В Гърция: богове, манастири, пещери и древности

Август, средата на лятото. Отдавна замислях да покажа на големите внуци корените на европейската цивилизация. Антон е вече на 15 и ще бъде в 9 клас, а Боян е на 14 и влиза в гимназия (8 клас). Учили са история, чели са Омир и митовете, преди четири години се изкачиха на Олимп, сега дойде време за археологията и архитектурата. Понеже нямам автомобил, трябваше да пътуваме с обществен транспорт. Антон много искаше да сме в спален вагон на нощния влак. Тази влак обаче се оказа проблем и на отиване, и на връщане. Той тръгва от Букурещ и съответно на връщане пътува дотам, затова купуването на билети става преди отпътуването му от съответната гара и е крайно несигурно. Наложи се да ползваме автобус. Изобщо транспортът в Гърция е доста кошмарен – нито сайтовете съдържат точна информация, нито линиите са удобно направени. Един от неприятните моменти е, че автостанциите се намират на няколко километра извън градовете и пътуването до самия град налага да се търси или такси, или специален автобус. Но за пътуването ще стане дума постепенно.

Маршрутът ни се опираше на три точки: Метеора, Делфи и Атина. Пристигнахме в Солун по обяд и имахме няколко часа до автобуса за „столицата” на скалните манастири Каламбака. Реших да се поразходим към Бялата кула и да видим морето, пък и да обядваме. Къде ти! Автогарата се оказа в най-отвратителния квартал на Солун, изпълнен само с автомобилни сервизи и магазини за авточасти. Никакво кафене, никакъв минимаркет дори. Морето пък се оказа отвъд железопътната линия, оградена с висока ограда, а зад нея стърчеха крановете на пристанищата. След един час безнадеждно ходене най-накрая намерихме закусвалня, в която ядохме, и после отново един час се връщахме в жегата и с раниците на гърба. Така разгледахме Солун! А старата автогара беше на най-удобното място, залепена до железопътната и почти в центъра на града…

В Каламбака пристигнахме в късния следобед. Слязохме в центъра и започнахме да питаме за нашия хотел, където имахме резервация. Никой не го знаеше! Накрая в едно туристическо бюро ни казаха, че хотелът е в съседното село, Кастраки, на един километър. Колко му е за нас – в жегата с раниците по леко нанагорнище… стигнахме до хотела. По-късно разбрахме, че това селце е по-добро начало за разходки до скалните манастири от по-популярната Каламбака. Настанихме се, огледахме се наоколо и впихме алчни погледи в най-близките скали:

Преди милиони години цялата долина е била море, но породата на дъното не е била еднородна и част се е размила, а по-твърдите части са устояли на катаклизмите и днес стърчат като вирнати палци на по 300, 400 и дори 600 метра! Ето още едно скално чудовище:

Въпреки че за мен скалите са гладки като сапун, намират се алпинисти, които да се катерят, но спазват неписаното правило да избягват скалите с манастири, за да уважат спокойствието на монасите. Има и гласове, които настояват за забрана на алпинизма въобще. Аз бих ги подкрепил, за да се запази спокойствието и на природата, създала този уникален феномен. А ние в края на вечерта намерихме спокойствие в една таверна, където ни нагостиха с калмари, „гръцка” (по нашему шопска) салата и естествено едно узо за мен. По тяхному каламараки с узаки:

На другия ден поехме към манастирите. Веднага трябва да се оправдая за включването на тази тема в планинарския форум: четири манастира с по двеста-триста метра изкачване прави към хиляда метра. Че това си е бая екскурзия! Няма да излагам историята на манастирите и да ги описвам един по един – в мрежата има предостатъчно текстове със снимки. Ще спомена само, че „заселването” на скалите от монаси и отшелници е започнало още в първите векове на християнството, а първите манастири са отпреди хиляда години. Разбира се, през вековете сградите са били разрушавани и преустройвани, но в крайна сметка от повече от двадесет манастира, кацнали почти върху всяка скала, сега са останали само седем, от които шест са отворени за посещение. Трябва да отбележа, че ние имахме късмет, защото случайно улучихме дни, когато всичките манастири са отворени. Затова човек трябва предварително да си планира пътуването.

Интересно беше първото ми запознаване с Метеора преди около тридесет години. Цялото семейство – дъщеря ни тогава ученичка – бяхме на гости на наши близки приятели в Атина, мои съученици: тя българка, а той грък, максимално побългарен, защото е живял в България от дете. С колата ни разведоха къде ли не – Делфи, Пелопонес, Едеса (Воден), Преспанското езеро и Касториа (Костур)… И една вечер, като нямаше какво да правим, ни дойде идеята да гледаме някакъв достатъчно глупав филм, който да не ни ангажира с преживявания. Нашият приятел слезе до „филмотеката” (не помня как се наричаха тези библиотеки, в които даваха под наем видеокасети с филми – сега такива антики няма). Донесе един филм с Джеймс Бонд, в който действието се развиваше точно в манастир на Метеора. Взе ни се акълът – не от филма, а от манастира. И на другия ден – хайде с колата на Метеора! Тогава ми направи впечатление, че монасите, които срещахме по пътя, не разговаряха с туристите. Спазваха някакъв обет на мълчание. А от скалата, на която се качихме, скачаха парапланеристи (нещо ново за нас).

Днешните манастири са твърде далече дори от това, което са били само преди век, когато достъпът до тях е бил улеснен с направата на пътища, мостове, стълбища с перила и пр. Дотогава манастирите наистина са висели във въздуха, каквото буквално означава и думата „метеор”. Изкачването е било възможно единствено по сгъваеми стълби или в нещо като рибарски мрежи, които монасите горе са издигали с макари. Най-високият манастир е на близо 400 метра! В манастирските кондики е записано обръщение на мрежата към монаха: „Внимавай, аз мога не само да те вдигна от земята до върха, но и да те възнеса на небето!” През 1745 г. един руски монах, Василий Григорович-Барски, прави дълго пътешествие по светите места и посещава Метеора. Неговите четири огромни тома с описания са илюстрирани с рисунки. Ето две от тях, на които добре се вижда достъпът до сградите по висящи стълби и с мрежи:

(На втората рисунка е манастирът „Света Троица”, в който 250 години по-късно е сниман филмът с Джеймс Бонд.) Под един от манастирите заснех остатък от оригиналните вдълбани в скалата стъпала, широки колкото обувката:

Какво пък, сещам се за времето, когато и до нашия Аладжа манастир се стигаше по изровени в пясъчника тесни стъпала – заоблени от катеренето и хлъзгави. А в друг манастир са запазили оригинална дървена стълба, която се сгъва, за да може да се дръпне нагоре. Забележете майсторската геометрия на извивките и снадките:

Освен манастирските сгради, обраснали като еделвайси по ръбовете на скалите, е имало и съвсем екстремни „килии” на отшелници, от които сега се виждат само дупки, пробити в камъка на няколко метра под равната част. В тези дупки са били опрени хоризонтални греди и върху тях дъски за спане. До „кревата” се е слизало по стълба, а надолу – двестаметровата пропаст! За нас, българите, е любопитен фактът, че първата жена, която е получила достъп до манастирите през 1921 г., е румънската кралица Мария – същата, от която ни е останал романтичният дворец в Балчик. До манастира тя е стигнала на магаре, но не можах да установя и нея ли са я качвали в кошница, защото тогава все още не са били направени новите каменни стъпала.

Излишно е да споменавам стотиците автобуси, заели огромните паркинги и едната страна на шосетата. От автобусите в манастирите нахлуват хиляди туристи от цял свят. Та и ние с тях, но за разлика от тях се изкачвахме пеша сред вековните гори, докато стигнем върховете на скалите, за да видим манастирите – първо отвън, после отвътре. Ето един:

Виждат се двата моста и стълбите. Естествено преди ги е нямало. От шосето долу (което също го е нямало) – по въздуха нагоре! Ето втори манастир:

И до него се стига по мостче, а над него има въжена линия за товари. На следващата снимка народът пъпли по стълбите към най-големия манастир „Преображение Господне” (Мегало Метеоро). Той е и на най-високото място – 613 метра над морето. Горе се вижда „балконът”, от който се спуска кошницата за багажи и монаси, а вътре е макарата, която двама монаси са въртели:

Разбира се, всички църкви в манастирите са богато изографисани, а олтарите са с изящни дърворезби. За съжаление цялото богатство на манастирите многократно е било ограбвано – през вековете от турците, а в наше време от германските и италианските окупатори. Снимките са строго забранени и аз едва успях тайно да снимам един таван главно заради уникалната му геометрия на заоблена фуния, оригинално покрита с образи:

Макар и съвсем скромно, килиите на монасите също са украсени с очарователни стенописи на растения и животни:

Ден и половина хич не са достатъчни за пълна обиколка на Метеора. Ако имахме още някой ден, сигурно щяхме да се качим на скалите, на които някога е имало манастири. Но програмата и резервираните хотели не ни позволяваха да останем повече. Хвърлихме прощален поглед към чудатите скални образувания и потеглихме към Делфи:

За да не си разваляме настроението, когато посетим боговете и техните пълномощници на земята, кратки бележки за пътуването от Метеора до Делфи. Истински трилър! Първо, няма директен автобус, макар че това са две централни туристически дестинации. Давам си сметка какво би било да пътувам от Мелник до Плиска, да речем, но България ли е пример? Надявах се в Гърция да е по-различно. Е, не е! Автобусът прави няколко прехвърляния, като на едното шофьорът бе така добър да се обади по мобилния, че ще ни остави на едно абсолютно мъртво кръстовище на магистралата, откъдето след половин час ни взе друг автобус. С нас чакаше една японка с момченцето си и огромни куфари. Тя пък как се оправяше, акълът не ми стига! След като се прекачихме на автобуса, започна преходът на легендарния Парнас – внушителна планина, известна най-вече като дом на музите на изкуствата и на крилатия кон Пегас. Вече се свечеряваше, когато автобусът пристигна, но не в Делфи, а на десет километра от него в крайморското градче Итеа. След два часа – друг автобус до Делфи. Добре, че не се отчайваме от подобни изненади – ние ли, българите, не ги познаваме транспортните изненади? Два часа, таман за една разходка по чудесния плаж на Итеа със сладолед и къпане за момчетата. Друго смекчаващо балканската вина обстоятелство, от което многократно се възползвахме, е, че гърците започват да живеят, когато се мръкне и захладнее. Та фактът, че пристигнахме в хотела към 10 вечерта, не ни попречи да вечеряме вкусно с… представете си, с калмари! А на сутринта – към древността!

