Спомен: Проклетия - премиера по Южната стена на Мая Тат

На Йоанна Висоцкая

Едвард Мунк.

През август 2020 г. за един ден изкачих Южната стена на Мая Тат 2401 м. (на албански Maja e Thatë – Сухият връх). Денивелацията е 1400 м. Маршрутът е премиерен, макар че не е труден – всичко, което е нужно за успех, са смелост, вяра, инат, предварително проучване и добра ориентация по стената. И смиреност – в основата на стената стои малък паметник на загинал по нея албански алпинист. Изкачването се получи от втория опит. Първият завърши по средата на стената с импровизирана нощувка без чувал, без палатка, без вода, с едно спукано мое ребро от изхвърчал клин и с едно чуждо човешко предателство от чисто сърце. Вторият завърши с бивак на самия връх в прекрасно ясно време и слизане на следващия ден по северната стена на върха до долината Валбона.
През септември 2020 г. се качих на заслон „Орлово гнездо” в Стара планина, имах късмета да съм сам и за два дни написах пътеписа си за изкачването по Южната стена на Мая Тат. Вече написан, разбрах, че не съм го написал. Разбрах, че нито една от многото думи в него не може да замести онази единствена, която не знам, но знам, че не съществува в езика, за да опише връзката ни, отношенията ни, общуването ни или... именно тази липсваща дума, която е между мен и този човек, комуто безсловесно посветих изкачването. Дума, която и този човек не знае, но и двамата знаем, че не е само между нас, но след почти 30 години ...(липсваща дума)... вече е нас.
Разбрах и още нещо – че трябва да оставя написани само думите на този човек за това изкачване и нито една своя. Така че този пътепис включва единствено два цитата на Йоанна Висоцкая, на която изкачването е посветено.

И нейното кредо:

„Не знам дали е много направеното от мен, но знам, че в основата му стои вътрешното ми убеждение, че е съществено да бъдеш в точното време, когато някой е в състояние на интензивна емоционална болка или опира в непропорционална тревожност, когато се срива ментално или пропада отвъд, или просто в една дълга дъждовно-тъжна есенна вечер има нужда да чуе тих спокоен човешки глас, който да го изслуша и приюти.
Близостта е зряла, когато стъпва на взаимно доверие, зачитане и възприемане на другия такъв, какъвто е. И когато някой е на ръба, моята реакция е безусловно протегната реална ръка – без излишни въпроси или очаквания. Това не означава, че съм сляпо щадяща, но е търпение и съзнателно вглеждане, за да усетя по-вярно нечие светоусещане и себевъзприятие в момент на срив и криза, но е в непосичането на уязвимостта на нечия деликатна психика и нечия особено ранима душа, но е и зачитането на нечий съвършено различен ритъм на психически процес, но най-вече в изначалното приемане на един човек като личност.”

От себе си – без връзка с това изкачване и без връзка с онази липсваща дума – мога да кажа само едно, откровено и честно, чисто човешки и наистина без суета: Ти си единственият човек, който беше с мен, какъвто бях, и остана до мен, какъвто станах, през всички години и във всички злини. Ти спаси живота ми преди пет години, спасяваш го и сега.
Все едно дали ще успееш, успя.

Мая Тат, архивна снимка от комунистическия период.

Маршрутът.

Мая Тат. На заден план Вихрен.

„Възхищавам ти се. Там където, преди седмица увисна на стената преполовил едва половината, без чувал и палатка, ти се върна и го изкачи. Това е воля, Дина, не просто балкански инат. Това е воля да извървиш в себе си.
Написа, че е за мен. Благодаря ти със сърцето си. Признателна съм. Дано мога да понеса такава отговорност и безусловна вяра.... Знам едно, че до края си не бих те предала!”

Мая Тат вляво, масивът на Колата вдясно, архивна снимка от комунистическия период.

„Спомняш ли си думите на Достоевски: „Има само едно нещо, от което се страхувам. Да бъда недостоен за страданията си.”
В страданието, в участта душата ти да се огледа в очите на смъртта, там на ръба аз вярвам, ще покълне смисълът да бъдеш. Ще пребъде вярата ти в „себесъщието” ти. За да го бъде поривът ти. За да избереш живот.
С теб е моята сила. Вярвам в теб. Именно защото си ти.”

Вляво северната стена на Мая Бриасет, в средата гребенът Красничес Жаборес, архивна снимка от комунистическия период.

Паметникът на младия алпинист.

Началото на маршрута – подножието на Мая Тат.

Влизането в кулоара.

По средата на кулоара.

Краят на кулоара, който разцепва стената.

В основата на средната част на стената.

Средната част на стената.

Излизането от средната част на стената. На заден план гребенът Красничес Жаборес.

Финалната част от стената.

Влизането във финалната част на стената.

Върховите бастиони на Мая Тат.

Едвард Мунк.

В последната част на стената.

Излизането от стената. На заден план долината Валбона и гребенът Красничес Жаборес.

Върхът.

Гледката от върха – Мая Йезерце.

Гледката от върха – Колата.

Гледката от върха – Мая Росит.

На върха.

По Кончето / Графика Иван Динков.

Бивакът на върха.

Залезът от върха. Вляво Мая Йезерце.

На слизане по северната стена.

Мая Тат – северната стена.

Вляво Мая Рогамит и Мая Йезерце, архивна снимка от комунистическия период.

Едвард Мунк.

Последната промяна е направена от Иван Динков на Пон Яну 04, 2021 10:36 pm; мнението е било променяно общо 4 пъти

Хмм... не е ли ронливо?
Много ми хареса съпоставката воля / балкански инат.
Пожелавам още много премиери!

Да, ронливо е. Но не и трудно.
Уви, инат имам имам океан - воля имам сухо езеро.
Така че премиери... опити ще има, както има. Успех... ако Бог е рекъл.
Благодаря. Дано.