Връх Ботев - как е започнало всичко?

Попаднах на тази история и реших да я постна тук, та който не я е чел да я прочете, ако му е интересно.
http://forum.predavatel.com/viewtopic.php?f=3&t=5887

Много интересно! Аромата на мента в Калофер я няма поне от 15-20 години, за съжаление, но си я спомям още.

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

Много интересно четиво - и като история, и като усещане за планината. Благодаря!

"Планината има неотразима сила да преобразува хората от обикновени, сиви и безразлични в силни личности често надрастващи себе си. Със своята суровост тя ги укрепва физически и психически, а със своята първичност и неповторима красота кара човек да гледа много надалеч и задълбочено на живота." Idea

	Друм написа:
	Попаднах на тази история и реших да я постна тук, та който не я е чел да я прочете, ако му е интересно.

съгурен съм че историята е много интересна зачетох се в началото но нямах вереме да прочета.....

въпросът ми е има ли още снимки като тая по горе - стари от преди застрояването някъде че съм сигурен са много интересни.. Smile

Има още няколко снимки, които се намират след историята, но няма такива, които да показват как е изглеждал върха преди застрояването. Ей това са снимките.

Ей, браво, със сигурност това е много интересна история, ма е много дълга за четене на монитора. Обаче снимките са невероятни, много ми харесаха, усеща се духът на миналото Smile

Дано човекът не ги махне от профила си Very Happy

_________________

Снимките са много яки определено....малко но качествено Very Happy

Това е уникален текст!

Чак сега намерих време да го погледна. Дълго е, но си струва всяка минута.

Цитат:

По време на почивките не можехме да се нагледаме на величествените гледки и необятния простор които се разкриваха пред очите ни. Този слънчев ден сякаш беше един приветлив поздрав на планината за нашето завръщане “у дома”. На изток пред нас блестеше в снежната си мантия съперника на Ботев, Кадемлията. На запад още по-величествения “Юмрук чал” (Ботев) прострял мощна снага от север на юг със стръмни склонове и улеи на изток които се губят някъде в заспалата дълбоко под снега Бъзовица. На юг – полетата на Средногорието, още по на юг безснежната Средна Гора, а зад нея пловдивското поле и потъналите в омара Родопи. От билото на Параджика се откриха на изток и североизток Мара Гидик, Зелениковец и белите била на Пиргус и Мазалат. На запад в близък план бе Михова планина, Купата и Дюс Чал а зад него върховете Костенурката, Купена, Крътсците, Амбарица и в дъното Вежен. На югозапад белееше Витоша, а на юг от нея разстилаше мощна снага Рила и спускащата се на юг от нея Пирин. На север пред нас бяха северния Джендем, селата долу Видима, Острец, Ново село и Зла река (сега образуващи гр.Априлци). Наистина неописуеми гледки които може да се видят само зиме при ясно и слънчево време.
.......
Чувствувахме необяснима физическа и душевно лекота. Някакво необяснимо чувство на радост, свобода, уютност и какво ли не. Просто не може да се опише. То може само да се изживее и то там, на върха. Беше март. Седми март 1956 година. Бяхме радостни. Бяхме всеки по своему щастлив. Бяхме като деца след дълго отсъствие завърнали се у дома.

Поучителна случка за Ботевската Мъгла:

Цитат:

Към обед Благо предложил на Аспарух да ни посрещнат. Предложил Аспарух да води до южната (юго-западната) кота на върха. Аспарух приел. Мъглата била гъста. След като “водил” известно време се отзовали пред южната страна на наблюдателницата. Тръгнали отново. Аспарух пак е водач. И след известно време отново се отзовали при западната страна на бараката на трудоваците. Третия път повел Благо и стигнали точно на котата. Викнали няколко пъти “Ехо-о-о, но никой не им отговорил. Били сме още в скалния участък на пътеката. Решили да се върната и Благо предложил Аспарух пак да води. Вървели доста но наблюдателницата я нямало. Благо попитал: ”Къде сме?” – “Някъде над преспата”- отвърнал Аспарух. “Тогава да викаме силно ехо “- предложил Благо. Аспарух изцепил едно мощно “Ехо-о-о” и след като ехото затихнало близо над тях се чул весел женски смях. Била Илка която се смеела от отворения прозорец на тяхната стая на втория етаж. Били на десетина метра пред наблюдателницата. После сам Аспарух не веднъж повтаряше:
”Абе мама му стара, бях сигурен, че пред нас е склона към преспата и вие ще ме чуете ако сте долу. А как съм се отзовал пред наблюдателницата не мога да разбера.”

И аз го прочетох целия, страхотно е и не само в частите за планината, а и като цяло как се усеща духа на онези странни времена ... Особено се изкефих на частта със строежа на заслон Маринка и защо именно там е решил да го направят - наистина много ключово място по тези маршрути, нещо което разбрах по трудния начин един ветровит и мъглив октомври...

На много места се споменава как авторът постоянно прави снимки, би било интересно да се видят повечето му неща.

За тези, които нямат време или търпение да изчетат дългия текст, пускам тук един интересен откъс.

Цитат:

Трудно е да се опише това пътуване и друг да си го представи и разбере, който не е бил сред зимна буря в планината и особено в Стара планина. За това частична представа може да се получи от записаното в дневника на върха за този ден. Цитирам:
“Понеделник, 9 април.
От снощи има буря. Събуждаме се в буря със снеговалеж, силен северозападен вятър – 18 м/сек. Има гъста мъгла. На 5 метра не се вижда нищо. Опасяваме се че Данаилов и Марин ще тръгнат за върха. За да може да ги предупредим пускаме стойка № 1 по-рано. В 7 ч. и 45 минути се свързваме с Пловдив чрез пункт “В”и казваме да предупредят в Калофер веднага началника на пощата да спрат Данаилов и Марин ако не са тръгнали. Ако са тръгнали да ги настигнат и да ги върнат. Малко след това ни предават от “Е” , че половин час след тях е изпратен човек да ги върне. Другаря Топалов е наредил това на началника на пощата. Същия иска да го уведомим дали ще бъдат върнати. В 11ч. научаваме, че изпратения човек не се е върнал. Едва в 15 часа и 30 минути научаваме, че катърджията и изпратения човек са се върнали без последния да може да предупреди Данаилов и Марин, че горе има буря. Уведомяваме за тава др.Топалов. Същия нарежда да въртим ръчната сирена непрекъснато ида го уведомяваме дали са дошли или не. Към 17 часа вятъра се засили и мъглата стана по-гъста. Митко и Христо които тръгнаха в 14,30 часа да ги посрещат се завърнаха в 17,30 ч. сами. В 18,40 ч. Христо слезе пак да ги посреща. В 20,20 ч. още ги няма. Др.Топалов беше уведомяван през половин час по негово нареждане дали са дошли. Той съобщи за случилото се на Планинската Спасителна Служба в Пловдив. За радост 20,30 ч. Христо, Данаилов и Марин пристигнаха Др. Топалов и ние се успокоихме. Следват подробности написани от др.Данаилов. Следват подробности написани от др. Данаилов.

Написал: Аспарух Григоров.

. . . В 6,30 ч.бяхме определили да тръгнем при добро време Към 7,10 ч. дойде катърджията Начо и ни натовари раниците. Времето беше сравнително хубаво. Висока разкъсана облачност, малко хладно но добро за пътуване. Виждаше се Параджишки чал, Джендема, Пръскалото билото на“Юмрука”до преспата южно от него, която се задържа до лятно време. На самия връх има тънка шапка от мъгла типична при изчистване на времето. Личи, че е паднал пресен сняг. Целия склон на Рудината е побелял. Вземам три банички от будката и един портокал. Сбогувам се с Гочо Груев от “Задругата”и бодро тръгваме. Начо ни изпраща до средата на Рудината и това много ни облекчава. Топло и задушно е, обаче личи че горе духа вятър. На “Камъка”ни посреща силен вятър, но времето е ясно. Малко по нагоре на скалата при Шипченска мандра спяхме за почивка и да си взема ските. От там поемаме по Параджишки чал. От време на време забулва мъгла, но видимостта е добра, до стотина метра. Вървим бавно понеже багажа ни и тежък, по около 25 килограма на раница. Освен това в склона е навеяло пресен сняг в който затъваме до колене. С Марин се сменяме да разбиваме пъртина. Вятърът също намалява (сигурно защото бяхме на завет). Така излизаме на първия камък на Параджика. Вятъра се засилва, но не е много силен. Намираме забито винкелно желязо (маркировка от нас още от есента). След това стигаме до второ винкелно желязо. Тук спираме с Марин за почивка и да закусим. Изпиваме млякото от термоса, хапваме бисквити и продължаваме на северозапад. Смятам че трябва да слизаме леко по склона на Параджика по посока на Ушите. Мъглата стана много гъста. Вятъра се усили. По едно време затънах в снега до кръста. За да изляза от него почнах да опипвам склона в дясно. Излязох на стръмен склон със заледен сняг. От мъглата и вятъра не можеше да се гледа. Веждите ми се покриха с висулки лед. Също и миглите. След малко забелязах кол с табелка. Изчуквам леда и чета: х.Тъжа – в.Ботев. Ние сме взели посока за х.Тъжа. Това е маркировъчния кол на най-високата точка на Параджика. Вадя компаса и се ориентирам. Трябва да се върнем точно на 180 градуса (на запад). Ясно ми е, че сме на най-високата точка на Параджика и че трябва да слизаме по посока на Ушите. Зная че в дясно са козирки и навеища над северните пропасти. Трябва да внимавам да не попадна на тях. В ляво е склона който води към изворите на р.Бъзовица. Целия склон е лавинен. Стария сняг е замръзнал, а пресният навят и без сцепление с него. Всяко отиване в ляво е съпроводено със свличане на навеяните от пресния сняг големи снежни маси.
Имайки пред вид това, тръгвам внимателно на запад. Слизаме. Пак затъвам в снежната преспа и с мъка се измъквам от нея пак с изкачване по склона в дясно. По някое време откривам следи от стъпки по заледения сняг. В първия момент изненадата и радостта са големи. Мисля, че са от нашите другари от върха идвали да ни посрещнат. Обаче скоро се разочаровам. Това са нашите стъпки. Те ни отвеждат пак на кола с табелката за х.Тъжа. Не ни е ясно как сме се завъртели отново на 180 градуса. Правим кръгом и пак слизаме. Този път държа компаса в ръка и следя посоката на всеки десет крачки. Видимостта не е повече от 10-15 метра, обаче поради мъглата не личи никакъв релеф на терена. Всичко се слива в една млечна белота. Не може да се различи повърхността между снега и мъглата. Помислих за връщане, но прецених че е рисковано понеже няма маркировъчни знаци нита ясно очертан ръб. А бурята се разрастна и надолу. Часът е около, 15,30 но не гледам часовника за да не се “паникьосаме”. Марин върви мълчаливо по стъпките ми. След малко стигам отново да преспата. Гледам компаса. Той сочи,че трябва да я пресека. Казвам на Марин да спре и да чака. Вземам пикела в положение за самоосигуровка и навлизам бавно в преспата. Крачка по крачка все повече затъвам. Снегът стига до чатала ми. След малко до кръста. Стискам зъби и още по-силно притискам пикела до гърдите си. Изведнъж усещам бавно да се свличам и след миг железата на токовете ми се забиха в се преспата, после на това место стъпвам и т.н. Правим твърд сняг. Спрях и се изправих. Зад мен до плещите ми стоеше ръбът на снежната преспа пред мен на няколко метра в снега стърчи забито клонче с едно дъбово листо. Това ме зарадва. Знаех вече къде съм. На слизане за Калофер също го бях видял. Благо го беше забил като минавал и го намерил. Това беше негов навик зиме като върви каквото намери да го забие, да остави белег, в снега и то стои замръзнало до като снега не се стопи. Намирахме около 15 крачки в минута. Багажът ни тежи и това ни забавя още повече.Вятъра духа от дясно и това ни облекчава до някъде. След известно време виждам греда. Пак маркировка на Благо поставена миналата година при прекарване на продуктите ни дава кураж и успокоение понеже знаех точно къде е тази греда . От този момент във въображението ми се яви картната цялата обстановка и маршрута по който трябва да се движим. Вече крача сигурно и уверено, обаче снегът е дълбок и не може да се бърза. Пестя силите ни. След малко намираме втората греда. Сега вече се движа мислено. Представям си къде сме. Следя по компаса посоката и вървя. Всъщност се движа като слепец. По едно време излизам на твърд сняг. Тръгвам по него и излизам на преспата при Ушите. Ръбът се очертава много ясно. Връщам се назад и свивам на ляво по склона. Вървим дълго обаче белези няма. Намираме се в някакъв млечен океан. Във всички посоки еднаква белота е нищо друго. Имам чувството че сме слезнали много низко, а също че е време да намерим маркировъчен кол. Оставям Марин да чака, а аз тръгвам малко напред. После свивам право на север по компас. Искам да стигна до ръба и от него да се ориентирам.