Кораб планина - опит за един очерк

II.

O vos doctores, qui grandia nomina fertis
respecite antiques patris, jurisque peritos.
Non in candidulis pensebant dogmata libris,
arte sed ingenua sitibundum pectus alebant.

(О, Вий, учени мъже, които носите велики имена,
обърнете взор към древните си предци, които познаваха закона.
Те не претегляха догмите от сияещите бели книги,
а хранеха жадните си сърдца чрез придобитите от самите тях умения.)

"Корабът на глупците", книга от Себастиян Брант, 1494 г.

Реших да почна да пиша тоя къс очерк, за да има файда за оня, дето тръгне из Кораб, който, ако иска нещо да знае, додето върви, нека чете. Инак пак би излязло, че описвам само мойте си преживелици – а от тях файда няма. Само лъха на суета.

Сп. „Планински вестник”, бр. 3, 1934 г.

Друга причина за писането на тоя очерк е да се осветлят някои неясноти и неточности около имената на няколко върха, местности и реки. Като гранична, мъчно достъпна, населена вече компактно с албанци, а и с все още липсващи хижи, пробити пътеки, усвоени проекти и прочее туристическа инфраструктура, както е модно днес да се дращи, Кораб и днес е слабо познат. Не че съм аз тоя умник, който би знаял всичко, напротив – аджамия съм, тъй като само четири пъти съм бил там, и тук ще споделя единствено онова, що изходих и видях, що прочетох и премислих, съпоставях, сверявах и отчасти отгатвах.

Сп. „Хърватски планинар”, бр. 1, 1956 г.

Трето съображение ми е, че ще гледам да се облегна основно на източници, които, мисля, са непознати и чужди, сиреч теченията на „Хърватски планинар” и словенския „Планински вестник”. И двете са публично достъпни, и за двете съм турил отдавна линкове в раздела „Литература, карти, GPS ресурси”, тъй че всеки може да си провери, ако иска. От броевете най-вече на тия списания ще се опитам да реконструирам една сигурно неприемлива за мнозина гледна точка, но гледна точка съществувала и все още съществуваща. И ja не волим друjе Тито, но е факт, че, откак е Кораб открит от модерния свят, половината му е била изпърво в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци, после на Югославия, а днес на Република Македония. И от книжнината именно на тия страни, и то ранната, трябва да се отбират мънистата. Що се отнася до братска Албания, дето другата половина на Кораб лежи, признавам – нищо не знам.

Австро-унгарска карта от 1913 г. – както Speedy по друг повод е написал за нея: „много неточна”.

И накрая, нещо съвсем прозаично. Фитил за тоя очерк стана една стара полемика между мене и Дидо (коджа баир будала Деян Василев от гр. Толбухин) за връх Кепи Бар – къде е, що значи името му и прочее. Мина се бая време и е редно вече да й се турне точката. Пък право на отговор всекиму.

По-долу ще гледам да отговоря на следните три въпроса, които ми изглеждат крайъгълни: за името на планината, за Големия Кораб, за двата Малки Кораба. Накрая ще отговоря на Дидо за Кепи Бар. Ясно е, че ударението ще падне върху туй, що е от полза за планинаря. Орасна ли с други въпроси и напъна ли се да им отговоря, ясно е, че ще стане познатото: напънала се планината, па родила мишка.

Всяка критика е желателна и добре дошла. Всяка персонална оценка – излишна.

P. S. За по-удобно – и на евентуалните читатели, пък и на мен – ще публикувам тоя очерк на части, бавно, лека полека, додето ги напиша, една по една. Пък, кой знае, може така да взема да опиша всичките си странствания из Македония през годините. Ако някому тая идея се види глупава, позьорска, ненужна, нека смело се противи, доде е време, че да не задъня форума, реша ли да пиша, докато бутам бебешката количка.

Честит Имен Ден, Иване! Да си жив и здрав и още много интересни места да посетиш и да опишеш!
Макар, че сигурно никога няма да посетя Кораб (както и много други планини на Балканския полуостров), винаги с интерес чета за тях!

За името

Errare humanum est.

(Човешко е да се греши)

Сенека

Колосът на сръбската география и архангел-хранител на новите сръбски земи в Париж през 1919 г. проф. Йован Цвиич е лаконичен, но категоричен по въпроса за името на Кораб планина в книгата си „Балканско полуострво и Јужнословенске Земље. Основи антропогеографије”, издадена през 1931 г. На стр. 109 той пише: „У овој су области многобројна аромунска имена: Кораб [курсивът мой], Малишор (планина изнад Маврова), Петилеп (извор изнад Нићифорова); исто тако имена села: Маврово, Ничпур, можда и Толен, крај у селу Дуфу”. За да не възникнат случайни съмнения, няколко абзаца по-надолу Цвиич, пишейки за „печалбарството” (гурбета, който е основен поминък на населението) добавя: „Највише их је било у печалби у Србији; има их који су одлазили у Румунију, врло мало у Бугарску [курсивът мой]”. А за да ликвидира още в зародиш всяка възможност за друга истина, превантивно пише на стр. 117 : „У мијачкој историјској свести и предањима нема ничега бугарскога [курсивът мой]. Штавише особито изненађује, да бугарска пропаганда, старија и јача од српске, није могла код њих унети ничега из бугарске историје ни кроз школе ни преко свештеника. Добио сам утисак, да је егзархија у ову област слала махом не школоване људе и да је за њих цела школска и црквена пропаганда била само средство да дођу до новаца, да се дакле изметнула у врсту печалбе”.
Видян по тоя начин, въпросът за името „Кораб” получава отговор относно произхода на думата, но не и относно значението й. Като се има предвид, че проф. Цвиич провежда безброй експедиции на терен, рискувайки често живота си, и събира наистина колосален емпиричен материал, премълчаването на тоя отговор изглежда странно. Все пак става дума за най-високата планина в район, разглеждан от председника на Сръбската академия на науките като изконно сръбски или максимум като смесен с някои угасващи влашки, торбешки и албански примеси. Освен това по онова време смятаните днес за отделни планини Дешат и Кърчин са били схващани като части от Кораб, т.е. целият планински масив от Маврови Ханове до Дебър е бил известен под това име. Но всичко, което Йован Цвиич добавя като информация за Кораб е: „Korab predstavlja prostranu površ oko 2000 m. visine, iznad kojeg se duži vrhovi do 2600 m. sa mnogobrojnim cirkovima”. (стр. 451, Geomorfologija, книj. I, 1924 г.)
Така че сръбската гледна точка неизбежно трябва да даде отговор какво означава името „Кораб”.

Входът към Кораб – Мавровите Ханове по време на бягството на сръбската армия от българите през есента на 1915 г. Снимка: интернет

И този отговор се появява в книгата „Миjаци, Горна Река и Мавровско поље” от 1925 г. Неин автор е назначеният от Йован Цвиич за отговарящ за района на Кораб правоверен етнограф Томо (Тома, Томе) Смилянич, който всъщност е роден като българин в село Тресонче на склона на Бистра, но отрано прегръща каузата на сърбоманството и, спонсориран от сръбската държава чрез стипендията на дружеството „Свети Сава”, прави велика научна кариера као сръбски историчар и као пропагандатор на великосрпската кауза из Македония. Ето какво пише той в бележка под линия на стр. 11: „Занимљиво jе како народ тумачи име Крчина и суседног вишег Кораба. Крчин jе добио такво има по томе, што je за време потопа његов вис био раван води, па га лаðа („кораб”) Ноjeва закачила и крцнула, а отдатле отишла даље и зауставила се на Корабу коjи je био острво. За народ je Крчин и света планина. О Преображењу се сељаци пењу на Вели Врх, где je црквица и где се чека раðене сунда. Кад се некому пожели други живот, каже му се: „Да остариш као Крчин”. В този отговор думата „кораб” сякаш се взема от немай къде – залостена в скоби и в кавички, тя едва ли не подразбиращо се от само себе си е станала синоним-затворник и изгнаник на думата „лаðа”. Но подразбиращо се от кого? И кой точно е наименувал с тази дума планината? И защо я е наименувал така, след като „официалната” дума е „лаðа”? Нищо от това не става ясно в отговора на Томо Смилянич. И, както ще видим по-долу, именно от отговора на тия три простички въпроса като дявол от тамян бяга сръбската гледна точка. Но това, от което Томо Смилянич не успява да избяга, е българският си произход. За разлика от всички останали автентични сръбски адепти, той единствен употребява думичката „крцнула”... Както ще видим по-нататък точно същата дума по точно същия повод употребява българинът Гьорче Петров в своята книга „Материали по изучванието на Македония”.
В същия регистър е и отговорът на Душан Кривокапич, един най-посветените ранни изследователи на Кораб. Неговият отговор се появява през 1933 г. в бр. 9 на сп. „Хърватски планинар”. Текстът започва вдъхновяващо и точно според „правата” вяра на Цвиич: „Najviša je to planina u Vardarskoj Srbiji [курсивът мой]” (стр. 263). Когато работата идва до произхода, авторът вече е деликатен, внимателен, скромен: „Kad se ime Korabovo pojavilo u kartografiji, nije mi poznato” (стр. 265). Но името „Кораб” остава – просто, ясно и директно питащо. Кривокапич е принуден да признае на същата страница, макар половинчато и по-езоповски: „Riječ “Korab” rabi se takoðer i na Dojranskom jezeru. Tamošnji ribari “korabom” nazivaju veliki čunove, koji služe nočnom ribarenju”. Като се има предвид несигурността около етническата, че и териториална принадлежност на Дойран към оня момент, написаното от Кривокапич е истински подвиг за един сръбски хуманитарий. Затова още в следващото изречение той сваля от плещите си товара на тоя героизъм и отново се превръща в скромен, по-чиновнически отдаден на науката дописник: „Poznajuči meðutim koleblivost arnautskog govora, a posebice tako zvanog gegskog narečija, kojim si služe najviše Arnauti baš oko Šare i Koraba, meni se čini, da je ime Korab zapravo skovano ot turskih rjieči “kara” i “bair”, a ove znače: crno i brdo ” (стр.265). След което аргументира написаното с бележка на средновековния епирски деспот Йоан Мусака, който говори за някаква Montagna Negra, намираща се някъде около река Дрин. Каква е връзката между колебливостта на албанските диалекти и стабилността на турския език в загадъчното им отношение към името „Кораб” не става ясно. Още по-неясен е аргументът с Montagna Negra, тъй като Дрин е много дълга река (цели 335 км), всъщност това са две реки – Бели и Черни Дрин – преди се слеят в една при град Кукъс (Кукеш на български) в днешна Албания и в чиито басейн попадат големи територии, включително част от историческа Черна гора или Monte Negro, или Montagna Negra.
Както и да е, най-накрая сръбската гледна точка получава отговор относно значението на името „Кораб”. Написаното от проф. Йован Цвиич е допълнено и изяснено.

Двоица албанци вляво и двоица торбеши вдясно по склоновете на Кораб. Снимка: Баязид Елмаз Дода, 1907 г.

Но проблемът остава, тъй като сред самото местно население очевидно битува друга представа и друго обяснение за името „Кораб”. Няма как другояче да се обясни внезапната поява на цял обяснителен абзац в самия край на статията на Михайло Йованович, публикувана в сп. „Хърватски планинар”, бр. 2 от 1935 г., т.е. само година и половина след като по всичко изглежда, че въпросът със значението на името „Кораб” е вече решен от Душан Кривокапич. Его какво дословно пише авторът без никаква връзка с останалия текст на статията си: „Galičanci ne znaju da se laða ruske zove korabli. Ali znaju nešto o laði i Korabu. U ona vremena, vele, kad je Noeva laða plovila po potopljenoj zemlji, naišla je na planinu Krčin, gdje se zakrčila, pa potom produžila i zaustavila se na Korabu. Eto, kažu, i danas stoji na Korabu alka, za koju je Noje bio privezalo svoju laðu” (стр. 50). Но дори така уж подробно и логично описан, въпросът с името „Кораб” не става по-ясен: след като галичани не знаят, че „laða” на руски се превежда като „кораб”, защо не са кръстили планината отсреща със свойта си дума „laða”, а продължават да й казват „кораб” – дума, чието значение не знаят или поне не би трябвало да знаят.

Сп. „Хърватски планинар”, бр. 6, 1950 г.

Дори 20 години по-късно местното население очевидно все още не е прегърнало значението на името „Кораб” като „черна планина”, защото в бр. 1 на сп. „Хърватски планинар” от 1956 г. Мирко Маркович отново се връща на темата. Той започва като Кривокапич – внимателно, скромно и съвестно: “Za ime Koraba tražio sam objašnjenja na samom terenu, ali sve bez večeh uspjeha” (стр. 19). Принуден да разгледа след „официалната” версия за „черната планина” и хипотезата за Ноевия ковчег, той ще не ще трябва да признае: “Drugo mišlenje dao je Jovanovič, a tako nešto čuo sam i ja [курсивът мой]” (стр. 20) . След което – в духа на настъпилите по времето на Тито „нови реалности” на възникналите като феникс от пепелта македонски нация и език – добавя: “Ta druga verzija izgleda vuče korijensko porijeklo iz rjieči “korablj” što na makedonski znači laða” (стр. 20). Това, което през 1935 г. е звучало „по руски”, през 1956 г. вече звучи „на македонски”. Очевидно е обаче, че дори подобен извод не е докрай безопасен, нито верен (и днес на т.н. македонски език за „кораб” се използва сръбската дума „брод”), затова авторът се застрахова още веднъж: “Jam su ovo biblijsko priču daleko bolje obraðenu čitao o armenskoj planini Ararat, za koju još i danas svi Armenci vjeruju, da je na njoj zasjeo Noin kovčeg iz opčeg potopa. Meni se čini da su tu priču donijeli Turci sa Orijenta u naše krajeve, te je primijenili na jedan visoki vrh u novim krajevima. Tako je držim došlo do današnjeg imena Koraba”. Така хем истината за значението на името „Кораб” е призната, хем тя е преопакована от руски на македонски и заменена със синонима „laða” без да става ясно що за дума е така преведеното име „кораб”, хем произходът на легендата се оказва арменски, а накрая приносители на тая легенда и наименователи на тая планина пък се оказват турците, без при това да става ясно нито защо просто не са я кръстили с тяхната си дума „гемия”, нито защо са кръстили с името „кораб” именно тази, а не някоя друга планина. А и като се имат предвид топлите, дружески от памтивека армено-турски отношения, някак му става странно на човек турци да ретранслират арменска легенда от един континент на друг, от Арарат та на Кораб...
Но това е сръбската гледна точка и тя може да се чуе и днес в Македония. И в нея както се вижда – без може би самите братя сърби да се усещат – няма нищо сръбско.

Сп. „Хърватски планинар”, бр. 6, 1950 г.

