Проклетия: Мая е Маде (Люгубатит) 2570 м. - „Йоанна“

Посвещавам това изкачване на Йоанна Висоцкая.
Нека то носи просто нейното име.

Гребенът Красничес Жаборес, видян от Бьелич, 1950 г. Мая е Маде е предпоследният връх отдясно наляво. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Първата ми среща с Мая е Маде (Люгубатит) вляво, вдясно Мая Бриасет, 17 юни 2012 г.

Мая е Маде (Люгубатит), 27 април 2013 г.

Това беше най-лекото, ефирно и красиво изкачване от всички. Ясна, логична, права линия – това, което обичам. Забодена напред и нагоре – като вектор към небето, като вектор към върха.

На сутринта – домът и Бриасет.

Станах след изгрева. Слънцето вече ближеше стената на Бриасет и отдавна огряваше Йезерце, Колата и Тат. Хладен, свеж въздух. Прозрачна сянка. Пълно безветрие.
Бях начертал маршрута си още предишния ден. Нямаше как да го сбъркам – той стоеше пред очите ми като на длан. Един циркус, един превал, един ръб, един връх. Тръгнах.

Целият маршрут – ръбчето вдясно, снежният циркус, превалът, ръбът към върха.

През снежния циркус – на заден план Мая Йезерце.

Снежният циркус – на заден план Мая Колата вдясно и двете коти на Мая Рогамит вляво.

Зашляпах по следите си от предишния ден. След десетина минути свих наляво и влязох в циркуса под Мая е Маде – широк, сенчест, заснежен. Отново набирах височина плавно и косо, избягвайки дъното на циркуса, сечейки по склона. Снегът хрупаше под обущата, пикелът леко влизаше в него. Бях по средата на състоянието си – вече уморен от предишните изкачвания, но все още свеж, вече заситен донякъде, но и вече привикнал към планината, усещащ гънките й. Вървях бавно и сигурно. За двайсетина минути подсякох целия циркус и застанах под превала. Избрах си най-стръмния път към него. Прекатерих малки скалички, запълзях по стръмни замръзнали треви. Накрая дойде познатият ситен трошляк. Излязох на превала. Излязох от сянката и влязох в слънцето.

Мая е Маде изпод превала.

Река Дрин от превала.

Отново ме лъхна другата, светла, мека, девствена страна на гребена Красничес Жаборес – Цурайската долина. Дълга, полегата, гориста, виеща се като змиорка. Оставаше ми само ръба на Мая е Маде. Седлото беше широко. Спрях за почивка. Тихо, самотно, красиво и пълно. Още една цигара на дълбоки, сладки вдишвания като от кислороден апарат в болница. После поех нагоре.

Мая е Маде вляво, видян при изкачването на Бриасет предния ден.

Слънцето ме топлеше и ми даваше сила. Реших да вървя по самия ръб. Беше прекрасно, леко прекатерване до самия му край. Ронлива, стръмна, нетрудна скала – тук-там на прагове, тук-там на малки цепки. За още половин час бях на върха. Цялото изкачване ми беше отнело само час и половина.

Гребенът на Мая е Маде.

Фрагмент от изкачването.

Слава Богу и тук не бях пръв – на върха стоеше натрупана голяма пирамида от камъни. Седнах до нея, отпуснах се и се загледах в безмълвната красота наоколо. На самия връх от самия връх в самия връх – виждах това за първи път в Проклетия – хлътваше огромен бездънен потънал в черното на тъмнината понор. Някаква невидима Божия твар издаваше непознат звук от дъното му, където и да беше то.

Пропастта.

Каква по-проста, ясна и недвусмислена алегория за човешкото несъзнавано. Каква по-понятна и подходяща метафора – кой, ако не Йоанна познаваше това несъзнавано по-добре от всички хора, които познавах. Чий друг по-ясен и топъл поглед и по-интуитивно, но разсъдъчно, емпатийно, но емпирично разбиране бе проникнал по-дълбоко в него? Не хвърлих камък.
Заслушах се.
Спомних си.

Панорамата от върха на юго-изток: отляво надясно Исмет Сали Бручай, Грюк е Хапт, Гавнит, над него Хекураве, река Дрин.

Панорамата от върха на северо-запад: отляво надясно безименен връх, Бриасет, Чаф Валбонс, Поплукс, Йезерце, Рогамит. На заден план: Ершелит, Какис, Радохинес.

Йоанна беше човекът в моя живот, който неотлъчно и неотклонно бе вървял до мен – отблизо и отдалеч, мълчаливо или с дълги, смислени разговори. Йоанна беше човекът, чиято ръка винаги е била протегната към мен – малка, но здрава. Но най-вече – Йоанна беше човекът, който никога не ми беше спестил и добрата, и лошата дума, ясно заявявайки мнението си, но оставяйки ме свободен да реша за себе си.

Йоанна, Пирин, Дженгала, преди повече от 15 години.

Мая е Маде 2570 м.

Постоях половин час на върха и тръгнах надолу по същия път. След час бях пред палатката. Кипнах едно кафе, изпуших една цигара, събрах я и продължих все така надолу. Всичко вече ми беше познато – виждах следите си в снега, после поех по тънката змия на старата пътечка. Сянката вече не беше студена и неприветлива. Подсичах циркусите все така протяжно и бавно, докато накрая не стигнах пътеката за Мая Исмет Сали Бручай. Оттук просто се търкулнах надолу по правата в ситния камънак. За по-малко от час бях отново в катуна Жич. Излачето все така плюеше вода на туберкулозни спазми, на живителни глътки.

Надолу. Горе – превалът.

Going home… На заден план вляво Росит, вдясно Колата.

Гледката от катуна Жич към Рогамит.

Топлината се лееше, птиците пееха, гората прегаряше във втората си, последна младост преди зимата. Шляпах спокоен и уравновесен по пътеката. След половин час отключих Великата вярна Корсичка, прередих из основи багажа и отидох да пия кафе.
Монтирах се на „мойта си” маса, от която всеки път чертаех маршрутите си, поръчах две кутии цигари, две коли и четири кафета и се отпуснах. Беше ранният следобяд. Отново нямаше за къде да бързам, нито исках нещо повече в този ден. А вече и от това пътешествие. Слънцето стоеше все още високо, животът кипеше наоколо с пълна сила, планината се беше отдръпнала – далечна, висока, безжизнена.

Долината, дистанцията, перспективата. Мая Бриасет на заден план.

„Ако чакаш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно тя ще ти донесе труповете на твоите врагове.” Тази жестока мисъл на Сун Дзъ беше вярна. Никога не съм имал и капчица воля, цял живот съм имал океан от инат. Седях на същата маса и на същия стол, на които седях преди 5 години, когато за първи път видях гребена Красничес Жаборес. Тогава не вярвах, че ще кача и един връх по него. Сега виждах същите върхове – и всички те бяха изкачени... Хекураве, Пецмарес, Дашльонит, Чет Харушес, Исмет Сали Бручай, Грюк е Хапт, Гавнит, Мая е Маде, Бриасет, Бошит... Не изпитвах наслада, доволство, суета, гордост, нескромност. Коперник отдавна беше опровергал егоцентризма. Не изпитвах нищо. Сякаш нямах участие. Аз бях долу – върховете горе. Аз бях малък и слаб – планината голяма и силна. Аз бях жив – тя не. Всичко беше в мен.

Мая е Маде, 18 октомври 2017 г.

Мая е Маде, 10 май 2017 г.

„Вътрешният свят на човека е далеч по-реален от външния”. Тази мисъл на К. Г. Юнг също бе вярна. И по-важен – бих добавил. Колкото и да е малък всъщност.
Надвечер опънах палатката на познатото място до реката, където всеки път спя. Отново не запалих огън и оставих цигарите да догарят. Нямах идея за утрешния ден. Чаках утрото да ми каже.

Йоанна, Пирин, Вихрен, преди повече от 15 години.

Малисорка, долината Шала, 1936 г. Снимка: Erich von Luckwald.

„Първото [звездното небе над мен – бел. моя] навежда погледа ми към безкрайното множество на световете, които сякаш унищожават моята ценност като жива твар, която след като е била надарена за кратко време с жизнена сила – кой знае как – трябва да върне материята, от която е била създадена, на планетата, която е населявала и която планета е само една малка частица от Вселената. Второто [моралният закон в мен – бел. моя], напротив, издига безкрайно ценността ми като разумно същество чрез моята личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинското и дори от целия чувствен свят, най-малкото дотолкова далеч от предназначението на моя живот, колкото този морален закон му предписва; предписание, неограничено от условията и ограниченията на този живот, а такова, достигащо безкрайността.” Така продължаваше Кант, така продължаваше и нощта – поредната с много звезди и звездопади, тиха, студена и дълга.

Проклетия. Безкрайността. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Би било наистина чудесно първият сериозен пътеводител на Албанските Алпи /Проклетия/ да бъде български !

_________________
Където има воля има и път!