Неволи по Друшлявица

Това лято бях решила да мина по Скакавишкото било. Най-после нагласих 4 дни и хванах гората. От Говедарци през Мечит, та на Кобилино бранище. Мислех да спя някъде към Маринковица, та да съм по-близо до старта. Обаче облаците, които цял ден бяха високи и прилични, се снишиха, сгъстиха и протекоха. Бях само с чувал и мисълта да ме ръси светена вода през нощта хич не ми хареса – останах да спя на заслона.
Утрото беше прекрасно и за нула време издрапах до билото на Водния чал. Там, разбира се, кеф във всички посоки. Обаче, само докато стигна до Маринковица, картинката се промени тотално. Слънцето изчезна, а долината на Долна Лева река започна да бълва мъгли и облаци. Докато стигна Драганица, цялото било напред се скри. Почаках, погледах, имаше какво да радва окото.
Беше ми много интересно да видя Жандармите от източната страна. Тази гледна точка ми беше непозната.

Ха, Калето се показа! Не търсете в Google, аз така си наричам първия безименен връх на Скакавишкото било. Отдалече винаги ми прилича на крепост. Мушнах си раницата в едни скали и хукнах към него. Красиви картини се виждат оттам, но билото така си остана скрито. Времето напредваше, а мъглите вместо да се разкарат, идваха към мен. Тръгнах обратно. Докато стигна до Драганица, Калето се скри. Докато стигна Възела, Драганица се скри. Ами като не става – не става. Друг път ще стане, те Скакавците няма да се поместят. На другия ден облаците се влачеха току над заслона Кобилино бранище. Слязох към Рилски манастир като се мотаех, пощипвах малини и се наслаждавах на красотите наоколо.
Ей тук вдясно се вижда “лицето” на Злия зъб. Smile

За да не съм съвсем капо, реших да мина на другия ден към х. Иван Вазов по Друшлявица – отдавна ми беше мерак.

Зад манастира, точно където тръгва пътеката, в момента се строи. Минава се между реката и строежа като се прескачат арматурни железа и кофражи. След това препятствие следват 30-тина метра от пътя, засипани с камари камъни и чакъл. Тук си помислих едни работи, ама няма да ви ги кажа. Пътеката върви отдясно на реката. Отстрани има високи, много стръмни и обрасли склонове. Почти цял ден не влиза слънце. Според всички описания, до които съм се добрала, пътеката си върви все отдясно срещу течението и чак горе под билото, близо до изворите минава отляво. Обаче след половин час пътеката просто изчезна, свърши – имаше вид като че ли я е отнесло нещо, вода ли, лавина ли… Всъщност пътеката си беше наистина отнесена, но тогава това някак си не ми се вярваше. Чак на другия ден видях безкрайно дългите, стръмни склонове и белезите от ужасяващите лавини, които падат от тях. Хилави брезички растяха не вертикално, а перпендикулярно на склона и изкривените им клони показваха посоката на лавините. Носена от утринната еуфория, не му мислих много, събух си обувките и прегазих реката, щото нали, пътеката може и да минава от другата страна. Smile

Отсреща имаше поток и отдясно малка пътечка. Тръгнах по нея, но още на 20-я метър разбрах, че не е моята. Бях в един казан висок около 3-3,5 метра. Пролетно време вътре трябва да се върти ужасяваща смес от камъни, дървета, клони, пръст и всичко, което не е здрава непоклатима скала. После всичко това се е утаило постепенно върху бреговете, в резултат на което не можеш да издрапаш по тях, защото всичко се свлича по скалата отдолу. Дори и пикел няма да помогне. Върнах се назад, тръгнах нагоре и попаднах на пътека. Вървеше нагоре по стръмния склон през букова гора в плавни серпентини. Вече бях в приключението, но не го знаех. Бях доволна, че открих пътека, докато не стигнах до смъртта на туриста – голяма обрасла с папрат поляна. Потърсих от двете страни покрай гората – греда. Когато си в папрат до шия, най-лесно се придвижваш из нея с плувателни движения. Освен това може и да се държиш за нея, ако склонът е много стръмен. Горе пак попаднах на пътека, но вече знаех, че не съм там, където трябва. Пътеката пак изчезна. Придържах се към нещо като ребро. Излязох по реброто над гората и видях това, което вече предполагах - че съм отляво на Друшлявица, високо над нея, по ребро на Черни рид. Скалите по ръба бяха нацепени и трошливи като сухар. Минах под тях като се държах за жилавата трева, иначе не е възможно да стоиш прав.

Пътеката беше отсреща, лесна и приятна за вървене, а аз бях на склон, толкова стръмен, че тревата ми беше срещу носа и трябваше постоянно да се държа за нея.

Да добавя, че ходенето из тази трева, изморяваше като ходенето в мек сняг до колене. Видях долу снежник. Срещу него изглеждаше възможно за преминаване. Начертах си един диагонал и тръгнах натам.

Това, което изглеждаше като ред дървета, се оказа че е гънка, много стръмна, с пасажи дървета и малинажи. Имаше хубави малини, но бързо ми мина мерака. На няколко места видях изцяло оголени малинови клони. Така ядат мечките. Минават с лапа отдолу догоре и обират всичко – листа и плодове. На един бор видях друг знак – оголено от кората място и през него четири успоредни, почти хоризонтални следи. Продължих надолу. Пресякох едно поточе и, слава богу, успях да си напълня шишетата. Сутринта бях напълнила само едното, а слънцето яко ме подпираше по баира и бях привършила водата. Напих се здраво и ми светна. След малко пресякох още едно съвсем малко поточе. Около 2-3 квадрата бяха здраво огазени от диви прасета – май бях попаднала на бидето им. Продължих по поляната и видях заек. Погледна ме и заподмята дупето си на зиг-заг между големите листа. Тук явно не минаваха хора и явно гъмжеше от дивеч. Срещу снежника не можах да мина. Стана много стръмно и нямах никаква видимост дали е трева или три метра скали примерно. Пак тръгнах нагоре леко диагонално. Още два опита за преминаване излязоха неуспешни. Мястото отдалече изглежда добро, но като наближиш се оказва, че или половин метър не ти достига, или не се вижда, или това, което виждаш, не ти харесва. Вече ми беше писнало от този зиг-заг по стръмния баир пък и бях наближила края на долината. Отцепих натам и скоро минах съвсем лесно реката преди да се вреже в каньона, който води към билото.
Най-после бяха от ДРУГАТА страна на реката. Обаче слънцето вече беше се килнало зад баира, а аз бях по средата на път, по който не бях минавала и по който по принцип не се минава. Личеше си от пътеката, по кято бяха израсли на много места храсти и дървета. Едва ли минават и пет души годишно. Трябваше да реша дали да продължа напред или да се върна назад. Реших да се върна назад и по тази хубава пътека да видя къде точно съм се заблудила и да изясня въпроса. В тази част пътеката е съвсем ясна и се върви бързо и лесно. Вече си представях запотения бекс и се чудех дали пъстърва или сирене по шопски. Very Happy

Беше ми останало да пресека само Малка Друшлявица, когато пътеката ПАК изчезна в поляна с противно високи треви, точно над гората! Пътека нямаше. Тръгнах из гората по нещо като улей, стана ужасно стръмно, а и притъмняваше в дълбокото дере. Държейки се за тревите издрапах нагоре. Никакви белези на пътека. Бях почти над гората. Почна сероизно да притъмнява и вече си мислех, че ще спя над три хоризонтално подредени дървета, които да ме подпират, когато видях уютна скала. Под нея имаше около 70-80 см почти равно място, туфи трева ме подпираха откъм склона, а в краката ми имаше коренище, на което да се опирам. Мръкна толкова бързо, че си легнах на челник. Бях на около 1700 метра, долу Рилски манастир светеше на една ръка разстояние, но за жалост бексът беше по-далече. Smile

Скалата ми пазеше завет. Бях обърната точно на север и гледах как звездите на Каруцата една след друга изчезваха зад склоновете на Додов връх.
На сутринта слязох пак до въпросната поляна и пак огледах гората. Нищо. Не знам дали ще ме разберете, но нямах никакво желание да шаря нагоре-надолу по безмилостния склон, държейки се за тревата като за въже. Просто не издържах и отцепих нагоре по пътеката. В частта към билото също нямаше марки, но там теренът подсказва накъде да вървиш.
Към билото, а сктлонът отзад е много стръмен и пълен с животински пътечки.