Каква в крайна сметка е истината?
Ето какво пише Гьорче Петров през 1896 г. в книгата си „Материали по изучванието на Македония”: „За най-високи [имат се предвид върховете Кърчин и Кораб – бел. моя] ги прѣдставлява и легендата, съ която мѣстното население тълкува происхождението на названието Кърчинъ и Корабъ – легенда, която срѣщахъ почти за всичкитѣ високи страни по нашинско, каквито сѫ напр. върхътъ Пиринъ въ Пиринъ планина, върхътъ Сърпъ в Бигла планина в мѣстностьта Демиръ-Хисаръ и др. т. Според тази легенда, ковчегът на дѣдо Ноя слѣдъ потопа се спрѣлъ на Кърчинъ, като най-висока планина въ околностьта. Там той се чукнѫлъ от скалитѣ му или „кърцнѫлъ”, както казватъ по Дебърския говоръ, от което и планината се нарѣкла „Кърчинъ”. Сѫщата легенда други приказватъ за Корабъ. От ближнитѣ села въскачватъ се високо по склонътъ на съборъ, като на свещено мѣсто” (стр. 49). И наистина високо на склона на Кърчин планина над река Радика има мъничка църквица. А на самия връх Голем Кърчин още стоят основите на прастара църква, която и днес официално се води към диоцеза на Дебърско-Кичевската епархия – входът й е в Албания, а олтарът – в Македония. В нея някога българите от двете страни на планината са празнували Голяма Богородица... Днес българи по албанския склон отдавна няма, а тези по македонския са островче сред морето албанци и торбеши, та затова, ако се качат, отиват до по-ниската църквица – тая, що е под върха. Ето какво пише Гьорче Петров за тази легенда: „Богато съ прѣдания е езерото, което се намира въ южния край на Шаръ близо до Корабъ въ едно диво и непристѫпно мѣсто. Поповетѣ отъ Дебъръ на св. Илия отиватъ да кръщаватъ вода при черквицата, която се намира по склонътъ на Кърчинъ надъ Дебъръ” (стр. 39).

Основите на църквата на върха на Голем Кърчин, юли 2011 г.

А ето и един по-пространен цитат относно българския произход на името "Кораб". Той е от доклада на проф. Йордан Иванов „Западните краища на Македония в етнографическо отношение”, писан през 1916 г. като част от работата на екип учени, изпратени след българската армия в Македония и Поморавието: “Повечето от градовете и селата, планините, реките, проходите на Албания получиха български имена, запазени и до ден днешен, а езикът на албанците получи множество български речи. Ето например български имена на планини в Албания: Голо бърдо, Островица, Буковик, Томарица, Гора, Мокра, Черменик, Черник, Булчица, Баба, Кораб [курсивът мой], Пресека, Кошница, Думбра, Бръзежда, Галовица, Смолика и др.” (стр. 136)

Стръмните склонове на Кораб и село Щировица. Снимка: Баязид Елмаз Дода, 1907 г.

Разбира се, тук винаги може да ми се възрази, че аз самият съм българин и затова защитавам именно българската гледна точка за българския произход и значение на името „кораб”, използвайки български аргументи.
Но ето какво пише Янко Сенджерджи в статията си „Planinska oblast Koraba”, бр. 1-2 на сп. „Хърватски планинар” от 1957 г.: “…da sam još u studenomu 1918, na prolazu s vojnom jedinicom u Galičniku, u kuči Ognjanoviča, od starih ljudi slušao priču o “nasjedanju korablja” na najvišem vrhu planine Korab. Riječ “korab” ili “korablja” stara je slavenska i ovakav izraz za laðu – korab ili korablja – poznajem osim u hrvatskom i makedonskom, još u ruskom i bugarskom jeziku [курсивът мой].” (стр. 29). Това, което е споменато в началото на статията съвсем между другото и то на последно място – че името „кораб” значи нещо и на български език (симптоматично липсва сръбският), в края на статията избива на повърхността недвусмислено: “Moj stari planinarski sudrug sa Šare iz 1949 godine, čika Vangel iz Skopja, nedavno me ponovno uvjeravao, da su Malka Korapska Vrata i potez prema Kabašu u glavnom hrbtu Koraba toliko bogati raznolikim planinskim cviječem, kao ni jedna druga planina Makedonije i zapadne Bugarske…[курсивът мой]” (стр. 43) Тук освен всичко друго, прави впечатление и употребата на българската дума „малка”, използвана за една от двете Корабски врати. Както ще стане ясно по-нататък при обсъждането на въпроса за двата Мали Кораба, това не е случайност или печатна грешка, макар във всички останали текстове за Кораб да се употребяват думите „мали” и „мала”. Авторът използва същата дума „малка”, но в мъжки род, когато пише за Кораб – „Малки Кораб”, а не „Мали Кораб”, както се произнася и днес това име в Македония.

Голем Кораб в средата, гледан от заст. Уединение. Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 7, 1939 г.

Но има и нещо друго, и то е далеч по-важно. Сред цялото течение на списанията „Хърватски планинар” и „Планински вестник” няма по-добър текст от този на Янко Сенджерджи. Това не е мое мнение, а на всички автори, писали на страниците на тия списания за Кораб, които правят обзор на наличната книжнина по темата.
Съвсем друга е работата, когато става дума за вече цитираните проф. Цвиич и Д. Кривокапич.
Йован Цвиич е достатъчно противоречива фигура, затова тук ще дам само два примера, които поставят под съмнение научната му обективност и го превръщат в сръбски шовинист. Първият се отнася за албанците, вторият – за българите. За албанците той пише в статията си "Izlazak Srbije na Jadransko More", публикувана през 1912 г. не къде да е, а в Glasnik Srpskog Geografskog Drustva (т.е. в официалното издание на Сръбската Академия на Науките): „...за своята икономическа независимост Сърбия трябва да получи достъп до Адриатическо море и част от Албанското крайбрежие като завземе тази земя или получи особени икономически и транспортни права върху този район... Това означава окупация на етнически чужда територия, но такава, която трябва да бъде окупирана поради изключителните икономически интереси и жизнените нужди на Сърбия. Подобна окупация може да бъде наречена анти-ентографска необходимост, поради което тя не е противна на принципа на националното самоопределение. В този точно случай тя е още повече оправдана, тъй като албанците от Северна Албания са смесица на албанци и сърби [преводът мой]”. За българите проф. Цвиич е още по-категоричен – те не са някаква смесица, те просто са чуждо тяло сред славяните. Живеещите из Македония, Поморавието, Тимок, Гора, Голо бърдо и т.н. обаче са славяни, които – щом българите не са славяни – могат да бъдат единствено сърби. Логично и (почти) вярно, нали?

Сп. „Хърватски планинар”, бр. 7-8, 1976 г.

Нека сега представим и цитирания вече Д. Кривокапич, който освен за Кораб днес е възприеман като класик и относно Шар от братята македонци. Думите са на проф. Михайло Пражич: „по натура той е планинар, но по професия и образование... нито е географ, нито историк, нито лингвист, нито етнограф, а просто един аматьор и дилетант във всички науки.” (стр. 151, сп. „Хърватски планинар”, бр. 5-6 от 1970 г.)

А сега нека се върнем при Янко Сенджерди и да разберем каква е причината всички автори да хвалят толкова много този човек. За проф. Владимир Бласкович той е „един от най-изтъкнатите картографи и най-меродавни познавачи на държавната ни граница в района на Кораб” (стр. 146, сп. „Хърватски планинар”, бр. 5-6 от 1977 г.), неговата статия за Кораб е „много информативна.... есенциална... с планинарска насоченост и отлична карта...” (стр. 147), неговото „мислене и писане за Кораб са от изключително значение и имат основополагащ характер” (стр. 147), а „данните, написани от него – най-меродавни” (стр. 148). Според Теодор Андреевич Я. Сенджерджи е „отличен експерт и планинар”. (стр. 219, сп. „Хърватски планинар”, бр. 9-10 от 1977 г.) Но най-изчерпателна е статията на анонимен автор с инициали „М. М.” в бр. 3-4 от 1959 г. на сп. „Хърватски планинар”. Именно в нея става ясно защо Я. Сенджерджи се ползва с уважението на съвременниците си, а и на потомците.

Янко Сенджерджи (1894 - 1959)

Янко Сенджерджи е човек с необикновена съдба.
Участва в Първата Световна война на Източния фронт като офицер от австро-унгарската армия, но като хърватски патриот се предава на руснаците. Преживява в Русия Февруарската и Октомврийската революции преди да измине с останалите доброволци дългия път през Сибир, Китай, Индия, Египет и Гърция до Солунския фронт, където участва в пробива при Добро поле. Неговият маршрут през вече цитираната 1918 година минава през Тетово – Гостивар – Маврови Ханове – долината на Радика – Дебър – Пешкопия, т.е. пълна обиколка на Кораб от двете й – югославска и албанска – страни.
Но не това е най-важното в неговата съдба, а фактът, че той се явява един от най-изтъкнатите и компетентни военни картографи, топографи и геодезисти на Югославия. В кариерата си достига до чин полковник, служейки над 30 години във Военно-географския институт към Генералния Щаб на Югославската армия. През 1924 г. той е отговорник за Македония и Южна Сърбия при изработката на новата военна карта на Югославия, в резултат от което прекарва много време на терен, „изкачвайки връх след връх, обикаляйки местности, села и махали и отбелязвайки всичко това на карта” (стр. 77). През 1932 г. той е избран за ръководител на югославския екип, натоварен извърши нова демаркация на албано-югославската граница в Македония и части от Косово, т.е. планините Кърчин, Дешат и Кораб, части от Шар, Коритник и Пастрик. Освен това е полиглот: като випускник на класическа гимназия владее перфектно немски, френски, английски и италиански, както и всички славянски езици. На всичкото отгоре е и планинар. Що се отнася до това какъв човек е бил Я. Сенджерджи показателно е следното: той е сред най-активните членове на планинарското дружество „Загреб” и като такъв всеки четвъртък присъства на срещите му, всеки понеделник участва в срещите на Географското дружество, всеки вторник посещава планинарската книжарница, а през останалото си свободно време или чете, или пише.

Картата на Я. Сенджерджи. Сп. „Хърватски планинар”, бр. 1-2, 1957 г.

Та затова питам аз.
Кой, ако не този човек, би могъл да познава по-добре Кораб планина? И бих ли могъл да заподозра в симпатии към България офицер от Сръбската (по-късно Югославска) армия, който на всичкото отгоре се е бил срещу българите в Първата Световна война и то именно в Македония?
Отговорите, мисля, са ясни, но точно думите на полк. Я. Сенджерджи са най-балансирани и вярни от всички, написани за Кораб, и точно те недвусмислено сочат истината: “…kao ni jedna druga planina Makedonije i zapadne Bugarske…”

"Корабът на глупците", картина от Йеронимус Бош, 1490-1500 г.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Чет Фев 05, 2015 12:45 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

ЧЕСТИТ ИМЕН ДЕН ИВАНЕ!
Жив и здрав и да бъдеш винаги така коректен, подготвен и полезен.
Всичко най-добро в личен план и в планинарството.

За историята

”A gdje je Korab? – upitah ja.”

Johann Georg von Hahn
(“Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar”, 1867 г., сръбски превод на Михайло Илич, цитирано по Теодор Андреевич, сп. „Хърватски планинар”, бр. 9-10, 1977 г., стр.139)

Тия няколко думи описват първата среща на модерния свят с Кораб. Тя обаче не завършва с „покоряването” на планината, нито дори с нейното поне приблизително опознаване...

Връх Голем Кораб, юли 2009 г.

Тая част от очерка не е полемична като предишната. Тя цели по-скоро да уплътни историческия наратив на нещо, което днес е вече прието за даденост, но допреди 40-50 години все още е било предмет на разгорещени спорове. А именно – къде е Големиот Кораб, колко висок e той и, въобще, що за планина е Кораб.
Но защо до толкова късно е имало прения по тоя въпрос, след като, например, всички северни стени в Алпите – далеч по-трудни и по-високи – отдавна са били вече изкачени, измерени и описани?
Въпросът има многопластов отговор.
В тоя отговор няма да правя обзор на научната, споменната и всякаква друга книжнина, което би било непосилна задача за мен. Още повече, че – както често става на Балканите – картината изглежда по един начин от наша страна, по друг откъм Сърбия, по трети от Албания. Затуй само ще скицирам онова, което вярвам да е най-близо да истината – така, както я виждам.

Тъй като тоя част от очерка стана бая дълга, ще я нацепя на няколко отговора по темата, та да не се затруднява читателят.

Кораб планина, видяна от Веливар, най-високият връх на Дешат, юли 2011 г.

На първо място, когато отговаряме защо до толкова късно Кораб остава „в сянката” на модерния свят, е самият релеф на терена: баир до баир. Ето какво пише Гьорче Петров в своите „Материали по изучванието на Македония” от 1896 г.: „Тѣзи двѣ части [има се предвид на Шар планина, тъй като Гьорче Петров смята Кораб за част от нея – бел. моя] сѫ Стогово и Корабъ, които се простиратъ подъ ѫгълъ, върхъ на когото е малко подъ Дебъръ. Непрѣку на двѣтѣ се простира Бистра пл., която съединява източнитѣ краища на двѣтѣ страни на ѫгъла и тъй образува триѫгълникъ” (стр. 48 ). И добавя още: „Тази частъ на Шарската верига има три издигнѫти мѣста, като грамадни массиви, над които се издигат исполински до облачни островръхлести и стръмни, цуцулообразни върхове. Първия массивъ е тризѫбия върхъ Корабъ. Срѣдната издигнѫтина – Дешатъ планина и крайния массивъ – Кърчинъ планина, при политѣ на която е построенъ Дебъръ” (стр. 49). На север от Кораб са Рудока и Враца планини, които мнозина определят като част от дългото било на Шар. На юг са Дешат и Кърчин, които пък мнозина за разлика от Гьорче Петров „пришиват” към Кораб. Ето какво пише Марко Григоров в студията си „Говорът на малореканците (мияците) в Дебърско” от 1907 г.: „...на запад – върховете на Кърчин (клон на Кораб)” (стр. 202). На изток е дълбоката клисура на Радика, отвъд която е Бистра планина. Тая клисура е толкова стръмна и тясна, че селата са „вдигнати” високо по склоновете на планините наоколо – старото българско село Галичник на склона на Бистра например е на 1400 м.н.в., а албанското село Кракорница (макар и името му да не оставя съмнение за някогашните му коренни жители) в пазвите на Кораб е на 1600 м.н.в. Ето какво пише за тая клисура проф. Анастас Иширков в доклада си „Пътуване в Македония и Поморавия” от 1916 г.: „Понеже долината на Радика е тясна, то край нея не могат да се развият условия за живот и тя е пуста” (стр. 111). На запад е не по-малко дивата долина на Черни Дрин в днешна Албания, отвъд която са планините на Люра. Ето какво пише за нея Ами Буе в книгата си „Recuel d’itineraires dans la Turquie d’Europe” от 1854 г. (част от която е преведена във „Френски пътеписи за Балканите, XIX в.” от 1981 г.): „Тази клисура е обградена по цялото си продължение от планини със стръмни склонове... Най-малката им височина варира от 2800 до 3000 фута, а на запад-северозапад и на север се издига до 4000 и 5000 фута. Освен това обикновената ширина на долината е по-малка от разстояние, което може да се измине за четвърт час. Тя достига тези размери само тук-там при малките басейни до устията на някои потоци или между две издатини или стеснявания на планините. Самата река някъде е затворена между отвесни скалисти стени” (стр.379). Нито една от всички тия планини около Кораб не пада под 2000 м.н.в. Така Кораб се оказва точно в средата на един силно разчленен и насечен район.

Клисурата на река Радика, видяна от склоновете на Бистра, юли 2011 г. Върховете от ляво на дясно са: Делисеница, Мали Кърчин, Голем Кърчин и Веливар.

Тук само ще добавя личните си впечатления. Днешният път по долината на Радика е най-изложеният на лавини път в Македония и често бива затварян през зимата заради падането им. Когато бях там преди 2 години чух от Милан, клисарят на Бигорския манастир, че една лавина била толкова голяма, че в нея напролет намерили две мечки, които яли месеци наред. Другото, именно в долината на Радика, точно в пазвите на Кораб, става най-голямата лавинна злополука в историята на Балканския полуостров, когато през през февруари 1956 г. загиват 52 работници, строящи хидровъзела Маврово. Техните бараки са буквално изметени от падналата лавина.

Манастирът Св. Иван Бигорски в началото на ХХ в. Както ми каза клисарят Милан от село Ростуша, иначе мой добър приятел, след пожара отпреди няколко години: „Като го реставрираме манастирот, ке ги заклепаме сите фрески, дето са избрисани бугарските царе, що са биле ктитори”. Днес манастирът е реставриран.

На второ място е липсата на пътища – както като количество, така и по качество. Ето какво пише вече цитирания Ами Буе по тоя въпрос: „Що се отнася до пътя по продължение на Черни Дрим от Дибра [Дебър – бел. моя] до Шейтан-Кюприси [Дяволски мост – бел. моя] по пътя на керваните от Призрен до Скутари [Шкодра – бел. моя], не е известно някой да го е пропътувал целия [курсивът мой]” (стр. 379). А относно „пътя” по долината на Радика добавя: „Единствените пътища за стигане до Дибре [Дебър – бел. моя] са освен пътят през Струга, още три, а именно: пътищата от Тиран [Тирана – бел. моя] и от Шкумб [река Шкумба или Шкумбин в днешна централна Албания – бел. моя] и планинската пътека [курсивът мой], която тръгва от Костово [Гостивар – бел. моя] при Тетово в Македония и достига на югозапад по южните извори на Вардар върха на стената източно от Черни Дрим, след което се спуска стръмно в същата посока. Това е маршрут за десетина часа” (стр. 378). Йован Цвиич (Jovan Cvijić, Јован Цвијић) в книгата си „Балканско полуострво и Јужнословенске земље. Основи антропогеографије” е дори още по-краен: „Као што смо видели, мијачка је област између Влахинице и Дримскога Грла, најзатворенији крај на Балканском Полуострву [курсивът мой]. Доскора није било осим коњских путања никаквих путова ни за Гостивар, ни дуж Радике [курсивът мой], ни према Струзи. Пут за Стругу почели су градити Младотурци, друга два су израдили Срби после ослобођења (1912 године)” (стр. 117). Ето как описва въпросния „никакъв” път Гьорче Петров: „Влайничкиятъ пѫтъ е най-несгодната и най-опасната частъ въ цѣлия Скопско-Дебърския друмъ [курсивът мой], защото е вѣчно свърталище на разбойници – Дебранлии и Малесорци [с това име Гьорче Петров нарича албанците-разбойници от Люма, Калиш и Мирдита – бел. моя]. По тази причина въ извѣстни врѣмена прѣзъ годината той е просто непроходимъ [курсивът мой]. И в обикновено врѣме Рѣканцитѣ, когато идѫтъ на пазаръ в Тетово или Скопйе, се събират на голѣми тайфи (дружини)” (стр. 365).

Гореничкият мост на река Радика през 1922 г. Снимка: интернет

Дори днес, към 150 години по-късно все още няма нормален път през планинската верига Шар-Рудока-Кораб-Дешат-Кърчин, т.е. в целия дълъг участък от Тетово до Дебър. Единственият, макар и трудно проходим черен път е през Луково поле между селата Стрезимир в Македония и горанското Рестелица в Косово, но и той понастоящем е затворен. Всичките ми опити – както в Косово, така и в Македония – поне да разбера дали работи ККП-то, създадено от KFOR и намиращо се на тоя път, удариха на камък.

Но освен липсата на пътища, трябва да се отбележат и съвсем малкото мостове в този обширен район, тъй като отсъствието им е спъвало дори движението по керванджийските пътеки или най-малкото го е затруднявало неимоверно, а през зимата абсолютно го е преустановявало. Показателен за важността им е фактът, че всеки от тях има свое име, дори днес – Торбешки мост (по пътя от Стрезимир за Рестелица), Бошков мост (на река Радика северно от Дебър), Дяволски (Люмски) мост (на река Люма в днешна Албания, непосредствено до град Кукъс, днес несъществуващ). Най-известният и важен от тях обаче е също така несъществуващият днес Везиров (Душанов) мост близо до Кукъс (Кукеш), където двата Дрина се събират. Именно точката на слива – наричана от сърби Љум-Кула, от българи Люм Куле или Кула Люма, от албанци Kulla e Lumës – е възелът на целия район, в който попада и Кораб. Затова тук някога е имало необичайно „стълпотворение” на мостове – цели три, нещо, което английският пътешественик Хенри Тозер (Henry Fanshawe Tozer) описва в книгата си „Researches in the Highlands of Turkey” от 1865 г. по следния начин: „The occurrence of so many bridges within so short a space is very unusual in Turkey” (стр. 335). Ето какво пише за това място и Константин Иречек в своята „История на българите” от 1929 г.: „При с. Брут, или Ругова, в една величествена местност се сливат двата Дрина. Сред грамадни планини и дълбоки гористи проломи се зеленее една мъничка равнина, покрита с ливади и кукурузени полета (220 м). На юг се виждат теснините, из които излиза Черни Дрин; на североизток се намира дълбоката пукнатина, през която протича Бели Дрин; на запад се открива проходът, през който текат съединените води на двете реки. Пътят от Призрен за Шкодра минава по тия тъмни пустинни долини през три бележити каменни моста. Изпърво ще преминеш Люма, четвърт час по-нататък Бели Дрин; след това подир половин час ще видиш сливането на двата Дрина, а след един час още по-нататък ще преминеш по големия мост при Везирхан през съединения Дрин” (стр. 74). А францисканският свещеник Ловро Михачевич (Lovro Mihačević) в книгата си “Po Albaniji”, издадена през 1911 г., добавя: „Most na Ljumi je vrlo visok i strašan, jer jednim samo svodom paše rjeku. Taj se most zove arbanaški “ura šajit”, a turski “šeitan kuprusi”, što znači “djavolski most”, a poznat je i pod imenom “ljumski most”. Na levoj obali rijeke Ljuma, čim se prijedje preko mosta, nalazi se čuvena ljumska kula, koja stoi upravo nad samim uščem Ljumi u Drin. [….]Vezirov most je tvrda i ljepa gradjevina s osamnaeset svodova različne veličine, tako da sa tri srednja svoda največa i najšira, a što bliže obalama, svodove sa svi uze” (стр.63, 64).

Дяволският (Люмски) мост. Снимка: baron Franz Nopcsa, 1906-1913 г.

И сръбската армия, търкаляйки се по Люмския мост през късната есен на 1915 г. Снимка: Риста Марианович,”Ратни албум 1912-1915 г.”

Но дори наличието на мостове не е напълно достатъчно за една нормална комуникация, защото, както пише споменатият вече Хенри Тозер за Везировият мост: ”It is extremely steep, like most of the bridges in the country, and as the stones which with they are paved are slippery, and the parapet hardly worthy of the name, and the horses are accustomed to mount them in zigzags, it is more pleasant to cross on foot, even for persons accustomed to precipitous places” (стр. 334). Именно това се потвърждава при преминаването на сръбската армия по Везировия мост през късната есен на 1915 г. Цитатът е от дневника на сръбския войник Стоян Йованович Шукар (Stojan Jovanović Šukar, Стојан Јовановић Шукар): „Чета је у 2 часа кренула са трупном комором у Љум-Кулу. Пут је био закрчен комором и артиљеријом, те је кретање било врло споро. Кола и каре су ломљене и бацане у Дрим. И аутомобили су превртани у реку. […] 8 новембра чета је око 7 часова прешла мостом преко реке Љум [Дяволския мост – бел. моя] и упутила се према Душановом мосту [Везировия мост – бел. моя] који је на два гребена. Мост је дуг око 100 метара. Прелаз се није могао извршити све док преко моста нису прострти покровци, шатори и ћебад. Коњи су падали са моста у реку [курсивът мой]. Коморски волови из целе Моравске дивизије препливали су Дрим.”

Везировият мост на река Дрин. Снимка: интернет

И сръбската армия, търкаляйки се по Везировия мост, късната есен на 1915 г. В „кутийката”, носен от войници, е болният войвода Радомир Путник, началник на Генералния щаб. Снимка: Риста Марианович, „Ратни албум 1912-1915 г.”

Накрая ще си позволя един малко по-дълъг цитат от доклада „Западните краища на Македония в етнографическо отношение” на проф. Йордан Иванов, писан през 1916 г.: „Везирски мост на Дрин. Който владее Призрен, той трябва да си оздрави съобщението със Скутари [Шкодра – бел. моя] и със Северна Албания. Единственото възможно съобщение за запад върви от Призрен край Бели Дрин по шосето Призрен-Люм куле [курсивът мой]. А това шосе трябва да се гарантира с владение на гребена на Хаската планина. Граничната линия би минала от Иванския мост на Бели Дрин под гр. Дяково [Джаковица на сръбски, Гякова на албански – бел. моя], сетне право на юг при кота 1996 [най-високата точка на планината Пастрик] и оттам на югозапад да опре ако не на брода при Спас, то поне на самия везирски мост (Ура везирит), по който се минава за Шкодра и за вътрешна Албания в областта на Мидритите [мирдити, албнаско католическо племе, живеещо западно от долината на Черни Дрин – бел.моя]. Този мост е добре известен в Северна Албания като единственото сгодно място за минаване [курсивът мой]; добре го познават и европейските пътешественици, които от сто години насам, ако и предпазливо, надничат в скритата и опасна Албания. Ако не може да се постигне владението на тоя мост, то ще трябва да се построи друг [курсивът мой]. Владението на шосето Прищина-Люм куле е положително необходимо за господаря на Призрен и поради неразделната връзка, която открай време е създадена между населението, що живее по долния Бели Дрин и в областта Люма и пазарния и административен център Призрен. Много недомислена беше неотколешната сръбско-албанска граница, която стоеше само на десетина километра западно от Призен. Най-сетне и за охраната на Призрен областта Люма трябва да припада към България. Една граница, като сега прокараната временно, която изключва Гора и Люма от България, е вредна не само в икономическо отношение, но тя е опасна и от стратегическа страна, защото Призен и Тетово и техните плодородни долини биха били застрашени още от първия ден на стълкновение със съседите. А що се отнася до Гора, то за нейното причисление към България, както се каза по-горе, говори още и българското ѝ население. [...] При такава линия към България ще се приключат албанските краища Люма и Долни Дебър, но те и по суровостта на своята природа, и по своето рядко и диво население не би били голяма щета за албанската нация, нито пък ценна придобивка за България [курсивът мой]. Владението на Черни Дрин ще способствува да се прокара по десния му бряг шосе от Люм куле до Дебър и Охрид” (стр. 146-147).

Summa Summarum: Сръбският извод, направен след преминаването на Люмския, Везировия мост и цяла Проклетия. Снимка: интернет

Причината да напиша целия този дълъг ескиз за Везировия мост е опитът ми да покажа каква ценност, макар и с невисоко качество (пропускателна способност) дори за онези времена, се оказва един-единствен мост в толкова голям район, както и да посоча каква важност има той не само като тънка като паяжина комуникационна артерия, но и като определяща величина в геополитиката и геостратегията на една държава. И как около тоя мост някак се „навървят” и планините наоколо (Хас, Коритник, Пастрик, Кораб и Шар), и градовете наоколо (Призрен, Тетово, Джаковица, Дебър и Охрид със Струга), и хората наоколо (албанци, горанци, торбеши, българи, сърби, турци...) – само и само да е сигурен и обезопасен тоя мост. Но дори след Балканската и Първата световна войни положението не се подобрява. Ето какво пише Миленко Филипович (Миленко Филиповић, Milenko Filipović) в своята книга „Хас под Паштриком”, издадена през 1958 г.: „...на Белом Дрину су 1940 само два стални и важни моста, Швањски или Фшаjски мост [този мост се намира между Джаковица и Призрен и като възлова точка между двата града е разрушен от сърбите при бягството им през 1915 г., но по-късно е построен отново и аз дори се разходих пеш по него – бел. моя ] испод клисуре Градишта и мост код Љум Куле, испред састава Белог и Црног Дрина, у Арбаниjи” (стр. 7). А и не само за една държава се оказва той определяща в политиката й величина. По-нататък ще видим как дългогодишният сръбски министър-председател Никола Пашич излага абсолютно същите мисли и аргументи като проф. Иванов, когато подписва договора си с Есад паша Топтани през 1915 г., според който цялата долина на Черни Дрин от Люм Куле до Дебър и оттам до Охрид от албанска става сръбска. За наше съжаление като българи проф. Иванов излага по отношение на албанците (и в по-широк смисъл по отношение на етничността като критерий за самоопределение) абсолютно същите аргументи като проф. Йован Цвиич, аргументи, които вече цитирах в част II. Така Кораб освен, че се намира точно в средата на един насечен и разчленен район, но този район се оказва и изключително трудно достъпен.

Шванският (Фшайски) мост между Джаковица и Призрен преди да бъде разрушен от сърбите през 1915 г. Снимка: интернет

Накрая ще опиша накратко днешното положение на нещата. Доскоро то не беше кой знае колко по-добро. Границата си седи там, където я намира проф. Иванов: „само на десетина километра западно от Призрен”. Чак с пускането на новата магистрала от Решен в Албания през Кукъс (Кукеш) до Призрен в Косово, както и с обособяването на Косово като втора албанска държава това положение драстично се подобри. Но северно и южно от магистралата то остава незадоволително, тъй като пътищата са малко и бавни, мостовете също са малко и с недобро качество. При лошо време или сняг тия пътища са практически непроходими. Показателно е, че всичките ми познати албанци от Проклетия (т.е. цяла Северна Албания) пътуват за Кукъс (Кукеш) и оттам за Тирана през Косово (Чаф Морина – Джаковица – Призрен - магистралата). Те не ползват вътрешно албанските пътища Байрам Цури – Чаф Малит – Шкодра или Байрам Цури – Крума – Кукъс (Кукеш). Те не ги ползват дори през лятото. Или както ми каза Алфред Селимай от долината Валбона: „Едни байкъри тръгнаха да карат по пътя през Крума за Кукъс, но накрая си носили колелата на ръце”.