На около десетина метра обаче забелязвам кол.Отивам до него. Това е стълб с табелка от маркировката между Параджика и Маринка който търся и който е зад Ушите. До Маринка те са три. Връщам се по стъпките си Взимам Марин и двамата се връщаме при кола. От тук по посоката на табелата с помощта на компаса засичам посоката към следващия кол и тръгваме. Продължава да се влошава.Знам,че някъде пред мен и малко в ляво требва да намерим друг кол. Той, обаче е по-ниско и не смея да сляза при този прясно навеян сняг. Държа най-високата част на билото. По едно време насреща прозират скалисти ръбове. Това ми дава възможност да се ориентирам и да разбера че сме се отбили много надясно. Коригирам посоката и почваме да слизаме по лек наклон. Знам че слизаме към Маринка обаче вятъра е толкова силен, мъглата толкова гъста, снегът дълбок, а отгоре на всичко вали сняг. Не мога да позная дали сме стигнали седловината или не. Чувствувам по силата на вятъра че сме в най-ниската част, но кола го няма. Оставям Марин пак да чака, аз отивам право на север с цел да стигна ръба. На около стотина метра намирам стълб, чугунен, забит от нас. Това е Маринка където е шейната и куфара на Марин. Вече се здрачава. Часът е към 18,30. Ясно ми е, че няма да успеем да стигнем на върха с този багаж. Затова оставяме раниците при кола слагаме бисквити и бучки захар в джобовете на анораците и тръгваме без багаж. Край стълба забелязах затрупани следи. Разбрах, че са идвали да ни посрещнат и са се върнали. След малко намирам първия стълб с табелка за Маринка. Засичам посоката и тръгваме. Тук там намирам полузатрупани следи, които се губят. При втория стълб сме отбили доста в дясно. Коригирам се и пак тръгваме. Търся камъните, скаличките, над Маринка, но ги няма. Намирам третия стълб. След него затъваме в дълбок сняг. Отклонявам се в дясно и след малко излизам от южната страна на скаличките. В този момент точката за ориентиране ми е напълно ясна. Следвайки посоката на скаличките, югозапад, определям посоката за първия кол на Малкия Юмрук. Намирам и следи. Посоката е югозапад и малко по на юг. Вървя нагоре, но съм се отбил на около 20 метра в дясно от втория кол. Коригирам се, намирам следи и пак поемаме. Вече е полумрак. Почти не се вижда. Очите ми са засенчени от ледени пердета. Тук вървим бавно, но сигурно. Вятъра бие в дясното рамо, почти в гърба, но усещам че е студено. По едно време във виелицата ми се стори че чух вик. Марин също го е чул. Почнах да викам. След малко в дясно от мен се извика и като призрак от мъглата изкачи на ски Христо наблюдателя. Радостта на нас и на него е голяма. Окуражава ни и тримата поемаме нагоре. Пита къде са ни раниците. Казваме му, че сме ги оставили на Маринка. Почти по тъмно сме на Малкия Юмрук. Христо води и е отбил малко в дясно, но коригираме и тръгваме право на Юг. Първите 4 кола намираме лесно ,но на петия се забъркваме. Вече е съвсем тъмно. Христо слиза много ниско в ляво в нанадолнище. Връщаме се наново на четвъртия кол и отново тръгваме но след малко отново сме на него. Тръгнали сме обратно за което обръщам внимание на Христо по това, че вятъра ни духа в лицето. А той е северен. Пак тръгваме, но след малко Христо предлага пак да се върнем на кола. Този път обаче не го намираме. Тъмно е. Христо и Марин ги виждам само на около 1,5 метра от мен като черни маси в мрака. На три метра вече не ги виждам. Само от време на време щом усетя че някой липсва викам да се обади. Предлагам на Христо да слезем на завет в склона и да правим бивак. Той казва че е рисковано. Студът е 14 градуса под нулата, а вятъра 92 км/ч от север, по данни на Христо. От началото още вървим в колона – Христо, аз, Марин. Усещам че сме слезли ниско в ляво и обръщам внимание на Христо да излезем на най-високата точка. А билото е широко. Такава точка не може да се намери в тъмнината и виелицата. Вървим бавно за да пестим силите си. По едно време усещам че го няма. Спираме. Викам го, но не се обажда. След секунди той се блъска в мене. Не ме е чул. При престъпване вятъра го поднесъл и той се отклонил. Решавам да вървим във верига хванати за ръце. Христо е оставил ските да не му пречат. Така е по-добре. Първо не може някой да се отклони, второ - по-стабилни сме, трето – по-добре тримата следим вятъра да ни духа в гърба и четвърто – образуваме верига около 4 метра и така вероятността да засечем пирамидата, наблюдателницата или предметите около нея е по-голяма. Чувствувам, че се изкачваме по лек наклон. Така вървим неопределено време. Знаем,че сме близо до наблюдателницата,обаче е толкова тъмно че не мога да видя даже компаса в ръката си. Спираме за малко. Опасявам с да не я подминем. Заставаме така, че вятъра да ни духа точно в гърба и пак тръгваме. Мисля че трябва да вървим цяла нощ за да не замръзнем. Да правим “хоро.” Да правим бивак няма къде. Открито е. Христо е сбъркал че не е взел фенерче. Спираме пак. Мисля си, че ако моите хора са съобразителни от наблюдателницата трябва да ни светнат с прожектора на Благо. И в този момент Христо извика:”Стигнахме”. В мрака се очертаваше на няколко метра масата на сградата. Били сме от източната й страна. От прозореца на втория етаж излиза светлина, но аз не я виждам. Но Христо и Марин на които очите не са с ледени висулки и скреж я виждат. Правя три крачки в дясно и допирам стената на сградата. После покрай нея стигам до вратата. Влизам пръв. Посрещат ни радостно всички. Илка е плакала. Аспарух размотаваше кабел и се готвеше и се готвеше да включи прожектора. Разбирам че са се изплашили много и са вдигнали тревога в София, Пловдив и Калофер. Аз внимателно размразявам веждите и миглите си. Очите ми са силно възпалени и от топлото ме болят. Едва виждам. Събуват обувките ми. Краката ми са отлично. Само двата пръста на дясната ми ръка са измръзнали и ме болят, от държането на компаса. Измръзнала е леко дясната страна на лицето ми и носа. На Марин е измръзнало леко ходилото на десния крак. Също и долната част на китката дясната му ръка понеже не е бил сложил добре ръкавицата си. Христо също има леко измръзнали пръсти на ръцете. Имам силни болки в очите. Те са същите които се получават при гледане в пламъка от електрожен.
След всичко станало ми се струва, че има нещо нереално. Толкова силно бе всичко това, че още не мога да повярвам че това може да се преживее от човек. И дали щастливия край бе резултат от някакво провидение, сляпа случайност или нашата съобразителност и десет годишната ми алпийска дейност, не мога да кажа. Може би и трите неща едновременно. Обаче през целия път в бурята нито един път не помислих за най-лошото, нита имах някакво колебание, несигурност в себе си или страх. Бях преживял много снежни бури по Рила и Пирин. Само ме беше яд, че времето е толкова лошо и че ще трябва да бивакуваме някъде, при това неподготвени. През цялото време вървях бавно и внимателно за да пестя силите.В това кратко описание в дневника е отбелязано най-същественото. Но спомените от това ходене са толкова силни, като че ли всичко това е било е ни защото не бях сигурен, че ще пристигнем навреме и в същото време да следя точката но место стоенето. И накрая си спомних думите на Благо:”Човек не знае силата си до като не изпадне в трудно положение. . .”
В това кратко описание е отбелязано най-същественото. Но спомените от това ходене са толкова силни, като че ли всичко е било вчера. Не мога да забравя завъртането на Параджика. Причината затова беше промяната на релефа на местността поради снежното навеище. Спомням си, че в курса по алпинизъм, инструкторът ни Андрей Тодоров беше обърнал внимание, че снегът зимно време често променя локалния релеф на терена поради действието на вятъра. Сега на практика се бях сблъскал с това явление. Когато попаднах първия път в преспата, мислех че съм в козирка над северните пропасти при Параджика затова завих на дясно и тогава съм попаднал на истинския северен склон върху твърд, заледен сняг. Пресния е бил отдухан от силния вятър. При второто завъртане пак същата заблуда. При Третото достигане не този снежен ръб казах на Марин: ”Стой тук и чакай”. Извадих компаса и проверих посоката. Трябваше да вървя направо. Това бе чист запад. Взех пикела пред гърдите си в положение за самоусигуровка (самозадържане). В случай че се наложи и навлязох бавно в преспата. Затънах до коленете. После до чатала. Снегът стигна до кръста ми. Усетих бавно да се свличам. Стиснах още по-силно пикела готов всеки миг да се обърна по корем когато внезапно токовете на обувките ми опряха в твърд сняг. Изправих се. Пред мене твърд заледен сняг, а на две крачки забито в снега клонче с едно дъбово листо. Зад мене снежна стена около метър висока. От дясно стръмния улей между Параджика и билото към Ушите. Вятъра духа през него като през фуния и е отнесъл всичкия пресен сняг. Затова отдолу е твърдия, а от пресния е направил преспата с отвесната стена. А клончето с листото бе дело на Благо. Още при слизане го бях видел и запомнил. Благо имаше този навик като види нещо което да стърчи в снега, даже и клонче, забиваше го в снега, то замръзваше в него и стърчеше до като снега се стопи. Общо бях спокоен,но това клонче ми показа точното местостоене и от този момент увереността ми, че съм на прав път ме успокои съвсем. Реших да вървим още по-бавно и внимателно. Марин беше също спокоен. Не показваше с нищо че се безпокои или страхува. Вървеше уверено след мене и мълчанието му показваше само едно – доверие в мене, а това от своя страна ме успокояваше. Бях сигурен в него че при никакви обстоятелства няма да имам проблеми с него, колкото и до са трудни те и че ще издържи на изпитанието което ни предстои.
И до днес зная, че успешния изход от създалата се обстановка се дължи на това, че след като разбрах че сме попаднали в снежна буря, вместо паника и прибързване, приех нещата спокойно и увереност в себе си. Първото нещо което трябва да се направи в такива случаи е да се вземе най-разумното и оптимално решение. Имах опит и знания. Бях уверен в силите си, в опита си на планинар и алпинист. Казах си “не трябва да се бърза”. Първо намалих темпото за да пестим силите си. Второ – трябва да следя точно посоката на движение, да правя добри стъпки в снега като за всека стъпка правех три-четири удара с обувките до като се утъпка добре, на Маринка предвидливо оставихме багажа си. Благодарен съм на Марин, че нито за миг не прояви съмнение, че няма да се оправим и няма да стигнем на върха. Само от време на време когато го питах: ”Как е? Как си?” отговаряш е спокойни: ”Добре съм. Няма ми нищо.” И това много ме успокояваше. Чак на върха когато се събличахме и видях замръзналия му чорап в обувката и измръзналата му китка на дясната ръка разбрах колко як и упорит шоп е той и какъв другар. Колко прекрасно би било, ако имаше повече българи като него. Когато Христо ни загуби на платото между Малкия и Големия Юмрук разбрах, че ни е завъртял на 180 градуса по вятъра който започна да духа в лицето ми. Попитах го от къде вятъра и той потвърди че е северен. Тогава го запитах защо вървим срещу него? Требва да духа точно в гърба ни, казах и се обърнахме с лице на юг. Поривите му бяха толкова силни, че при прекрачване залитахме. Марин вървеше плътно зад мене и аз периодически питах: ”Марине, тук ли си?” - защото в тъмнината и виелицата не го виждах. Отговаряше ми с едно кратко “Да”. На едно такова запитване той не отговори. Спрях.” Дали не е паднал” помислих и викнах на Христо да спре. В този момент Марин се блъсна в мене. При едно такова едно залитане той се отклонил малко, изостанал две-три крачки и от воя на виелицата не ме е чул. Тогава предложих да се хванем за ръце. Така щяхме да бъдем по-стабилни и нямаше опасност някой да се откъсне, да изостане сам и да се загуби. Станах по-спокоен. Вървехме бавно. Не можех да определя дали качваме по малко наклонения терен преди да стигнем наблюдателницата. Казах им само да следят да не слизаме па и по малък наклон. Страхувах да не подминем наблюдателницата. Затова на всеки 10 – 15 крачки спирахме, придвижвахме се толкова на ляво, после на дясно и след това пак напред с цел да засечем наблюдателницата или “нещо”около нея. Мислех си какво може да направят моите хора за да ни помогнат. Единственото нещо беше да ни светнат с прожектора на Благо. Ръчната сирената не би ни помогнала, защото вятъра е северен и не бихме я чули. След няколко такива маневри пак спряхме. Изведнъж Христо извика: ”Стигнахме, свети нашия прозорец.” Марин също потвърди че вижда светлината. Аз не я виждах. Направих три крачки в дясно и допрях източното стена на наблюдателницата. Снегът беше затрупал щерната и дървата. Подпирайки се по стената стигнах площадката пред вратата. Бях на завет и вятъра вече не биеше в качулката на анорака ми. В главата ми настъпи тишина и чух, че работи агрегата в мазето. Влязох вътре пръв. В залата звънеше звънеца за повикване. Аспарух развиваше кабел в коридора на първия етаж към северното му прозорче. Попитах го какво прави.
- Е, добре че дойдохте , - каза той. - Тъкмо се готвех да включа прожектора на Благо на прозореца, защото преди малко свирихме с ръчната сирена но на повече на 5-6 метра срещу вятъра не се чува. Затова реших да ви светна. Топалов непрекъснато пита за вас и е в кабинета си. Казах да му преде, че сме добре и да не се безпокои. Часът беше точно 20,30. Чак сега за първи път от Шипченска мандра поглеждах часовника си. Причината беше, че през всичкото време не исках да гледам колко е часа за да не се безпокоя че “закъсняваме”, защото знаех че времето за нашето пристигане не зависи от часовника, а от това колко бавно требва да вървим за да пестим сили. Когато влязох в антрето бях като снежния човек. Анорака ми, клина, обувките, ръкавиците, всичко бе обледенено и набито със сняг. Бях целия в снегоскреж. От ведите ми висяха ледени висулки. В този момент по стълбите от втория етаж слизаше Илка. Като ме видя ревна със силен плач.
- Защо плачеш? - попитах.
- О, Христо отиде да ви среща и още го няма. Ще загине – отвърна тя и продължи да плаче.
- Но той е тук. Идваме заедно. - отвърнах. Но тя продължи да
плаче даже когато видя Христо който стоеше зад мене. Явно плачът беше отдушник от нервното напрежение което още изживяваше и не можеше да го спре.
След като се съблякох (не помня кой ми събу обувките) попитах Аспарух дали Топалов иска да му се обадя, но той каза, че не иска. Утре щял да разговаря с мене.
Минаха 15-20 минути. Затоплих се и ледените висулки от веждите и миглите ми се стопиха. Тогава усетих силни болки в очите. Глождиха ме както когато човек е гледал продължително в пламъка на електрожен. Тези болки продължиха около седмица след това о бяха особено силни на топло, при задимен въздух и на силна светлина. На Марин дясната му китка от вътрешната страна имаше измръзване между първа и втора степен поради това, че не беше добре нахлузил ръкавицата си. Подобно измръзване имаше и на петата на десния си крак. В обувката му проникнал сняг, стопил се и после замръзнал. Моите крака бяха абсолютно сухи. Христо имаше малък кръвоизлив в лявото око причинен от удар на ледена висулка от веждата му. Иначе се чувствуваше добре. Не усещаше някаква голяма умора нито психическо напрежение. Спокойно разказваше как с Митко са слизали до Маринка да ни посрещнат, върнали се и все пак решил към шест часа да излезе и да ни потърси. Какъвто си беше тих и скромен разказа това накратко, като че ли е най-обикновено и редно нещо, за което не е необходимо изобщо да се говори. И тримата взето общо се чувствувахме добре. Не усещахме умора. Бяхме с повишено настроение и самочувствие. Споделяхме впечатленията и опита си от това трудно излизане на върха и че при тръгването си от Калофер ние изобщо не сме предполагали, че “горе” се развихря буря. Картината от “долу” изглеждаше съвсем друга. От Христо разбрах, че температурата по наблюдението в 17 часа е била 11 градуса под нулата, а скоростта на вятъра 111 км/ч от север.

