ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Проклетия: Мая Ропс, Марияш, Жути Камен

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини в Албания Предишната тема
Следващата тема
Проклетия: Мая Ропс, Марияш, Жути Камен
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Проклетия: Мая Ропс, Марияш, Жути Камен Отговорете с цитат
„Който търси съвършенство, осъден е да създава само фрагменти.”
Атанас Далчев


Връх Жути Камен, гледан от Руговската клисура. Краят на 20-те години на ХХ в.

18 юни 19.30 ч. Някак се довлякох до върха. Слънцето падаше бавно на запад и лееше охра върху планината. Долините долу бяха вече хлътнали в сянката на отиващия си ден.
Спрях. Просто хвърлих раницата на земята и отидох до малката купчина камъни. Бях стигнал. А не бях вярвал. Бях дошъл. А нямаше никой и нищо.


На върха на Жути Камен преди залез.


Връх Жути Камен. На албански – Гури и Куч, т.е. Червен Камък.


Масивът на Жути Камен (вляво), най-високият връх над Руговската клисура, видян от превала Чакор. Краят на 20-те години на ХХ в.

19 юни 10.15 ч. Някой ме викаше и махаше с ръка от дървената къщурка. Вече го бях срещал. Отбих се от пътеката, по която вървях като автомат към Великата вярна Корсичка. Тези последни три километра в леещата се жега на ниското.
Спрях. Просто хвърлих раницата до пейката и седнах. Двама мъже, две жени, три деца. Дъсчен навес. Грубо скована дървена маса.
Сочен, мазен каймак. Плътно като мас кисело мляко. Оранжев омлет. Сирене като кашкавал. Кутия цигари. Всичко беше за мен.
Свенливо подадох намерения на пътеката одялан бастун. Оказа се на едно от децата. Изгубен докато гони кравите.


Дилижансът на Проклетия. Печ, на заден план вляво Хасанов връх, 1939 г.

16 юни 7.10 ч. Все още спяща, пасторална, селска Сърбия. Провинциален двулентов път. Случайно откъртил се камък. Случайно спрял в мойто платно.
Ударът беше силен. Едвам овладях Влекита вярна Корсичка да не литне в дерето. Гумата спукана, джантата – изкривена.
Суеверен, се замислих за късмета си в идващото ми пътешествие. След дългите месеци обездвижване, скука, проблеми и безсмислен, но важен живот насериозно.
Бързо смених гумата и продължих. Съмнението потегли с мен.


Керванът на Проклетия. Руговската клисура, края на 30-те години на ХХ в.

16 юни 14 ч. Съмнението беше дъжд. Той валеше със сигурност. Не спираше и нямаше да спре. Аз вървях в него. Без надежда или увереност.
Долината беше позната и дълга. Дърветата, храстите, листата, тревата, камъните – всички те бяха мокри. Облаците висяха закачени по върховете и там си останаха. Продължавах да вървя по навик. Щастлив, тих и спокоен. Черният път стана пътека. Пътеката – поляна. Поляната задъни в скалата с дървения католишки кръст. Под него течеше вода.
Спрях. Седнах на един камък и унесен снимах редките проблясъци синьо небе с някой връх.
После продължих нагоре без пътека из стръмното през гората и скалите.


В проблясъците на дъжда. Мая Вукоцес вляво.


Фуша Руницес. Вляво Мая Прозмит.

18 юни 6 ч. Събудих се. Аларма ми беше дъждът. След час се събудих отново. Пак от дъжда. Студен, монотонен, на пориви, непрогледен. След още час тръгнах в дъжда. Триграничният връх на Албания, Косово и Черна гора се показа за миг и изчезна.
Подхванах бавно черния път нагоре. Не бързах. След час в бяло-сивата пелена излязох на първия превал. Подминах го в ситния дъжд.


Връх Тромеджа – три межди, три граници.

