събрахме доста любопитни погледи от млади и стари.
Продължихме към с. Сини рид. Приближавайки селото решихме да акостираме в селската кръчма. После щяхме да мислим за спането. Поръчахме бира и пържени картофки и седнахме отвън. От съседната маса ни заговори местен жител.
Тук е мястото да направя едно уточнение: Този нов герой в нашия разказ абсолютно заслужава да бъде представен на читателя и целия свят с истинската си самоличност. Само че, ако избера този вариант, ще се наложи да спестя един твърде комичен епизод от вечерта. Ето защо, въпреки че отлично помня името на човека, ще му измисля друго име. Ще променя и част от данните, които могат да разкрият самоличността му.
„Здравейте, младежи! Накъде пътувате? Към морето!? А откъде идвате? Вай, вай, чак от другия край на България? Браво на вас! Да се запознаем... Аз съм бай Али!“.
Бай Али бе около шестдесет годишен съсухрен селски човечец. Очевидно много му се говореше. Скоро щеше да се мръкне и бай Али се сети да зададе резонния въпрос къде ще спим. Казахме му че си носим спални чували и ще се намерим място някъде в края на селото. Човекът очевидно не разбра изцяло какво му отговорихме и зададе някакъв уточняващ въпрос. Като загря, че смятаме да спим навън под небето, каза: „Сакън, не може тъй! Ще дойдете да спите вкъщи. Аз съм беден човек и живея скромно, но заповядайте, ще ми окажете чест, добре сте дошли!“.
Ние измънкахме нещо, но бай Али беше много настоятелен. От една страна ни се струваше малко странно да спим в дома на този непознат човек. От друга, почувствахме че не е редно да пренебрегнем подобна сърдечна покана. Освен това, спането под покрив и на легло, беше друга бира, всравнение с нощувките в чувала под откритото небе. Изпихме бирите и тръгнахме след нашия домакин.
Бай Али живееше в малка кирпичена къща някъде в края на селото. Влязохме в подредено дворче. Къщата имаше нещо като приземен етаж, вероятно служещ за склад. До основния етаж водеха няколко дървени стъпала. Влязохме в стая, на която, както при повечето стари селски къщи, бе отределно общо предназначение като всекидневна, кухня и спалня едновременно. Личеше, че опушените от дима на печката стени, са били варосвани за последно преди години. Самата печка бе от онези, големите и масивни – служещи и за готвене, и за отопление. Скромната покъщнина се допълваше от скрин, телевизор, видео, едно по-широко и едно по-тясно легло с метални рамки. Неочаквано в стаята се втурна хлапе на осем - девет години и започна да ни измерва от главата до петите с нескрито любопитство. Бай Али го сгълча, а на нас разказа, че в момента живеят двамата с внука си. Преди няколко месеца родителите му тръгнали на гурбет.
Човекът буквално грееше от радост, затова че сме приели поканата му. Веднага извади каквото имаше за почерпка. Според турския табиет седнахме на земята, а чашките и мезетата стояха върху трикрака дървена масичка. Поговорихме си доста за това и онова. По едно време изпрати малкия да си ляга в другата стая. Малко по-късно някак тържествено стана, пусна телевизора, измъкна от някъде видеокасета, постави я във видеото и на екрана започна ... филм за възрастни. Очевидно в знак на най-висше благоразположение и гостоприемство, нашият любезен домакин бе решил да ни зарадва по този доста нестандартен начин. Напуши ни на смях, но продължихме мохабета сякаш нищо не е станало. Така де, който никога не е гледал такива филми, нека пръв хвърли камък!
По някое време успяхме да убедим бай Али, че добре сме се наяли и напили и че е време да заспиваме, за да съберем сили за утрешния ден. Той си легна на по-тясното легло, а ние с Митко - на по-широкото. Провисналата пружина създаваше помежду ни една, така да се каже, особена близост. Бай Али захърка тихичко на секундата. Аз трябва да съм заспал малко след това.
На сутринта станахме преди шест и тръгнахме без да се бавим. Надявахме се да се довлачим до Емона преди залез слънце. Ходихме, ходихме и по някое време влязохме в с.Козично. Приседнахме за кратка почивка край един плет. Наблизо грухтяха няколко едри полу-диви прасета.
Прекосихме селото, доста повървяхме в жегата и най-накрая стигнахме до кулата. Там си дадохме едночасова почивка. Аулинът бе изчерпан, краката продължаваха яката да ме болят, но фактът, че сме толкова близо, ми даваше нови сили. Може би е уместно да уточня, че нито в този заключителен етап от Старопланинското ни приключение, нито където и да е преди това, се бе случвало да ползваме начин на придвижване, различен от собствения ход на многострадалните си нозе.
Спуснахме се надолу към с. Плазовец. Следваха още асвалт, левият завой към черен път и доста ходене, докато стигнахме до голямото заведение на Поморийски проход, което по онова време май не работеше.
Продължихме в северна посока по натовареното шосе с възможното най-бързо темпо. Както мнозина преди мен са споделяли, придвижването в този участък действително е меко казано изнервящо. Най – накрая стигнахме до дългоочакваната отбивка вдясно и се проснахме под едно близко дърво. Стана ми едно хубаво, отдъхнах си. Говорим си с Митко: „Брей, голям зор беше, ама почти свърши“. В такова блажено разположение на духа поехме по оставащите последни километри до село Емона. Трябва да е било около седем вечерта.
Идея си нямах как продължава пътеката след асвалта. Вероятно в духа на пожелателното мислене съм си представял плавно едночасово спускане до морския фар. Затова и не след дълго с известна изненада установих, че напред следва изкачване, а от фара няма и следа.
След по-малко от час, изведнъж, сякаш изневиделица, небето притъмня. Задуха силен вятър, присветнаха светкавици, чу се силен гръм. Започнаха да пръскат ситни капки дъжд. Забравили болка и умора с Митко забързахме напред. Имах чувството, че всеки миг небето ще се разтвори и ще ни удави. В бързината изритах силно някакъв едър камък по пътеката. Причерня ми от болка. Изревах като ранено животно. Светкавиците присвяткваха все по-често и по-наблизо. Нямаше време за губене, трябваше да спасяваме кожите. Наоколо притъмня, не виждах добре къде стъпвам и ритането на камънаци по пътеката се повтори многократно. Загубих представа за време и пространство. В онзи момент буквално загубих разсъдъка си и докато продължавах да се движа напред, колкото ми позволяваха силите, закрещях с цяло гърло.
Не беше честно!!! През какво не минах, за да стигна дотук, та трябваше накрая да изтърпя и това! Бях адски разгневен. Митко мълчеше тактично, оставяйки ме да изкарам навън обладалия ме ураган от негативни емоции.
Незнам колко продължи тази лудост. Проливен дъжд така и не заваля, вятърът утихна, а тъмните облаци започнаха да се разсейват. Въпреки това продължихме да вървим с възможната най-бърза крачка. Сякаш след цяла вечност пред очите ни се изправиха селото, фарът и морската шир. Докато стигнем до първите къщи вече се бе стъмнило.
Съвсем в началото, вляво от пътя видяхме някаква временна постройка със светещ прозорец. Вратата бе открехната и похлопахме отвън. Показа се мъж на около четиридесет. Беше работник от строителна бригада, която изграждаше поредната тузарска вила в селото. Помолихме го да ни налее вода. Той ни поогледа и каза: „Вие да не сте от онези, дето преминават цялата Стара Планина, за да стигнат дотук? Сигурно нямате къде да спите... Влизайте! Колегите са в отпуск за няколко дни. Има място, можете да останете при мен.“
Името на този пореден наш спасител съм забравил. Човекът извади ракия и лимонада, наряза салата и започна да ни пържи кюфтета за вечеря. Не помня за какво друго сме говорили, но домакинът ни определено блесна със знания на тема: „Производство на високо-алкохолни напитки в домашни условия.“
Легнахме си късно, но това не ни притесняваше. Нямаше да бързаме със събуждането. Станахме към девет. Приготвихме се за тръгване. Изказвайки милион благодарности, оставихме на човека по двадесетина лева. Не искаше да ги приеме, но някак се разбрахме.
Отправихме се към последните един - два километра до морския бряг. От преумората и ритането на камъните снощи глезените ми се бяха подули като плондери. Подпирайки се внимателно с двете щеки, пристъпвах като човек, който прохожда за пръв път след тежка ортопедична травма.
Приближавахме бавно. Мислите, емоциите и страстите бяха изчезнали. Обвзе ме особено състояние на дълбоко осъзнаване, спокойствие, тишина и празнота.
Като стигнахме до брега ми стана ясно, че няма как да сляза до водата. Беше твърде стръмно. Изчаках Митко да се порадва на морето облизо и бавно се отправихме към кръчмата, където пихме по бира.
