Проклетия (Prokletije) - Мая е Росит (Maj e Rosit) - 2525 м.
Невероятната Проклетия, в превод "Прокълната планина", която ме плени преди години и стана традиция да се разхождаме по нови и нови върхове, започващи началото си от дълбоките долини на черногорско-албанкската граница. Росни връх бе пореден в списъкът, който ни покорява и подчинява.
Беше трудна сутрин, след изпитите вечерта бири и тежките подходи до първенците на Комова планина - Кучки Ком и Васоевички Ком в предните дни. Жега, ветрове, мъгли, път от България и дълги вечери със сръбски бири до реки и поляни. А тази поняна над село Вусанье, е емблематична - тук започват подходите за Езерски връх и Мая е Росит.
Отново ставам преди алармата. Нощта е звездна - околните зъбери прозират с тъмните си сенки и пробождат съзвездията страховито. Знам за срутената част от пътеката - няколкостотин метров кулоар, завършващ с отвесната стена на масивен венец, който е изпратил тонове скали в могъщата долина. По тъмно, още в 4:30ч, съм запалил челника и потъвам в черната гора, извеждаща до връх Мая е Росит. Знам за камъка, на който е маркировката, отделящ се от пътя и водещ към пътеката в гората. Виждали сме го в предходни посещения на долината Ропояна (Ropojan).
Проклетия е планина, в която отивам винаги с друга нагласа. Мотивацията е друга, целите, денивелациите са други, темпото е друго. Няма хижи, в които да се приюиш, вода трудно се намира. Излизам от гората, преодолявайки близо 500 метра денивелация за по-малко от час. Пътеката се губи, а на места потъва в дълбоките черногорски треви. Старият челник мъждука, опитвайки се да ме предаде в тъмнината. И ненадейно сипеят ме посреща, без да подозирам, че ще ме подложи на тежко и нелепо изпитание. Зловещо е в тъмнината и луната свети силно, точно където отивам. Виждам линията на подхода. Огромни канари, кратки участъци с малки камъни, легнали върху ерозия и малката стена в горната и част, където пръстите ми се вкопчват в ерозирали хватки и коприва. Става неудържимо стръмно. Държа дебелите стебла на копривата и стискам силно. Копривата се къса ли къса... Но не усещам парещата болка. Адреналинът вече работи. Свличам се и знам, че съм на ръба между Рая и Ада. Излизам над улея, пресичайки над къси скални прагове. От пръстите на дясната ръка, които разбих в скалите след падането към връх Кучки Ком два дни по-рано, протичат тънки струи кръв, които попиват бързо в студената земя и вече няма начин за връщане назад. Взел съм сечиво, за всеки случай, но е закачено за проклетата раница, която също се къса. От джобовете и по сипея се изсипва водата ми и шишето с кока кола. Дори не мога да ги проследя с поглед, но чувам как вече приглушено се търкалят надолу. Прилазвам нагоре по корем, старите обувки се пързалят неудържимо. Преодолявам някак малката стена и стръмно излизам над нея по дивите и склонове - лабиринт от разломи, сипеи и стени, подсичани смело от тънката пътека. Стотици цветя, разливащи невероятен букет от мирзими...
Дишам учестено. Знам, че връщането ще е по-трудно, но вече подсигурено донякъде. Над стената и сипея съм, отдолу под цветята е бездната. Очакват ме общо 1500 метра положително изкачване до Мая е Росит. Има няма 20 километра в двете посоки от старата, но вярна палатка и турбинираното quattro на Димо. Трудна и безобразна планина. Растителност - за чудо и приказ. Цветове, цветя, коприва, огромни камъни между тях и много роса. Разлом след разлом. Дори коравите албанци са изоставили кошарите и само част от руините подсказват, каква е била борбата им с природата, за да оцеляват, но аз нямам време за размисли, трябва да продължавам.