Изровена карстова пещера зяпна до пътя. Спрях. Сгуших се вътре, запалих цигара и се замислих. Фрагментите на Далчев се диплеха в ума ми като фандъците на мъглата, които сякаш бяха детски захарен памук. „Когато се изкачва по планината, пътят захваща да лъкатуши, отбивайки се веднъж в едната, после в срещуположната посока. Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре.” Попитах се дали, щом „всяко силно чувство е суеверно”.
А нямаше накъде. Съмнението ми беше неотклонен спътник. Времето ми изтичаше. Продължих по план. На втория превал ме посрещна гроб. Дъждът се раздипли. Два бели камъка в тревата. Скромно, ниско, вкопано, съразмерно на изтеклия някому живот спрямо нетленото време, ширналата се на зелена тепсия планина и отнесената с вятъра вяра в Бог.


Анонимният гроб в мъглата.

17 юни 14.20 ч. Спрях. Бях дотук. Отегчен и обезверен хвърлих раницата, седнах на първия камък, запалих цигара и горчиво си признах химерата да изкача нещо, което не беше лъжица за моята уста. А дори не го виждах. Назъбената крепостна стена на върховете свършваше водоравно в мъглата като отрязана с нож. Дълги снежни езици из кулоарите се сливаха с нея.
Бях планирал, бях гледал в детайли, бях обикалял мислено от всички страни този връх, бях пресмятал времена, инвентар и маршрут... Капките нов дъжд подло западаха от свъсеното небе. Бързо допуших и тръгнах надолу. Чисто новите ми обувки състаряваха краката ми с болка, мазоли, слинове и кръв. Още една глупост, предоверяване и... суета.


Горчивата истина – Мая Лакойве (вляво) непрогледен в мъглата.

17 юни 16.30 ч. Дъждът беше спрял. Великата вярна Корсичка вярно ме чакаше сред сивите камъни на черния път. Съмнението беше останало и въплътило се в нова спаднала гума и нова изкривена джанта. Нейде по черния път без да разбера.
Спрях. Хванах първия камък и неистово започнах да удрям по джантата. Колкото да сляза до долу.
Успях.
Половин час по-късно пиех кафе в началото на долината. Бях единствен клиент.
Великата вярна Корсичка ме гледаше тъжна като вярно куче отвъд оградата. Само аз й бях. Само тя ми беше.
Кафето горчеше.


Долината Ропояна, видяна от кафенето.


Долината Ропояна, до днешното кафене – въртопът Гърля, 1977 г.

19 юни 18.40 ч. Невротично паркирах на малкия неугледен платен паркинг в Печ. Както всеки път. Запрепусках в надвечерната петъчна жега из тоя загубил ориенталския си чар град. И придобил нов – безлик, нахвърлян, хаотичен. Деца играеха по улиците, както някога играех аз. Джамиите стърчаха неми и празни и като ръждясал Ренесанс се сливаха с новото грозно строителство. Хората бързаха вторачени в настоящето без спомен за миналото с очевидната надежда за бъдещето, което овеществяваха в това ново строителство и скъпи коли втора ръка. За няма и половин час обиколих всички оцелели стари места, които и местните надали знаеха.


Байракли (Чарши) джамия.


Печ някога.

Сахат кула я нямаше. Там, където е била, беше проснат мост през реката от боядисани в червено винкели.
Седнах да пия кафе и да си мисля какъв е наистина смисълът да познаваш миналото, живеейки в настоящето и проглеждайки през това минало в бъдещето. Нима лъжата на илюзиите или амбициите на невежеството не правят живота по-лек и в крайна сметка по-смислен?


Сахат кула джамия – без кула и часовник, с баскетболен кош.


Сахат кула, 20-те години на ХХ в.

Печ е мръсен объркан град, но вече чист и подреден. Няма сърби, няма черногорци и бошняци. Няма следи, само тук-таме белези. Които сигурно всеки от жителите пази като грижливо стаени спомени на омраза и праведно отмъщение.
Този град никога няма да се върне там, където е бил като себе си.


Дефтердар джамия.


Кулата на Хаджи Зека, поръчителят на убийството на Али паша Гусински.


Същата кула, 20-те години на ХХ в.

