Пускам един пътепис за маршрута Е8, който осъществих пешеходно + велосипедно края на миналото лято и началото на есента. Като цяло ми е първия такъв и колкото го сглобя толкова Казвам се Андрей и обикалям доста планините, по-голяма част с колелото. 2019-а с приятели направихме Ком-Емине вело и съответно веднага ми се загнезди идеята да направя всички Е-та (полезните ). А зачекне ли ме такава идея, става малко като с оная картинка, на която мозъка ти : „Ти спиш ли?....“ и сън не ме лови. То така и обиколих 100-те обекта на България и покатерих 39-те първенци на планините в Родината Съответно тази или другата година ако всичко е ок и Е4 предстои..
Сега за Е8.., които поради неочаквани и актуални за света причини стана малко 7/8 + 1/8. Цялото лято на 2020-а, къде поради времето, къде поради ангажименти и липса на авер/и (не съм фен на самостоятелните преходи, особено пък многодневни) не успях да тръгна. И баш като го виждах да остане за 2021-а се отвори едно прекрасно време края на август, че чак до средата на септември и един приятел- Ангел (Ачо) му дойде музата за каране. Аз плана по дни си го бях направил и само ми трябваше хубаво време и старт. Идеята ми беше два дена пеша в Рила-от Боровец до Белмекен с нощувка на хижа Мусала или заслон Ледено езеро (не ми се буташе колело по върховете). На Белмекен да ми донесе някой велосипеда и до Мезек на него за 6 дена. Ачо не искаше да ходи пеша и се разбрахме сам да мина Рила и той с двете колела да дойде на язовира. Ще го докара негов приятел. Решихме на 5ти септември (събота) да тръгна и неделя следобед да се чакаме на Белмекен и да направим спускане до Юндола, където да спим. Всичко добре, докато в петъка Ачо не ми заявява, че е с температура и гърлобол и айде сега съмненията за Ковид. Съответно и дали изобщо ще се тръгва. Така в чуденка замина съботата. Идеята беше до следващата събота – 12 септември да сме на Мезек и да имаме неделята за резервен ден и прибиране до София. Така резервния ден изгоря предварително. Ако трябваше да тръгвам пеша моментът беше неделя (6ти) сутринта, но авера още се чудеше. Вече беше по-добре-оказа се настинка само. И след много мислене решихме следобед да тръгваме заедно с колата и натоварените колелата директно за Белмекен, както беше по плана и да прескоча пешеходната част. Моята подредена натура имаше вътрешен сблъсък с това, че няма да е цялото както трябва подред, но си казах че така е писано и трябва да се случи...и така почнаха 7/8 от маршрута...Едната осма се осъществи октомври с брат ми.
Ден 0 – 6ти септември 2020 г (Белмекен-Юндола) 18 км 160м + денивелация. Отрицателната не съм я гледал, предвид, че с колелата не ни бъркаше много.
Преди обед стегнах раницата. След Ком-Емине имах вече опит, какво ми трябва и какво не и общо взето от нещата, които взех се използваха всичките (яке за вятър,2 чифта къси панталони, клин и дълга термоблуза,3 чифта чорапи,2 чифта бельо,2 памперса за каране,2 бързосъхнещи тениски за каране,1 памучна за вечерите, лекарства, резервни части,тоалетка, кърпа микрофибър, сандали, ядки сурови-около 700 гр и 10ина енергийни бара, слънчеви очила, слънцезащитно масло, зарядно за телефон, бъф, каска и кецове за каране) . Раницата беше около 6.5-7 кг. На нея имах и едно шише 500 мл с вода и едно бидонче 750 мл на колелото. Напълно достатъчни ми бяха за Родопите-вода имаше на доста места. Колелото ми е 11 кг, което тук май няма голямо значение, предвид че носенето и бутането е нищожно сравнение с Е3. Ориентирането ставаше с телефон и Оруксмапс с Бгмаунтийн карта. В телефона има и списък с местата за спане. До Пампорово бях запазил нощувките, последните 2 или 3 щяхме да решаваме в движение как да са.
