Регистриран на: 03 Окт 2020 Мнения: 18 Местожителство: Стара Загора
Напоследък започнах да се замислям какво мотивира хората да споделят преживяванията си по планинските пътеки. И като казвам споделяне имам предвид не просто "минах от еди къде си, времето беше еди какво си..", ами и доста лични неща - от моменти на радост и еуфория до всевъзможни трудности, душевни терзания и прочее. Скоро някъде прочетох, че това споделяне всъщност е особен вид ексхибиционизъм - нещо като сконност към разголване на душата. Какъв е смисълът да го правиш обаче, когато насреща ти стои една безстрастна потребяваща читателска маса? Когато твоите най-съкровени и заредени с толкова емоции спомени не предизвикват никаква реакция - пък ако ще да е тя и недотам положителна.. Според мен никой не споделя приключенията си, за да бъде награден с безразличие. Може би затова в наши дни се пише все по-малко, а форумите и техните читатели за съжаление сякаш са обвзети от някаква тиха, непобедима апатия..
За пътеписа на Мечо.. Почти съм сигурен, че съм го чел преди години. Въпреки това ми беше доста интересно да го прочета отново. Разказът е чудесен, а постижението от двадесет дни за турист-ветеран, макар и не най-важното, определено заслужава адмирации. Ако днес трябва да си измисля едно желание, което ще се сбъдне, то би било след 30-40 години отново да съм в състояние да извървя този велик преход, а също и да съм запазил апетита за приключения, такъв, като на Мечо Пух.
Браво, човече! Бъди жив и здрав
Знаех, че почти всички съфорумци са го прочели написаното от мен. Но преди няколко месеца тук стана въпрос и се оказа, че е унищожен пътеписа ми за второто Ком Емине.
Преди дни видях, че съм ги постнал в моя личен профил във Facebook. Реших да ги възстановя. И трите са здрави и читави!
И сега благодаря на Мариана 1000, за съдействието при търсене.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