18 юни 9.15 ч. Спрях на превала. Скрих грижливо раницата зад една бабуна, хванах пикела и тръгнах в мъглата и росния дъжд към върха, който не виждах. Губех се из поляните и плавно набирах височина. После дойде гребенът – елегантен, красив и лек. Така и не видях Мая Ропс. Видях го по-късно, както го бях видял по-рано – преди години на качване към Джеравица. Красива полегата пирамида встрани от основното било.
За няма и час бях на върха. Постоях, попуших и тръгнах обратно. Нарамих раницата и продължих.
Дъждът продължи с мен.


Призрачният Мая Ропс в миговете видимост.


По ръба на Мая Ропс.


На Мая Ропс.


Това, което не видях – Мая Ропс, гледан от Плочица. Снимка: проф. Желько Поляк, 1960 г. Публикува се за първи път.

18 юни 10 ч. От млякото първо изскочи звук. На чаткане на копита. После изплува конник. С цигара в ръка.
Поздравих на албански. Отговори ми на сръбски. Бошняк.
Поприказвахме за истинските прости неща – как е времето тая година, как се отелва стоката, къде има вода из пътеката, как са албанците от другата страна на баира. Бедността отдавна беше извадила повечето му зъби. Усмивката му беше широка, искрена и добра.
Знаех ли тогава, че същият този човек ще ме вика и ще ми маха с ръка на другия ден. Не знаех и че след час щеше да ми вика и да ми маха отново.


Добрият човек и единствена среща в тези два дни в планината.

18 юни 11 ч. Спрях на следващия превал. Всичките досега и нататък бяха украсени с нови туристически табели със съмнително съдържание. Отново грижливо скрих раницата, хванах пикела и поех към следващия връх. Бързо се приближавах, неусетно набирайки височина. Ситният дъжд и вълмата мъгла сякаш ореол на разкаял се грешник ме следваха. Вече знаех, че няма да видя и този връх.
Спрях. Някой ме викаше. Обърнах поглед назад. Същият конник стоеше на превала и махаше:
– Пътят е тук. Надолу.
Изкрещях му, че отивам на Марияш и продължих. Само чух чаткането на копитата да заглъхват в мъглата.


По гребена на Марияш.


Характерният Сфинкс по средата на гребена.

Изведнъж от сивкаво-бялото щръкна скала. Скалата стана зид. Зидът – стена. Механично подсякох отдясно през сипея и се запровирах по стръмните хлъзгави склонове. Скалите висяха над мен. Бдително запомнях всеки по-голям камък, всяка характерна извивка на склона, за да мога да се върна. Накрая излязох на гребена – тесен, начупен, красив. Но не и труден. Вървях дълго по него. Отминах първата кота поради липса на купчина камъни. На втората дълго чаках изтъняването на мъглата, за да зърна поне контура на първата и на третата коти и да разбера къде е върхът. За всеки случай отидох и до третата – никъде знак. Върнах се на първата, сврях се на завет и запалих цигара. Нямах мисъл, нито чувство, нито гледка навътре.
Станах и поех надолу.


На Марияш.


Това, което не видях – Марияш. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 3-5, 1957 г.

19 юни 22.30 ч. Прищина. Най-скъпото заведение. Висока неразбираема музика. Модни модерни хора, сигурно влиятелни и богати. Коктейли и тънки дълги цигари на високи токчета.
Грозна висока комунистическа сграда в съседство и министерски съвет на Косово по съвместителство.
Пиех поредно кафе. С унгарския посланик. Той с костюм и вратовръзка. Аз с анорак. Планината ни свързваше. Всичко друго разделяше. Историята, скепсисът и цинизмът бяха общия ни донякъде разбираем взаимен език.
– Е, какво всъщност е Косово – попитах го аз – развиваща се напред държава или една вече провалена държава?
Той се засмя и свали вратовръзката:
– Това се чуди целият дипломатически корпус тук и сигурно всички чужди специални служби.


Живот по косовски – на панелката зад статуята на Клинтън пише: „Няма да преговаряме”.

