Лицето сурово, набраздено от неволите. Сякаш особено неумел скулптор, вместо с длето е дялал с балтия.
Гласът – по мъжки твърд, но в същото време и мек. Не топъл, не благ, а мек. Хем твърд, хем мек. Противоречие? Не, това беше магията, това беше и силата.
Този човек дълбоко в себе си пазеше същината на една епоха, част от която беше и той. Епоха, която вече беше отминала и чиито руини лежаха около нас. Там където упорството на хората беше подпряло за малко килването на каменния зид или пропадането на тикления покрив – там въпрос на време беше природата да си ги вземе обратно.
Но този Човек! Та той дори цигарата си продължава да пали с кремък, чакмак и прахан! Неговото време беше отминало, но то продължаваше живее в сърцето му. С хармония, сила, мекота и несгода.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