И така към 13.30 се натоварихме с колелата в колата на приятел на Ачо и отпрашихме за Белмекен. Реално по-хубавия път до там си е през Юндола, но за да не минаваме 2 пъти през едно и също място ги накарах да се качим през Чаира. Малко ме прокълнаха заради много завои, тесния път и 3-4 малки места с доста разбито, но като цяло си беше ок. Спряхме до една база близо до националната спортна такава. Сглобихме колелата, повъртяхме се малко по стената и газ надолу.
Общо взето не спирахме никъде, само за вода и за по-малко от час бяхме на Юндола. Резервирахме стая в Учебна база УОГС „Г.Аврамов“-чисто, спретнато и не много скъпо. Отидохме да вечеряме в комплекс Андела, понеже е било тествано преди от Ачо и неговия приятел. Вкусно беше.
Ден 1 – 7ми септември 2020 г (Юндола-Каратепе) 52 км 1300м+ денивелация
Станахме към 8.30. Закусвахме в хотела. Към 9.30 оставихме момчето, което ни докара с колата да се разхожда из района и по асфалта се засилихме към Аврамово и там вече да хващаме коларските пътища. Времето, както и всички останали дни беше чудесно. Бавно славно напредвахме по така известното родопско равно. Пътищата бяха доста песъчливи и тук таме имаше леко дрифтиране
Тази отсечка до Каратепе ми беше позната, понеже есента на 2019 с приятел я минахме, пак с нощувка на Каратепе и на другия ден през Сютките до Велинград. Така че навигацията се ползваше рядко. А и като бивш ориентировач помнех много детайли.
Към 12.00 бяхме на заслон Велийца, където приятели на Ачо точно довършваха интериора на постройката. Поздравления за труда им (ако не се лъжа са от Байкария и от Варвара, които и поддържат велопътеките в района).Мястото е чудесно за пренощуване. Поседяхме половин час на раздумка и се понесохме пак. Следващата ми цел за почивка беше една голяма поляна с група дървета в средата, където бяхме спирали и 2019а. Хубава гледка имаше наоколо. Минаваме през и покрай някоя и друга махала и селце и към 14.00 сме на споменатата поляна.
Айде и тук 30ина минути почивка. След което 2-3 по-стръмни баира и около 17.00 сме къщата за гости Каратепе. Като цяло всички дни си тръгвахме нормално сутрин 8-9 часа и до максимум 18-18,30 стигахме дестинацията си. Карахме с нормално темпо. Даже си говорихме, че с малко повече напрягане може да се спечели още 10-15% от дневното разстояние и генерално да се съкрати един ден. Общо взето аз припирах колегата да бързаме, че все няма да стигнем навреме и прочее...а нещата все се случваха от добре по-добре. Имах лош спомен от някои дни от Ком-Емине, където поради изчакване на съкомеминейците позамръквахме и се притеснявах за сега. Но Ачо си караше много, така че всичко точно (само дето го тормозех, а той айляк чиляк ...сори Ачка).
Много мили и любезни собственици иначе. Спомниха се за мен,че съм им гостувал предишната година. Понеже като цяло къщата е на самоизхранване и 2019 мъкнахме с нас ядене, което доста ни тежеше. Обаче тогава се разбрахме със собствениците, че ако сме с колела и идваме пак, да им казваме и те ще ни приготвят и вечеря и закуска. Както и стана-скари, салати, омлети, домашна ракийка, бира,мекици...Идилия. Така че ако сте с или без колела по Е8 им казвайте, че ще се нуждаете от изхранване и всичко ще е ок. Даже ни разказваха, че при тях е дремнал Боби Йорданов, когато е правил велоносния си рекорд по Е8 (2 дена и около 5 часа).
Ден 2 – 8ми септември 2020г. (Каратепе-х.Тешел) 64 км 1100м+ денивелация
Ставаме, закусваме и към 8.30 тръгваме на път. Пореден слънчев ден. Почваме изкачване до едни кошари в местност Кръстовете. Пак по хубави черни пътища и карането си върви лесно. Там тъкмо изкарваха кравите и едно куче се напери, но пастира бързо го прибра.
Честно да си кажа кучетата бяха най-големия ми страх за маршрута. По принцип не обичам пастирските, а пък в Родопите, с многото стада направо не знаех как ще е. Разглеждах какво ли не като уреди срещу тях, но не си купих нищо. Реших, че има ли зор на място ще се импровизира + че и имахме и колела-все пак нещо като щит. В крайна сметка и за мое учудване освен това залайване тук имаше само едно напрежение на следващия ден и нищо повече. Късмет
След кошарите следва дълго спускане към Голям Беглик. Там щяхме да се отклоним надясно от маршрута, за да отидем до местност Чатъма, понеже там на почивка бяха кумците на Ачо и да ги видим за малко (около 1.5 км в посока е отклонението).Беше към 10.30.
Малко, малко.. отиде 13.00 часа. Понеже и двамата сме обикаляли язовира решихме да изтарикатлеем и наехме лодка да ни закара до противоположния му край. Хем спестихме 10 км, хем и разнообразие в преминаването Излезе ни по 10 лв и много весели емоции.
Спуснахме асфалта до Широка поляна. Принципно маркировката на Е8 не е по пътя, но от разкази знам, че е доста обрасло до Широка поляна и затова се спуснахме по шосето. После обиколно на язовира и се свързахме отново на марката.
След края на язовира започна дълго спускане по река Катранджи дере. Много каменист и друслив път. По някое време направихме почивка, точно преди да се отделим вдясно към хижа Орфей. Почна с изкачване в началото по черен път със серпентини. Тук ни задминаха двама чужденци с мотори, тръгнали на разходка из Родопите. Минахме през няколко кошари и излязохме на полянка точно над хижа Орфей.
Имахме опция да продължим по черния път по-обиколно надолу или да спуснем пътеката точно над хижата, което и решихме. И тук съдбата ни събра с един голям кангал. Това ,за което си ‚мечтаех‘ в този преход. Хвърляше се към нас озъбен. Сложихме колелетата пред нас и леко давахме надолу по пътеката, но то идваше по нас. Ачо го ругаеше, навеждахме се уж да вземем камъни или нещо. То се дърпаше леко назад и пак идваше. Така няколко пъти и в един момент реши да си остане назад. Отдъхнах поне аз и дай надолу. Около 17.00 бяхме на хижата.
Напълнихме малко вода. Поговорихме си малко с хижаря. Носихме му поздрави от Каратепе. Познаваха се двамата стопани. Разказа ни истории от Камбоджа. Бил военен там. Каза и за тези кангали горе, че били 9 и зли. Нападали туристи и местни, та се наложило пастира да ги намали като бройка към днешно време. За щастие само един видяхме.
Понесохме се към резерват Кастракли и по дерето се спуснахме до крайната цел-хижа Тешел. Този ден ще го запомня с тези 3 дълги спускания по дерета- към Беглика, след Широка поляна и това през резервата.
Някога в резервата е имало асфалтова пътека от край до край. Сега на много места има срутвания, но се минава. Много приятен път като цяло и завършек на карането.
В 18.15 бяхме на хижата. Много чисто и хубаво място. С голям избор в менюто. Изпрахме се, изкъпахме и вечеряхме. Измихме и колелата.
Остатъците не се изхвърляха. Всяка вечер идвал гост на който се давали
Ден 3 – 9ти септември 2020г. (х.Тешел-Пампорово) 62 км 2000м + денивелация
Предстоеше ден с доста денивелация и уж да станем по-рано и тръгнем, пак си стана 8.30. Няма да казвам кой даваше зор Хапнахме пържени филии и старт по асфалта и после отклонение по Чаир дере. Оригиналния маршрут е през Триград, но решихме да минем по дерето. Даже се чудехме дали още по-напряко да не се качим - по Тенес дере, но благодарение на vaskoo и неговия бърз отговор тук във форума се отказахме и с право. Било много обрасло.
И така тръгнахме по асфалта. Беше доста хладно сутринта в ждрелото. Като се позагряхме и излязохме на черния път в Чаир дере стана по-добре. То и слънцето се показа.
Леко полеко се изкачихме до хижа Чаирски езера към 11.00. Беше затворено. Починахме малко. Заредихме вода и продължихме нагоре. Редуваха се горички, поляни, чешми и по обиколен черен път стигнахме до село Мугла.
Почнахме да изкачваме над селото към местност Касъка. Там спряхме за 30ина мин почивка до една чешма с пейки. Беше около 13.30.
Починахме добре и продължихме нагоре, като се откриваха все повече и повече гледки
Стигнахме до така наречения Панорамен път, който по родопско равно щеше да ни закара до Пампорово.
Точно този път си го представях едва ли не като спокойно лежерно каране, а се оказа точно най-тегавия момент от цялото ни пътешествие. Не че беше много труден. По-скоро много каменист, с много качвания и спускания и много дълъг. Остави усещането за монотонност и натовари малко психически нещата. Общо взето карахме накрая колкото да стигнем до хотела. Малко като без наслада. Е просветна ни като минахме асфалта на Смолян-Стойките и се откриха гледките на пистите.
В 18.00 пристигнахме. Настанихме се, отидохме да вечеряме и да търсим кабелна телевизия ,която да предава тенис-а: Пиронкова- Уилямс. Оказа се ,че в нашия хотел няма да стане и беж до съседния и механта там- Камелия. Много добре възстановихме калориите за деня
Ден 4 – 10и септември 2020 г (Пампорово-х.Сини връх) 60 км 1800м + денивелация
За мен най-разнообразния и интересен ден от пътешествието. Първо от предния ден дилемата беше дали ще успеем да го направим целия (до хижа Сини връх), предвид пак доста денивелация и не толкова туристическата част към Акватепе и съответно пътеки натам, знайно и незнайно в какво състояние са. Тук благодарности и на Нено Делирадев от Байкинг Турс, който беше минал с група маршрута преди това и даде насоки за различни места. Беше ми описал точно как и какво за около Акватепе. Чудех се дали ако закъсаме нещо можем да спим на ловната хижа горе-Акватепе (защото само до хижа Свобода щеше да е много малко-30 км). Отделно като звъннахме на хижаря на Сини връх, ни каза че няколко дена хижата нямало да има ток. Опита се да ни препрати към село Врата и къщи там. Помислихме и решихме, че няма смисъл да въртим излишно до Врата двупосочно и да запазим при него, въпреки липсата на ток. Хубавото беше, че щеше да слиза до населени места и го помолихме да ни купи сирене, сух салам, хляб, домати, за да не мъкнем храна от Пампорово или хижа Свобода (на която се оказа, че и няма такава, само вафли ). Освен всичко и отивахме в най-мечешкия район в Родопите.
Та така, тръгнахме с тези уговорки към 8.30, понеже закуската която ни влизаше беше от 8.00. Тук , сещате се, пак от моя страна имаше атака по Ачо да тръгваме рано, предвид непредвидения ден, ама не се получи...хахаах..пак го подцених като карач( сори пак Ачка).Засилихме се, не след дълго бяхме на Роженските поляни.
После по асфалта нагоре към Хайдушки поляни. Имаше уникални гледки навсякъде.
Около 10.30 бяхме на Хайдушките поляни, 11.00 на хижа Преспа.
След хижата си върви черния път и на около 500м от нея се отделя в ляво и почва пътека. Каране , побутване, малко храсталясване, но си се движихме добре. Изпречиха ни се два малки глигана. Те ни гледат, ние тях. Тропнах с крак и се обърнаха и газ в гората. Там се чуха и още много копита да бягат. После от време на време подвиквахме, ей така за всеки случай. Пътеката се свърза със занемарен черен път и не след много излезе на асфалта преди хижа Свобода. Отбихме се до нея за почивка към 12.00, уж да хапнем. Както писах, нямаше нищо освен кроасани, вафли, безалкохолни. С тях поскрепихме положението. Звъннах на хижаря на Сини връх да потвърдим , че се движим по плана. Като чу до къде се смая и вика аз преди полунощ да не ви чакам. Не знам до колко разбра, че сме с колела. Оставаха ни 30 и малко км, но по-кривите.
Спуснахме асфалта след хижата и се отделихме по маркировката по много красив и панорамен черен път през едни поля с много гледки.
След спускане и през една горичка излизаме на асфалтов път за село Планинско. Има голяма чешма, където заредихме вода, че не знаехме къде ще е следващата такава. Покарахме около 500-600 м по него и се отделихме по една пътечка към Родопското конче и масива на Акватепе.
Почна се почти само бутане нагоре по много хубави къде сенчести, къде не пътечки. През цялото време гледах да подвиквам и шумя, че не исках да срещам зверове. Видяхме на два пъти диви кози само.
Минава се и по едни каменни сипеи. Същевременно се откриват много гледки. Красота.
Към 14.30 бяхме на ловната хижа. Разгледахме стаята и си беше доста прилична като за спасителен план. Има много хубава поляна за бивакуване пред сградата. Вода нямаше. Може би пролетта да има. Иначе има изведен маркуч от по-горната част на поляната.
Починахме малко и продължихме. Заобиколихме върха и ни очакваше около 8 км по пътеката. Беше една от най-интересните части за каране. По-разнообразно от всички черни пътища до тук поне. Е, с подвиквания и шумене естествено се движехме. То и колелата ни в свободен ход и без това издаваха достатъчно силен шум.
Стигнахме 1-2 ‚площадки‘ с превъзходни гледки. Поснимахме и пак продължихме.
Стигнахме едно ловно чакало, откъдето почна вече черен път.
Скален комплекс ‚Стражите‘ (поне мисля , че е това).
Малко след това излязохме на главен черен път и ловна хижа Инкая. Имаше чешма, заредихме вода, починахме 5-10 мин и продължихме. Часът беше около 17.00. След известно време по пътя посока село Врата се отделяме вдясно и по един стръмен баир се качваме нагоре ударно за около 500 м -160 м + денивелация. Малко ни поизмори това и спряхме пак да починем. Откри се гледка за първи път към Тракийската низина
Следваше 2 км досадна пътека с много шума и камъни, подсичаща вр. Сини връх. Предвид умората и бутането по нея ни навя спомени за предния ден, но поне беше кратка
След като изкачихме една седловина с невероятна гледка, започна коларски път, който след не много ни заведе до крайната цел-хижа Сини връх. По него минахме край ловно чакало, поляни с гледки и в 18.30 пристигнахме.
Измихме колелата, изкъпахме се на челник със студената вода в банята и докъдето беше светло седнахме да ядем навън. Ток нямало от 5 дена, поради някакъв ремонт или нещо.
Хижата е доста голяма, но и доста непосещавана според мен и позанемарена. Нашата стая си беше със собствена баня с бойлер. Предполагам и другите са така. Поговорихме с хижаря и неговия помощник. Общо взето ги вълнуваше ловът в района. Легнахме рано. Доволни бяхме от разнообразието днес-от терен, гледки, в по-‚дивите‘ Родопи. Решихме на другия ден да станем по-рано и да се понасяме. Предстояха повече километри, на открито доста от тях и то в ниското. С една дума жега
Ден 5 – 11ти септември 2020 г (х.Сини връх-х.Тънково) 80 км 1500м + денивелация (без хижа Аида )
Целта за днес е хижа Тънково. Доста път си е. Идеята беше до следващия ден-12и(събота) да сме приключили, за да може вечерта да се придвижим до Пловдив с влак от Свиленград и оттам да се качим на Бяла черква над града, където е брат ми със семейството си и родителите ни, за да го изненадаме, че на 13и има рожден ден. Схеми
Станахме рано, доядохме каквото остана от снощните покупки и се понесохме. Така или иначе скоро има две села- Жълт камък и Паничково, където можеше да се вземе нещо. Бързо се движихме по леки за каране черни пътища и за един час бяхме в магазин в Паничково.
Взехме банани, кроасани. Хапнахме за 10-15 мин и по асфалт се спуснахме към пътя Пловдив-Кърджали. По него около 2 км и се отделяме вляво за село Йончево. От там по билото след селото и надолу към реката, където покрай нея се кара до една отбивка за село Сърница.
До самото село има изкачване, вече излизаме от планинските части, слънцето пече, облаци никакви и около 11.30 в жегата, сме в него. Тук решаваме (за съжаление), че ще прескочим един от обектите на маршрута- хижа Аида, ще подсечем по асфалта и се свържем с трака на село Сираково. Спестяваме 7 км и 400 м + денивелация в тази горещина (беше над 30 градуса). В Сираково намираме магазин, където пием по кола, по един десерт, купуваме вода (понеже местните казаха да не пълним от чешмите, поради проблем със завишено количество уран във водата там-истина или не). Гледаме и рида на връх Аида, който прескочихме.
От тук маршрута е малко свободна програма до Тънково. По налични тракове и Гугъл ърт го чертах, така че да е максимално малко по асфалт и колкото се може по най-права линия към хижата за вечерта. Минахме покрай язовир Тракиец, едноименното село, с.Текето, пресякохме пътя Кърджали-Хасково, с.Орловец-в местния магазин пак заредихме вода и сладки работи.
После през с.Долно Войводино до село Царева ливада, където бяхме около 15.30. Прекипели от жегата решихме да починем поне час. Седнахме да хапнем малко в местния магазин-кръчма. Кмета и местни зевзеци създаваха настроение. От лакърдии пък се дехидратира човек и добре , че имаше дини
Позаредени тръгнахме и през следващите села Стамболово, Гледка и Голям извор напредвахме към Тънково. Като за десерт си беше изкачване и най-вече преди самата хижа. Стигнахме в нея към 18.00. Поизпрахме се, гледахме залез, хапнахме хубаво и раздумахме с хижаря (много симпатичен човек).
Точно тази вечер имаше организиран банкет до един навес към хижата, но не пречеха. Самата тя беше пълна с работници-за гроздобер от северна България чак бяха хората. Нас ни настаниха в стая с 5-6 легла само двамата.
Ден 6 – 12ти септември 2020 г (х.Тънково-с.Мезек) 46 км 800 м+ денивелация
Ден последен. Целта беше влак от Свиленград за Пловдив около 15.30-40. Станахме, хапнахме и към 8.30 потеглихме. Решихме да не се качваме от хижата директно на билото и да караме по него, а по селата северно- през Върбово и Орешец, от където нагоре по пътя за с.Ефрем и там се включваме на билото. Идеята е, че билния път от Тънково на много места е бил обрасъл и придвижването, особено с колело било доста неприятно. По актуална за миналата година информация.
Заредихме вода и барчета от с.Върбово и напред по пътя. Около 10.30 бяхме горе на билото и се отделихме по много хубав черен път на изток. Подсякохме вр.Света Марина, отклонихме се да разгледаме местноста Глухите камъни.
Продължихме напред, подминахме поляна с беседки и изходния пункт за Глухите камъни на шосето Малко Градище- Дъбовец и пак по черен път напред към Шейновец. На този път е и чешмата с звучното име ‚Пичка чешма‘. Както се вижда едвам едвам течеше. Тя е и единствената , която видяхме по билото.
Напред черния път тук таме беше много леко обрасъл за известно време, но се караше. Бързо излезнахме в подножието на кулата. Не се качихме нагоре.
По асфалта се спуснахме до крепостта над Мезек и около 13.30 бяхме в центъра на селото до глигана. Снимка и край на Приключението
Прекрасно 6-дневно каране с чудесно време. По-добре и да искахме нямаше как да стане
Хапнахме в една кръчма набързо в селото, извъртяхме до гарата в Свиленград, метнахме се във влака и около 18 бяхме в Пловдив.Наехме такси, разглобихме колелата, натоварихме ги в него и ни качи до Бяла черква към 19.00. Целия път до горе около 35 км си беше на нормална градска тарифа И изненадата се получи за чрд на брат ми...С който пък заедно изминахме едната осма от Е8:
Ден 1‘ – 10и октомври 2020 г (Боровец-заслон Ледено езеро) 12км 1300м + денивелация
След много нагласяне на ангажименти, гледане на прогноза за уикендите (предвид че само тогава можеше да се организирам) най –сетне душата намери спокойствие да довърши началото на Е8. Идеята беше както и преди: за два дена – Боровец-заслон Ледено езеро-Белмекен, където родителите ни с дъщерята на брата щяха да ни съберат. То както бях ходил само един път на Белмекен в живота си, тук за 3 месеца ходих 3 пъти-2 пъти заради Е8 и един път зимно на 2ри януари 2021
Та така, запазихме нощувка за събота на заслона. Хижарят, каза че само с гети и щеки няма да имаме никакъв проблем, предвид че имаше около 20-30 см сняг над хижа Мусала.
Стартирахме от автогара Юг София с маршрутка до Самоков, оттам с такава до Боровец, къде бяхме към 11.00. Хапнахме в заведението на познати там, хем да се видим и към 12.30 се понесохме нагоре. Старт на Е8, след финала...хахахах
Набирахме височина по Мусаленската пътека. Хора никакви. Времето беше облачно и даваха облачността да е около 2000м (в метеоблу).Познаха дето се вика до метъра. Точно там навлязохме в мъгла и малко над долните части на маркуджиците се отвориха гледки.
Бавно, славно към 15.30 бяхме на хижа Мусала. Починахме малко, хапнахме и разгледахме, че брата за първи път се качва насам.
Нагоре по езерата вече и малко слънце се показа.
В 17.30 бяхме на заслона.
Имаше една двойка румънци, обикалящи из планините в България, едно много готино семейство мъж и жена, открили туризма из планините на средна възраст и сега обикаляха всеки един уикенд на всевъзможни места. По-късно дойде и един баща с 10-11-годишния си син. Хижарката каза, че очаква група от 18 сърби и само заради това бил работел заслона. Късмет Групата, така и не дойде. Малко се ядоса за това , че не са я предупредили, но и резервацията била от преди месец. Може да са размислили поради снега. Изкарахме една раздумка до към 22-22.30 и полегнахме. Целта за другия ден беше 40 мин преди изгрева със семейството да тръгнем, да се качим на Мусала и да го посрещнем там.
Ден 2‘ – 11и октомври 2020г (заслон Ледено езеро-Белмекен) 21 км 900 м+ денивелация, 1700 м - денивелация
Станахме около 6-6 и малко, оправихме се и потеглихме нагоре. Изгрева беше в 7.30. Невероятно спокойствие, чисто небе, без грам вятър.
Поснимахме доста, разходихме се по върха. Наслаждаваше се брата (и тук е за първи път). Поговорихме още малко със семейството и се разделихме. Те обратно надолу, ние към Близнаците и напред.
Някой беше минавал предния ден и имаше пресни следи, замръзнали. По тях бързо напредвахме, наслаждавайки се на всичко около нас- върхове, езера, язовир. И аз за първи път минавах оттук.
Около 8.30 бяхме под Маришки чал. Малко почивка и закуска. След което потеглихме и леко-полеко слезнахме към Рилските поля. 10.30 сме на кръстопътя за Грънчар и Заврачица. Тъкмо се чудих къде що ще има стада и любимите ми кучета, но се оказа за наш късмет, че всички са ги свалили и нямаше нито едно
Напредвахме си добре. Подминахме Янчов чал, слезнахме в долината Казанчал, прекосихме я, после по електропастира и някъде под връх Ибър около 13.00 седнахме да обядваме и починем.
Някъде около 14.30 бяхме на Ортачал и ни се откри гледка към язовир Белмекен. Тук видяхме и първите за деня туристи.
Качихме се и на ‚Зъбчето‘. Гледка да искаш. Припомних си началото на вело-Е8 и гледах отгоре хълмовете в далечината през които сме минавали преди месец.
Последно стръмно спускане и 15.30 долу на спортната база официално затворих и това ‚Е‘ (и душата се миряса..хахахах) Прекрасен уикенд
Благодарско за компанията на брата, Ачо, за логистиката на родителите ни и приятелят на Ачо за колелата, на съфорумците – абсурд и vaskoo, и на Нено Делирадев за информацията за Е8, както и на всички с цели и частични пътеписи, които ме насочиха да си изградя плана за действие
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
)