Цитат:

След 10-15 минути се отзоваваме пред самото “Пръскало”. Картината е повече от приказна. Нещо като от приказката за снежната царица. В малка долинка окръжена от отвесни скали по които на тераси чак до самия връх растат ели покрити в снежна премена. А в средата точно срещу нас като огромен синкаво-бял кристал застинал застинал сякаш в един миг на внезапно пресекване стои водопада-“Пръскалото”. От горе до долу цялото представлява искрящ лед. В основата също грамади лед с натрупан пресен сняг. Стоиш и гледаш. И не можеш да повярваш на очите си че това съществува. В приказките го няма. Стоиш и гледаш.Вали тихо,безшумно сняг. От скалите се спускат по-големи и по-малки ледени мечове. Те са стотици. Някъде се близко един до друг,другаде единични. На някои места образуват цяла заледена пелерина. Фантастични форми които не се подават на описание и които само природата може да създава. Стоим и гледаме дълго, дълго и няма какво да си кажем. И ти се струва,че всичко в света е малко, че не заслужава да мислиш за друго, че природата пак си остава над всичко, по-мощна и по-съвършена от човека. Чувствуваш радост която не можеше да изразиш. Правя снимки и тръгваме обратно към хижата. Зад нас остава големя леден кристал на Пръскалото. Сега то е мълчаливо. Не шуми. Няма го онзи падащ рев на водата. Сякаш то е замръзнало за да съзерцава своята красота… Вървя и мисля за това.Тишина е. Само подрънкването на котките нарушава тази тишина. Подрънкване от човека.

Цитат:

По снега двама души влачат припаднало момиче.Измръзнала е, въпреки че екипировката й горе-долу е добра. Внасяме я в моята стая. Свалям бързо обувките й, шала, анорака и мокрия клин. Не дава признаци за живот.Тялото е отпуснато и топло. Водачът им Тончо Върбанов разтрива челото и лицето й. Дъщеря му Тони също е в стаята изплашена за своята съученичка и гледа безпомощно. Питам Тончо дали е била нещо болна. “Сутринта нищо й нямало”. В практиката си на планински спасител до този момент такъв случай не сам имал. Чудех се какво да правя. Мислех че трябва да се бие някаква инжекция за сърце. Имах лекарства за 5000 лв. По списък предоставен ми от щатния спасител Ст.Камбуров в ПСС и затова наредих на дежурния да го избере и да се посъветвам с него. До като чаках забелязах леки признаци на дишане. Пулса работеше. По лицето започна да избива руменина. Малко след това да диша много бързо и тежко, като човек дълго силно тичал и запъхтят от преумора.Зарадвах се че ще “оживее”. Ще се оправи лесно. За миг отвори клепачи и пак ги затвори. Дишането постепенно се успокои. След малко отвари очи. Погледът й още не беше бистър. Още не можеше да разбере какво става с нея и къде е. Хубави светло сини очи. Почва да движи ръце и крака. Другарките й я преобличат. Още ни гледа учудено. Отварям кутия с компот от мандарини и й давам да пие сока.Поръчвам да донесат топъл чай от кухнята. /Не мога да не отбележа следния факт: При повторното отваряне на очите още с мътен поглед изведнъж се отви, седна в леглото и извика: “Хайде да вървим”. – За къде? – попитах. “ За хижа Тъжа”. -Само за хижа Тъжа си,- казах весело и тя като се огледа полусъблечена и боса изведнъж се скри под одеалото./ Донасят и чая. Тя седи в леглото и бавно пие. Бузите почервеняват. Погледа се избистря. После я слагаме да спи. В този момент всички сме обзети от радост. Уплахата ни отмина и сега ни е леко и светло на душите. Един живот млад и цветущ е отново сред нас. Изпитвам чувство на умиление. Това което преживяхме не е роман, а нещо повече. Реална среща със смърт. Оставяме пострадала -та да спи. Тя е тиха и красива русичка ученичка от Габрово. Мими й викат съучениците. След два часа напълно се съвзема и започва да “лудува”. Не иска да лежи, а иска да върви на някъде. Даже е готова да продължи за х.Тъжа.От Тончо разбирам, че са тръгнали от х.Рай рано. Тя даже не закусила. Бързали нагоре защото требвало да стигнат до х.Тъжа. Знаели че на върха не може да се спи и той давал “темпо” и ги подтиквал да бързат защото времето не беше добро. Мими естествено че нямала тренировка, но и не закусила, явно се е държала само на волята с и на страх да не изостане. Но когато видяла наблюдателницата настъпва отпускане и на около 50 метра пред нея припада от изтощение, охлаждане и недостатъчно оросяване на мозъка. Случаят е поучителен за туристи и спасители.

Може ли да се намери от някъде ? Знаете ли ?