В мъгла бе обвита планината във високия пояс. Студеният вятър пронизва острите върхове, там където сме се запътили. Аз към Мая е Росит, а Димо към първенеца на Проклетия - Езерски връх... На отбивката за Мая е Росит се разделихме и си пожелахме успех! Мъглите се борят, но не отстъпват път на вятъра и прегръщат високите върхове в далечината. Каранфилите, там където ще катеря в утрешния ден по острите гребени над съседната долина.
Мая е Росит (Maja e Rosit) или Rosni vth в далечината. Пътеката се губи на места във високата растителност, личи си, че по това трасе хора рядко се завъртат. За Мая е Росит има и друга - по-дълга пътека, която следва известно време маркираната пътека към Езерски връх, след което в горския участък преди клековия пояс се отделя вляво, за да се излезе в съседната долина. А "моята" пътека е обрасла и не личи скоро някой да е минавал по нея. Само следи от срутени овчарници, свиделстващи за кипелия в миналото, труден живот.
Маркировката, която на места е в добро състояние, но на места се губи и трябва повечко да се внимава...
И назад към изминатото.
По стръмната пътека на Росни връх.
Излизам за по-малко от 4 часа на върховата кота. В гърлото ми е заседнала малката бучка, която не мога да преглътна дори с цял пакет ментови бонбони. А на върха ме очаква зрелищната панорама. С широкоъгълен и телеобектиив, теглото на багажа хич не беше облекчено. Не усещам ледения вятър, а разпознавам долината със селата. Разпознавам всички преодоляни в годините върхове - Мая Езерце, Добра Колата, Зла колата, Албанска колата, Каранфилите, връх Попадия и Комовете - Ком Кучки, Ком Васоевички, Ком Леворечки, може би и Боботов Кук в дълбочина. Стотици пешеходни километри, с хиляди метри денивелация, в брутални жеги, обезводнявания, несгоди, тапи по границите, безумни - нощни шофирания и безсънни изкачвания, като в транс. На върха съм. Поредният крсив връх ме допусна... Не усещам нищо... Стоя близо час и попивам, докато снимам. Слизам бързо до долу, бягайки в лабиринта от треви, сред малките пъстроцветни пеперуди, мухи и комари, които жужат и оцветяват планината, далеч от собствени амбиции. Едва обяд е, но вече е непоносима жега... Сещам се за миг за изгубената вода и за това, че съм оставил пластмасова следа в долината... Като в сън. Предстои повторното подсичане на кулоара...
Към връх Мая Езерце. При зум на кадрите във висока резолюция, се забелязва добре подхода и металния кръст на върха.
Изглед към Колатите - Злата, Добрата и Албанската. Няма как човек да ги обърка и забрави шеметните панорами, разкриващи се оттам! . Преходът до тях отнема е 23 пешеходни километра, с 2000 метра положителна денивелация от съседната долина.
Изглед към Мая е Росит, но от връх Зла Колата.
На връх Мая е Росит - 2525 м.н.в.
Величествени мъгли препускат лудо и спират във върховете.
В очакване на Катя и Димо. И право надолу. Прекарвам няколко часа до леденото езеро, само стотина метра по-надолу от автомобила, където се отделя пътеката към реката... Въпросното езеро извира от голяма дълбочина, от подводна река и температурата на водите му е малко над нулата. Тюркоазено сини води.
Катя стигнала до овчарниците, а Димо качил Мая Езерце, по гуменки, които бяха скъсани... Предполагах с едно наум, че ще се справи, бях го инструктирал подробно за всички етапи от изкачването и терена, но силно се притеснявах да не направи беля по сипеите и по снегът, който все още властва по част от стръмните склонове на планината. Пързалял се на слизане по снега, звучеше уплашено след преживяното изкачване по сипеите на първенеца на Проклетия и не дойде на Каранфилите в следващия ден. Разбираемо...
Тригодишният Ломер Пелмо. Втори износен чифт, на който залагам през годините и който вече се предава... Странно, но факт - мембраната все още се държи, докато подметката е вече слик...
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
. Преходът до тях отнема е 23 пешеходни километра, с 2000 метра положителна денивелация от съседната долина.