Допускам, че в края на разказа някои читатели с право ще запитат: „Добре, ама каква е тая „изповед“ в заглавието?“. Дойдохме си на думата. Както писах в началото, преходът започна от вр. Ком в следобедните часове на 27-ми Юли и завърши с достигането до морския бряг на 13-ти Август сутринта. Технически погледнато това са си седемнадесет дни. Аз обаче, като стане въпрос за колко съм го преминал, обикновено леко послъгвам, отговаряйки: „За петнайсет“, „За шестнайсет“ или „За петнайсет-шеснайсет“, според зависи. Не съм свалял бройката на дните по-надолу, честна дума!
Финална сцена
Прилегнали сме с Митко до един плет в края селото, встрани от пътя за Иракли. Мръсни, изпосталяли, брадясали... Абе с две думи жалка картинка. Лежим си и чакаме някой да ни качи на стоп. През последните два - три часа са минали едва две коли, чиито шофьори ни поглеждат с неподправено изумление и бързо извръщат поглед към пътя напред.
По едно време откъм селото се чува мощен рев на двигатели и след малко пред нас, без даже да сме стопирали, заковава спирачки кортеж от пет - шест джипки. Бяха от онези сафари джипове, които развеждат чуждестранните туристи из по-дивите кътчета в близост до морския бряг. Шофьорът на първата машина от колоната ни огледа за няколко секунди, сякаш преценяше нещо, и ни подвикна: „Пичове, за къде сте?“. „За Иракли“, отговаряме. „ОК, качвайте се!“.
През това време чужденците са ни зяпнали, сякаш сме редки екземпляри в зоопарк. Аха – аха да извадят фотоапаратите и да ни наснимат. Надигнахме се, но виждаме, че джипките са пълни догоре. „Къде да се качим?“. „На последния джип. Отгоре“. Сложихме раниците на гърба и се приближихме към последния джип от колоната. Отгоре?!? На задницата на автомобила имаше тясна стълбичка, по която да се качим на тавана, а на самия таван имаше фабрично монтирани алуминиеви тръби за закрепване на багаж. Още не си бяхме седнали на дупетата и кортежът потегли с мръсна газ. Спогледахме се с Митко, невярвайки, че това се случва наистина. Вкопчих се в челната тръба с две ръце. По завоите краката ни буквално хвърчаха наляво-надясно. Движехме се с петдесет - шестдесет километра в час, което, предвид криволичещия път и нашите нестандартни пътнически места, ми докара прединфарктно сърцебиене и рязко покачване на адреналина.
Стигнахме до Иракли за нула време. Докато бавно се изсулвах надолу от тавана на джипа си мислех: „Главният сценарист на тая КЕ авантюра се оказа голям майтапчия“. В този миг в главата ми отекна свръхестествен глас с Врачански акцент: „Това беше всичко, Тропчовци. Аре чупката и идете да се изкъпете, че смърдите на пор!“
Последната промяна е направена от Светозар на Пон Окт 12, 2020 5:41 am; мнението е било променяно общо 1 път
Нед Окт 11, 2020 3:12 am
Светозар
Регистриран на: 03 Окт 2020 Мнения: 18 Местожителство: Стара Загора
@ Tito @ Dimov,
Благодаря и аз хубавите думи. За мен е удоволствие
Регистриран на: 18 Юни 2010 Мнения: 93 Местожителство: планета Земя
Живота е интересно и необяснимо нещо...
От толкова много време не бях прескачал в този форум и ето, че нещо ме сръгна да надникна в любимата ми КЕ графичка. А там все по-рядко за наше време някой си Светлозар се грабнал и качил прилично обемен разказ за Пътеката. Разказвача освен, че пише увлекателно се оказва и градки... Кой ли може да е това, дали случайно не се познайваме ?! То градчето ни не е голямо, но пък и за малко не се класира.. както и да е пътеписа е интересен, чете се лесно, и кой-къде няма значение. В последствие обаче, с напредване на историята разбирам, че автора си имал взимане-даване с планински велосипеди, а когато сподели за х.Узана и Габровската група начело с бай Пешо трябваше веднага да си отворя една бира в името на случайните неща в този необясним живот...
Зарко, приключението и разказа ти са повече от страхотни! А факта, че описваш събития случили се преди 13 години с толкова подробности и детайли е мама-мия, добавя липсващата подправка към ястието наречено КомЕмине!
Още веднъж огромно благодарско за доставеното удовослтвие и най-вече, че въпреки времето когато телефоните имат камера с интернет ти си решил да споделиш житие § битие от Пътеката...
... Вместо шалте носех слънцезащитно фолио за предно стъкло на автомобил...
т'ва няма начин да не е било идея на Кръстникъ
то май и Ванката такова ползваше, като се замисля
Вто Дек 08, 2020 3:03 pm
Светозар
Регистриран на: 03 Окт 2020 Мнения: 18 Местожителство: Стара Загора
Няма случайни неща в тоя живот, Ванка, в т.ч. и твоята неслучайна роля да размърдаш тая заспала тема като почешеш писателското ми его, дето беше почнало да страда от липса на внимание
Скоро питах Марто дали има някакви твои координати, но се оказа че няма, а и ти като мен май не си падаш много по популярните социални мрежи.
За въпросните мемоари какво да кажа... сам изненадах себе си, ама като те затворят за две седмици вкъщи с жената и децата и такива неща излизат.
Иначе догодина, живот и здраве, ще се пускам и аз в тарапаната по Пътечката, но този път с колелото. Ако въобще стигне до КЕ с колело, обикновено човек най-много веднъж прави тая изумителна глупост да мъкне колело по Купени, Кръсци, Костенурки.. Е те и аз съм решил така да го мъча, мъжката.
Скоро се връщах към твоя пътепис да попия малко ноухау за общата подготовка и за слизането по второто източно въже на Купена. Припомних си енигматичната ти бележка, че най-големия ... зор продължава след това
Пращам ти телефона си с лично съобщение. Ако имаш път насам и остане време ще се радвам да се видим!
@kibik
Прав си Той ме беше подучил за тая оптимизация.
Вто Дек 08, 2020 4:36 pm
boris_borisov
Регистриран на: 23 Ное 2010 Мнения: 636
Почти съм сигурен, че някога, преди 11-12 години, съм имал кореспонденция с един Светозар, вероятно и телефонния му номер съм записал някъде и дори е възможно да съм му се обаждал през лятото на 2010-та, когато се чувствах безпомощен накъде да хвана, когато загубих маркировката след Сини рид и газих безпомощно високи треволяци с болните си два крака...
А обясненията за пътя около Бутора на 100% съм сигурен, че вече съм ги чел някъде, и то неведнъж!
А сега и cholla напомни за себе си, леле, колко одъртяхме, колеги, и спомени, спомени нахлуват...
Вто Фев 23, 2021 1:34 am
Светозар
Регистриран на: 03 Окт 2020 Мнения: 18 Местожителство: Стара Загора
Бях забравил, че някога сме се чували с теб, но наскоро разглеждах МТБ форума и от разказа ти там се сетих за случая. Малко в твой стил се налага да те поправя. Когато ми звънна бедстваше някъде в мъглата в близост до Жълтец и се чудеше лятната ли маркировка да хващаш или зимната Идея си нямах къде точно се намираш и какъв съвет да ти дам, освен че е най-разумно да следваш коловете.
Преди да си припомня тази история, още някъде през Септември миналата година, ти писах едно лично в МТБ форума и ти се представих като да не сме се срещали никога. Ти вероятно не влизаш с акаунта си и може би затова още нямам отговор. Интересуваше ме ако евентуално имаш някакви записки за проблемни участъци да ми ги пратиш, обаче впоследствие промених концепцията за прехода, така че питането не е актуално.
Ако през следващите месеци се качваш горе с колелото се обади. Имам ли възможност ще се радвам да покараме
Сря Фев 24, 2021 1:46 pm
boris_borisov
Регистриран на: 23 Ное 2010 Мнения: 636
Мдааа, сега си спомням, че и покрай Жълтец ти звънях Брей, какви славни времена бяха, няма навигации, картите стари, маркировка я има, я не, информация почти никъде, водим се от дивните разкази на някой, минавал преди години... Емоции, страх... Липсва ми младостта
Ама после след Сини рид пак ти звънях, със сигурност, проверих архивите от тогава
В мтб форума действително не съм влизал не помня откога, а съобщенията оттам ми идваха на поща, която вече не ползвам... Съжалявам!
През следващите месеци... не знам какво ще правя. Ама към края на юли мисля да се качвам на Ком и да тръгвам към морето
Сря Фев 24, 2021 2:13 pm
ray
Регистриран на: 10 Авг 2016 Мнения: 1681
Боре, за всичко с изключение на одъртяването си 6+... Моля без такива глупости за да не те каня на дуел с надпиване, че нямаш шансове.
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
). Няма скучен преход по Пътеката. Ще видите, че и моят си го биваше.