Много древни средища на цивилизацията заслужават най-емоционалните суперлативи: и вечният град Рим, и Атина, и Константинопол, и пирамидите в Гиза… Но Делфи е някакво творение на древните гърци, което излиза извън всякаква класация на ценностите! Най-напред топографски: храмовете му са вкопани върху площадки в почти отвесна скала, която се издига нагоре няколкостотин метра и се забива право надолу към нивото на морето. Самият този факт е едно научно предизвикателство и не разбирам защо сериозни учени не са се заели с него. Знае се, че преди 2500 години – а Делфи като религиозен център е по-стар с още няколко века, морето се е врязвало дълбоко в сушата. Доказателство са запазените халки за привързване на корабите, които са на километри навътре от днешната брегова линия. Докъде обаче е стигало тогава морето? Никой не си прави труда да разреши тази елементарна геологична загадка! Аз вече досадих на Ведрин и на други приятели с въпроса: няма ли достатъчно подробна карта с хоризонтали, върху която да направим екстраполация на склоновете около Делфи и да видим колко надълбоко биха се спуснали, ако мислено „изкопаем” всички наноси до нивото на морето? Когато човек гледа надолу от терасата на ресторанта, а и от снимките в Гугъла много ясно си личат наситено зелените наноси, които като клин се забиват навътре в сушата. Но докъде точно? Нарочно направих една снимка, с която да илюстрирам хипотезата си: когато не е имало ни шосе, ни град, морето е бушувало ниско в пропастта под краката на делфийските оракули!

В далечината се виждат Итеа и морското равнище. Цялата долина е почти водоравна и е залесена с маслинови дървета – това са наносите. Върху подходящи снимки може да се направят няколко разреза на терена, за да се види графиката на няколкото склона, които ясно личат на снимката. Колко надълбоко се забиват? И като се начертае една линия, която да отговаря на нивото на водата, ще се види и картината на древния залив. За мен е повече от сигурно, че морето е стигало под днешното шосе с ресторантите, което означава, че се е виждало точно под храмовете. Велико място! И когато докажем тази хипотеза, ЮНЕСКО ще отпусне един милиард евро, за да се изгребат наносите и да се възстанови автентичната антична душевност на пъпа на Земята. Ех, мечти!..

Пъпът на Земята? Ето го:

Делфи съвсем не е бил просто религиозен комплекс с множество храмове. Имало е гимназия, която го превръща в образователен център. Имало е стадион и амфитеатър, които го превръщат в културен център. И най-важното, заради присъствието там на оракула на Аполон Делфи е бил политически център на цяла Елада, а оттук и на цялата ойкумена. Дали да има война или да се заключи мир, дали да се напада по море или по суша, какви обединения на градовете-държави да се сключат – всичко това се е съобщавало от оракула, произнасящ волята на Аполон и по тази причина неговите предсказания са имали силата на закон. Разбира се, целият диалог (всъщност монолог) е бил обгърнат с театрална загадъчност. Пратениците на градовете-държави са чакали с месеци, докато бъдат приети от оракула, като преди това са поднасяли богати дарове. Самият оракул е притежавал остър политически нюх и затова е бил нещо като „сив кардинал” на цяла Древна Гърция, а и на околните държави. Нарежданията му са били всъщност тълкувания на брътвежите на Пития – делфийската Сибила, задължително неграмотна девственица, която под въздействието на изпаренията от пещерата до храма на Аполон е изричала несвързани слова. Оракулът пък ги е превеждал с нарочна двузначност, която, от една страна, е допускала тълкуване и тако, и вако, а, от друга, го е застраховала от обвинения в неверни предсказания. На снимката е храмът на Аполон на фона на долината, която най-вероятно някога е била море:

Излишно е да описвам подробно знаменитостите в делфийския комплекс – всичките могат да се намерят в Интернет. Не мога да не покажа обаче само една снимка на древния каменен градеж. Аз като ентусиазиран геометър-каменоделец съм във възторг от напасването на каменните блокове, които заеха няколко гигабайта от паметта на моя фотоапарат. Невероятно художество!

Природните дадености, които са в основата на величието на Делфи, не свършват с отвесните скали и близостта до морето. Важен елемент е Касталийският извор, който се намира в края на комплекса. Преди свещенодействието Пития, както и пратениците на градовете са извършвали обряд на умовение в извора. За съжаление и изворът не е това, което е бил преди хиляди години: водата му е каптирана високо в планината или е пресъхнала и долу има само една малка чешма (но пък с чудесна планинска вода!). Самият извор (вече бивш) е ограден и влизането е забранено заради камъните, които се откъртват от околните скали. Това не ни попречи с Антон да прескочим оградата и да разгледаме отблизо цялото хидротехническо съоръжение, което хич не е просто. Някъде от височините в процепа между скалите се е спускал поток, който по интересен тунел е отвеждан в нещо като каменно корито. Това е няколкометровият тунел, по който личат следите от изчукването с длето:

Над каменното корито има някакви странни ниши, които може би са били за дарове, а може и да са от по-късно време. На снимката Антон е стъпил върху парапета на коритото и се е загледал в нещо като улей с неясно предназначение, а вдясно се вижда дупка в скалата, в която тунелът е затапен. Чудата работа!

От коритото водата се е стичала в специален басейн, който и днес може да се види от шосето. Над коритото и тунела пък има голяма площадка, до която се стига по издълбани в скалата тесни стъпала. Преди много години, когато да първи път бях в Делфи, изворът беше достъпен и дори помня водата, която извираше направо от камъка. Сега отново се опитах да се кача по стъпалата, но те бяха толкова излъскани, че по средата се запънах и нагоре, ни надолу. Седнах безпомощно и се наложи да стъпвам върху раменете на Антон, за да сляза. Комедия! Той обаче се качи, за да види дали има вода на горната площадка. Нямаше вода и с това нашата експедиция във времето приключи.

