Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 98 Местожителство: София
Неизкаченият връх (част І)
Написах този текст наум и по празните цигарени кутии, докато спах две нощи по северната стена на Мая Бриасет. Не я качих.
Написаният текст е есе, а не пътепис.
Друго не знам.
Графика Иван Динков.
Неизкаченият връх
Неизкаченият връх е неизвестен за мен. Знам единствено, че го има. Някъде в Проклетия. Не искам да го изкачвам. Искам да го оставя такъв – неизкачен, съзерцаван отдалеч от долината, девствен, бленуван. И горд. Искам да го оставя неоткрит и неоткриваем. И няма да го търся – с очите и стъпките си.
Неизкаченият връх е най-чистият. Знам как звучи. И най-истинският. Знам как звучи.
Той е чисто искуство. А най-чистото искуство е нероденото. Най-красивата картина е бялото платно – на него е предрисувано и следрисувано цялото безкрайно пространство, всички бои, всички форми, всички образи. Най-добрият текст е белият лист, мълчанието в него – на него са преднаписани и следописани всички думи и това, което те могат, но най-вече не могат да предадат. Най-гениалната музика е паузата във звука – в нея са всички звуци, ноти, мелодии, песни със или без глас. Най-изящната скулптура е грубият камък – вътре в него е всичко, в което може да бъде превърнат, претворен и пресътворен.
Графика Иван Динков.
Представям си неизкаченият връх като отчетлива, самотна, отделена от другите върхове скалиста неправилна пирамида. Остра, с характер, наистина горда. Свещена, като всички онези върхове из целия свят, които не са и не трябва да бъдат изкачени. Именно в тая традиция намирам най-вярното, точно и дълбоко, плод на хилядолетия, отношение на човека към планината – смирение пред чудовищната й сила, уважение пред недостижимата й височина, преклонението пред нея като Божи дом, страхопочитанието пред нея като Божи храм, дистанцията на простосмъртните спрямо нея като място за уединение на пророците. С една дума, кантианска – пиетет. С една скулптура – не знам защо е тя пред очите ми – "Пиета" на Микеланджело.
Графика Иван Динков.
Разбира се, представям си неизкаченият връх без пътека, без знак. Може би с целебен извор в подножието си, с много и стара гора с прохладна и шарена сянка за хората. Представям си неизкаченият връх скромно, какъвто самият той е. А не като фокус на обемни човешки проекции с кухи вторични и третични пространства, каквито преди малко разпънах, без епитетите, които преди малко написах, без степените, които преди малко употребих – сравнителни, превъзходни, въобще без сравнения, без поетични фигури – метафори, алегории и алюзии.
Графика Иван Динков.
Представям си неизкаченият връх буквално. Виждам го. Един връх като всички останали, напълно действителен, дори не огромен, нито висок. А неизкачен само от мен, само за мен, само във мен. Дори не искам да бъде свещен, а съвсем обикновен.
Искам другите хора да не знаят какво този връх е за мен. Нека го изкачат, стига аз да не знам.
Графика Иван Динков.
Искам да си спомням своето планинарство така – с един намерен извор, с една открита планина и с един неизкачен връх. Това ми е напълно достатъчно. Вече знам и ето, признавам, че аз и моят живот бяхме измислица, фикция и презумпция на несъстоял се човек и живот. Но нека върхът, изворът и планината бъдат действителни – вътре в измислицата, като детска приказка, в която вярват и възрастните. Оставете ми тая надежда и упование друг да изкачи върха усмихнат, щастлив и с пот на челото. Друг, жаден, на път към върха, да утоли жаждата си от извора. Друг да поеме щафетата и да изброди докрай и от начало Проклетия. Друг да допее по-вярно, по-високо, по-гласно песента за планината като обиталище на исконния Бог, като люлка на човешката свобода, като утроба на човешкия споделим смисъл, като гнездо на съкровеното взаимно мълчание. И после, на свой ред, тоя друг да остави песента като ехо, което да бъде подхванато от следващия – на нов глас, още по-силно, още по-гласно и ясно, още по-високо и вярно. И нека накрая край няма – хората да се сменят всеки с отреденото му време, но песента да остава, да се носи от тоя вече изкачен връх и да се лее надолу от него по стените и склоновете, та до извора и още надолу от него до долината, до първите и последните къщи, до сред хората. А те да се връщат с песента на уста и да изкачват отново и отново върха. И в тоя кръговрат песента да става по-чиста, с все по-малко думи, все по-напевна и да възпява човека и планината заедно, неразделни, сляти в едно. И то да бъде истина. И тая истина да бъде добро.
Графика Иван Динков.
Така си представям неизкаченият връх – пеещ, а не мълчалив, огрян от слънце, а не в сянка. Щастлив от изкачилия го човек и той щастлив от изкачения връх, а не Сизиф. Представям си го връх-ехо – топло, меко и леко, звучно и звънко.
Представям си неизкаченият връх жив.
Неизкаченият връх за мен няма име. Не може и няма да има. Неизкаченият връх за мен е навън, но камъкът му е вътре, а сянката му – зад мен.
Графика Иван Динков.
И виждам в подножието му, край извора, една дъсчена, покрита със слама, колиба и кошара до нея. Край нея огнище. Край огъня дядо и внуче. Край тях овцете, с чановете, и овчарските кучета, легнали. Дядото стъкмява огъня надвечер и, вече по тъмно, разказва на внучето пастирския занаят на живота, предава му го с чалъм и добро. Внучето слуша, попива и гледа замислено огъня, държи в ръка тънка тояжка, бъдеща гега, и с нея от време на време побутва въглените да остават в огъня. Овцете кротко пасат, чановете леко се поклащат и плавно поемат песента, долитаща от върха. Кучетата не лаят.
Графика Иван Динков.
Аз намерих извора – под Мая Бриасет е. Всъщност може да е другаде, навсякъде.
Аз намерих и планината – Проклетия е. Всъщност може да е друга, всяка една.
Оставям на вас върха. И песента. Намерете го, изкачете го и запейте я. Вашата. Ваша е. Ваш ред е. Свободни сте.
Графика Иван Динков.
Аз изпях своята.
Ти ли си, Иване, говори ми
колко близо е Голгота
и във разпнатите рими
кръста разпъни във нота.
Свойта песен ти допей ми
с глас на влюбен до забрава,
свят във припевите нейни,
по-висок с една октава.
Одата е твойта орис –
допиши я без пощада
и без капка мръсна корист
препиши я във балада.
В тая хленчеща тирада
слагай точката отрано –
подписът ти е награда
за живот от надживяно.
Ти ли си, Иване, и кажи ми
заедно ли си със мене –
двама сме непобедими
във двубой от друго време.
Страшно ли е на разлъка?
Не. И няма стих във плесен,
щом в една родилна мъка
пее, че смъртта е песен.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети