Преглеждайки форума, с изненада установих, че няма пътеписи за първенеца на планината Верила – връх Голям Дебелец.
Последният ден на месец февруари (неделя) го даваха хладен и с променлива облачност.
Прогнозите за времето бяха, че щяха да духат силни ветрове в планините над 2000 метра.
Значи беше време за кратък лесен излет в някоя от по-ниските планини под 2000 метра.
Двоумяхме се между планините Руй и Верила. В крайна сметка „победи“ по-близката Верила, макар че беше по-ниска.
Верила е интересна планина. Една от теориите за името ѝ е Ве-Рила, тоест „Обратното на Рила“, тоест „Без-Водна планина“.
Първенецът на Верила – връх Голям Дебелец – е висок едва 1415 м и е лесен за качване, макар че куполът му е доста стръмен.
Върхът обаче е доста отдалечен от населените места в подножието на Верила (над 10 км) и поради това не е лесна цел за 1 ден.
В хладното неделно утро на 28 февруари 2021 г. в центъра на село Долна Диканя се събрахме 6 души и едно куче.
Трябваше да решим откъде да изкачим връх Голям Дебелец:
От село Горна Диканя беше най-кратко – около 10 км в едната посока, но пътят беше предимно в гора, без гледки.
От село Дрен изкачването минаваше през открити обзорни места с хубави гледки, но пък пътят беше по-дълъг – около 12 км.
В крайна сметка, взехме решение да тръгнем от село Дрен заради гледките.
За наше щастие над селото имаше хубав земен път, по който успяхме да се качим с колите около 1,5 км до 965 метра надм. вис.
Така си спестихме общо около 3 км ходене пеша по скучния черен път. Това, разбира се, благодарение на по-високите ни коли:
А това сме ние: Красимира, Ангелина, Иван с кучето си Годрин, Валерия (абсурд в този форум), Румен (excalibur в този форум) и аз.
Тръгнахме по земни пътища в източна посока.
Сняг нямаше, калта беше замръзнала, така че напредвахме бързо.
Нашата първа цел беше връх Градище 1349 м, който беше отдалечен на малко повече от 3 км.
Отдалече видяхме, че на върха имаше някакви антени или предавател:
Оказа се, че това не е точно върхът, а до него оставаше още „малко“ път:
Самият връх Градище беше малко встрани (южно) от земния път и представляваше равна поляна с малка пирамидка от камъни:
Рила се виждаше, но върховете ѝ бяха забулени в облаци. Витоша обаче се показа почти чиста над дърветата:
И като погледнах на изток колко много оставаше до купола на Голям Дебелец... без малко да се отчая:
Добре че беше кучето Годрин – то бе неуморно и вдъхваше кураж. Освен това не пропускаше локва, без да се потопи в нея.
Скоро след това изненадващо стигнахме до заслонче с името „Муслия“, тоест някаква гледка се предполагаше да има.
Гледка наистина имаше – на юг към Рила, която за жалост още не се беше изчистила от облаците, забулили снежните ѝ върхове.
Вървяхме по земни пътища. Само на няколко места беше останал малко сняг, но за сметка на това имаше много кал.
Имаше и много вкусни сочни едри шипки. Чудихме се как така са останали необрани, но шипките наистина бяха много.
Отляво към нашия път се присъедини пътят, идващ от село Горна Диканя, който беше по-кратък, но без гледки.
Скоро след това стигнахме до маркировката на международен маршрут Е-4, който лъкатушеше близо до билото на Верила:
Червената маркировка беше в лошо състояние, затова беше подновена от доброволци от форума през 2014 г.
След 5 години – през 2019 г. – маркировката беше отново подновена от доброволци от ТДДМ – http://planina.e-psylon.net/vie...
Трябваше да се провери състоянието на маркировката 2 години след нейното подновяване. Състоянието ѝ беше много добро.
Продължихме малко по Е-4 на юг. Куполът на Голям Дебелец се беше приближил и изглеждаше близо:
Стигнахме до голямата поляна – https://www.kade.si/inde... – с разклона за връх Голям Дебелец – вдясно, на юг-югозапад:
Тръгва се по черен път, който след 450 метра леко спускане стига до малък поток, който през лятото се заблатява и пресъхва.
Лесно пресякохме поточето, след което следваше стръмният купол на Голям Дебелец – 700 м по права линия, 215 м денивелация.
На върха имаше бетонна кота и остатъци от българското знаме:
Връх Голям Дебелец е много обзорен.
Рила се беше изчистила и снежните ѝ върхове ѝ се виждаха ясно.
Влахина, Осоговска планина, цялото Краище, Витоша, Стара планина от Миджур до Вежен...
Панорама от връх Голям Дебелец, генерирана с програмата PeakFinder:
Ние също решихме да минем през ловната хижа, за да видим дали чешмата течеше.
Чешмата течеше (не пресъхва), имаше ловци, богата трапеза и яка сръбска музика!!!
След това пресякохме един поток и от другата му страна се изкачихме до земния път, идващ от махала „Яребковица“.
По този път излязохме на маршрут Е-4 и по него скоро стигнахме до познатия ни път за село Дрен, по който дойдохме.
Километрите бавно минаваха... Постепенно наближихме стръмния склон на връх Градище и Слънцето залезе зад него...
... но само за малко – щом се качихме на върха, Слънцето пак се показа през короните на дърветата.
Наближаваше златен залез...
Стигнахме до колите в полумрака...
Така приключи този този ден. Получи се приятна разходка:
Изминато разстояние – около 24 км, положителна денивелация – около 1130 м.
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Продължихме малко по Е-4 на юг. Куполът на Голям Дебелец се беше приближил и изглеждаше близо:
^^Тази снимка ми стопли сърцето
Седнали сме тази сутрин с жената, пием чай, четем ти пътеписа и виждаме тази снимка. На момента се сетихме, че точно тук през лятото бяхме седнали да обядваме и гледахме Голям Дебелец. С двамата ни спътници обсъждахме варианта да кривнем малко от маршрута и да го качим. Добре, че разумът надделя иначе вечерта при Елза щяхме да сме умрели
...
^^Тази снимка ми стопли сърцето
Седнали сме тази сутрин с жената, пием чай, четем ти пътеписа и виждаме тази снимка. На момента се сетихме, че точно тук през лятото бяхме седнали да обядваме и гледахме Голям Дебелец. С двамата ни спътници обсъждахме варианта да кривнем малко от маршрута и да го качим. Добре, че разумът надделя иначе вечерта при Елза щяхме да сме умрели
...
„... щяхме да сме умрели “ – разсмя ме. Ама си е точно така.
Много хора не могат да разберат защо по време на Е-маршрутите се пресмята всеки метър и всяко отклонение е нежелателно.
Много от тях не могат да проумеят, че Е-маршрутите не са като двудневна разходка до Мальовица или пък качване на Вихрен.
След като приключи Е-то, после се връщаш и качваш всички неща, които са били встрани от маршрута и ти се е искало да качиш.
„Тази снимка ми стопли сърцето...“
Много хора може и да недоумяват защо описвам толкова подробно панорамата, която се вижда от даден връх.
Защо описвам с такова упорство далечните планини и върхове, които едва се виждат и различават на хоризонта.
Истината е, че повечето върхове, които описвам, съм ги качвал и като видя даден връх, си спомням как съм го качил.
Спомням си хората, с които съм бил, спомням си интересни случки, които са ни се случили заедно, спомням си смеха им.
За мен важното е не бездушните пирамиди от камъни, а хората, с които сме делили хляб, радост и тъга, докато сме ги качвали...
Та затова описвам панорамата – накъдето и да погледна, виждам хора и спомени, които ми стоплят сърцето...
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Много хора може и да недоумяват защо описвам толкова подробно панорамата, която се вижда от даден връх.
Защо описвам с такова упорство далечните планини и върхове, които едва се виждат и различават на хоризонта.
Истината е, че повечето върхове, които описвам, съм ги качвал и като видя даден връх, си спомням как съм го качил.
Спомням си хората, с които съм бил, спомням си интересни случки, които са ни се случили заедно, спомням си смеха им.
За мен важното е не бездушните пирамиди от камъни, а хората, с които сме делили хляб, радост и тъга, докато сме ги качвали...
Та затова описвам панорамата – накъдето и да погледна, виждам хора и спомени, които ми стоплят сърцето...
Всички казват, че "върховете имат надморски височини". Но аз смея да твърдя, че освен това, всеки връх който съм изкачвал си има и своя история. Тук не очаквам разбиране от хора, които са се качвали само на панорамното кафе в мола и то с асансьора. С теб даже сме водили разговора, че не винаги на най-високите върхове са най-яките и весели истории. Понякога и в ниското има страхотни изживявания. Хубаво нещо е статистиката, но емоцията е съвсем друго нещо
И ние с жената като бяхме по Краището гледахме от къде минава Е4, по което минахме само 2 месеца преди това. За всеки един от етапите почнахме да си спомняме случки, подвизи, изцепки ... И все пак като се прибрахме се намираше някой да се изкаже "Ама там върховете са прекалено ниски. Къде е удоволствието?" Удоволствието е в самото преживяване и е както си го направиш.
За това мили хора, качвайте върхове за удоволствие и трупайте емоции. Статистиката е скучна наука
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