Няколкото обекта в околността ще ги прескоча в описанието, защото ги има в Интернет. Следващият ден бе посветен на една пещера, която отчасти оправдава дописката в планинарския форум, защото все пак става дума за изкачване 800 метра! Пътеката тръгва от самото градче, но преди да излезе от него, на самата улица ни шокираха няколко издълбани в скалата ниши с най-различна големина. Някои бяха съвсем прости полукръгли вдлъбнатини, възможно е да са били съоръжения за вода:

Имаше обаче и ниши с доста сложна вътрешна структура: с допълнителни ниши в стените, с издълбано корито и с допълнителни дупки в тавана. Общината си беше направила труда да ги осветява нощем с прожектори, но я беше домързяло да постави някаква табела. А нишите са повече от десет! Понеже не намерих в Интернет никакво обяснение, само показвам снимка на една от тях:

Пътеката прекоси някакви ниви и бързо започна да се катери нагоре по стръмни зигзази. По някое време излезе на коларски път, който ни отведе да билото, където имаше чешма с обилна вода, обор, няколко вили и черква. Оттам нататък продължихме по чакълесто шосе, което след няколко километра стигна до някакъв къмпинг и отново черква. Който се интересува, там също има вода. Малко след черквата започна баш изкачването към пещерата, доста стръмно и продължително, но не бих го нарекъл досадно заради комбинацията от снежнобели камъни и яркозелени бодливи храстовидни дъбове (пърнари), каквито в България не се срещат. Пещерата се оказа на самия връх, а изкачването до нея ни отне около четири часа. Отбелязвам времето, защото слизането ни отне два пъти по толкова, ще видим как!

Предишната година бях на конференция в Делфи. Там има великолепно уреден научен център. Тогава бях прочел за пещерата и дори знаех за някаква втора зала, в която се влизало през тесен проход. Затова от София приготвих фенерче, което обаче на тръгване забравих да го взема. На конференцията бяхме няколко колеги от университета и единият от тях предишния ден беше тръгнал към пещерата, но беше объркал пътя и не беше стигнал доникъде. Когато тръгнахме двамата, потърсих фенерче в магазина, но нямаха. А в пещера без светлина нищо не става! Освен тъмнината подът се оказа твърде нагънат и ужасно хлъзгав, просто беше невъзможно да продължим навътре. Затова тази година двата фенера – ръчен и челник – бяха първите, които сложих в раницата.

Пещерата е кръстена на нимфата Кориция и историята ѝ започва още от първобитните хора, по-късно в пещерата гърците са се укривали от персийците, след това от турците, а по време на войната от германците. В дъното на голямата зала, която разгледахме с моя колега, действително се оказа, че има втора част, издигната на 5-6 метра. По наклона дори имаше закачено алпинистко въже с възли, но качването е възможно и без него. Ето снимка на долната зала с входа, а малкият кръг е някакъв ритуал на поклонници:

Горната зала е богата на сталактити:

Стените отразяваха светлината на фенерчето в различни тонове:

Странно ми е, че в Интернет не намерих нито една снимка на горната зала, а пещерата е толкова популярна! Моите снимки май са първите. На слизане по наклона отново се наложи да стъпвам върху раменете на Антон, защото хлъзгавината в тъмнината си беше бая опасна. Планинарска помощ – нали на това съм ги учил!

Шосето преди къмпинга и черквата прави един твърде дълъг и досаден завой. На отиване към пещерата по нищо не личи, че има пряка пътека, която го сече. На връщане обаче отклонението е отбелязано със знак за велосипедисти и дори с квадратче Е4. Предишната година с моя колега се върнахме по тази кратка пътека и смътно си спомням, че на едно място се полутахме, защото попаднахме на разклонение. Тогава бързо се ориентирахме и аз забравих за клопката, която ни готвеше пътеката. Сега тръгнахме въодушевени по нея, защото гората беше великолепна – стари дървета с големи камъни и много мъхове по тях. Несравнимо по-приятна от прашното шосе!

Момчетата се гонеха надолу, после си намериха някакви криви клони и парчета кора от гнили дървета, та се направиха на самураи… А аз бях спокоен, защото маркировката беше през петдесет метра, макар че пътеката и така беше съвсем ясна. Стигнахме обаче до разклона, а там вече знак за отклонение нямаше. Позната ситуация от българските планини! Повъртях се, повъртях се и реших да продължим надолу, въпреки че вече липсваха всякакви знаци. В интерес на истината Боян беше сигурен, че трябва да завием, но аз настоях на своето. Вървяхме по нещо средно между пътека и русло на пресъхнала река. Все пак си личеше, че е минавано оттам. На много места се налагаше да прескачаме нападали дървета или да ги заобикаляме, но се вървеше. По едно време руслото – вече трудно можех да го нарека пътека – тръгна доста надолу, а нападалите дървета станаха прекалено нагъсто. Усетих, че така доникъде няма да стигнем, но за щастие видяхме съвсем тясна пътечка, която водеше настрани и нагоре. Някой беше минавал оттам! Поехме и ние. Взехме да се изкачваме, а гората около нас започна да се сгъстява. Пърнарите режеха като бръсначи, а сухите клони на боровете ни биеха в лицата. Ние обаче – нагоре, та нагоре! Еле излязохме на някакво било, викам си, оттук ще е само надолу. Само че пътека йок! Ха насам, ха натам между храстите, докато загубихме и следите, по които бяхме дошли. Като гледам времето по снимките, повече от два часа сме се лутали в тръните!

Антон си направи от найлонови пликове нещо като гети, за да не му се режат краката, които вече бяха в кръв:

Нататък е ясно: провиране през трънаците, напред и надолу, докато стигнахме руслото на реката. После по него нагоре до фаталния разклон. Е, когато завихме, след двайсетина метра се появи и маркировката. Благодарим! Боян не пропусна да ме ухапе: „Ти, дядо, не може да не се загубиш – това ти влиза в програмата!” Чак когато изскочихме отсреща при обора и погледнахме назад, разбрах какво ни е чакало, ако бяхме продължили уж по билото: след неизвестно колко време щяхме да стигнем до ръба му, а оттам надолу беше четиристотинметровата отвесна скала над храмовете. Е, щяхме да се върнем обратно, но след като преспим на открито!

Надолу вече заслизахме доста по-бързо, но въпреки това премеждията ни не свършиха. Понеже вече започна да се стъмнява, реших да не се връщаме през нивите, откъдето дойдохме, а да слезем по официалната пътека. Тръгнахме по нея с фенерите, но тя ни изведе на някакви археологически разкопки, които миналата година ги нямаше. Знаци никакви, само траншеи. В тъмното беше невъзможно да видим дали има обходен път, затова се наложи да се върнем пак през нивите. В крайна сметка, когато влязохме в града, вече беше 10 часа. Бяхме вървели 13 часа вместо предостатъчните за такава разходка 8! Нощта беше паднала:

Ние обаче не си легнахме гладни – ресторантът ни чакаше. А на другия ден поехме към Атина.

Откъде да започна? Обикновено такива теми започват с общото ни минало. А то е увековечено на тази улица „Българоубиец”:

По ирония на историята тя е много красива, с изглед към стръмнините на живописния хълм Ликавидос (Ликабет) и затова обичам да минавам по нея. Показах я и на внуците:

Винаги по такива поводи се чудя как може съвременни хора да се хващат за гушите заради събития отпреди хиляда години и се сещам за една комична случка с мен самия. Първия път, когато бяхме в Гърция, в окото ми попадна стружка. Направо се заби и трябваше нашият приятел да ме заведе на очен лекар. Докато докторът бърникаше в роговицата с пинцета, аз на майтап подметнах на моя приятел: „Абе, тоя доктор да не вземе да ме ослепи като Василий Българоубиец!” Приятелят ми обаче преведе моята шега и докторът веднага я подхвана: „Я, че после той да пие вино от черепа ми!” Впрочем и двата пъти, като минахме по улицата, на нея бяха разположени тежко въоръжени полицаи и нещо чакаха. Едва ли българоубийци, навярно терористи или наркотрафиканти, не знам. Все пак се наложи да поискам разрешение от жандармериста да снимам, а Антон не пропусна да се похвали: „Ние сме от България!” Човекът с автомата и гранатите бая се засмя.

Е, в Атина планински екскурзии не правихме, но тичане по хълмовете имаше доста. Градът е с големи денивелации и понеже се движехме пеша, теренът ни идваше нанагорно в буквалния смисъл на думата. Разбира се, най-знаменитият хълм е Акрополът и на него е издигнат Партенонът, великото постижение на древногръцката архитектура от Златния век на гръцката цивилизация, 5. в. пр. Хр. Понеже съм запознат и с математическите спекулации около пропорциите на Партенона, които са съизмерими само със спекулациите около Хеопсовата пирамида, ми беше любопитно да ги проверя. Няма да занимавам моите приятели с геометричната страна на проблема, но ще покажа няколко снимки с кратки коментари. Ето я задната фасада на великия храм на Атина Палада, покровителка на воините и майчинството, чието име носи главният гръцки град, а на нейното прозвище „девата” е кръстен Партенонът:

А това е предната фасада, най-често сниманата и най-обилно анализираната:

То не са „златни сечения”, не е чудо! Дисертации се пишат и списания се издават на тази тема. Аз ще отбележа само няколко елемента на композицията, за да ги знаят моите читатели, когато посетят Партенона. Те са толкова очевидни, че не могат да бъдат обяснени със „скрити” замисли на архитекта. Най-напред разстоянията между двете крайни колони е по-малко от разстоянието между средните. Второ, крайните колони са леко наклонени навътре. Трето, стъпалата са слабо издути нагоре. Четвърто… започват чертежите със „златното сечение” на правоъгълника на фасадата и фронтона отгоре. Естествено на снимката всички тия тънкости се губят. Остават… безбройните японци, които се струпват да ги снимат.

Разбира се, една от най-големите трагедии на Партенона след земетресенията и пожарите е търговската сделка, благодарение на която голяма част от скулптурните украшения на фронтоните са „продадени” на един английски лорд и днес се намират в Британския музей. Културно-историческата битка между Лондон и Атина продължава вече повече от век: едните казват „върнете ни откраднатото!”, другите възразяват „ако не ги бяхме взели, мраморите сега щяха да са натрошени за чакъл!” (както впрочем се е случило с мрамора от дворците на Плиска и Преслав, отишъл за трасето на Баронхиршовата железница). На нас ни остава само да очакваме по-културни времена, когато на мястото на откраднатите скулптури ще се поставят поне точни техни копия. Междувременно тече усилена реконструкция, ако се съди по огромния брой готови за монтиране камъни, които сега са струпани на двора.

Встрани от Партенона е храмът със знаменитите Кариатиди – девойки, подпиращи покрива. Едната от тях също е отмъкната в Британския музей и сега е заменена с копие. (Впрочем петте оригинала са вътре в музея, отвън също са копия.) Сещам се отново за един скандал, който предизвиках в Британския музей. Там имат неприятния маниер някои зали да се отворени само в определени дни от седмицата. Така се случи и с Кариатидата. Макар че едва-едва се виждаше в дъното на залата, достъпът до нея беше преграден. Излях си гнева върху охраната: „Аз съм грък – казвам, – и не стига, че сте ни откраднали скулптурата, ами сега не мога и да я видя!” Жената ме погледна съчувствено, обади се по телефона и учтиво ме заведе до статуята. Не, че беше нещо кой знае какво, де, но балканската солидарност подейства! Ето ги най-знаменитите момичета в историята на архитектурата:

Е, няма само японците да се снимат, зер? Колкото и да съм ехиден към загрозяването на древната красота със собствените ни муцуни, само заради форума се снимах с големия внук (като малко оправдание аз поне винаги правя дублиращи снимки без личностите):

До сградата с Кариатидите има някакво помещение, оградено с невероятно изящна колонада. След дълго чакане уцелих момент, в който да снимам мраморната дантела без фотогеничните японци:

Новият музей на Акропола самият е архитектурно постижение, да не говоря за изложените вътре експонати. За съжаление само в няколко зали е разрешено снимането. В едната заснех тази магическа сфера, предназначена за гадаене. Най-вече като математик останах в заслах от нейното съвършенство!

(Позволявам си да забележа, че щом наскоро гърците осъдиха на по няколко месеца затвор някакви българки, които бяха залели с олио каменни произведения в музея – с най-добри намерения бих казал, за да ги освободят от разни черни магии!, то кураторите на музея, които са пльоснали с черна боя инвентарния номер на експоната, заслужават най-малкото доживотен затвор!)

Втората скулптура, която държа да покажа, е на богинята на победата Нике (римската Виктория). Изобразена е в мига, в който си връзва сандала. Забележете майсторството, с което мраморът е направен сякаш прозрачен и е превърнат в ефирното платно на наметалото, а небрежното приклякване с наведената ръка е колкото изящно, толкова и еротично. Е, неповторими са били древните, това е!

До самия Акропол се намира по-малкият хълм с Ареопага – древното народно събрание. А под него е старата Агора – тогавашният център на града с чаршията и главните храмове. Най-важният сред тях е на Хефест (римския Вулкан), почитан наравно с Атина. Затова и храмът съперничи със строения по същото време Партенон и макар че му отстъпва по големина и богатство, е по-добре запазен (главно защото е бил превърнат в християнска черква):

Още по-надолу в града е римската Агора – площадът, който пък римляните са изградили, докато са владеели Гърция (около Новата ера). Тук една от знаменитостите е библиотеката на император Адриан. Величествена сграда, съдейки само по колоните, а може да си представим какви ръкописи е съхранявала!

Пак там е изградено странно съоръжение, което едновременно било метеорологична станция, слънчев часовник и клепсидра. В сечение е правилен осмоъгълник и страните му са насочени по осемте посоки на света, а фризовете отгоре са алегорични изображения на осемте главни вятъра – борей, зефир и пр. На върха е имало въртящ се показател, така че всеки е можел да познае „накъде духа вятърът”. Полукръглата кула е събирала вода, идваща от Акропола, а вътре по някакви прорези в камъка системата не само е работела като воден часовник, но и е задействала водни механизми. Чудата работа, а изработката е перфектна! И тази кула е запазена благодарение на различните си функции през вековете – като обсерватория, християнски храм, джамия и какво ли още не:

В една от стените на римския форум е зазидана странна делва, която съм снимал, за да може някой, който се досеща каква е била работата ѝ, да каже:

В края на стария град се намира може би най-грандиозната сграда на античността: храмът на Олимпийския Зевс. Дори гледани със съвременните мерки, неговите 17-метрови колони ни изпълват със страхопочитание. Останали са само 15, а са били 104 с височината на 6-етажен блок. Снимано на фона на Партенона, това архитектурно чудовище, храмът на Зевс, завършва облика на антична Атина:

Нашият ден обаче не завършва. Стъпало по стъпало, ние се катерим по тесните улички на старинния квартал Плака в подножието на Акропола. На места уличките са толкова тесни, че се превръщат в проходи, през които по-пълен човек трябва да мине „на верев”:

Уличките-коридори си изкачват чак до стената на Партенона, а отстрани са вратите на къщите и саксиите с цветя:

Отсреща пък в далечината се вижда хълмът Ликавидос, който е една от задължителните забележителности заради гледката към Акропола и цялата безкрайна Атина чак до морето:

Разбира се, задължителен е и обядът в някоя таверна на Плака с маси, подредени по широките стъпала на стръмните улици. Децата бяха възхитени от рибното плато, което ни донесоха, защото в него имаше всичко – риба, скариди, калмари, октоподи, миди… На мен пък много ми допадна малката бутилчица с тъмна бира „Fix”. Над масите се стелят гирляндите на бугенвилията – една от красотите на почти всеки гръцки двор:

Може да се каже, че разгледахме главните забележителности на Атина. Атина обаче далеч не е цяла Древна Гърция! Остана да заведа внуците да видят Пелопонес с Микена, Епидавъра, Коринт и още много други знаменитости. Е, пак ще гостуваме на нашите приятели Таки и Мария – те ни чакат!

Последната промяна е направена от Сотиров на Пон Окт 22, 2018 12:02 am; мнението е било променяно общо 1 път

"Доказателство са запазените халки за привързване на корабите, които са на километри навътре от днешната брегова линия. Докъде обаче е стигало тогава морето? "
===========
Сотиров, подозирам, че ще ядосаш някого, например затоплистите, които ни плашат със стопяването на ледените шапки и нашествието на морето. Wink

Освен това си публикувал снимка на улица с лошо кърпен асфалт, а всеки знае, че такива улици има само в България!
Поздрави!

tortomanin написа:

"Доказателство са запазените халки за привързване на корабите, които са на километри навътре от днешната брегова линия. Докъде обаче е стигало тогава морето? "
===========
Сотиров, подозирам, че ще ядосаш някого, например затоплистите, които ни плашат със стопяването на ледените шапки и нашествието на морето. Wink

Освен това си публикувал снимка на улица с лошо кърпен асфалт, а всеки знае, че такива улици има само в България!
Поздрави!

Сотиров, по- наблизо е и Кавала много хубав стар град със запазена крепост струва си да се види, и си е един уикенд само.

_________________
"АКО ЖИВЕЕШ ВСЕКИ ДЕН КАТО ДА Е ПОСЛЕДЕН, ПОЧТИ СИГУРНО Е, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ ОКАЖЕШ ПРАВ" Стив Джобс

Благодаря за чудесния разказ, Владо!

	Сотиров написа:
	Знае се, че преди 2500 години – а Делфи като религиозен център е по-стар с още няколко века, морето се е врязвало дълбоко в сушата.

Би ли посочил някакви източници за това твърдение?

	Сотиров написа:
	Доказателство са запазените халки за привързване на корабите, които са на километри навътре от днешната брегова линия.

Съществуват ли снимки на тези обекти и точни координати на местонахожденията им?

Впрочем, бих препоръчал тази статия:

Lichter M., Zviely D., Klein M., Sivan D. (2010) Sea-Level Changes in the Mediterranean: Past, Present, and Future – A Review. In: Seckbach J., Einav R., Israel A. (eds) Seaweeds and their Role in Globally Changing Environments. Cellular Origin, Life in Extreme Habitats and Astrobiology, vol 15. Springer, Dordrecht DOI https://doi.org/10.1007/978-90-481-8569-6_1

Някои избрани твърдения от нея:

-- през последните 600000 години морското равнище е достигало максимуми от 5-10 метра над днешното ниво най-малко 3 пъти и е падало до минимуми под 100 метра от днешното ниво най-малко 5 пъти;
-- морското равнище е било по-високо от днешното за последен път преди около 125000 години;
-- преди 2000 години нивото на Средиземно море е било около 10-15 см под днешното;
-- между XI и XIII в. нивото на Средиземно море е било 30 ± 15 см под днешното.

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

Tortomanin, кръпките по улица "Българоубиец" все пак не са дупки, нали? Може пък да имат някакъв скрит смисъл на историческа приемственост, свързваща Самуилова България с Бойко-Борисовата, знам ли?

Peca, Кавала е добра идея. Минавал съм през града, но транзит и помня само импозантния древен акведукт.

Ведрин, двамата с Peca не сте ме разбрали. Не става дума за смъкване на нивото на морето, а за наноси, които са повдигнали нивото на сушата. Доказателство, за което съм чувал, са халките за привързване на кораби, които днес се намират навътре в сушата. Моят приятел, у когото гостуваме, знае за тях от негова колежка, която е от Итеа. Връзката с нея се е загубила, но ще го помоля да я възстанови и да я пита. За съжаление с никакви ключови думи не откривам в Гугъла някаква информация за бреговата линия в древността, но твърдението за изтеглянето на водата от залива ми изглежда твърде правдоподобно. Всъщност старинният град с пристанище не е бил Итея, а съседната Кира, в която има запазена крепост. Историята на този град е твърде интригуваща: гражданите ѝ си позволявали безпроблемно да грабят пилигримите, които носели своите богати дарове за Аполон и неговия оракул. Естествено това своеволие не могло да бъде търпяно и отговорът на оракула бил категоричен: война! Като главно средство във войната бил използван водопроводът, който идвал от планината над Делфи и подавал вода за жителите на Кира. Нападателите просто го разбили и сипали в него някаква разхлабваща билка, която извела защитниците на града извън строя. Тогава градът бил лесно завладян и жителите му - избити. Така е, с боговете и техните говорители шега не бива!

Изображението от спътника на Гугъла добре подкрепя хипотезата за наносите, заради които морето се е отдръпнало. На снимката личи бледозеленото петно, което днес е засадено с маслини. Вижда се, че то се простира бая навътре, а един тесен ръкав отива дълбоко надясно, чак под храмовете на Делфи. Колко навътре, това е въпросът. Когато се гледа от терасите в Делфи, също прави впечатление подозрително плоската долина с по-различен цвят:

Тия места и предстоящите - да ги посетите още сто пъти! Древна Елада! Ах, любов моя, непомръкнала от гимназията досега!
Радвам се -радвам се! - на щастливите ти дни ТАМ и С ДЕЦАТА. Впрочем, не знам дали забеляза, колко много френски ученици от всички възрасти разглеждат древна Елада. Изглежда, изучават обстойно митология, история, изкуство, литература и пътуването дотам е продължение и неотменна част от просвещението им. А нашите не ги водят. Водят ги из Европа. Няма лошо, но приоритетът е сбъркан. Сотиров, ти не си светулка, ти си прожектор!

Поздрави, Владо!
Щом не си избрал източната директриса, ще правиш внуците свободни хора явно, въвеждайки ги в корените на европейската цивилизация.

Като следваща порция история бих ти препоръчал Пелопонисо-Критската смеска от загадъчни микенци и минойци.

Относно наносите в залива - надали. По-скоро издигнала се суша, подобно на крайбрежието около Троя. В книгата си "Потънали в морето селища и кораби" Пиер Жарнак споменава за множество погълнати от морето елински селища, най-често в следствие от локални катаклизми. Нямам спомен да е писал за внезапно оказали се на сушата пристанища, но що да не - Троя е добър пример.

Сутринта поразрових книжлето от музея в Делфи - там не пише като че вдадения ръкав да е бил залив. Поне не и в спомените на древните от праисторически и антични времена. Връзката с морето на юг е ставала само чрез двете пристанища.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Браво, Владо! А аз се чудех откъде ще намеря хубав пътепис-пътеводител за бъдещото си разглеждане на Атина... Smile

[quote="Сотиров"]... Не става дума за смъкване на нивото на морето, а за наноси, които са повдигнали нивото на сушата. Доказателство, за което съм чувал, са халките за привързване на кораби, които днес се намират навътре в сушата. .../quote]

Като бях в Ефес през далечната 2006 година, прочетох същото - в миналото град Ефес бил пристанище, но постепенно наносите отдалечили морето. Прокопани били канали, които запазили пристанището още известно време и дали отсрочка на града, но всичко било напразно - постепенно наносите затлачили всичко, пристанището прекратило дейност, градът изгубил своята водеща роля в региона и запустял... Сега морето е на около 6 км от разкопките на древния град.

Разказвали са ми, че същата участ сполетяла и Вергина - където са разкопките на първата столица на Антична Македония. Някога пристанище, сега морето е на над 30 км от селцето...

____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!

stefan_iliev38 написа:

Като бях в Ефес през далечната 2006 година, прочетох същото - в миналото град Ефес бил пристанище, но постепенно наносите отдалечили морето. Прокопани били канали, които запазили пристанището още известно време и дали отсрочка на града, но всичко било напразно - постепенно наносите затлачили всичко, пристанището прекратило дейност, градът изгубил своята водеща роля в региона и запустял... Сега морето е на около 6 км от разкопките на древния град.

Такива са и моите впечатления от 2010 г. А сега видях и интересна карта във френско научно изследване от 2015 г.:

Източник: https://halshs.archives-ouvertes.fr/halshs-01099871/document

Все още обаче не съм попадал на подобни изследвания за района на Делфи.

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

В Ефес е ясно - там има река, която е довлякла наносите. В Делфи, обаче, не виждам река на картата. Подобна долина-оазис има и по пътя от Коринт към Епидавър. Всъщност, аз най-напред нея видях. И там няма река. Тия долини-оазиси - може да има и другаде по безкрайните гръцки брегове - са впечатляващи и интересни, не може да няма някъде обследвания и анализи.
Малко нещо снимах първата, но в движение и не става за гледане. Обаче, ето, намерих снимки в Интернет: https://www.shutterstock.com/search/nea+epidavros

	Пчелата Жужа написа:
	В Делфи, обаче, не виждам река на картата.

В руската военна топографска карта са обозначени два пресъхващи потока -- Илетос и Ксеропотамос:

Хоризонталите на сушата са през 20 метра.

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

Последната промяна е направена от vedrin на Съб Ное 03, 2018 12:43 am; мнението е било променяно общо 1 път

Благодаря, Жужа, за комплимента! Като се замисля, човек или иска да води децата си на планина, или не иска. Бройката им отива на втори план. Дъщеря ми сме я водили на Урдините езера на палатка още от тригодишна, а сме били двамата с майка ѝ. Сега съм сам, децата са четири, но планинарската програма е същата. Слава Богу, все още издържам, защото другото, както казва Антон, означава "остаряване".

Уви, безкрайно далече съм и от археологията, и геологията, че и от историята! Радвам се, че една подхвърлена идея предизвика интерес. Още от училище помня, че хумусът в почвата се натрупвал със скорост един милиметър на година. (Урокът беше защо трябва да го пазим!) Излиза, че по тези твърде усреднени оценки за 2500 години може да се натрупа пласт, дебел 2,5 метра. Зачетох се в разказите на Шлиман. Ами той е копал на дълбочина 15 метра, докато стигне до Троя със съответния номер. Кой фактор как е действал в долината под Делфи и дали изобщо резултатът е толкова значителен, колкото на мен ми се ще да бъде, е въпрос, който е в сферата на хипотезите. Ефес обаче е един обнадеждаващ пример за подобна история. Възможно е да са се случили и геологически катаклизми, разрушителни земетресения поне действително е имало. От друга страна, морето, което според мен е доближавало отвесите под Делфи, може да не е било достатъчно дълбоко за пристанище, но все пак да е имало вода, поне с приливите.

Мисля, че силно подценяваме реките, защото ги виждаме в днешното им състояние. А само преди стотина години те са били страховити стихии, които сега са каптирани, пресъхнали и т. н. (Точно под Делфи тече откритият канал, който снабдява с вода Атина.) Ето снимка на зловещата урва над Касталийския извор (баш отсреща щяхме да се озовем, ако не се бяхме върнали овреме):

Потокът, който се е изливал в улея, сега го няма, но е останал на рисунките отпреди сто и двеста години. Жалко, но величествената и наистина божествена природа оттогава вече е убита! Акварел от 1906:

Още по-стара картина, на 200 години:

А тук погледът е в обратна посока, надолу към днешното шосе. Картината е интересна с това, че показва отляво "коритото" с тунела и вода, вода, много вода... (1811, Британски музей):

Вече можем да се убедим, че реките са били предостатъчни и за наноси, и дори за наводнения. А какво в действителност е било, нека кажат специалистите.

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Окт 17, 2018 9:30 am; мнението е било променяно общо 1 път

Някой още не си е пил кафето Very Happy

2500години х 1мм/година=2500мм=2.5 метра.
Аз също мисля, че са виновни речните наноси - достатъчно е да погледаме някое малко планинско поточе или дори сухо дере когато завали проливен дъжд.
Впрочем, Варненското и Бургаското езеро някога са били заливи. Дунав е имал южен ръкав, остров Певки, където е лагерувал Аспарух, вече го няма. И не са минали 2500, а само 1300 години.
П.П. Не се предоверявай на старите рисунки, често пъти преувеличават за да впечатлят зрителя с чудесата, които описват.