Мраморната корона: от Разложки суходол до Вихрен по билото

Едно от малкото останали комерсиални места из нашите планини които не съм посещавал е Кончето. Освен него в списъка са Черни връх и Мусала, но ми се искаше в края на горещия сезон да направя нещо по-сериозно от обикновено изкачване на един връх. Затова реших да си усложня живота и вместо обикновена разхока до Кончето да направя прехода от хижа Яворов до хижа Вихрен. Отначало мислех да тръгна сам, но после реших да поканя колегата ми Даниел, който също като мен е от Варна, и се оказа че също има желание за подобен преход. Предложих му два варианта - класическия с изкачване само на Бански суходол и Вихрен, или целия траверс на билото с всички върхове по него. Той реши да напише в Гугъл "flip a coin", и да остави търсачката да реши. Падна ни се дългия маршрут. Добре де, като е гарга да е рошава.

Като бонус към траверса бях решил да пътуваме с теснолинейката Септември-Добринище. Няма да разказвам много подробно за нея, въпреки че си заслужава, тъй като е извън обхвата на този пътепис. Ще спомена само че след тръгване в 11 вечерта от Варна, прекачване в 7 сутринта в Пловдив и заветното качване в теснолинейката на гара Септември, най-накрая се заклатушкахме към планината. След първоначалните няколко завоя не може човек да не се възхити на инженерната мисъл и труда на хората, сътворили тази линия. Влакът се нижеше като червейче през недрата на планината, която щедро даряваше всички пътници с шеметни гледки. Хубаво допълнение беше и наличието на бюфет-вагон. Докато минавахме покрай асфалта, честичко хората с автомобили ни свирваха с клаксоните, а пешеходците ни махаха с ръце за поздрав - един шофьор на камион дори беше извадил телефона си и ни снимаше с него. В крайна сметка около 4 часа и половина по-късно слязохме на гара Разлог с половин час закъснение (причинено от голяма група велосипедисти, които се забавиха още на качване и трябваше да ги чакаме - впоследствие слязоха на гара Аврамово да се пускат надолу).

Разминаване с другата теснолинейка.

Гледка към Родопите от влака

Малко преди Разлог

Теснолинейката на гара Разлог

Хапнахме набързо в близката механа и опитах да поръчам едно такси, което да ни закара някъде край подножието и да ни спести близо 7км ходене по асфалта в най-големата жега (около 2 следобед). За наш лош късмет единия таксиджия не се чувстваше добре, колегата му бил в Благоевград, а от Банско отказаха да ни пратят кола, така че поехме на собствен ход към планината.

Около 2 часа по-късно вече бяхме на разклона за хижа Яворов и поехме нагоре. Тук си отдъхнахме, защото в гората вече ставаше чувствително по-хладно, което въпреки изкачването беше много по-приятно от влаченето по печения асфалт. Направи ми впечатление, че цялата гора беше абсолютно притихнала - не се чуваше нито повей на вятър в клоните на дърветата, нито птича песен, нито нещо друго - абсолютна тишина, та чак можеш да чуеш как кръвта пулсира в главата ти. Самото изкачване беше средна работа, не особено трудно, но не и от най-лесните. Срещнахме само двама по-възрастни планинари, които слизаха надолу без особени усилия. Към 6 вечерта вече пристигнахме на хижа Яворов, след общо 4 часа ходене от Разлог. Малко се изненадах, тъй като обикновено качвам бавно и под времената, дадени от табелките, а сега беше обратното. На хижата имаше доста хора, включително една групичка младежи, направили си нещо като мини техно парти на беседката, но музиката беше тиха и не вдигаха голяма гюрултия, така че нямаше проблеми. Взехме си по една бира и се отдадохме на отдих на пейката пред хижата, като допълвахме с малко пастърма донесена от Разлог. За едната бройка щяхме да останем без места да спим - оказа се че съм се обадил на секретаря на дружеството, вместо на хижаря, а той ми беше отговорил "ще ви намерят места" и отказа да ме запише. Според хижаря това редовно се случвало и казвал същото и на доста други хора. Като по чудо обаче бяха останали 4 свободни легла, от които ние взехме две, и две момчета зад нас взеха останалите. Отидох да си допия бирата, като по пътя си редях наум всички пожелания, които ми хрумваха за въпросния секретар и цялата му рода. Хапнахме набързо, взехме си кебапчета и хляб за обяд утре, и отидохме да спим рано, тъй като бяхме изключително изтощени (предишната нощ почти не бяхме спали
във влака).

В 5 часа сутринта в спалното помещение изведнъж почна да звучи силно "Шуми Марица". Изтръгнах се от съня и за щастие Даниел успя да си изключи алармата преди някой от останалите спящи да стане и да ни изхвърли през прозореца (заслужено). Изнизахме се тихичко и слязохме долу в столовата, където набързо оправихме колкото багаж имахме, закусихме сух хляб (опитахме да вземем пържени филии предишната вечер, но се правели само сутрин) и пастърма, придружена с вода, от която изпихме колкото можехме, преди да налеем отново бутилките. Хижарите вече бяха станали и разчистваха масите от останките от вечеря, оставени от другите компании. Сбогувахме се с тях и поехме нагоре към билото на челници - часът беше около 6, а наоколо не се виждаше нищичко.

Хижа Яворов на тръгване

Денят скоро ще е тук

Лека-полека обаче небето почна да придобива тъмно, а после и светлосини оттенъци, а над Банско започваше да избухва в червено.

На север се извисяваха като великани зъберите на Събиците (или още Стъпалата), които оттук изглеждаха почти недостижими, ако не и застрашителни.

Подминахме заслон Бункера и пътеката започна да става по-полегата. Не след дълго бяхме на Суходолското езеро, където спряхме за кратка почивка. Доста хора си пълнят вода от това езеро, но чешмата до хижата вдъхва повече доверие. Малко по-нагоре се разкри и страхотна гледка към Окаденския рид. а към 8 и половина вече бяхме връх Итипица с малкия кръст върху него. С това лесната част от прехода приключваше.

Суходолското езеро

Окаденския рид

Даутов връх, Каменишки връх и връх Пирин (или поне така си мисля)

Връх Албутин

Не остава много Smile

Малкият кръст на Итипица

Поглед на юг. Подозирам че в средата са Гергийца, Синаница и Безименните върхове.

Поглед на изток. Това ни чака днес.

Известно време снимах във всички посоки гледките на току-щи събудилия се Пирин, огрян от дългите сутрешни слънчеви лъчи. На запад връх Албутин не изглеждаше особено гостоприемен. Далеч на север се виждаше част от пътеката, по която бяхме дошли. На юг се виждаха няколко върха, които ми беше трудно да разпозная оттук - вероятно Гергийца, Синаница и още няколко, а на изток ни очакваше самият Вихрен в края на мраморното било. Починахме си няколко минутки, хапнахме по нещо сладко и пихме малко вода - всеки от нас беше взел по 3 литра течности (впрочем около литър от това при мен беше Кока-Кола). Първият връх в списъка за деня беше Разложки суходол. Без да се бавим го зачекнахме - опитвах се да следвам "пътеката" която беше нанесена на картата, но съвсем скоро се оказа че просто няма смисъл, тъй като навсякъде са единствено едри камъни без следа от преминаване (или по-точно с множество следи навсякъде, както от хора, така и от кози). Резултатът от това беше че се нашихме в един малък много стръмен пасаж, който се наложи да минем с крака и ръце. Естествено, 5 метра след него видях че вдясно от него (на юг) има нормален склон с камъни, който може да те изкара много по-лесно където трябва. Но пък беше весело. След още малко качване по камъните излязохме на първата кота (впрочем според една по-стара карта това е връх Разложки суходол с височина 2640м, и така е отбелязан в статията в Wikipedia за мраморното било, а Каменитица е този след него с височина 2728м, докато в BGMountains е обратното - не знам кой вариант е правилният). Оказа се че тук има забита и голяма халка за рапели. После проверих и се оказа че по Разложки суходол наистина има алпийски турове. Събиците оттук изглеждаха далеч-далеч по-културно и незастрашително - просто един от многото ръбове.

Нагоре по Разложки суходол

Поглед на северозапад. Тук вече ясно си личат Каменишки, Даутов, Плешки връх и връх Пирин

Халката за рапели. Който иска - да заповяда. Няма навалица Smile

Страшните Събици, които оттук не са толкова страшни

Напред не е нищо особено

Панорама от Разложки суходол

Бързичко слязохме до седловината между Разложки суходол и Баюви дупки, тъй като терена беше доста полегат и дори приятен за ходене. Под Баюви дупки има три сравнително ясно личащи си пътеки - "царската" с маркировка, средната, която подсича първите две коти и излиза директно на най-високата, и лявата, която върви почти по ръба. Горе на най-близката до нас кота имаше двойка момче и момиче, които слизаха с доста зор към нас по едни камъни между средната и лявата пътека. Не след дълго се засякохме, поздравихме се, и всеки си продължи накъдето го влечеше. Ние излязохме на първата кота на Баюви дупки, където направихме още една кратка почивка, и наблюдавахме красивия Средонос, който изглеждаше съвсем невинно като го гледа човек отгоре - сравнен с Котешкия чал, беше почти като джудже. Всъщност и на двата ръба съм им хвърлил око, но трябва да си намеря поне още 1 човек да тръгне с мен на подобно изпълнение

Резерват, охраняван от държавата. Да се знае!

Средоноса отляво

Ръбът към главната кота на Баюви дупки. Тук е само леко весело.

По нататък около втората кота обаче вече нещата загрубяха, и трябваше да стъпваме много внимателно - имаше къде, но няма абсолютно никакво място за грешки. Ако някой е мераклия за Баюви дупки, препоръчвам да пропусне тази пътека (лявата), и да поеме през средната директно към най-високата кота. На Даниел не му хареса въздухарското преминаване, и прекарах известно време вървейки пред него да му показвам къде да стъпва и да му помагам където се налага. Всъщност това се оказа и най-веселата част от маршрута. Понякога минавахме отгоре през ръба, понякога слизахме отдясно и придържайки се за скалите или подпирайки се на тях минавахме най-опасните участъци. Минахме през главната кота на Баюви дупки, откъдето имахме около 200м до заслон Кончето, но и на тях видяхме малко зор.

Средоноса отдясно Smile

Малко по-напред преди Баюви дупки. Тук вече започва да става много весело.

Заслон Кончето

Най-накрая стигнахме до заслона, проверихме как изглежда отвътре (повече от прилично) и се разположихме край него, след което спретнахме скромен обяд, състоящ се от хляб, студени кебапчета, малко пастърма и Кока-кола. Тук вече започнаха да се появяват повече хора - подминаха ни няколко човека, които също като нас бяха тръгнали от хижа Яворов, но по-късно и то по стандартната пътека.

Панорама от малкия връх преди Бански суходол (края на Котешкия чал)

Поглед към Кончето от Бански суходол

До Бански суходол не оставаше много, и бързичко успяхме да стигнем до него, след кратко изкачване по камъните с които вече бяхме свикнали. Хвърлихме едно око и на дълбоката дупка до върха. Доста хора обаче бяха тръгнали надолу по една подсичаща пътека, и се чудеха дали са тръгнали откъдето трябва, или не. Продължиха напред, но си личеше че въпреки опитите да се качат нагоре и да излязат на Кончето, имаха доста проблеми. Разменихме няколко приказки с един мъж, който си почиваше точно на върха, и продължихме към първите колчета на Кончето. В началото не е особено трудно, по-веселите моменти идват чак към разклона, а най-ръбестата част е след него като се продължи към Кутело преди да започне изкачването. Бях решил да пробвам да мина без помощта на въжето, което не беше от най-лесните начинания. На два пъти ми се наложи да се вкопчвам с ръце за няколко хватки за да премина едни гладки плочи които не позволяваха да стъпиш стабилно на тях - мраморът беше изгладен и доста хлъзгав. Пуст инат, да му се не види. Някъде отдолу чух два гласа да коментират - единия питаше дали другия би посмял да го мине без въже. Отговорът беше "а да бе, да не съм тотално откачил". Развеселиха ме Smile

Даниел се справяше добре в началото, но в един от по-ръбестите участци спря и се намръщи. Явно хич не му харесваше стръмнината в комбинация с гладките камъни, въпреки наличието на въжето. Носех един 6м прусек и карабинер (винаги са ми в раницата за подобни ситуации) и предложих да го вържа за единия край, а на другия да сложа карабинера и да се закача с него за въжето като допълнителна осигуровка. Той се съгласи, и след като намерихме малко по-широко място където можехме да се разминаваме с хората го вързах. С новата си придобивка той тръгна малко по-сигурно по ръба, а аз продължих на късо разстояние зад него. На няколко пъти се разминахме с други хора, включително и с едно семейство - мъж, жена, и дъщеря им. Жената се беше изплашила доста, и беше спряла да събере кураж, но все още се държеше. Окуражихме ги с няколко думи че най-страшното вече е минало и не остава много и минахме под тях. Повечето хора след разклона слизаха по долната пътека, докато ние продължихме напред по ръба към Кутело. Тук е може би най-опасната част от Кончето, и наистина човек трябва да внимава, въпреки наличието на въже. Отново ми се наложи да вкарам ръцете в действие, но успях да се справя. Малко по-напред имаше и паметна плоча със снимка на мъж в червени дрехи, застанал до едно от колчетата с иконичния пътен знак за стеснение на пътя.

Поглед на северозапад от най-ръбестата част на Кончето

Паметна плоча

Въжето в един момент обаче свърши, и на Даниел това никак не му се понрави. Нямаше никакво желание да продължава нагоре без него по стръмните скали, и предложи да слезем директно надолу до подсичащата пътека.
Успях да го разубедя - надолу беше стръмен сипей с много нестабилни камъни, и такова слизане беше много по-опасно. Решихме да се върнем до разклона и от него да слезем до подсичащата пътека. На разклона изчакахме няколко човека да минат и заслизахме след тях. Тук въжето продължава, и въпреки че теренът не е толкова опасен, човек все пак трябва да си гледа в краката. Малко след като въжето свърши застигнахме една жена, която беше изостанала от своята група, и се мъчеше да върви като се подпира на лявата си ръка, а с краката стъпва много внимателно и предпазливо. Личеше си че доста се страхуваше. Предложих да я вържа за себе си, както с Даниел преди малко, но тя отказа, затова вървях до нея и помагах със съвети къде може да стъпва лесно, безопасно, и без толкова усилия. За щастие успя да се справи. Около последното ребро на Кутело вече започна да върви по-бързо самостоятелно, благодари ни за помощта и отиде при групата си, която беше спряла на разклона за Кутело да я изчака. Ние също спряхме за малко. Аз се чувствах кофти, защото това щеше да остане единствения неизкачен връх от мраморното било, и знаех че заради него щях пак да се върна и да опитам целия преход отново, тъй като бях тръгнал точно затова, а не обичам да оставям такива неща недовършени. Сетих се обаче че мога да оставя Даниел да почива на разклона, а аз да му оставя раницата си и да се кача до Кутело набързо и да сляза - така и вълка сит, и агнето цяло. Той склони да ме изчака. Взех само щеките си и тръгнах нагоре. Зад мен тръгнаха още три момчета с по-бавно темпо. Без допълнителната тежест на раницата се качвах изключително бързо, и за десетина минутки вече бях горе. Кутело има 4 коти, а самият връх е на най-северната от тях, но аз държах да мина и през четирите, затова тръгнах на изток (бях се изкачил по средната пътека). Щракнах няколко снимки на Вихрен, северната му стена, Джамджиев ръб и Тодорка, след което се насочих обратно на запад. Отначало просто вървях бързо, но ръба беше достатъчно широк, а скалата не беше изгладена и позволяваше сигурна стъпка, затова в един момент просто хванах щеките в едната си ръка и се затичах по камъните досущ като планински бегач, ухилен до уши като малко дете. Имах шеметното чувство че летя в небето.