Разбира се, трябва да имаш видимост. Поне първия път. Само на две-три места имаше пирамидки. Най-сигурният ориентир бяха конските следи. Да знаете, че конят избира най-добрия път. Smile

В един часа бях на Раздела. После по Зелени рид до ЦПШ-то. Срещу 15 лева получих стая с баня и топла вода, а жените в кухнята ми направиха шопска салата като за трима.
Та сега ме човърка тази пътека. Трябва да намеря минаване. Това е най-бързият начин за придвижване от Рилски манастир до Раздела – за около 5-5,30 часа. Вече имам идея къде и какво да търся и само чакам подходящо време.

Ако някой нещо знае, да помага. Smile

Ето тук има още снимки, но не са художествени, а информативни или ако някъде нещо ми е било интересно (и съм можела да извадя фотоапарата Very Happy

).

Последната промяна е направена от Malama на Сря Сеп 16, 2009 9:08 am; мнението е било променяно общо 1 път

	Цитат:
	Не знам дали ще ме разберете, но нямах никакво желание да шаря нагоре-надолу по безмилостния склон, държейки се за тревата като за въже

Разбирам те....пък и като усещаш, че има мецани на около.. Crying or Very sad

И аз съм забелязала, че конете избират най-правилния път... Много хубаво си го разказала!

Тва 15-ти септември дава сили и мерак за писане... Laughing

А да си без кола си е голяма свобода - особено тва лято, дет не усетих 2 дена със стабилно хубаво време - накъдето ти видят очите, плановете се променят в движение.

Тва по Друшлявица е добра идея, ама е тегаво без GPS по немаркирани пътеки. С нетърпение чакам в мапсета на новата туристическа карта за Гармин да цъфне и Рила. Вече по Пирин не ми е притеснено по немаркирано.

Ние явно сме големи щастливци тая година - Скакавците ги уважихме в хубаво време.
Догодина пак - живи и здрави - не ща да си помисля, че ще се повтори времето от това лято. Няма да е честно.

_________________
Енциклопедия за ЕКИПИРОВКАТА за туризъм.
Палатки *** Туристически обувки

Да бе, вярно че много излязло. Ама щото има трънче вътре и човърка. Very Happy

После говорих с разни хора и разбрах, че още преди няколко години пътеката наистина е отнесена от води и лавини. Там тя е вървяла плътно покрай реката. А пък управата на парк Рила имала политика да поддържа само главните пътеки и всички по-малки да бъдат изоставени. Така хората ще ходят само по определени места.

Сега мисля да пробвам този вариант. Да хвана пътеката за Мальовица по Дългия рид и да се огледждам за пътека наляво. Ако няма, към края на гората или над нея да тръгна наляво към пътеката по някаква хоризонтала и да търся място за преминаване на Малка Друшлявица. Все ще може отнякъде да се мине. Казано така, изглежда просто, но като знам какъв е теренът, може да отнеме доста време. Но пък после ще е лесно! Very Happy

Пътечката по Друшлявица е най-къса,но не се стига по-бързо,отколкото по Черни рид или през Баучер,особено ако тръгнеш в началото на лятото.От трите пътеки за Раздела,тази е най-вълнуваща,но и много опасна през юни и юли,за снежните месеци не говорим.Пътеката през Баучер е най-кратка като времетраене,но най-дълга .Тази през Черни рид е много стръмна,но и много красива.И в двата варината за 5-5.30 минути се стига до раздела без много зор.

Хубаво пътеписче Very Happy

Поздравявам те за проявения кураж,аз в такава ситуация щях да се панирам(ако съм сама и няма с кой да обсъдя терена,и накъде да поемем)

	alibotush написа:
	Пътечката по Друшлявица е най-къса,но не се стига по-бързо,отколкото по Черни рид или през Баучер,особено ако тръгнеш в началото на лятото.

А пък аз си мислех, че в началото на лятото, след стопяването на снеговете, ще е по-лесно, защото тревите ще са по-ниски и пътеките ще личат по-добре.

Значи по Черни рид има пътека или това са само остатъци някакви? Всъщност и без пътека по този ръб би трябвало да се стигне до билото на Черни рид. По едно време ми мина и тази мисъл, но исках да видя Друшлявица. Явно добре познаваш района. Може ли да посочиш някакви характерни места и знаци за по-лесно ориентиране?

Зa началото на лятото имам предвид края на юни,началото на юли,тогава има много преспи в дерето и падат камъни.На Черни рид аз му викам рида Баучер,оттам съм те заблудил,другия рид е Дългия.Пътеката по Черни рид/Баучер/тръгва преди да влезеш в Манастира,там където е таблото с маршрутите,до паркинга.Пътеката е добра в гористата местност,а след дърветата се появява и колова маркировка/зимна/.Лятото може да подсечеш коловата маркировка след едни овчарници,иначе трябва да катериш билото и по него да вървиш.Пътеката излиза на Пазар дере и може да продължиш за Раздела,или да слезнеш към Иван Вазов.Няма къде да се объркаш по Черни Рид.
По Дъллия рид също няма много проблеми,като изключим малки участъци над Манастира,които обрасват много и може да се объркаш,но за кратко.Тази пътека излиза на билото между Мермерите и Мальовица,там на където и да хванеш е красиво и хубаво.Наляво е за Иван Вазов и Рзадела,на дясно за Мальовица.Ориентрир и на двете пътеки са Елени връх и Калините от изток и запад.

Брей, приключения си имала. Very Happy

Обаче всичко е добре, щом свършва добре. Ти редовно ли ходиш сама насам - натам? В това време, ако си сам, не оставаш ли много насаме с мислите си ?
Поздрави за куража Very Happy

_________________

Имам си едни хора, с които от 20 години ходим по планините, ама по маркирани пътеки, с осигурени хижи и т.н. Не мога да им кажа: абе айде да ходим по едни много интересни места, ама ако оплетем конците, може да спим където ни сварата свари. Very Happy

Та затуй отвреме-навреме забивам сама из дивото или из разни нестандартни маршрути. И странно, само приятни и светли мисли ме спохождат там, или доста интересни, ако трябва да решавам текущи проблеми. Wink

Malama снимките са прекрасни

Чудесен пътепис и омайващи гледки!Страхотно си прекарала времето в планината- без да се съобразяваш с други хора, но...........нямаш ли страх от диви животни, а може би знаеш как да се предпазиш.За мене най-голямото премеждие ще е среща с големите , дивите.Знам и друга жена , която ходи сама по планините, възхищавам се на силните и смелите момичета.БРАВО!!! Respect

Пожелавам ти да намериш всички пътеки.

_________________
В ПЛАНИНАТА Е КРАСОТАТА НА ЖИВОТА.

Благодаря, pepyZX5.

	elena написа:
	Пожелавам ти да намериш всички пътеки.

Елена, благодаря ти за ценното пожелание. Smile

Засега някак не ме е страх от животните. Те по принцип не горят от желание да се срещнат с нас, хората. Добре, че вдигаме доста шум и те своевременно могат да се оттеглят. Опасно е, ако се движиш съвсем безшумно и се срещнете изненадващо. Но човек спрямо животните се движи с голям трясък из гората и това е почти невъзможно.

Това, от което ме е страх в планината във всички сезони, е бурята. Exclamation

Мдам...животните по принцип бягат от хората. Особено пък в Бг. Тук така сме ги наплашили, че няма страшно, броди си спокойно.. Smile

Има някакъв шанс за среща с дивото, само ако се завираш из най-дивите кътчета, и то възможно най-безшумно. И понеже аз обичам и го правя често /това да се завирам къде ли не/, ако съм сам, почти винаги си пея, или говоря на висок глас.. Smile

. Стъпам по сухи клони..и т.н. приоми, та да не изненадам някоя животинка /или животинище.. Rolling Eyes

/.

_________________
Планинското притегляне е обратно на земното - нагоре, а не надолу.

Викаш ако мечката се окаже мъжка ... Laughing

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy