Есенна разходка в Родопите

Този път без тежки раници с палатка, спални чували и храна за цяла седмица! Дадохме го баровски – по хотели и ресторанти. Дъщеря ми ни докара петимата до Триград и първата забележителност естествено беше Дяволското гърло:

Ето го входа на пещерата (а за туристите – изхода):

Отсреща е Харамийската дупка. Разглеждането ѝ е със специална процедура – събира се група с алпийски водачи и се спускат с въжета. Групата щеше да се организира на следващия ден, което забавяше тръгването ни. Пък и 150 лева за петима ни щяха доста да ме озорят. Оставихме за бъдещето дупката, но се разходихме да видим поне входа ѝ. До него се изкачва по въже, което хвърли в див възторг внуците:

Много пъти съм споделял, че аз съм турист, а не алпинист: предпочитам краката ми да са на земята, а не във въздуха. Затова не споделих възторга на внуците.

Триград ни посрещна с мобилизиращ лозунг:

Ето го изящния сводест мост, изтънен до един камък в най-високата си част и с ниша в колоната, която очевидно преследва само художествена цел:

В самия град черквата и джамията са една до друга. Забелязах, че ги ремонтират едновременно и според традицията – кубето с бакър, а минарето с бяла ламарина (оловната явно е прекалено скъпа):

Настанихме се в едно уютно частно хотелче. На сутринта децата си отядоха на топли мекици с домашно кисело мляко:

И след закуската – хайде към Ягодина! Последен поглед към отвесите на Триградското ждрело:

Пътят от Триград до Ягодина е много приятен. Минава през сенчеста гора и все по равно. Във високото преди селото са изградили този елегантен параклис изцяло в родопски стил с каменни плочи на покрива:

Малко по-нататък един плевник, построен от груби бичени дъски. Понеже съм дърводелец, високо ценя старите технологии, а най-вече естествените материали:

Първата сграда в Ягодина, която ни посреща, е тази изящна джамия. Който е мераклия на числови пропорции, може и „златно сечение” да открие в нея:

Оставихме си багажите в хотела и по една екопътека (тъдява всички пътеки са „еко”) стигнахме до Ягодинската пещера. Разгледахме я (леле, че студ!), но за съжаление горната ѝ част, където са първобитните жилища, беше затворена. Типично българска неразбория – двата входа на пещерата са наети от различни дружества и правят, каквото им скимне.

Старинният мост отново е един камък дебел в най-горната си част:

На връщане към хотела минахме по вълнуващото шосе, което е изцяло вкопано в скалата. Представям си какъв трудовашки труд е хвърлен тука!

От един завой на шосето забелязах пътечка нагоре по сипея, която се оказа „екопътека” право до хотела. Досами пътеката има малка пещера:

Остана ни време следобеда и тръгнахме да се изкачваме към Орловото око – втората забележителност освен пещерата, заради която се запътихме към Ягодина. Бая изкачване по стръмното – няколкостотин метра, но изгледът си заслужава:

Ето я и самата площадка в последните лъчи на слънцето. Отсреща се вижда село Чала, чиито лампи нощем се сливат със звездите – толкова е високо:

На слизане почти тичахме и въпреки това ни захлупи нощта. Някъде към 9 вечерта се помъчих да запаля огън в барбекюто до хотела, но нямаше нито трески, нито съчки. А бях взел от София пържоли, които макар и осолени, четвърти ден нямаше да издържат. Жар обаче… каква ти жар! Колкото и да духах, като няма какво да гори, откъде жар? Накрая забодох пържолите на ножа и взех да ги пека директно върху пламъка. Такова чудо не ми се бе случвало! Получи се някакво „алангле” твърде далече от скарата, но децата го изядоха с апетит въпреки изненадата от резултата. Като казвам, че са свикнали да ядат всичко, истината казвам!

Хотел "Мурсал" надмина всичките ни очаквания! Децата, които са спали по всякакви хотели, включително в чужбина, заявиха, че това бил най-хубавият хотел в живота им:

Бяхме наели мезонет (студио му викат тука). (Цената… успокояваше ме принципът „Какво значение имат парите?”) Аз, понеже разбирам от строителство, бях възхитен от майсторството на турците, които бяха работили. Плочките в банята не показваха десета от милиметъра разминаване. Самият проект на сградата – чардаци, двор, стълби, ресторант… всичко беше много добре обмислено и изпълнено. Вторият етаж на студиото се осветяваше от капандури, които бяха изпълнени по всички закони на геометрията с идеални ъгли и наклони. И разбира се, много дърво:

На сутринта след обилна закуска – кой палачинки, кой мекици, поехме по поредната екопътека към Буйновското ждрело. Тук е най-тесният процеп, който според преданието вълкът бил прескочил, докато го гонели. Сещам се колко се смя моят приятел от Германия, като му разказвах тая история, защото той се казва Wolfgang и гордо заяви, че „вълчият скок” е наречен на неговото име:

Тогава, преди доста години, поехме по една екопътека, която трябваше да ни отведе до Дяволския мост. Стигнахме обаче до един доста дълбок вир – водата стигаше до брадите ни, а и течението беше силно. Успяхме да го прекосим с надеждата, че „още малко” и ще видим водопада, защото много ясно го чувахме на няколко метра зад скалата. Само че пред нас се изпречи отвесен праг с буйна вода, който не можахме да изкачим. По-късно научих, че имало пътека, която се изкачва встрани по отвесните скали и така се стигало до водопада и Дяволския мост. Сега цялата тази информацията вече беше неактуална. Преди пътеката тръгваше от съвсем друго място на шосето и минаваше по десния бряг на рекичката. Новата пътека, наречена Дяволска, тръгва от един железен мост на шосето и минава покрай левия бряг. Вървяхме по добре изградени дървени платформи:

На много места реката образуваше живописни водопадчета:

Отново стигнахме до злополучния вир и аз се убедих, че тогавашното ни преминаване е било невъзможно. Изградените дървени тераси са като залепени за отвесните скали, а по едно време се превръщат в почти отвесни стълби:

Невероятно изпълнен проект! Това са стотици метри дървени площадки, платформи и стълби. Дано издържат на дъждовете и снеговете, защото без поддръжка цялата тази прелест ще рухне. Ето как продължава пътеката нагоре и нагоре:

Най-накрая стигаме до водопада и Дяволския мост – естествен скален свод над водопада:

Когато излязохме горе на равното, повървяхме доста, докато видим, че Борино е далече. Предстояха ни още няколко километра. Не бяха много, но стана досадно. За щастие ни настигна един джип, с който разхождат туристите до Дяволския мост. Човекът беше изключително добродушен. Като ме видя с децата, каза: „Хайде, качвайте се! За да спечеля, трябва нещо и да дам!” Та ни закара даром до селото. А от него тепърва ни предстоеше път до хижа „Орфей”.

Пътеката от Борино до хижата отново беше приятна за вървене. Сенчеста, сред красива гора:

Пристигнахме на хижата в ранния следобед. Големият, Антон, веднага взе брадвата и майсторски взе да цепи дървата на двора. Явно се беше научил на тяхната вила. Най-малкият, Максим, и той гледаше да не изостане:

На шега, на майтап нацепиха половин кубик. Добро впечатление ми направи, че всички нарязани трупи бяха от изсъхнали дървета. Та бяха и по-лесни за цепене…

И тук дойде изненадата. Хижата била цялата заета и нямало къде да спим! Местните величия щели да празнуват рожден ден двата дни. Началникът на полицията, кметът, съдиите, горският… всичкото началник. Те всяка година ангажирали хижата до последното легло. Аман-заман, викам, тия четири невръстни деца не могат да спят в гората (макар че могат, но все пак с повече дрехи, а не с по едно яке). Няма ли място в старата хижа? – Няма! Нека влезем в столовата, предлагам му на хижаря. Хижарката и тя там. Няма столова, отговарят ми те. А столовата е пред очите ни, но нямало. Добре бе, казвам, тогава в дърварника, дето децата нацепиха дървата, дай няколко одеяла и сме готови! Няма одеяла, беше отговорът. Само колкото били леглата. Хайде да попитам: къде по дяволите отиде планинарското чувство, което не позволяваше на хижарите да оставят туриста навън, пък ако ще на пода в кухнята да го настанят? Одеялата и тях ли отмъкнаха, та нямаха две в повече? И не се трогнаха, че съм със седемгодишно дете – вълците го яли, какво им пука? Все пак накрая се смилиха, та срещу десет лева хижарят ни откара с джипа до един хотел в Борино. Разбира се, в хотела изкарахме чудесно: две стаи с баня, богата вечеря, обилна закуска… Ама не е там работата, ако ме разбирате. На другия ден пак по същата пътека, та отново до хижа „Орфей”. По нищо не личеше в хижата да е спал някой. Па може и да са спали, след като са се натряскали. Изобщо не питах! Теглих една майна и продължихме към Девин. Сега има ли някой, който да ме попита защо с децата ходим само на палатка? Хайде да го чуя! Пък нека ми каже, че палаткуването било забранено и да изчака за отговора!

Преди повече от двадесет години бях минавал от хижа „Орфей” до Девин. Пътеката, по която тогава се движехме, беше прелестна: тревиста, през гъста гора и на няколко пъти пресичаше буйни потоци, в които се къпахме. Този път обаче не можахме да я намерим. Търсих я на картите в Интернет – няма я. Показани бяха няколко пътеки, но всички бяха задънени и не стигаха до Девинската река. Много добре си спомням, че тогавашната пътека вървеше почти на север и излизаше в западната част на града, чак към завода за минерална вода и началото на ждрелото. Сега бързо стигнахме до известната чешма след хижата и въртящата се беседка до нея:

Видях вдясно някаква маркировка, но беше без надпис и водеше перпендикулярно на моите представи за „правия път”. Насочихме се към близките вили. Там ни упътиха да вървим все по шосето. А шосето беше пълна гнус: потрошен асфалт, с много завои, без никаква сянка (вече почна да припича). След време видяхме някакво отклонение с табела в гората и тръгнахме по него. Повече табели – йок. Забихме по нещо като горски път, по който никой никога не е минавал. На него Мила изведнъж откри чешмичка:

Седнахме там да обядваме. На две деца по консерва сарми, на дядото – нищо. Имаше и топла супа, домат, някакъв плод…

Стегнахме багажа и тръгнахме. Само че накъде? В този момент Мила откри някъде между дърветата жълта стрелка. Много е наблюдателно това момиченце! И на Пирин ни спаси, и сега… А някъде над нас се чуваше моторен трион. Тръгнахме по стрелката и скоро се озовахме при дърварите, които бяха спрели с джипа на някакъв горски път. Казаха ни да вървим по него. Този път обаче съвсем ясно водеше на изток и аз веднага си представих какво ни чака: безкрайно заобикаляне на долината, докато стигнем до най-източния край на града. Само че не си представях мащаба на кошмара, който предстоеше. Първо, пътят взе да се вие като змия около всеки дол, а това го удължаваше многократно. Второ, едната от консервите явно беше развалена (макар че сармите бяха постни) и двете от децата, които бяха яли от нея, се скъсаха от повръщане. Умората и отчаянието взеха да ме изтощават и изнервят. Пътят нямаше край! Не знам кой некадърник беше маркирал като планинска пътека едно шосе за коли без никакви преки преходи! Краката ни се набиха от километрите, които извървяхме, а не се виждаше и помен от града. Теренът изобщо не слизаше надолу – само безкрайна хоризонтала! На едно място минахме покрай кокетна ловна хижа, до която имаше някакво странно съоръжение, обесено на стоманено въже. По земята – купчина червени вкиснати зеленчуци. Някой да знае какво е предназначението на тази машина?

На друго място пък видяхме над пътя някаква странна кошара, предназначена като че ли да се товари добитък, защото имаше малка платформа, но явно не е това. Какво ли е?

Слънцето вече залязваше, когато най-накрая стъпихме на първата улица на града. Оставихме си багажа в едно хотелче, Боян предпочете да си легне след поредното повръщане, а ние четиримата отидохме да вечеряме. Легнахме си съсипани – децата от умора, а аз от яд. Дявол да го вземе, вървели са 20 километра, вървели са 12 часа без почивка, хем са били по-малки, но с такова туристическо безумие не се бяха сблъсквали! Дано в спомените им останат красивите моменти, а не този кошмар и негостоприемната хижа.

На сутринта тръгнахме към ждрелото. Нови километри, докато прекосим ужасно дългия град! И ето ни на чешмата, на която трябваше да излезем според моите спомени. Зад нея се вижда пътеката към хижата, но това е краят ѝ. А началото къде беше? Енигма:

Тръгнахме по платформата на ждрелото:

Само че вече вървяхме без никакво желание. Маркираният „туристически маршрут” ни беше доволно отвратил. Единственото, което ни зарадва, беше това мило раче:

Казват, че всичко е добро, щом завършва добре. Нашата екскурзия имаше един лош ден, но пък останалите дни бяха много добри. А и завърши добре в басейните и ресторанта край Девинската река. Там животът е истински лайф! А аз се амбицирах да открия старата пътека и по-нататък ще я търсим с моя приятел, с когото минахме по нея преди 20 години. Живот и здраве дотогава!

Доста бяха! И все на пътя ни. Децата са свикнали с тях и не се страхуват. Само се пазят да не ги настъпят. Ето един от няколкото слепока. Те поне са безобидни:

А таз не е толкова безобидна! Усойница или пепелянка? Така спокойно лежеше напреки на пътеката, че помислих дали не е умряла. Побутнах я с една клечка и тя лениво се отмести:

Още един слепок, по-голям:

Още една пепелянка или усойница, бая дълга. Вървях най-отпред по пътя за Девин, вече всичко ми беше опротивяло, когато изведнъж чух Мила отзад да вика: „Дядо, прескочи змията и не я видя, бе!” Върнах се да я снимам, а Мила по целия път повтаряше гордо: „А дядо прескочи змията и не я видя!”

Е, не бяха само змии (слепокът всъщност е гущер и изобщо не е сляп). От един храсталак внимателно ни наблюдаваше този красив роднина на динозаврите:

Гъби почти нямаше. Срещнахме няколко от най-красивите и най-отровни:

Също и няколко сърненки:

А тази странна гъба не ми е позната. Много крехка, кадифяно мека и нежно оцветена:

Някой да я познава?

Странното съоръжение със синия бидон е автоматична хранилка за прасета, слагат ги ловните дружинки.
Периодично изсипва по няколко кила царевица - да се научат прасетата да ходят там. Зеленчуците са оставени със същата цел.

Сотиров, хубав преход сте направили. Поздравления!

Ето малко информация от мен.

Сотиров написа:

.............................................
На сутринта тръгнахме към ждрелото. Нови километри, докато прекосим ужасно дългия град! И ето ни на чешмата, на която трябваше да излезем според моите спомени. Зад нея се вижда пътеката към хижата, но това е краят ѝ. А началото къде беше? Енигма:

Тази чешма е тук, а виж къде влиза жълтата маркировка в Девин. Предполагам, че по нея сте се движили предишния ден. Другият вариант за преход между х. Орфей и гр. Девин е червената маркировка през м. Лъката. Проблемът при нея е, че тя е непълна, защото не е довършена до х. Орфей. Дадена е както е на картата. Това го ходих от Девин към хижата през юни 2016 г. и нещата са така, както са на картата. Отделно тази маркировка не е добре направена и има поне три места, на които без GPS и BG Mountains в него ходейки от хижата към Девин, човек може да изпадне в безтегловност. Първият е тук, вторият тук и третият тук.

От Дяволската пътека има зелена маркировка към х. Орфей, която не минава през с. Борино, но и за нея си трябва урудка с нашата карта в нея. Ето къде е началото на тази маркировка, ако човек ходи по Дяволската пътека от Буйновското ждрело към Дяволския мост.

Дано съм бил полезен, макар и постфактум. Ако имаш някакви въпроси, питай. А и за в бъдеще, питай и ако мога да съм ти полезен, с радост ще ти дам съвети и жокери, ако разбира се районът ми е познат.

Митак, благодаря за обяснението! Допуснах, че това е някакво подличко съоръжение за привличане на наивни глигани. А за "кошарата" имаш ли някаква хиротеза? По селата има подобни платформи, от които качват говедата в камиони, ама тука?

Ивайло, благодаря и на теб за картите! Разбира се, аз внимателно ги проучих, преди да тръгнем. (Ролята на Ведрин за този сайт е неоценима!) Видях червената маркировка, но с няколкото прекъсвания беше твърде рискована. Еле пък без GPS съвсем. А трети път да се връщам с децата в хижа "Орфей" вече щеше да ни дойде много! Затова тръгнах с питане и после по жълтата маркировка. Сега премерих грубо дължината на горския път, по който трамбовахме: повече от 10 километра! И като завършек - накрая още няколкостотин метра стълби за по-добро набиване на стъпалата. Все пак, като гледам червената маркировка, не е тази, по която ние сме минали преди години. Тази извежда високо в горния край (всъщност началото) на ждрелото при няколко вили. А от онази, която ни изведе на чешмата, няма и следа. Моят приятел Любо Цонев (познавачът на мегалитите), който тогава ни водеше, ми изпрати груба скица на тогавашния маршрут.

Вижда се колко по-кратък е - поне три пъти, да не говорим за по-приятен. Отбелязана е могилата, от която за първи път се виждат басейните на "Струилница", а малко по-нататък е водопадчето, в което се къпахме (обясненията са на Любо). Помня, че мястото беше усойно, с дебели мокри мъхове по скалите и цъфнал силивряк. Явно някъде около ловната хижа е имало отклонение, което ние не сме забелязали, защото е било обрасло. Във всеки случай, повтарям, издигането на шосето в ранг "туристическа пътека" и заличаването на действителната планинска пътека е отвратително недомислие. При първа възможност ще обиколим с Любо терена и тогава ще добия по-точна представа.

"Кошарата" е капан за дивеч, а гъбата - Керино ухо.

Най-вероятно е тя, но някаква разновидност. Защото първата, която видях на Витоша, е съвсем като паничка:

А родопската е кадифяна, розова и много по-нагъната. Расте върху сухи клони и сигурно също е керино ухо.

Не разбирам как тая дъсчена будка би действала като капан. Кое животно ще се завре в нея? А отпред стърчат две дъски... Интересно съоръжение!

PS "Складът" отново си показа задника. Наложи се да преместя снимката в друг склад. Сега предстои да направя същото със стотиците снимки в този форум, които ми се затриха. Яка ми душа!

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 04, 2018 9:28 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Колебая се за дъсчено-мрежовото съоръжение. Виждал съм капани за прасета, но много по-здраво направени.
Може би това би задържало сърна?

Сотиров написа:

....... Моят приятел Любо Цонев (познавачът на мегалитите), който тогава ни водеше, ми изпрати груба скица на тогавашния маршрут.

Вижда се колко по-кратък е - поне три пъти, да не говорим за по-приятен. Отбелязана е могилата, от която за първи път се виждат басейните на "Струилница", а малко по-нататък е водопадчето, в което се къпахме (обясненията са на Любо). Помня, че мястото беше усойно, с дебели мокри мъхове по скалите и цъфнал силивряк. Явно някъде около ловната хижа е имало отклонение, което ние не сме забелязали, защото е било обрасло. Във всеки случай, повтарям, издигането на шосето в ранг "туристическа пътека" и заличаването на действителната планинска пътека е отвратително недомислие. При първа възможност ще обиколим с Любо терена и тогава ще добия по-точна представа.

Точно при ловната хижа, вляво от горския път по посока Девин, преди години имаше каменна чешма. Впоследствие, при ремонт и корекция на горския път (вероятно за скромен дърводобив), чешмата беше унищожена. Отначало беше останал някакъв маркуч, а после и той изчезна. Та на тази чешма имаше много стара, но добре запазена, зелена марка и след нея, вляво и надолу в гората, бяха проследими още няколко марки. Това е старата и пряка пътека към Девин. Няколко пъти съм пробвал да я подкарам както си му е реда, но къде от нямане на време, къде от неподходяща компания, все съм я оставял за по-добри времена и така се изтърколиха има-няма 10-12 годинки. Явно е крайно време да се спуснем по нея Very Happy

. Отдолу нагоре трудно ще стане, вероятно е тотално заличена и обрасла.

За хижа Орфей - откакто не са хижари Донка и Стоян, обаждането преди посещение е задължително.

_________________
ТУРИСТ - ЗДРАВИ КРАКА, ШИРОКА ДУША, РАНИЦА НА ГЪРБА...... И ПРАЗНА ГЛАВА,..

Чешмата с маркировката до ловния дом си спомням, както и пътеката надолу, само че при кое ходене се случи? Тогава много се чудехме, дали да пробваме тази пътека, но беше късен следобед и не ни се рискуваше. На 30 декември миналата година врътнахме кръгчето, показано на долната картинка (зелената линия):

Хванахме някакъв занемарен път, който по-надолу изтъня до едва забележима пътечка, която често се губеше. След време стигнахме пътека очертана с оранжеви точки и преди да пресечем дерето и да стигнем до пътя при вилите, в ляво се отклоняваше добре очертана пътека (в червено), чиято посока и местоположение съвпадат с тази от схемата на Сотиров. В крайна сметка излязохме близо до главния вход на бутилиращата фабрика. При следващото си ходене в Девин, вероятно ще пробваме и тази пътека (в червеното), тъй като отдавна търсим описаната от колегата Сотиров пътека.