Вихрен и северната му стена, сниман от първата кота на Кутело.

Тодорка

Поглед към Църномогилския и Равния чал

На запад е останалата част от Кутело

След него Кончето от високо

И обратно

Минах през останалата част от върха и на основната кота срещнах един фотограф, който снимаше Кончето. Поздравихме се, аз също щракнах една снимка надолу, и тръгнах наобратно. На връщане засякох трите момчета, които бяха тръгнали след мен. Посъветвах ги на връщане да минат по подсичащата пътека, тъй като вече ставаше доста късно, и ги предупредих да внимават на хлъзгавия мрамор в началото на въжето. Те ми благодариха и забързаха на запад, а аз заслизах обратно към разклона, където вече нямаше никой. Спрях за 5-минутна почивка до Даниел, който се беше увил в едно мини-одеало и приличаше на отшелник. Всички хора които бяха минали покрай нас слизаха надолу към Казаните, а нагоре по Вихрен нямаше никой. Кратко слизане до премката и поехме нагоре - последния връх за деня (и най-високия Smile

). Бях се качвал на Вихрен единствено от Кабата, и сега бях приятно изненадан от по-стръмния северен ръб. Даниел
не беше никак щастлив, но видя че има поставена верига, която много му хареса, и лека-полека се задърпа нагоре. Аз продължавах да бъда инат и игнорирах веригата - катеренето беше приятно, макар че имаше едно-две места които изискваха допълнително внимание.

Вихрен от разклона. Какъв великан само...

Нагоре е така

А надолу пък е така Smile

Отне ни малко по-малко от час да стигнем до върха. Последният връх от мраморната корона на Пирин ни възнагради с шеметни гледки във всички посоки.

На юг - върховете Муратов, Хвойнати и Гредаро на по-преден план, и още много други на по-заден

На югоизток - още повече от многото други

На североизток - Банско от високо

На северозапад - останалата част от мраморната корона

Спряхме за кратка почивка за вода и нещо сладко. Аз се опитах да отворя уеб-камерата през интернет и да си направя снимка, но не успях да се свържа. Не се застоявахме, защото беше хладничко а вятърът тук беше една идея по-силен, и заслизахме надолу към Кабата. Тук умората вече си казваше думата, а самото слизане е доста неприятно за разлика от качването - дълго и хлъзгаво. Най-накрая слязохме до Кабата, където няколко планински козички не ни харесаха и се разбягаха, а ние се разположихме за още една кратка почивка по източния склон, където наблюдавахме улеите на Тодорка и стадото кози долу в ниското.

Тодорка от Кабата

Хвойнати и Муратов връх

Слизането до хижа Вихрен ни отне още час и половина. По пътя размърдахме още няколко бройки кози от любимите им места, установихме че малкия извор на 2460м наистина е пресъхнал, и се любувахме на играта на лъчите от залязващото слънце с малцината останали облаци по небето върху западния склон на Тодорка.

Залез и облаци върху Тодорка

Последната светлина над Вихрен

В хижата не пропуснахме да се поздравим подобаващо с хубава вечеря и една кана вино Alcohol

Като заключение ще спомена че за този преход трябва да сте в много добра форма и най-вече да нямате страх от високо и ходене по ръбове. Самите ръбове не са прекалено трудни, но изискват повишено внимание, тъй като на някои места има хлабави камъни и хлъзгав мрамор в допълнение към стесненията. За някои хора ще е дори лесно, за други - абсолютно невъзможно. Ако смятате да опитате, подсигурете се с достатъчно време, бъдете сигурно в прогнозата, носете достатъчно вода и имайте предвид че ако е мокро, мраморът ще е като пързалка. Преходът обаче е изключително красив и наистина си заслужава - ще си спомняте дълго време за него Smile

Поздрави!