Той знаеше отговора. Аз не го знаех. Знаех, че в служебната му каса – както и тези на всички останали като него – лежаха доказателствата за всички състояли се и несъстояли се процеси в Хага. И че никога нямаше да излязат оттам. И Косово ще остане кукла на конци. И цялата свобода на тази относителна държава ще бъде разликата от едни уморяващи се и отегчаващи се с времето кукловоди и буйната атавистична родово-племенна кръв на техните кукли, които като малки деца щяха да беладжийстват, докато не ги пернат отново през пръстите. Цената ще бъде замразен мир като карта в ръкава с цената на наркотици, бели робини и крадени коли.
Неговият мандат тук свършваше след месец. Моят продължаваше до гроб. Независимо къде и двамата оставахме вътрешни емигранти.


Отмъщението на един народ. Нашият Бог е на кръста за чуждите грехове. И за нашите.

19 юни 13.10 ч. Чешма. С най-мъдрия надпис, който съм виждал: „Дита, вечността е по-силна от забравата. Твой”. Сигурно от любов. Истинска.
Беше дошло време да се простя с Проклетия. Бях паркирал Великата вярна Корсичка до чешмата и подреждах за последно багажа.
Накиснах изранените си крака в ледената вода и потеглих.


Връх Жути Камен, видян от Руговската клисура. Краят на 20-те години на ХХ в.

18 юни 19.40 ч. Вятърът беше бурен, студът – сковаващ дори при незалязло слънце. Действах по алгоритъм – опъване на палатка, просване на шалте, вадене на чувал, примус, малко храна. Много самоирония – броях клечките кибрит, които все излизаха по-малко от цигарите в кутията.
Думите на Далчев при мен бяха буквални: „Най-тежък за бореца е часът на победата”.
Нямаше къде да се скрия от нея.


Бивакът на върха. На заден план Хайла.

19 юни 02.20 ч. Бях спал в просъница само три часа. Повече не можах. Вятърът щеше да прекърши палатката. Опънах се като морска звезда, опаянтих всички краища, оставих примуса на тих огън и припалвах цигара от цигара на него.
Нямах книга, имах само джаз на телефона. За щастие достатъчно.


Още един ракурс на Жути Камен от Руговската клисура. Краят на 20-те години на ХХ в.

19 юни 04.40 ч. Умората и скуката вземаха своето. Не издържах и излизах навън да се разкърша в студа. Планината сякаш свършваше тук, на Жути Камен, и се продънваше в Руговската клисура.
В нощта, долу, на тепсия лежеше плодородната равнина на най-омразната за албанеца дума – Метохия. Заради нея загубих ненужното признание на всичките си познати албанци: някога бях любим чужденец заради любовта си към техните планини, сега вече бях търпян натрапник, който все още се появява от време на време.
В нощта, долу, светеше Печ. Като на длан. Засмях се с цигара в уста и си спомних – без да имаме нищо общо – как Валтер Бонати катери северната стена на Матерхорн в новогодишната нощ и под него свети празнуващият Цермат.
Сред светлините на града с тъгата на един комик, Чарли Чаплин – без да имаме нищо общо – умираше една любов.


Печ нощем.


Печ, 30-те години на ХХ в.

19 юни 11.10 ч. Престраших се. След чаша пивка домашна ракия.
– Как така си бошняк? От Черна гора доде стигнеш до Босна трябва да прехвърлиш Санджак.
Дядото се засмя.
– Аз съм бошняк щото съм мюсюлманин. Иначе съм албанец от племето Келменд, а те са католици. Ама като сме слезли от Проклетия тук, бягайки от турците, сме дошли при същите турци, та сме станали като тях – мохамедани, за да ни дадат земя да живеем. Ходил съм в родовото си село Никч и съм гледал темелите на нашата къща, ама то такъв камънак наоколо, че и магаре не може да мине.
Не разбирах думите на дядото. Разбирах, че трупам все повече познание с цената на по-малко тъга и все по-малко живот.
Аз също бях ходил в Никч. Там, в кръчмата, видях бурнеша – родена жена, избрала да живее мъж. В това село на доизгаряне тлееше човешкото битие.


С добрия гостоприемен бошняк.

16 юни 14.40 ч. Излязох от гората. Видях развалините. Катунът Буни Вукоцес. Спрях.
Тук животът беше изтлял. Дори нямаше змии между камъните. Буренът – колко странно – беше най-висок и гъст точно там, където беше текъл живот.
Не исках да опъвам палатката тук. Продължих нагоре в ръмящия дъжд.


Масивът Скокища, видян от катуна Буни Вукоцес.


Мая Харапит, видян от катуна Буни Вукоцес.


Бивакът на фона на Скокища.

18 юни 14.10 ч. Най-накрая. Дъждът спря. Облаците се разкъсаха. Сивото изчезна. Синьото просветна. Видях планината. Видях върховете. Тези, които вече бях изкачил. Мая Ропс спокойно разтваряше рамене с двата си ръба. Марияш непокорно се изскубваше със скалите си от тревата.
Мека, зелена, тучна и водна, Проклетия оживя пред очите ми.


Мая Ропс (вляво).


Марияш (вляво).


Пейзаж.


Велика Подина.

Беше си струвало. Търпението, идването, ината, неугасващата докато сме живи надежда.
Това беше друга красота и други цветове, и други контури, дори друго небе. Онази Проклетия, която обичах – убито сивият безводен карст, хилавият горски пояс, бурното море от върхове и бледото небе, се беше отдръпнала на хоризонта, още белееща от сняг. Тази Проклетия, която обикнах, се диплеше като Балкана, изгубвайки се далеч долу в Метохия. Тя се издаваше само по скалните откоси, които внезапно отсичаха тревистите склонове.


Меката Косовска Проклетия.


Метохийската равнина.


Албанската назъбена Проклетия на хоризонта.

18 юни 17.30 ч. Трябваше да реша. Спрях. Имах още четири часа ден. Можех да опъна палатката до някоя пряспа и блажено да попивам планината край примуса, докато падне нощта. Можех да опъна и да отърча до Жути Камен, връщайки се на челник. Можех като муле като изчопля с тежката раница до върха.
Пред мен полегато и безкрайно, далеч високо, се издигаше плешивото теме на безименен връх. Картата казваше – отвъд него след дълбоко седло стърчеше още едно безименно теме, отвъд което след друго дълбоко седло изскачаше най-високото теме, това на Жути Камен.
Реших. Вдигнах раницата и тръгнах.
Не съжалих.


Първото теме.


Второто теме.


Жути Камен, видян от Руговската клисура. Краят на 20-те години на ХХ в.

17 юни 20.40 ч. Великата вярна Корсичка преодоляваше денивелацията. Отдавна отминах асфалта, после чакълестия макадан, после калните коловози. Беше останала само кал. Като онази на Елин Пелин – дълбока, затъваща, непроходима.
Натисках педала. Колата послушно се подчиняваше. Накрая изчезна и калта. Само дъждът продължи.
Спрях пред последната къща. Дървена. Катунът Богичевица.
Кон-инвалид пасеше отпред. Някакво куче лаеше. Набутах се под навеса, мушнах се в чувала и заспах на грубо рендосаните дъски.


Началото. В мъглата и дъжда.


Краят. Великата вярна Корсичка на 1918 м.н.в.


Красотата. Панорамата от Жути Камен. Джеравица леко вляво.

20 юни 04.30 ч. Радомир. Безлюдна бензиностанция. Спрях. За поредно кафе. Да не се издавя в някоя катастрофа преди София като влас в Дунава.
Далчев грешеше. Не осъденият на съвършенство твореше фрагменти. И не съвършенство въобще съществува.
Юнг беше прав. Този, който зрящ търси живота, намира единствено парадокси. Пък било то и под формата на фрагменти. Поради откритието на Шопенхауер: „Какъвто и факел да запалим и каквото и пространство да освети тя, нашият хоризонт винаги ще остане обкръжен от дълбините на нощта”.


Животът. Вляво Джеравица, вдясно Марияш. Снимка: проф. Желько Поляк, 1961 г.

Аз нямах нищо общо с тях. Нямах нищо общо дори със себе си. Спеше ми се до втръсване. Само автопилотът беше все още буден и Великата Корсичка все още вярна.
Да, нямах нищо общо даже със себе си. И тук Юнг беше прав. Отвъд фрагмента и парадокса зрящият стига само дотам: „Да, имам усещането, че цялата тази отчужденост, отделяла ме от света тъй дълго, се е пренесла в моя вътрешен свят и ми е разкрила до каква неподозирана степен съм чужд на самия себе си”. Очите ми се затваряха от умора.
Но кафето не горчеше. Бях откъртил още един отломък от Проклетия и тъй като не съм Сизиф го бях оставил да се търкулне като камък в блатото на забравата. Вълните от цопването заглъхваха като спомен, в който се избистряше надеждата, че Далчев все пак е прав и че „художникът намира най-добрите черти от картината си, след като моделът му си е отишъл”.
Край.


Изворът на живота. Изворът на Бели Дрин в Проклетия. Краят на 20-те години на ХХ в.


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пон Юни 22, 2020 8:33 am; мнението е било променяно общо 1 път
Пон Юни 22, 2020 4:29 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Митак



Регистриран на: 04 Мар 2014
Мнения: 578

Мнение Отговорете с цитат
Извинявай за глупавия въпрос: какъв е проблемът на албанците с Метохия?
Пон Юни 22, 2020 8:25 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Проблемът е дълбок и нерешим.
Първо, през годините на Югославия статутът, границите и името на Косово се мени неколкократно - от автономна покрайнина в състава на федерална република Сърбия, наречена Косово и Метохия (съкратено Космет), по-късно само Косово и накрая отново Косово и Метохия, до редови окръг в състава на същата Сърбия. Така за албанците вкарването и изкарването на името Метохия става политически акт, целящ отнемането на тяхната макар и малка, но никога достатъчна им свобода в Югославия.
Второ, мнозинството албанци в Косово са мюсюлмани, а думата "Метохия" буквално означава "манастирска земя", тъй като още от средните векове огромна част от този район е дарявана от сръбските царе на манастирите Високи Дечани (цяла Проклетия до Гусинье и Плав му е дарена още през ХІV в.), Ипекска патриаршия и други (вкл. Атонските). Така за албанците думата става омразна на верски принцип.
Трето, сръбската православна църква винаги е подкрепяла най-крайните и шовинистични политически действия на Сърбия спрямо албанците в Косово поради факта, че за нея Косово и най-вече Метохия (заради Ипекската патриаршия) са люлка на сръбската християнска вяра и нация. Така за албанците сръбската църква и Метохия се сливат и превръщат в репресивен код и исторически архетип за принадлежността на цяло Косово към Сърбия по исторически и верски причини (прочети си за т.нар Небесна Сърбия и стереотипа на героичната жертва на сърбите заради битката на Косово поле 1389 г.)
Четвърто, албанците имат свое име за Метохия, което също е историческо - Рафши и Дукаджин, т.е. равнината на дук Джин. Това е средновековният феодален домен на Лек Дукаджин, създател и наименовател на т.нар Канун на Лек Дукаджин, който е основата на албанското самосъзнание. В нашите народни песни тази историческа фигура носи името дете-дукаджинче, което Крали Марко побеждава.
Пето и последно, за днешните албанци всяко име, имащо нещо общо със Сърбия или славянството имат негативен ефект. Това е млада и самосъздаваща се държава, която иска да прочисти историята си. Същото, което прави Македония с всичко българско.
Надявам се, съм бил ясен.
Пон Юни 22, 2020 8:49 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Митак



Регистриран на: 04 Мар 2014
Мнения: 578

Мнение Отговорете с цитат
Да, ясен беше. Благодаря за изчерпателния отговор.
Пон Юни 22, 2020 9:42 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Голям фен съм на тези пътеписи за Проклетия. Този е сякаш най-добрия. Respect

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Юни 23, 2020 6:29 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря ви за добрите думи.
Странно, но с годините поне при мен планината все повече престава да бъде сама себе си, а се превръща в едно огледало на самия човек и на хората, които я населяват. Казано честно, не знам дали това не е егоизъм или най-малкото монолог, но така го усещам и така го описвам.
Вто Юни 23, 2020 1:38 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини в Албания Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov