Новогодишно черкуване

Е, дойде време да си кажем: честита Нова година! И да си пожелаем червена ябълка в градина!

По стара семейна традиция последния ден на годината прекарвам сред природата. Може да е лека разходка някъде в ниското на планините край София, но да е далеч от готварската печка и прахосмукачката. Тоя път се запътих с мой приятел и жена му към манастира "Св. преподобни богоотци Йоаким и Анна" край с. Бистрица. Те според преданието са родителите на св. Богородица. Не знаех за този манастир и случайно го открих, когато гласех маршрута. А той предвиждаше от Бистрица до Кокаляне по екопътека. Само че решихме "пътьом" да видим и манастира, та затова и не стигнахме до Кокаляне.

Самият манастир има дълга и вълнуваща история още от римско време. В основите му имало гробница и "катакомби" (колко ли са големи?). Върху тях още през 9 век е построен манастир, който се разраснал по времето на Иван Александър, после бил разрушен от турците, но бистричани оставили като знак стария каменен кръст зад олтара. Църквата и постройките били възстановявани около и след Втората световна война. В един сайт прочетох, вече като се върнах, че освен черквата имало и параклис, в който бил пренесен иконостасът от семйния параклис в двореца на Борис Трети. Явно ще се ходи втори път, за да питам.

Манастирът е на около километър и нещо източно от Бистрица, под шосето за Железница. Право към него води улица "Ивайло". Досами манастира има буен извор и скала, изваяна с образите на Анна и Мария, като са използвани естествените гънки на релефа:

Ето я и самата черква с камбаната, окачена на вековен дъб. Вижда се и желязното клепало:

Дъбовете са цяла горичка, много високи и внушителни. Пред един от тях е побит изящен каменен кръст:

Зад апсидата е вторият резбован каменен кръст, означавал през вековете мястото на църквата:

Вътре в черквата прави впечатление скромното, но оригинално решение на проблема с осветлението. В купола е изрязан и издигнат шестоъгълен дъсчен тамбур, както го наричат архитектите:

След манастира... Щурмуване на водни препятствия. Вместо да се връщаме в селото и оттам да поемем към екопътеката, решихме, след като питахме, да поемем директно към началото на пътеката. Само че по пътя ни се изпречиха няколко рекички, бая пълноводни. Първите две-три успяхме да прескочим, но следващата ни създаде проблем. Тръгнахме нагоре-надолу по течението, но никъде нямаше брод. Ако бяхме само ние двамата, сигурно щяхме да се събуем и да преджапаме, но жената на моя приятел категорично отказа такива изпълнения. Наложи се отново да се върнем при манастира и оттам към селото. За Кокаляне вече стана късно. Следващия път. Я, цяла година е!