_____________________
Общо разстояние: 16.7км
Общо време: 13ч19м
Денивелация: 1792м+/1544-
Албум със снимки: Цък
Трак на маршрута: Цък

_________________
Well I came upon a man at the top of a hill
Called himself the savior of the human race
Said he come to save the world from destruction and pain
But I said how can you save the world from itself?

Интерсно, и на мен ми се случи подобно нещо наскоро.
Обаждам се на х. "Яворов" да запазя места, оттам ми казват "Обади се на секретаря, той прави резервациите."
Обаждам се на секретаря, той вика "Няма проблем".
Отиваме на хижата, хижаря се чеше зад ухото "Ми то при мен няма нищо записано... сега къде да ви сложа..."
Намери се място, но така и не разбрах на кого трябва да се обадя, за да стане като хората.

Цитат:

За едната бройка щяхме да останем без места да спим - оказа се че съм се обадил на секретаря на дружеството, вместо на хижаря, а той ми беше отговорил "ще ви намерят места" и отказа да ме запише. Според хижаря това редовно се случвало и казвал същото и на доста други хора.

NorthBridge, много хубав пътепис! Браво!

Но ми се иска да напишеш нещо и за финала - как сте слезли от х. „Вихрен“ и сте се прибрали обратно.

____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!

	stefan_iliev38 написа:
	NorthBridge, много хубав пътепис! Браво! Но ми се иска да напишеш нещо и за финала - как сте слезли от х. „Вихрен“ и сте се прибрали обратно.

Благодаря

Ами няма кой знае какво за разказване от последния ден - станахме в 5 часа, с идеята да тръгнем в 5:30 пеша до Банско, тъй като нямаше нито маршрутка, нито лифт (до 15-ти септември са, а вече беше 16-ти). Столовата беше заключена, затова се оправяхме отвън, и по едно време от асфалта дойде един джип с мъж и жена, които решиха да чакат да отвори кухнята за да си вземат кафе (бая имаше да чакат до 7:30). Тръгнахме по пътеката до кръчмата край палатковия лагер (макар че по асфалта щеше да е по-бързо), и там решихме да пробваме да си извикаме такси до Банско - така щяхме да се приберем едни 4 часа по-рано. Докато чакахме, седнахме на пейките до кръчмата да
не ни духа вятъра, и по едно време докато говорехме отвътре се чу едно "АаахххрррРРРЪЪъъгххаААаъъЪЪАаагххррр". Общо взето - нещо средно между мечка и глиган Laughing

Чак тогава загрях че сме разбудили някой и се мръднахме да не му пречим да спи. Вятъра ни обрули малко докато дойде таксито, но пък имаше страхотна луна която тъкмо залязваше над Кабата. Останалото бяха автобуси, трамваи, влакове и т.н. клатушкане до другия край на България.

Митак написа:

Интерсно, и на мен ми се случи подобно нещо наскоро.
Обаждам се на х. "Яворов" да запазя места, оттам ми казват "Обади се на секретаря, той прави резервациите."
Обаждам се на секретаря, той вика "Няма проблем".
Отиваме на хижата, хижаря се чеше зад ухото "Ми то при мен няма нищо записано... сега къде да ви сложа..."
Намери се място, но така и не разбрах на кого трябва да се обадя, за да стане като хората.

Дявол знае - на мен хижаря ми каза "трябваше да се обадите на другите телефони". Ако този номер, завършващ на 414 е на секретаря, предполагам че другите два завършващи на 413 и 415 са на хижарите (впрочем те са и единствените в описанието в bulgarian-mountains.com). Следващия път просто ще ги тормозя на всички телефони, докато не потвърдят отвсякъде че имаме запазени места за нощувка.

_________________
Well I came upon a man at the top of a hill
Called himself the savior of the human race
Said he come to save the world from destruction and pain
But I said how can you save the world from itself?