И следващата, чисто албанска Голгота: бягството на косовските албанци от сърбите през 1999г. Вляво Коритник, вдясно Джалица. Някъде зад всички тези хора, между двете планини са били Люмският и Везировият мост. Снимка: Cristina Garcia Rodero

Съвсем накрая тук ще добавя и мъчнотиите, които срещнах при обработката на историческите данни за това прословуто стълпотворение на мостове около слива на двата Дрина. Така ще стане ясно, че дори днес е трудно да се реконструира една действителност, която по всичко личи не е била по-малко объркана. Колкото и да четях текстовете на пътешествениците, минали оттам, колкото и да сравнявах скици, снимки и карти, така и не разбрах кой точно от тези три моста къде точно е бил: дали Везировият мост е прехвърлял обединения Дрин или само Белия, по кой бряг на реката е вървял пътят за Шкодра, имало ли е мост на Черни Дрин (каквито данни срещнах) или не... Към това се добавя и фактът, че през 1976 г. град Кукъс (Кукеш) и цялата местност около него, където са били някога мостовете, е буквално залят от водите на завършения огромен язовир по река Дрин в Албания. Днешният Кукъс (Кукеш) е практически нов град на ново място. Така че, според сполучливия израз от „Кръстникът”, всички доказателства последваха Лука Брази и „нахраниха рибите”...

Като причина за тоя дълъг ескиз за мостовете трябва да посоча и личната си привързаност, трепет и благоговение пред тях. Дяволският мост в Родопите, Старият мост в Мостар, Каменният мост в Скопие, Мостът на Дрина в Босна... Не мога да изброя всички, но всички те са се запечатали дълбоко в съзнанието ми. Веднъж и завинаги. И аз не мога да напиша за тях нищо по-добро и по-точно от вече написаното от Иво Андрич: „От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни и от къщите и по-свещени от храмовете. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено там, където се кръстосват най-много човешки нужди, те са пo-трайни от другите постройки и не служат на нищо, което е потайно и зло. Всичко, чрез което се изразява нашият живот - мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки - всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността...” Тъжно е, но Иво Андрич също е част от историческия наратив за Кораб. Като югославски дипломат той взема активно участие в историческите събития, които се разиграват след Първата световна война и които тепърва ще разгледаме по-долу. Неговите думи и действия в тези събития нямат нищо общо с написаното за мостовете. Ето ги: „Mi smo protiv njih [имат се предвид италиянците и онези албанци, които искат истински независима Албания – бел. моя] vodili čas javnu čas potajnu akciju, pridobijajući za pare arbanaške prvake”.

Иво Андрич край „своя” мост, Мостът на Дрина. Един роман, който прочетох на един дъх за един ден. Снимка: интернет

(Продължава в следващия отговор по темата)

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Фев 11, 2015 12:01 am; мнението е било променяно общо 1 път

На трето място, когато отговаряме защо до толкова късно се е спорило за Кораб, идват хората. Ако възел на обширния район, в който попада Кораб, е сливът на двата Дрина, то център винаги му е бил Дебър. Той е и единственият град в тоя район (доскоро Кукъс (Кукеш) и Пешкопия, че и Гостивар са били просто по-големи села). Ето какво пише за него Ами Буе: „град Дибра затваря, така да се каже, пътя за долината [на Черни Дрин – бел. моя], откъдето вероятно идва и името ѝ, защото „диер” означава врата на албански” (стр. 379). Константин Иречек дава друго значение на името на града: „Дибра, или Дебър (старославян. дьбръ, клисура), полунезависима планинска страна, дълга около 10 мили” (стр. 72). И двете трактовки обаче черпят значенията си от труднодостъпността, изолираността, откъснатостта на тоя район. Затова не е чудно, че всички извори говорят, че що се отнася до етнографското положение, то е било много объркано. За тая обърканост допринася и наличието както на българи и албанци, така и на торбеши, шкрети (албанци с православна вяра) и турци. Но и всички извори съвпадат в едно: албанският елемент измества с времето българския.

Дебър през 1863 г. Снимка: Josef Szekely

И ако за българите, торбешите и шкретите може да се каже, че са били „нормални хора” – занимавали са се със скотовъдство и занятчийство, ходели са на гурбет, имали са училища, дори са ставали „спонсори” и „абонати” на книги, то за албанците описанията и оценките са диаметрално противополжни. Ето какво пише за българите от Река, т. е. за областта северно от Дебър (долината на река Радика) Афанасий Селищев в книгата си „Славянское население в Албании”: „Герасим Бочович был вспомоществователем книги Кирилла Пейчиновича „Утешенiе грешнымъ", написанной в 1831 г. В числе вспомоществователей К. Пейчинович отметил: „в марковъ манастиръ игуменъ Герасимъ со дружини его” (рукописный экземпляр „Утешения"; Софийская Народная Библиотека, № 2895). Подкрепители в издании этой книги были и другие горнореканцы: из сёл Врбен, Грекане, Сенце, Беличица (список вспомоществователей в рукописном экземпляре „Утешения”). Из Горной Реки были подкрепители и других болгарских изданий 40-х и 50-х г. г. ХIХ-го в. Из села Стразимир — Атанасiй Иовановъ („Первоначална наука за должностите на человека”, Фран. Соабiа въ Цариградъ, 1844), из с. Врбен — Силянъ („Перв. Наука”), Терпо („Перв. Наука”), из с. Сенце — Зосима Лазаревъ („Перв. Наука”), Петъръ х. Билбилевъ („Перв. Наука”), из с. Беличица — попъ Христо („Житiе св. Григория Архиепископа Омирйтскаго”, Белый Градъ, 1852). Итак, в 40-х — 50-х г. г. XIX в. в Горной Реке жили еще люди, ценившие славянскую, болгарскую книгу, читавшие ее” (стр. 12-13). За живота на българите по тия места проф. Атанас Иширков добавя в книгата си „Западните Краища на българската земя”: „Велешанецътъ Юрданъ х. Константиновъ Джино, който изходилъ цѣла Македония, дава въ Цариградски Вѣстникъ отъ 1852 година, броеви 94, 95 и 96, интересни свѣдѣния за градоветѣ въ Македония. Азъ ще отбѣлѣжа тукъ само западнитѣ погранични градове въ Македония: „Охридъ е за сожаленіе, защото (Охридянитѣ) се гнусать отъ своя болгарскій языкъ. Дебаръ, Крчова [град Корча в днешна Албания – бел. моя], Галикъ [село Галичник по склоновете на Бистра в долината на Радика – бел. моя], Река — българи въ злохуди мѣста, страдаятъ отъ дивихъ арнаутовъ [курсивът мой], но ся големи майстори, иматъ прочутъ манастиръ св. Иванъ, монаси Болгаре. Тетово, Гостиваръ най-прости Болгаре” (стр. 58 ).

Немислима за българите от клисурата на река Радика снимка: албанец в компанията на турски низами, най-вероятно в заставата в село Жировница. Снимка: Баязид Елмаз Дода, 1907 г.

А ето сега няколко цитата за албанците от Дебърско. Тома Николов в книгата си ”Спомените на моето минало”, издадена през 1989 г. пише: „Албанците от Дебър и дебърско... винаги се ползуваха от безграничната свобода, без да бъдат обезпокоявани отникъде. Те не зачитаха законите на държавата – те не ги засягаха, не плащаха данъци, нито отбиваха военната си повинност [курсивът мой] и верноподаническите си чувства изразяваха само с това, че в джамиите споменаваха името на падишаха. Даже не допускаха при преброяването да бъдат вписвани имената им в гражданските списъци. Те се управляваха от главатари – старейшини, както във феодалната епоха. Главното препитание на болшинството от населението беше разбойничество и гавазлък [курсивът мой]”. Проф. Любомир Милетич в доклада си „Пътешествие из Македония” от 1916 г. пише същото с други думи: „В Дебърско, тук са вече „геги”, албанците са мохамедани с национално съзнание, ала и с лоши, разбойнишки инстинкти [курсивът мой]” (стр. 133). Васил Кънчов в книгата си „Македония. Етнография и статистика” от 1900 г. е лаконичен, но ясен: „В Дебър турските власти стоят само за очи [курсивът мой]” (стр. 99). А Константин Иречек слага точката: „Господи! Брани от голи дебрани” [курсивът мой], казват македонските българи” (стр. 72).

Една от трите набързо направени етнически карти на Йован Цвиич. С всеки път сърбите на тях стават все повече и повече и се простират все по нашироко и нашироко. Тази е от 1914 г. Последната е от 1919 г. – официален доказателствен материал в Ньой.

Етнографската карта на Васил Кънчов. Само една.

Що се отнася конкретно до долината на Радика и живота в нея ще дам следния пример. Йован Цвиич пише: „Ниjе jе било давно када су бегови, међу осталима неки Сабриjа из Трнице [албанско село в долината на Радика – бел. моя], дизали куле високо изнад пута [има се предвид пътят от Гостивар за Дебър по долината на Радика – бел. моя] и пљачкали путнике коjи са онуда пролазили. Они из Штировице [албанско село в гънките на Кораб – бел. моя] су били у вези с Арбанасима от Дебра и Лурjе [област по западния бряг на Черни Дрин, на български Люра] и помагали их у пљачкашким походима приликом одвођења стоке” (стр. 111). А д-р Йосип Претнар (Josip Pretnar) добавя в сп. „Планински вестник”, бр. 3 от 1934 г.: „Pripovedoval mi je o slovitem hajduškem poglavarju Sobriji agi, ki je imel svoj utrjeni dom kakih 10 minut nad cesto nad Trnci pri Volkoviji ter je odondot gospodaril nad cello dolino Radike [курсивът мой]. Vojaštvo je baje s topovi razrušilo njegovo kulo ter napravilo tako konec arnautski kačaški strahovladi” (стр. 66). Отделно от това Гьорче Петров добавя следното: „Това диво и ненаселено мѣсто [има се предвид долината на Радика – бел. моя] имъ [имат се предвид албанците-разбойници – бел. моя] прѣдставлява най-добрия прѣход. Правителството е разбрало това значение на мѣстото и за туй е поставило тукъ караулъ от 25-30 сълдати, които за жалост не принасятъ никаква полза на населението, защото „се успиватъ” при минаванието на Арнаутитѣ или по прѣдварително съгласие съ тѣхъ, или отъ страхъ” (стр. 54).

Клисурата на река Радика, видяна от склоновете на Голем Кърчин, юли 2011 г. Вдясно, на отсрещния бряг се вижда манастирът Св. Иван Бигорски, на отсамния са торбешките села Ростуша, Велебърдо, Битуше и Требище.

Не по-различно е положението в другите две области около Кораб: Люма с планината Джалица в днешна Албания и Полог – Горни и Долни – по горното течение на Вардар в днешна Македония. Ето какво пише вече цитирания Ловро Михачевич: „… eto ti te strahovite Ljume, o kojoj sam još u Skadru [Шкодра – бел. моя] često čuo pripovjedati, kako ti strašni Ljumljani znadu biti strah i trepet grada Prizrena, gdje se katkada kao grom iz vedra neba raznese glas: “Ljuma! Ljuma!” […] Ljuma čini zaseban bajrak [отделна войскова единица в турската армия – бел. моя], ali ne i fis [голям род, клан на албански – бел. моя]. […] Mnogu muški izginu, što bijuči se medju se, što u hajdučkim izletima po bližnjim mjestima. Ljumljani su do XVIII stolječa govorili srbsko-bugarski; danas sa svi muslimi, a govore arbanaški” (стр. 61, 63-64). Проф. Стефан Младенов в доклада си от 1916 г. „Пътешествие из Македония и Поморавия” добавя: „За албанците те [горанците – бел. моя] говорят с отвращение и ги наричат „бричени глави”: в турско време албанците от Люма и другите съседни на Гора места са се прехранвали с грабеж и са грабили не само българските християни, но и кротките и трудолюбиви българи мохамедани от Гора, които като гурбетчии в България са печелили доста и са се радвали на известно благосъстояние. Дивите обитатели на албанските планини и днес под австрийския режим продължават да нападат, грабят и дори убиват и създават доста грижи [курсивът мой] на австрийските власти” (стр. 185). Ами Буе пише в книгата си същото: „Турците казали на г-н Хан, както и на нас, че това [долината на Черни Дрим от Дебър до Дяволския мост, т.е. Люма] било най-голямото свърталище на хайдуците в Турция [курсивът мой]. Освен че е труднодостъпно, хайдутите намират там постоянен източник за храна в рибата от реката. Ако свържем наименованието на Шейтан-Кюприси (дяволски мост [известен и като Люмски мост – бел. моя]) с това на Коласин, или Колашин [днешното албанско село Колесян – бел. моя], на околията, на мене ми се струва твърде вероятно, че това означение на Колашин произлиза от гръцката дума Κολασις, на албански Коляси — ад. Пò на юг селото Серчи (адските, произлязло от „сере”, ад), изглежда, навежда на същото” (стр. 380). Проф. Йордан Иванов застъпва същото гледище: „... люмските албанци, едни от най-свирепите планинци в Албания” (стр.141).

Призрен в началото на ХХ в. На заден план: турското кале. Снимка: Gabriel Louis-Jaray, “L’Albanie unconnue”

Що се отнася до албанците от Полог, то положението не е по-различно от това в Люма. Ето още един цитат от Афанасий Селищев: “В 1839 г. в Пологе побывал немецкий ботаник Д. Гризебах. Направляясь к шар-планинской вершине Кобилица, он проехал через албанские села Селце и Вейце. О внешнем виде их обитателей он заметил: „недоверие во взгляде составляет характерную черту у всех горцев-албанцев этой местности, и никогда путешественник не смешает с ними болгарина или турка. Албанцы, поселившиеся в Пологе, вышли из Дебра, Мати, Дукаджьина, Мирдита и из Люмы [Мат е район в централна Албания, а Дукаджин – в северна, и двата имат същата слава като Люма и Дебър, в Мирдита пък – единствената абсолютно католическа област в Албания – никога не е имало дори номинална турска власт – бел. и курсивът мои], меньше из Метохии, Подримы и Kосова“ (стр. 17). А ето и един от записките на руската пътешественица М. Ф. Карлова: „В особенности же характеризует этих албанцев необыкновенно суровый взгляд, так и видно, что народ разбойнический. И действительно, как только мы выехали из Скопии, нас стали окружать предосторожностями, и более всех хлопотал наш кавас Мустафа, который, будучи сам албанец, хорошо знает нравы своих соотечественников ... Беспрестанно твердил он нам, что здесь надобно быть осторожным, что здесь Албания — страна дикая, народ — геги, люди недобрые, что таких разбойников, как геги, свет не производил... В этих местах, как я заметила, и тема разговора у христиан другая, чем в Македонии. Там, в Македонии, болгары всякий разговор сведут на греков, на их притеснения и коварные действия. [...] Начиная с Тетова разговор другой, и тот же разговор я слышала потом в Гостиваре, в Кичеве, в Охриде, в Корче, словом везде, где болгары живут вместе с албанцами-мусульманами. Грабежи, разбои, убийства со стороны мусульман, оскорбление христианской веры, поругание святыни и т. д. Житья нет от арнаутов [курсивът мой]” (цитирано по книгата на А. Селищев, стр. 18-19). Йован Цвиич, цитиран отново в книгата на Селищев, пише същото: „Как Печь [на албански Пея, на турски Ипек – бел. моя] и Дяковица, Гостивар принадлежит к числу городов анархии и насилия [курсивът мой]” (стр. 21). Ето и описанието на Гьорче Петров: „Българитѣ и сърбоманитѣ сѫ повече от Арнаутитѣ, но болшинството имъ остава безъ значение. Въ Тетово още сѫществува срѣдно-вѣковниятъ фанатизъмъ на арнаутитѣ, срѣдно-вѣковните груби отношения къмъ христианитѣ. Биѫтъ те, затварятъ те, и нѣма кому да се оплачешъ, кой да те послуша – устави, закони, това сѫ номинални работи за Тетово [курсивът мой]” (стр. 421). Накрая ще завърша с умилителния и, както се оказва, напразен вопъл на българите от полите на Дешат в днешна Албания: „Па не ни забравяйте! [курсивът мой]” (проф. Атанас Иширков в доклада му от 1916 г., стр. 113)

Най-вероятно снимката е направена именно по време на научната експедиция през 1916 г. Отзад Шар планина, най-вляво минарето на Писаната джамия. Снимка: интернет

Тук ще добавя само личните си впечатления, тъй като те са показателни. Когато през 2013 г. тръгнах да изкачвам Джалица, минах през село Браки (на руските карти Брекинь). Пътят по долината на река Люма в подножието на Коритник и Джалица и днес е ужасен – черен и изровен. А той е единствената връзка на горанските села в Албания със света. Но не затова ми е думата. Докато карах, налетях по пътя на конник и пешак. Конникът беше мъж на средна възраст, с ниско нахлупен каскет на главата и двуцевка в ръцете. Той яздеше зад пешака, който всъщност беше млада жена. Тя сякаш беше излязла от етнографския музей – носеше традиционна носия с всичките му пендари, престилки, забрадки и прочее. Тая млада жена беше булка, а конникът очевидно беше баща й, който я водеше на сватбата й. Цялата процесия се носеше из почти непроходимата кал на една нива додето излезе на черния път, която кал жената едвам изгазваше, а мъжът невъзмутимо си яздеше след нея. Спрях и попитах мъжа дали мога да направя снимка. Разбирах, че такава гледка ти се пада веднъж в живота. Той не ми отговори, само вдигна двуцевката и я насочи право към мен. Гледаше ме спокойно, злобно, уверено и надменно. Подкарах Корсичката и все пак успях да направя снимка от голямо, безопасно разстояние без мъжът да разбере.

Разделихме се с мир, макар че неговото „довиждане” беше този зъл поглед, докато не се изгубих зад завоя, май 2013 г.

Другото ми впечатление е от посещението ми в Гора през 2010 г. Бях в албанското село Оргоста (Оргьост на албански). Горанците там имаха една-единствена дума за прилагателното „лош” и за словосъчетанието „лош човек” – „люма”. Третото ми впечатление е от Кораб и то се повтаря всеки път, когато отида в тази планина. Албанците от село Нистрово в Македония се оплакват от набезите на албанците от другата страна на планината, т.е. от Люма и Долни Дебър (това е област южно от Люма, която обхваща част от долината на Черни Дрин, с център Пешкопия, чието старо име е Мали Дебър). Очевидно не става дума за временно или спорадично явление, нито за единични оплаквания, защото същото е забелязал преди повече от 100 години Йован Цвиич: „У горњоj Реци особито пада на очи неприятељство православног арбанашког становништва према закорапским Арбанасима” (стр. 111). Но най-поразителното ми впечатление е отново от посещението ми в Гора. Вечерта стоях в кръчмата и пушех с кмета, когато надойдоха деца и казаха, че добитъкът се е върнал от паша, но овчарчето – не. За няма и половин час всичко мъжко тръгна из планината с факли да търси изчезналото дете. Очевидно вестта се беше разнесла бързо, защото на отсрещния склон на Коритник, където има други горански села, също видях огньове. Цяла нощ търсиха детето, но така и не го намериха. На сутринта – и това ме шокира най-много – домакинът ни простичко каза: „Люма са дигнали детето за бъбреци. Друго ше требва да правим”.

Село Оргоста, май 2010 г.

(Продължава в следващия отговор по темата)

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Чет Фев 12, 2015 12:18 pm; мнението е било променяно общо 1 път

На четвърто място, когато обясняваме защо до толкова късно има спорове около Кораб, трябва да посочим войните и прокараната в резултат от тях граница. В това отношение именно районът, в чийто географски център попада Кораб, се оказва най-комплицираният на целия Балкански полуостров. Другият такъв район е Проклетия, макар и по други причини, но както ще видим, двете планини се оказват свързани една с друга при определянето на границите. Турците владеят тук до 1912 г. – как и доколко, мисля, става ясно от горепосочените цитати, описващи Дебър. После идват Балканската война от 1912-1913 г. и Първата Световна война между 1914 г. и 1918 г., както и техните епилози под формата на мирни договори, международни и местни анкетни комисии, окупации, гранични разграничения, двустранни споразумения, размяна на територии и населения, бунтове и въстания, кои автентични, кои инспирирани... Не на последно място целият този процес се оказва зависим от нещо толкова на пръв поглед прозаично и незначително като географските карти на района, които или липсват или са изключително неточни. Така отново стигаме до въпроса за кокошката и яйцето: как да очакваме Кораб да бъде опознат, изкачен и описан, като няма читава карта за него, но пък и как да има такава карта, щом Кораб не е изброден, измерен и изучен?

Картата на Хайнрих Киперт, която Йохан Георг фон Хан ползва в книгата си от 1867 г. Тук я слагам единствено за прегледност, тъй като в по-добра резолюция така и не я намерих. Снимка: интернет

И всичко това се случва във време, когато първата от великите северни стени в Алпите, тази на Фистераархорн, вече е „паднала” през 1904 г., а нейният покорител Густав Хаслер дори вече е смогнал да осмисли, напише и изнесе през 1921 г. сказката си за тази епична битка пред уважаемите слушатели на Английския Алпийския Клуб. За сравнение, приблизително по същото време цитираният вече Янко Сенджерджи (Janko Sendjerdji, Jанко Сенђерђи) се намира в Пешкопия, в подножието на Кораб. Ето какво пише той в статията си “Planinska oblast Koraba”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 1-2, 1957 г. за условията на терена и за възможностите пред човека, опитващ се да проучи и изкачи планината: „Samo putuvanje [от Дебър за Пешкопия – бел. моя] oteglo se u nedogled: s grebena na greben, prirodnim putem, provedenim čas preko velikih pjesčanih i kamenitih nanosa divljih i opasnih korapskih potoka, koji se začas mogu pretvoriti u velike i neprolazne bujične zapreke, čas preko zemlje crvenice, mjestimično razkaljane u prave bare. […]Šiptare…zapitani, još koliko je do Piškopeje, otgovaraju “tuka, iza toj brdavče”. Prelazimo jedno, drugo, peto “brdavče”, ali Piškopeja još uvjek ne pokazuje. […] U Piškopeji boravili smo od 16 studenog 1918 do 30 ožujka 1919 godine… i tu smo proživjeli – progladovali – oštru i suhu zimu, zatrpani ot visokog snjega, koji nam je neobično otežavao komuniciranje s našim pukovskim skladištima u Debru. Divlje svinje dolazile su pod naše prozore…[…] pošta zapravo nije ni stizala preko snjegom zatrpanih planinskih putova ot Skopja. […] Kada je rano prolječe počelo skidati debeli snježni pokrov, naša Piškopejska rječica često je postala veoma goropadna. Tada nam je ona, a i drugi korapski potoci, prekidala svaki saobračaj s Debrom, jer mostova nigdje nije ni bilo… […] Uspon na Ploče (2335 m) [връх в Кораб – бел. моя], Inosku (2160 m) [седловината между Кърчин и Дешат], Velivar (2375 m) [най-висок връх в Дешат – бел. моя] i… na dosta eksponirani vrh Maja Đalices (2486 m) [връх Джалица – бел. моя], južno ot varošice Kukeša. Zbog toga uspona moji bataljonski drugovi nazvali su me “budalom”… [курсивът мой]” (стр. 33-34).

А през 1905 г. и хижата под Финстераархорн е готова. Снимка: Finsteraarhorn hutte

Но да се върнем към същината на тая част от отговора: за войните и границата. Балканската война завършва с подписването на Лондонския мирен договор от 30 май 1913 г. В книжнината на братята сърби, а у нас той е известен и с името на двореца, в който е подписан – Сейнт Джеймс. Но още преди този договор да стане факт, на 28 ноември 1912 г., т.е. в разгара на Балканската война, Албания обявява своята независимост в град Валона. Това решение е взето от 83 делегата от цяла Албания, вкл. Косово и е предварително консултирано с Италия, Австро-Унгария и Румъния. Причината за подобен ход не е трудна за отгатване. Както и Босна, така и Албания е с преимуществено мюсюлманско население, чиито елит се опитва до последно да задържи страната си в рамките на Османската империя, но изправен пред победоносните християнски сили от Балканската война България, Сърбия, Черна гора и Гърция, които имат апетити към албанските земи, този елит вижда единственото си спасение в обособяването на Албания като отделна държава. Ето как малко по малко започва да се заплита възелът на албанския въпрос – един до болка познат и за българите сюжет.

Претенциите на балканските страни към началото на Балканската война. Както се вижда, Албания липсва. Снимка: интернет

Окупираните от балканските страни в хода на Балканската война територии. Както се вижда, Албания отново липсва. Снимка: интернет

И за да се обърка всичко: „спорната зона” между България и Сърбия, оставена на арбитража на руския император... Всуе, защото избухва Междусъюзническата война. Както се вижда, районът на Кораб попада в „спорната зона”. Снимка: Report of the International Commission to inquire into the causes and conduct of the Balkan wars

В резултат от обявяването на албанската независимост, както и заради бушуващата Балканска война на 16 декември 1912 г. (официално свикана през септември, но реално започнала работа след примирието от 3 декември, макар в източниците да има най-различни дати) се събира посланишка конференция, чиито членове са шестте Велики сили: Германия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия и Русия. Конференцията потвърждава независимостта на Албания. Първоначалният вариант е – по примера на Източна Румелия – за автономия в рамките на Османската империя, но впоследствие окончателно се решава Албания да бъде неутрално княжество. Естествено възниква въпросът за определянето на границите на новата държава. На конференцията са представени два проекта – единият е италианският, другият – австро-унгарският. И ако италианският основно касае южните граници, то австро-унгарският опира до северните и източните, където е и Кораб. Този проект стъпва върху декларацията за независимост на Албания от ноември 1912 г., която от своя страна се позовава (частично, що се отнася до границите) на решенията на Призренската лига (свикана през 1878 г. като реакция на Сан-Стефанския мирен договор и настояваща за обединението на всички албански земи в един османски вилает, които дотогава са разхвърляни в четири: Битолски (Монастирски), Косовски, Янински и Шкодренски) и на решенията Печката лига (свикана през 1899 г. и повторно настояваща за същото). Според австро-унгарският проект в Албания биха попаднали градовете Печ (на албански Пея, на турски Ипек), Джаковица (на албански Гякова, на български Дяково), Призрен, Дебър, Охрид, Корча и Янина (на български Йоаница), т.е. историческата област Метохия, районът около Охридското и Преспанско езера, Чамерия (земите в днешна Гърция, наричани Епир) и накрая Горни и Долни Дебър, където е и Кораб.

Накрая и албанските претенции: с лилаво е отбелязан т.н. Албански вилает.Снимка: интернет

За да се комплицира ситуацията още повече, и Гърция, и Сърбия, и Черна гора имат своите териториални претенции. Що се отнася до района на Кораб, сръбските претенции са за цяло Косово и за коридор от него до Адриатическо море, т.е. цялата линия по поречието на река Дрин и на юг до Дуръс (на български и сръбски Драч), както и за долината на Черни Дрин от днешен Кукъс (Кукеш) до Дебър включително. Черногорските претенции са за Шкодра, Медова и Лежа, т.е. те „избутват” сръбските все по на юг. Дори България се оказва, че разчита на нещо от „плячката”. Ето какво пише тогавашният ни министър-председател Стоян Данев по време на преговорите за мир в Лондон: „Черногорските делегати, тъй като не са достатъчно смели да противоречат открито на сърбите, предлагат всички заедно да разпарчетосаме Албания, тъй че като резултат ние може да вземем Берат и Валона”.

Част от неизвестна за мен карта, на която някой офицер, политик или просто чиновник е сложил точно върху Кораб червен въпросителен знак. Иначе, част от голямата игра с границите се оказва и въпросната железница по река Дрин, за която са се облизвали да я строят французите. И днес тя не съществува, а и как, след като нейният аналог – линията Бар-Белград – построена от Тито по на север само и само да заобиколи Проклетия вече не функционира заради невъзможност да се плаща подръжката й. При това трябва да се има предвид, че именно линията Бар-Белград е най-великият инженерен подвиг в железопътната история на Европа... А някой си е мислел, че още през 1913 г. може да турне релси у Проклетия. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес

В крайна сметка границите на Албания са определени в два протокола: единият за северната и източната на 10 април 1913 г. и другият – за южната на 11 август 1913 г. Според първия Шкодра остава в Албания, но Плав и Гусинье (на албански Плава и Гуция) влизат в Сърбия, както и цяло Косово с Печ, Дечани, Джаковица и Призрен, а също и Дебър. Така областите Ополе, Люма и Гора остават в Албания. Конкретно за Кораб границата минава там, където е и днес – по билото му, т.е. Горни Дебър (областта около самия град Дебър) остава в Сърбия, а Долни Дебър (областта около Пешкопия) – в Албания.

Финалът: границите на Албания, фиксирани на посланишката конференция в Лондон. Снимка: интернет

В изпълнение на тези протоколи посланишката конференция създава демаркационна комисия със седалище във Флоренция, която да определи границите по карта. Членове на тая комисия са представители на оформилите се вече Антанта (Франция, Великобритания и Русия) и Троен съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия). Ето обаче какво пише за работата на тая комисия цитираният вече Янко Сенджерджи: „Ali to nije bilo lako [има се предвид работата на демаркационната комисия – бел. моя], jer stvarno nova austro-ungarska karta mjerila 1:200 000 i njoj analogna francuska karta, bile su prilično občenitog sadržaja i nedovoljne točnosti” (стр. 29). Така отново опираме до въпроса за кокошката и яйцето, т.е. липсата на качествени географски карти по цялото протежение на границата между Черна гора и Сърбия от една страна и Албания от друга. За повече яснота на читателя ще добавя, че тази граница е изцяло планинска. Тя започва от Проклетия, където граничните стълбове са сложени просто там, където има физическа възможност за това, а самата граница е „теглена” едно към гьотере поради липсата на отчетливи била. Продължава през Пастрик и Коритник, за да захване части от Шар, докато дойде до Дешат, Кораб и Кърчин.

Проклетия mon amour. Полеви екип на демаркационната комисия в действие. При това не през 1913 г., а през 1920-1922 г. – след следващата война... Снимка: Frank L. Giles “Boundary Work in the Balkans”

По въпроса с картите цитираният вече Янко Сенджерджи изчерпателно прави преглед на съществуващите към оня момент. Въпросната австро-унгарска карта с мащаб 1:200 000, по която работи демаркационната комисия във Флоренция до голяма степен копира по-старата карта на района от 1872 г., която е с мащаб 1:300 000. Тя пък от своя страна копира още по-старата карта от 1853 г., която е с мащаб 1:576 000. Очевидно е, че при такива мащаби нито за точност, нито дори за изчерпателност на информацията може да се говори. Затова самият военно-географски институт във Виена, който е автор на въпросните карти, изпраща мисия, която да коригира и допълни наличния материал. В резултат от дейността на тази мисия за района на Кораб поручик Георг фон Джуркович изготвя корекции, които залягат в новата карта от 1887 г., която е с мащаб 1:200 000 и е част от издадената през 1898 г. австро-унгарска карта на целия Балкански полуостров. Именно тази карта ползва демаркационната комисия във Флоренция. Но нека погледнем как се направени корекциите, за да видим доколко те са добри. Според Янко Сенджерджи въпросният поручик фон Джуркович „brzom astronomskom metodom [курсивът мой] određivao geografske položaje niža novih točaka, vršio kontrolu pravaca viziranijem i presijecanijem na mnogobrojni upadljive predmete na terenu – naselja, planinske vrhove, a ostalo zemljište između ovih točaka dopunjavao prikazom procjene ot oka, metodom a la vue [курсивът мой]. Visine (kote) određivao je i kontrolirao brzom ali nedovoljno pouzdanom metodom [курсивът мой] pomoču aneroida, dakle u svemu više na spekulativnom svojstvu [курсивът мой] manje više jedne skice, no geografske karte na matematičkom temelju [курсивът мой]” (стр. 30).

Връх Голем Кораб вдясно и долината на Дълбока река, октомври 2012 г. Ей на такъв терен е трябвало някога да се демаркира.

Мисля, че става очевидно, че проблемът с географските карти си остава нерешен, но именно използвайки въпросната карта, както и двумесечната работа на вече изпратените на терен полеви екипи, на 17 декември 1913 г. демаркационната комисия подписва т. нар. Флорентинския протокол, с който фиксира границите и връща обратно на терен полеви екипи, за да извършат самото означаване на границата. За да разберем какво представлява новата граница между Албания и Сърбия тук даваме думата на английския полковник Франк Л. Джайлс (Frank L. Giles), който ръководи следващата демаркация на албано-югославската граница в района на Кораб, вече след Първата световна война. Ето какво пише той за границата от 1913 г.: „As may well be supposed, this boundary was defined in very vague terms [курсивът мой], and was based on political rather than ethnographical or geographical reasons” (“Boundary Work in the Balkans”, лекция от 10 февруари 1930 г.). За да няма съмнение, ще цитираме и проф. Драголюб Петрович (Драгољуб С. Петровић): „Postojeće granice između Srbije odnosno jugoslovenske države i novoformirane Albanije su povučene bez dovoljnog poštovanja principa prirodnih granica, istorijskih i etničkih načela. Ta linija koja je sekla dva Drima preko Prokletija, Koraba i Jablanice nije u istoriji do tada postojala [курсивът мой]. Granična linija je odmerena u Londonu 1913.” (“Heterogenost stanovništva determinanta složenosti rešenja političkog statusa albanskog prostora”). Както и да е, границата е вече определена, полевите екипи са отпътували на терен. За северната и източни граници седалище на екипа е Шкодра, а главен експерт е австро-унгарският посланик в Черна гора барон Гизи. Какво е успял да свърши този полеви екип разбираме отново от лекцията на полк. Франк Л. Джайлс: „Three weeks were spent in searching the archives [във Флоренция – бел. моя] for any records left by the Commissions of I9I3 and I914, but nothing was discovered [курсивът мой]. The only find of any value was the survey by Colonel King”. А какво представлява въпросното проучване на полковник Кинг, който на всичкото отгоре демаркира южната, а не северната граница, също става ясно от лекцията на Франк Л. Джайлс: „He had forty-eight hours' notice to prepare kit and equipment before leaving England. He therefore arrived in Albania with a 3-inch Vernier theodolite, a steel tape, and a plane-table, and was asked to produce single-handed within three weeks a survey of a strip of territory 50 miles wide and 100 miles long for which there were no trigonometrical points nor any map more accurate than that of the explorer's variety [курсивът мой]. His task entailed measuring a base, triangulation, and filling in of detail on plane-table, to say nothing of having to attempt to make flag and chainmen out of the local peasant whose language he did not understand. Not unnaturally he failed to complete the work given him [курсивът мой], although he nearly killed himself in the endeavour”. Така в крайна сметка се оказва, че резултатът от демаркацията на албано-сръбската граница от 1913 г. е нулев. За да няма съмнение какво означава това, отново цитирам полк. Франк Л. Джайлс, който „тегли чертата”: „The outbreak of war in 1914 cut short the work of both Commissions [имат се предвид северният и южният полеви екипи – бел. моя], and some idea of the difficulty of communications in those parts at that time may be gained from the fact that the news of the declaration of war did not reach the Northern Commission until four days after its occurrence. Naturally neither Commission had had time to complete any survey or erect beacons in a country where no accurate map existed nor any civil registration of ownership of properties [курсивът мой]”.

Още една снимка от работата на полевия екип през 1920-1922 г., когато все пак границата е демаркирана. Снимка: Frank L. Giles

Но нека тук не избързваме с Първата световна война. Докато тя избухне, има още много „историческа” вода да изтече. Дотук аз изложих най-вече юридическите подробности и свързаните с тях действия. Но аз не съм изложил цялата онази „балканска баталия”, която междувременно цари „на терен” и която няма нищо общо с клаузите на договорите, протоколите, конференциите и действията на т. нар. европейци. Тук става дума за действията на Сърбия и Черна гора от една страна и Албания, албанците и българите от друга. Най-общо казано това са историческите събития между 1912 г. и 1918 г., т.е. от преди началото на Балканската война, та до края на Първата световна война, чиито арена в най-прекия смисъл на думата става районът на Кораб.

Първата окупация на Албания. Сръбската армия минава Люмския мост през 1913 г. Снимка: интернет

Ще се опитам да бъда максимално сбит, за да не отегчавам излишно читателя. Още преди да избухне Балканската война на 9 октомври 1912 г. в Албания през януари същата година пламва всеобщо въстание. Негова цел е прокламираното от Призренската и Печка лиги автономно обособяване на четирите албански вилаета в един, който да остане част от Османската империя. Въстанието бързо обхваща цяло Косово, Северна Албания и района около Дебър. Към средата на август въстаниците вече са превзели Санджак и половин Македония със Скопие. По-късно те започват настъпление към Солун, пред чиито врати на 18 август 1912 г. Османската империя най-накрая приема исканията им. Но вместо така дълго жадуваната независимост, макар и в рамките на империята, албанците получават... сръбска, черногорска и гръцка окупация след като Балканската война избухва месец и половина по-късно. Стремейки се да изпълни стратегическата си мечта и да проима море (Адриатическо), Сърбия овладява почти цялата територия на днешно Косово и Санджак, както и големи части от централна и южна Албания и северна и западна Македония, т.е. целият район на Кораб. Единственият проблем е, че новоприсъединените области са изцяло несръбски, т.е. те са с компактно албанско, а в Македония и българско население. Резултатът е, че започва до блока познатата сръбска политика на етническо прочистване, към която ще се върнем по-късно.

Ридът на Мая Грамес 2344 м., върхът най-вдясно. Този рид е най-голямото и дълго разклонение на Кораб в Албания, октомври 2012 г.

Под влияние на Великите сили обаче (най-вече заради ултиматума на Австро-Унгария) Сърбия е принудена да се изтегли от Албания на 25 октомври 1913 г. Принуда обаче, която що се отнася до района на Кораб, както и редица други области, тя не изпълнява: Дебър, и Кукъс (Кукеш) и долината на Черни Дрин, както и Косово, остават в сръбски ръце, а що се отнася до териториите, гранични с Кораб в Албания отвъд Дрин (Люма, Люра и Мирдита), тя прави всички усилия – и то успешно – да саботира което и да е законно албанско правителство да си върне контрола върху тях, като спонсорира всякакви местни сеператистки лидери. Кулминационна точка в тази политика е вече цитираният договор между Никола Пашич и Есад паша Топтани, който е подписан в Ниш на 17 септември 1914 г. Този договор е допълнен и преподписан на 28 юни 1915 г. в Тирана от Есад паша Топтани и вътрешния министър на Сърбия Любомир Йованович. И ако първият договор говори за прекрояване на границата между Сърбия и Албания с цел да избегне налагането на вече постулираните в Лондон и Флоренция граници, то вторият директно ги фиксира в разрез с определените в Лондон и Флоренция: Албания дава на Сърбия цялата ивица от Поградец на Охридското езеро до областта Хас източно от Джаковица, т.е. целият район на Кораб влиза в състава на Сърбия.

Основното било на Кораб. Най-вдясно – Кабаш. Октомври 2012 г.

Междувременно обаче през септември 1913 г. избухва ново голямо албанско, а в района на Дебър албано-българско въстание. Причината не е трудна за отгатване: сръбската окупация и нейните мерки за промяна на етническия състав в новоприсъединените сръбски земи. Ето как лаконично и с ирония ги описва ръководителят на въстанието Петър Чаулев в своите „Записки”: „Е, освободихме ова пустина. Това са оставили сърбите тук”. Въстанието обхваща именно дадените от Есад паша Топтани земи: Хас над Джаковица, Люма, Дебър и Струга с Охрид. В българската история то е познато като Охридско-Дебърско въстание, в сръбската – като Арбанашка побуна, а сред мнозина западни изследователи, заради мащаба си – като Трета Балканска война. Мащаб обаче имат и ответните сръбски репресии. За да не бъда обвинен в пробългарска пристрастност ще цитирам „Report of the International Commission to inquire into the causes and conduct of the Balkan wars” от 1914 г. Това е документ, който заради безпристрастността на авторите си и техните преценки е сравним с Карнегиевата Анкета. Ето какво пише в него за района на Кораб: „Even greater resistance [в сравнение със съпротивата в Проклетия и Косово – бел. моя] was met with in the assimilation of the places on the western frontier of Macedonia, at Okhrida and Dibra (Debar) on the borders of Albania” (стр. 180-181). Що се отнася до мащаба на сръбските репресии, ще цитирам единствено заключенията на Доклада, но дори те са достатъчни: „At Okhrida, at Debar, on the Albanian frontier line: Serbization by force. Closure of the schools [имат се предвид българските екзархистки училища – бел. моя]. Disarmament. Requisitions. Violence. Executions. Organization of gangs [имат се предвид сръбски чети, които да тероризират населението – бел. моя]. Forced renouncement to the exarchate [име се предвид българската Екзархия – бел. моя]. Project for a union with the Holy See. Terrible repression of the insurrection [има се предвид въстанието – бел. моя]. 25,000 Albanians in flight. Notables imprisoned and shot. 180 villages burned” (стр. 408).

Местността Панаир в Албания и планините на Люра на заден план, видяни от Голем Кораб, ноември 2014 г.

Още по-трагични (колкото и на този фон да изглежда невъзможно това) са нещата в съседната на Кораб област Люма. Заради потресаващото съдържание на цитирания документ го превеждам дословно. Той представлява писмо на анонимен сръбски войник, който е участник в събитията: „Скъпи мой приятелю, нямам време да ти пиша надълго, но мога да ти кажа, че тук се случват ужасяващи неща. Аз съм потресен от тях и постоянно питам себе си как е възможно хората да са дотолкова варвари, че да извършват подобни жестокости. Случващото се тук е пълен ужас. Не смея да ти кажа нищо повече (не бих посмял, дори да имах повече време, каквото нямам), освен че Люма (район в Албания около едноименната река) повече не съществува. Наоколо няма нищо друго освен трупове, пепел и прах. Имаше села от по 100, 150, 200 къщи, в които сега няма дори един останал човек, буквално нито един. Ние събирахме хората на купчини от по 40 до 50 души, след което ги пронизвахме с байонетите си до последния човек. Плячкосването върви с пълна сила навсякъде. Офицерите казват на войниците до ходят в Призрен да продават всичко награбено” (стр. 149). Това писмо е препечатано в Доклада на международната комисия от вестник „Радничке новине” от 22 октомври 1913 г. Но самият вестник добавя, че „авторът на това писмо ни разказа и за далеч по-ужасяващи неща от описаните (!), но те са толкова потресаващи и сърцераздирателни, че ние предпочитаме да не ги публикуваме”.

Джалица, „крепостта” на Люма, видяна от склоновете на Шар планина в Косовска Гора, май 2013 г.

Потушаването на въстанието е извършено с такава жестокост, че само от района на Дебър само албанските бежанци (без българските) са 40 000. За сравнение, бежанците от другия бунтовен район – Проклетия – са „само” 12 000. Единственият град в района на Кораб е Дебър. Според студията на д-р Йован Трифуноски (Jован Трифуноски) „Дебар” от 1954 г. градът брои през 1912 г. около 18 000 души, през 1913 г. – вече 10 199 души, а през 1921 г. – само 7 060 души, т.е. в резултат на Охридско-Дебърското въстание и Първата Световна война Дебър загубва над 11 000 души от населението си, и то според правоверната сръбска гледна точка. Така че очевидно става дума за опит за тотално обезлюдяване. А като акт на върховен цинизъм на името на командващия цялата операция в областите Дебър, Люма и Косово генерал Божидар Янкович е наречен албанският град в Косово Хани и Елезит (на македонски Елез Хан), който е на самата граница с днешна Македония. Неговата официална заповед при потушаването на въстанието е проста и ясна: ”Албанците са нисша раса и затова всички трябва да бъдат избити.” (цитатът е от офицалния доклад на архиепископ Лазар Меда (Lazër Mjeda) Въпреки всичко това пророчески се оказват думите на войводата Петър Чаулев, който е роден като православен албанец, но става български комита: „Сърбия може да държи Македония и оная голяма част от Албания под своя суверенитет, ако непрекъснато държи мобилизирана цялата си армия. Друго спасение за нея няма. А пък за да направи това, тя по-скоро трябва да продаде своето, отколкото да задържи чуждото.” Нерде Косово, нерде Македония – и двете днес са загубени за Сърбия...

Поне една радостна снимка на Дебър. Вдясно Кърчин планина. Снимка: интернет

Позволих си тоя дълъг ескиз за Охридско-Дебърското въстание, едно защото то е забравено у нас, а друго защото то е само един, при това кратък, епизод от злощастната орисия на района на Кораб... Тепърва има да избухва Първата световна война, а междувременно сръбската армия още веднъж е нахлула в Албания – този път да спаси въпросния Есад паша Топтани от собствените му албанци – като окупира практически цялата страна през май 1915 г. На 26 април 1915 г. отново в Лондон е сключен поредния договор (между Италия и Антантата), който гарантира независимостта на Албания под италиански патронаж, но сръбската окупация продължава. Може да се каже, че единствено влизането на България в Първата световна война на 14 октомври 1915 г. спасява бъдещото съществуване на Албания, тъй като междувременно Никола Пашич се е договорил с гъцкия премиер Елефтерос Венизелос Сърбия и Гърция да си поделят Албания.

Голем Кораб, юли 2009 г.

Влизането на България във войната е нова фаза в историята на района около Кораб и ние се докоснахме до нея покрай докладите на българските учени, изпратени през 1916 г. в освободените земи. Северна и части от централна Албания, както и Косово са окупирани от Австро-Унгария. Македония и части от централна Албания и Косово – от България. „Границата между австрийските и българските владения в този край не върви по Дрин, както е постановено в Лондонската посланишка комисия, а по реката Охщун, така щото много български и помашки села спадат сега в Дебърска околия и провизорната политическа граница отговаря сега на етническата много по-добре, отколкото досегашните политически граници” (Атанас Иширков в доклада му от 1916 г., стр. 114). Така целият район на Кораб попада в българската окупационна зона. Но непосредствено около Дебър, както и около Призрен „границата е особено неестествена в долината на Черни Дрин на север от Дебър. Дори българското село Банища, което лежи само на 5 км от града и чиито две бани служат за къпане на дебърчани, са в австрийската област” (Атанас Иширков в доклада му от 1916 г., стр. 112-113). А ето какво пише същия Иширков за Пешкопия в полите на Кораб в днешна Албания: „Приеха ни много добре и ни нагостиха. Навсякъде се притичваха да ни видят, а по нивите спираха българите работата, за да ни оглеждат” (стр. 113). За съжаление българското присъствие е по-малко от 3 години – от късната есен на 1915 г. до есента на 1918 г. През това време други, по-належащи задачи – както може да се съди от темите на Научната експедиция през 1916 г., а и от текущите действия в Македония, най-вече преодоляването на масовия глад – занимават българското правителство. Така Кораб отново остава непроучен, некартографиран и неописан. Нещо повече, дългата верига Шар-Кораб-Дешат-Кърчин, в която той кулминира, продължава да е непроходима и политиката на всички държави – България, Сърбия, Австро-Унгария, Албания продължава да се върти около това как тези планини да бъдат заобиколени и включени в територията на съответната страна. Простичко казано: след като не могат да се прехвърлят баирите, то трябва да се владеят всички области около тях. Именно това излага (освен цитираният вече проф. Йордан Иванов) и проф. Любомир Милетич, когато пише за границата в района на Кораб: „В Дебър само туй сега се мисли и говори [има се предвид светлото бъдеще на България заради победоносния към оня момент ход на войната – бел. моя], как по-скоро да се дръпне българската граница по на северозапад до ниския планински венец, до „Кенок”, та да обгърне в себе си и хубавото Дебърско поле, в което между мнозинството албански села има и шест добри, имотни и патриотични български села и без които Дебър не може да има никакъв поминък [курсивът мой]. [...] Мисля, че нашата Главна квартира в споразумение с правителството най-малкото, което трябва да стори, е да премести границата до Кенок, и то толкова по-решително, че тая територия, владяна сега от австрийците, първом е била окупирана от наши войски [...] На Австрия Дебърското поле не е нужно, а за тамкашното наше население, напротив, то съставлява жизнена потреба [курсивът мой]. Казах, че това е най-малкото, което предстои неотложно да извършим, защото всъщност би трябвало, ако е допустимо, да отидем и по-далеч — северно от Кенок по двата Дрина да отворим път на Дебър до Призренско [курсивът мой], с което би се включили в наша територия и „торбешите” в местността Гора, южно от Призрен. Такава оправка на границата ни, както и задържането на сегашната временна граница южно от Дебър по реката Охщум и по Шкумба, та дори до Малик езеро би осигурила на българския елемент в Югозападна Македония спокойно преуспяване в бъдеще, а на българската държава — политическа сигурност” (стр. 123). Тук отново виждаме онова, което вече видяхме при описанията на Везировия мост и договора между Никола Пашич и Есад паша Топтани: как политиката става пълен заложник на географията, как ентосът или вярата нямат никакво значение... Но има и разлика, и тя е във факта, че докато още през първата и втората години на сръбската окупация – 1912 г. и 1913 г. – моментално избухват големи албански и български въстания, то за трите години българско и австрийско присъствие същите области са тихи и спокойни. Ето какво пише Атанас Иширков по тоя въпрос: „Българи и албанци от тоя край искат да бъдат под България, и то не само защото техният естествен пазар е в Дебър [курсивът мой], но защото българското правителство се грижи повече за своите поданици, отколкото австро-унгарското, и защото с австро-унгарците не могат да се разберат не само поради езика, но поради различния начин на живот и мировъзрение” (стр. 113).

Кораб планина – Кабаш, октомври 2012 г.

Към това следва да добавим и един проблем, който постоянно изниква, та до ден днешен, и той е свързан с простичкия факт, че всякоя държавна граница, прокарана където и да е из тая голяма планинска област по средата на Балканския полуостров, моментално пресича жизнените потоци на местното население, което бива откъснато я от пазарището си, я от пасището си, я от нивата си, я от роднините си – всичко това останало от другата страна на границата. Резултатите са ясни: глад, емиграция, въстания, липса на развитие, изолация... Ето какво пише за района на Кораб Душан Кривокапич (Dušan Krivokapić, Душан Кривокапић) в стаията си „Geografske beleške o Korabu”, сп. „Природа”, бр. 8, 1967 г.: „Za vreme Turaka to je bilo najbogatije korabsko selo [има се предвид село Радомир на днишния албански склон на Кораб – бел. моя]. Provereni podaci govore da je do 1912 godine Radomir imao oko 10 000 ovaca, a 1935 nepunu hiljadu” (стр. 248). А ето какво пише Йован Трифуноски в същия евфемистичен стил: „Новиjи политички догађаjи много су утицали на Дебар. Граница између Jугославиjе и Арбаниje сече по средине дебарску котлину око 4 км западно од града. Тиме jе jако сужена географски-привредна околина Дебра. Стога економски после 1912 г. Дебар je доста назадовао” (стр. 258).

Кораб планина – албанско селце в пазвите му, октомври 2012 г.

Та как да очакваме Кораб да бъде проучен, след като единственият светилник около него са били българските екзархийски училища, които падат една от първите жертви на сръбската окупация? Инсталираните вместо тях тях сърбомански са хем малко и хилави, защото малко са и сърбоманите, хем техните випускници гледат бързо да избягат, защото са бели врани и търсят завет в държавната службица в Сърбия. Албанското население остава почти изцяло неграмотно, тъй като е изцяло мюсюлманско. Ето какво пише за духа на прогреса Янко Сенджерджи в същата тази Пешкопия в полите на Кораб, в която той стъпва през 1918 г.: „Svi stanovnici bili su muslimani, a njihov hodža bio je impozantna pojava i “učen čovek”, koji je stalno citirao izreki iz Korana” (стр. 33). От другата страна на Кораб положението е същото. Ето какво пише Томо Смилянич (Томо Смиљанић, Томо Смилјаниќ), когато описва познатото и на мен селце Жужня под Мали Кораб: „На сам врх Кораба попео се, по причању само jедан сељак досад” (стр. 116). Eдинственият, що се отнася до проучването на Кораб, резултат е повече от скромен и то по думите на Янко Сенджерджи е: „ništa nije bilo učineno, nego nešto ratnog premjeravanja sa strane Vojno-geografskog institute u Beču [Виена – бел. моя] za vojne potrebe Centralnih sila” (стр. 33). Така най-накрая идваме и до края на Първата световна война. След пробива при Добро поле и излизането на България от войната районът на Кораб отново е окупиран от сръбската армия в късната есен на 1918 г.

(Продължава в следващия отговор по темата)

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Чет Фев 12, 2015 12:21 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Нека обаче първо теглим чертата на резултатите от проучването на Кораб до края на Първата световната война. Единствените научни изследвания остават тези на Йован Цвиич, които са бегли и вече коментирани (те се изчерпват с думите „i nigde i ništa više”, Geomorfologija, книжка I, стр. 451), и тези на назначения от Цвиич за географ и геолог на района проф. Риста Николич (Rista Т. Nikolić, Риста Т. Николић), който публикува труда си “Glacijacija Šar Planine i Koraba” в Гласник Српског географског друштва за 1912 г. Както самият той пише в бележка 5: „jула 1911 г. обишао сам ради глациалних трагова готово цело било Шаре от Љуботена до южно Ђинибега, а така исто и централни, наjвиши део Кораба” (стр. 72). Но най-важният текст, който отразява постигнатото ниво на проучване на Кораб, отново е на Риста Николич и е публикуван в същия брой на Гласник на Српског географског друштва на стр. 114. Тук го прилагам като факсимиле.

Една от снимките в текста на проф. Риста Николич. Циркусът Уйткалар се намира южно от гребена Кабаш. Най-ниската точка на снимката е Цигански пролаз.

Към него трябва единствено да добавим добавеното от самия Риста Николич в “Glas Srpske Kraljevske Akedemije”, 1912 г., книжка 36: „Vrhovi Golemi i Mali Korab predstavljaju centralni i najviši deo ove planine. To sa dva najviša vrha na Korabu. Mali Korab je zaobljen, a Golemi je šiljat i nepristupačan… Visina Golemog Koraba kao da če biti na 2770 metara” (стр. 81). Както и споменатото от Душан Кривокапич в статията му “Golemi Korab 2764 m”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 9 от 1933 г.: „Mještani su ovjeravali prof. Nikoliča, da se na vrh Golemog Koraba nije niko mogao da popne. A bilo je, dokako više pokusnih uspona. Penjači su stizali negdje do pod sam vrh, ali nisu mogli nega doseči. I ovi su neznani koraci imjeli da označe svoje uspone. Redovito su oni na stanovitim mjestimi, upravo dokle je sezao njihov uspon, polagali ubilježeno kamenje. Uvjek se tako znalo, do koje je visine Korab osvojen” (стр. 265).

Кораб от днешна албанска страна. Снимка: интернет

А ето какво става от другата страна на Кораб, в днешна Албания, където още в средата на 60-те години на XIX в. пътешества Йохан Георг фон Хан. Тук просто ще завършим цитата, с който започва тая част от очерка ”A gdje je Korab? – upitah ja”. Ето как продължава той: „Sebuli Aga pomeri se malo natrag u levo i pokaza rukom na jedan strahoviti vrh tamnožute sjene, no kad malo duže promatrah u vrhu poznadoh tri vrška, od kojih je srednji i najniži bio upravo nama na pomolu. Kad sam ga prvi put ugledao, video sam samo jedan vršak sa zadoljastim oblikom, vrh tako šiljast i tako visok prema okolini, kao što još nigde video nisam… Sebuli Aga pričao mi, kako se od Radomira do gore broje četiri sahata, da valja preči tri vrha i tri prva sahata nije priporito, no poslednjego sahata mora se vise pužati na peti.” (сръбски превод от Михайло Илич на “Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar” от Johann Georg von Hahn, 1867 г., стр.139). Дословно същото описание на Кораб дава и Константин Иречек: „Кораб (албанците и българите казват също и Корàк), грамадна доломитна островърха планина с ярък сивожълт цвят, завършва с три върха, най-високият от които се издига като забележително стръмна и остра игла. От западна страна планината прави наистина силно впечатление. До най-високия ѝ край трябва да се пълзи цял чяс. Само малцина са бивали на върха; а от учените пътешественици никой не е бил и при полите на планината” (стр. 55). Но за Иречек Кораб е част от Шар: „Освен Люботрън трябва да споменем още следните върхове: Кобилица, скалистата и покрита със сняг Кривошия, (турски Егрибоюр), Бабашаница и гигантския Кораб. За височината им над морското равнище няма точни данни; някои от тях навярно надминават 2500 м. Кораб, над изворите на Лума и Радика, е важен планински възел” (стр. 53). И още: „Обширният кръгозор, който се открива оттам, обхваща целия Шар с сколо 8 снежни върха, в броя на които влиза на последен план колосалният Кораб” (стр. 54). Същото мнение застъпва и Гьорче Петров: „Първата частъ на Шаръ започва с великанския массивъ Люботрънъ и свършва югозападно от Гостиваръ съ в. Корабъ” (стр. 30). И още, сякаш повтаряйки Иречек: „Обширниятъ видъ, който се открива отъ тамъ, обхваща всичкия Шаръ, около 8 снѣжни върха, в числото на които на послѣденъ планъ е колосалния върхъ Корабъ” (стр. 40).

Кораб планина. Панорама от Голем Кораб на юг, март 2013 г.

Тук няма да коментирам по същество доколко се верни и точни думите на Риста Николич, Константин Иречек, Йохан Георг фон Хан и Гьорче Петров – това ще направя по-късно. Важното в случая е да стане ясно, че проучването на планината остава далеч от желаното. Ето как „тегли чертата” Гьорче Петров: „Върховетѣ Кърчинъ и Корабъ сѫ едни отъ най-високитѣ на цѣлата Шарска верига. Мѣстнитѣ хора ме увѣрявахѫ, че Корабъ е много по-високъ отъ върховетѣ Шаръ и Люботрънъ, но това не се узнало отъ пѫтешественицитѣ, защото никой не се билъ изкачилъ на него [курсивът мой]. Дѣйствително, тѣзи два върха сѫ недостѫпни, едно защото населението в околностьта е диво и прави ги недостѫпни, друго защото скалиститѣ им склонове особено въ горната частъ сѫ тъй стръмни щото сѫ май непристѫпни за человѣка” (стр. 49).

Кораб планина с моя „задочен любим” връх – Мая Пепелник. Тепърва ще трябва да го качвам някой ден. Октомври 2012 г.

Заради всичко това не е чудно, че Кораб посреща края на Първата световна война, имайки лоша слава. Ето какво пише Димитрие Богданович (Dimitrije Bogdanović, Димитрије Богдановић) в своята „Knjiga o Kosovu”: „Planine Korab, Shara, kao i venac koji dalje na severu odvaja Kosovo polje od Metohije, nazivali su se „aramijskim planinama” [razbojnichkim planinama]. Organizovani po tri stotine njih sa svojim barjaktarima, kako to opisuje R. Nikolič, prelazili su oni preko ovih planina dalje na istok i otimali po 5000 brava, vodeči pravu borbu u sluchaju potere. Time su pripremali teren za naseljavanje. Za ove akcije, kao i za potonje selidbe, koristili su prevoje i doline u ovom planinskoj kompleksu; po Korabu je josh 1914. godine bilo tragova aramijskih busija”. Същото пише и Мирко Маркович (Mirko Marković) в статията си „Korab planina sa Dešatom i Krčinom”, сп. „Хърватски планиар”, бр. 1, 1956 г.: „Pristup bio je vrlo težak i nesiguran zbog stalnih trzavica i upada raznih pljačkaških banda. Sigurnosti nije bilo niti na drumovima, a o planinama i njihovim gudurama nitko nije niti pomišljao. […] Kroz Korab nema putova, nema na njemu ni kuča, pa i stanova pastirskih je malo. Vojnici-graničari jedini su uz čobane što poznaju bespuča i pustoš na Korabu. […] Korab i zemlja oko njega bila je u prošlosti objekt stalnih prepada, puškaranja i pljačke. Korabskim prijelazima oduvijek su upadali “haramije” iz Ljume i Kališa. U okolici Debra žarili su opet hajdučki dibralije, dok sa sjevera sa Šare zalijetali su se razbojnički kačaci. Koliko je brojeva zbog toga proživio Korab, tome se broja ne zna. Uspomena na tu krvavu prošlost još je dosta živa i danas u narodu [курсивът мой]” (стр. 19, 24, 26). И д-р Йосип Претнар в статията си “Od Ljubotena do Koraba”, сп. „Планински вестник”, бр. 7, 1939 г. пише същото: „Od polovice 19. stol. je planšarstvo izredno nazadovalo; arnautski Ljumljani, šarski “Gorali”, ki se v svojih svobodnih planinah niso brigali ne za sultana ne za kadijo [курсивът мой], so vprav vojaško zasedli suvate. Živino so plenili pri kristjanih in muslimanih; te otmice in spore so spremljale bitke in krvne osvete” (стр. 190). А ето как далеч по-конкретно описва „славата” на Кораб, която прескача и отвъд Първата световна война, Душан Кривокапич в статията си „Golemi Korab 2764 m”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 9 от 1933 г.: „Korab je dakle u prošlosti svojij igrao samo krvavo ulogu: to je bila zaista “haramijska planina”. Korabskim prijelazima oduvjek su upadali “haramije” iz Ljume i Kališa, kojima je glavna i jedina privreda bila: pljačka stoke po šarskim ispašama. Koliko se brojeva zbog toga po korabskim klancima odigralo, tome se broja ne zna. Po Lukovo polju i danas se vidi mnoštvo razbacanih ljubanja i kostiju ljudskih. Koncem 1918 ovdje su Arnauti pobili cijelu satniju vojnika. U onim zelenim krnicami oko Malog Koraba još u očuvani borbeni okopi i mjesta šatorskih staništa gdje je nekoč – bilo je to s jeseni 1921 – stajala naša vojska i suzbijala arnautske nalete. Potonje borbe s ljumljanskim hajducima vođene su na Qaf Kadisu u ljeti 1924 god” (стр. 268).

Връх Голем Кораб, видян от Кепи Бард, март 2013 г.

Но тази слава има и своя обратна страна и тя отново се корени в сръбската окупация и начините на нейното налагане. Без сам очевидно да знае какво прави, Томо Смилянич в своята карта на района на Кораб (в книгата си „Миjаци, Горна Река и Мавровско поље” от 1925 г.) посочва унищожените села или както той евфемистично пише: „порушено село у рату 1912-1918г.”. Каква точно е истината става ясно от текста на Душан Кривокапич “Geografske beleške o Korabu”, сп. „Природа”, бр. 8, 1967 г., който 20 години след книгата на Томо Смилянич директно пише: „Razorila ih je srbska vojska za vreme arnautske pobune 1913” (стр. 249), т.е. при потушаването на Охридско-Дебърското въстание. Показателно е, че те са предимно в полите на Кораб, и че това са албански, торбешки, български или смесени села. Ето техния списък: Стрезимир, Реч, Щировница, Търница, Завойска и Дъбово. Първите три от тях лежат точно на единствения път, през който Кораб може да се прехвърли – този през Луково Поле за Рестелица в Гора. И колкото и да се е стремил Томо Смилянич да скрие истината, тя все пак избива, макар и на тънки струйки. Ето какво пише той за село Дъбово: „Последњи хришћани Jаков и Jован умрли су у Пловдиву у Бугарскоj” (стр. 113).

Картата на Томо Смилянич.

Единственото, което остава да добавим, е, че постигнатото ниво на проучване на Кораб заляга в три карти. Едната е сръбската военна карта от 1913 г., където Кораб е даден с височина 2500 м. На втората, отново сръбска военна с мащаб 1:200 000, от 1916 г. е сведен до 2050 м. На третата, която е на Британското Адмиралтейство, от 1915-1916 г. и с мащаб 1:250 000 Кораб отново е с височина от 2050 м. или 6726 фута. Както пише Душан Кривокапич в статията си “Geografske beleške o Korabu”, всъщност „neimajuči jasnu predstavu o Korabu, Engelezi i Srbi kotirali su samo njegov južni prevoj Skrtec visok 2055 m., inače strategijski važan, jer dominira dolinom Radike i dolinom Crnog Drina” (стр. 249).

Сръбската карта от 1916 г., изготвена на остров Корфу. Слагам я за прегледност, тъй като в добра резолюция не можах да я намеря. Снимка: Сръбска Народна Библиотека

Част от британската карта от 1915-16 г. Границата северно от Кораб е прокарана различно от днешната, а в района на Дебър, както се вижда, просто липсва. Единствената отбелязана кота е 6726 фута – превалът Скъртец. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес

Превалът Скъртец и едноименният връх. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 9, 1933 г.

Нека сега се върнем в края на Първата световна война, когато пак се завърта позаната ни вече рулетка на мирните договори, посланишките конференции, демаркационните комисии и полевите екипи. Този път обаче, както ще видим най-накрая Кораб е изкачен, измерен, картографиран и що-годе проучен. Първата световна война завършва с подписването на мирните договори в Париж през 1920 г. С Албания обаче такъв договор не е подписан, тъй като тя не участва във войната нито на страната на победените, нито на победителите – тя просто е окупирана набързо през 1915-1916 г. от Австро-Унгария, Италия, Гърция, България и Франция. Така „албанският въпрос” увисва във въздуха и бива регламентиран като част от договорите между останалите държави-участнички във войната. Единственото, което става ясно – и то на ниво посланишка конференция – е, че Албания остава независима държава и че границите й съвпадат с вече определените през 1913 г. Но всичко това бива официализирано чак на 9 ноември 1921 г., при това с четири малки корекции в границите, три които са в полза на Югославия (без да касаят конкретно района на Кораб) и само една в полза на Албания (и то на албано-гръцката граница). В резултат на това отново е формирана демаркационна комисия. Тази комисия е съставена от представителите на четирите страни-победителки във войната: Великобритания, Франция, Италия и Япония (Русия заради Октомврийската революция „не се брои” вече за победителка, а японският представител така и не пристига). Неин председател става ген. Енрико Телини от Италия, а английски представител е вече споменатият полк. Франк Л. Джайлс.

Първата гранична пирамида на югославско-албанската граница. Снимка: Frank L. Giles

Демаркационната комисия се събира на първо заседание в Париж през януари 1922 г., след което заминава за Флоренция, където през февруари проучва работата на предишната комисия от 1913-1914 г. (за резултатите от което вече стана дума). Накрая, на 7 март 1922 г. пристига в Шкодра, която отново става седалище на комисията. По-нататък се формират полевите екипи, в които участват и представители на Албания и Югославия. Те работят на терен чак до 1925 г. Причините за това са ясни: труден планински терен и несигурна обстановка, към която ще се върнем по-късно. Ето какво пише въпросният полк. Франк Л. Джайлс: „At first the Commission moved without any military escort, but after the murder of the Italian delegation [има се предвид убийството на председателя на комисията ген. Телини – бел. моя] near Yannina in 1923 a large detachment of soldiers was supplied by the country in which the Commission happened to be living. When moving backwards and forwards across the frontier, an escort from each country secured the safety of the Commissioners. Thus the total numbers sometimes amounted to 500 persons.” Ние имаме щастието, че единственият достъпен документ от работата на демаркационната комисия е именно на полк. Франк Л. Джайлс, тъй като той е отговорникът за района на Кораб и най-вероятно е един от „авторите” на първото официално изкачване и измерване на връх Голем Кораб. Това най-вероятно се случва най-късно през лятото или ранната есен на 1923 г., защото както той пише „The eastern boundary had been completed by this time [октомври 1923 г. – бел. моя]”.

Демаркирането на планината Галичица. Снимка: Frank L. Giles

Границата. Оттогава, та до днес. Кораб е сектор №7 е. Снимка: „Boundary Work in the Balkans”

Съществува и друга хипотеза за годината на първото официално изкачване на връх Голем Кораб и тя идва от югославските източници. Ето какво пише пише Душан Кривокапич в статията си „Golemi Korab 2764 m”: „Ja mislim, da je moglo to biti [има се предвид първото официално изкачване на Голем Кораб – бел. моя] sve do u ljeto 1922 god. Te je godine (16. XI) završeno je razgraničenje sa Arbanijom i na vrhu Golemog Koraba ukopan međaš br. 4. Več naredne 1923 god. uslijedila je i vojna izmjera, po kojoj je Korabova visina, kao što znamo, podignuta na 2764 m” (стр. 265). Буквално същото пише и Мирко Маркович в статията си „Korab planina sa Dešatom i Krčinom”: „Godine 1922 u sporazumu sa Albanijom vrašila je naša vojska točno razgraničenje između dvije zemlje, te se tom zgodom jedna vojna komisija sa pratnjom i konjima ispela na vrh i tu ukopala velik kamen međaš. Čini se da je to bio prvi poznati uspon do vrha Koraba. Iduče godine (1923) boravila je na Korabu geodetska ekspedicija vojnih topografa i tom zgodom je visina Koraba podignuta na 2764m.” (стр. 20). А Янко Сенджерджи допълва: „…od 1920 do 1922 provodi na terenu [имат се предвид полевите екипи на демаркационната комисия – бел. моя] određivanje i obilježavanje državne albanske granice. Ovi radovi, osim postavljanja i zidanja graničnih stubova i oznaka, sastojali su se u provođenju triangulacionih mjerenja u širem prigraničnom pojasu, t.j. u određivanju geografskog položaja i nadmorskih visina graničnih stubova i ostalih vrhova – kota. Ovi radove vršile su stručne talijanske ekipe (Instituto geografico militare, Firenze). Topografske izmjere i izradu karata pograničnog pojasa u mjerilu 1:50 000 za državnu granicu S.H.S. – Albanija radile su stručne jugoslovenske ekipe (Vojno-geografski institut, Beograd)” (стр. 32). Така първото официално изкачване на връх Голем Кораб е през лятото на 1922 г., а негов автор е неизвестен югославски военен. Първото официално измерване си остава през 1923 г.

Връх Голем Кораб – граничната пирамида, юли 2009 г.

Нека сега се върнем при полк. Франк Л. Джайлс. Ето какво пише той за самата планина Кораб: „the knife-edge-like ridge of the Korab and Deshat chain as far as the town of Debar” и конкретно за върха Голем Кораб: „The highest point on the frontier [има се предвид цялата албано-югославо-гръцка граница – бел. моя] is Mount Korab, on the eastern side, over 9ooo feet above sea-level yet not more than 50 miles from the Adriatic”. Самата височина на върха е поразително точно измерена: тя е фиксирана на 9068 фута или 2763.926 метра. За сравнение другата фиксирана кота на картата е Джеравица в Проклетия, чиято височина също е поразително точно измерена: 8710 фута или 2654.808 метра. Тук трябва да отбележим начина на измерване на височината, тъй като още от първото измерване започват колебанията, съмненията и неточностите за височината на Голем Кораб. Демаркационната комисия използва за цялата албанско-югославско-гръцка граница югославската триангулачна система, която от своя страна стъпва върху австро-унгарската. Нулева точка за морското равнище и при двете е Триест (на сръбски Тръст). За сметка на това италианските топографи, които са наети от албанците, поради липса на собствени, използват като нулева точка Дуръс (на сръбски и български Драч) и съответно измерват Голем Кораб на 2762 метра (тъй като земята е геоид, а не правилно кълбо). За това какво е представлявала първата истинска демаркация, измерване и проучаване на Кораб отново ще цитираме полк. Франк Л. Джайлс: „...the practical difficulties encountered in the construction of the boundary pillars when it is remembered that at the higher altitudes even the water for mixing the concrete had to be brought up by pack-horses from the valleys many thousands of feet below. Moreover, the eastern frontier between Okhrida and Prizren traverses a table-land over 6000 feet in height where there is no living creature of any sort over a length of 50 miles and a breadth of 20 miles [курсивът мой]”.

Село Жировница в началото на ХХ в. И днес то е най-голямото село в пазвите на Кораб. Снимка: Томо Смилянич, „Plemenske odlike mijaka”

Работата на демаркационната комисия завършва с ново подписване на Флорентински протокол на 26 юли 1926 г., към който са приложени и две карти: едната е от 17 листа (от тях 11 са за границата между Албания и Югославия, а Кораб е под номер 7) с мащаб 1:50 000 и една цялостна карта на цялата граница на Албания с мащаб 1:500 000. Този протокол е ратифициран и подписан от Албания, Гърция и Югославия от една страна и Франция, Италия и Великобритания от друга на посланишката конференция на 30 юли 1926 г. в Париж. С това въпросът с границите е приключен на международно ниво.

Връх Голем Кораб – граничната пирамида, март 2013 г.

Съвсем друго е, както може да се очаква, положението „на терен”. И то е досущ същото каквото е било в периода между Балканската и Първата световна войни – „балканска баталия”. И то тепърва трябва да се фиксира в двустранни договори, спогодби, конвенции и комисии между Албания и Югославия. И тук отново Кораб е арена на случващото се. За какво иде реч? Практически от късната есен на 1918 г. целият район на Кораб, включително и тази му част, която е в днешна Албания, са окупирани от Сърбия, която смята за валиден вече посочения договор между Никола Пашич и Есад паша Топтани, според който цялата ивица от Охрид през Дебър на север до Хас при Джаковица влиза в Сърбия. Същото е положението в Проклетия. Заповедите на Никола Пашич (Nikola Pašić, Никола Пашић) в това отношение са недвусмислени: „Našu pak granicu, koju smo sporazumno utvrdili sa Esad Pašom, čuvajte našom vojskom i nedajte da prelazi preko nje ni Arnautinima ni Italijanima [курсивът мой]”. Проблемът пред Сърбия се оказва отказът на посланишката конференция от 17 декември 1920 г. да признае договора Пашич-Топтани за валиден. Затова и Сърбия всячески се старае да минира каквато и да е силна власт в Албания. За целта се използват две основни средства: директен военен конфликт или подкупване на племената по границата, както и принуждаването им към сътрудничество или създаване на квазидържави вътре в рамките на Албания като например т.нар. Мирдитска република през 1921 г.

Голем Кораб вдясно и албанската кота вляво, видяни от склоновете на Мали Кораб, октомври 2012 г.

Ето кратката хронология на станалото. Още през юли 1920 г. сръбската армия влиза в директен сблъсък с албанските регулярни части. Мястото на боевете е, както може да се очаква в района на Кораб (Дебър и Мат, който е западно от Кораб) и Проклетия (района на Шкодра). През юли следващата година сръбската армия окупира и унищожава голяма част от пламената Гаши и Красничи в Проклетия. Военните сблъсъци между Албания и Югославия продължават и през септември-октомври 1921 г. най-вече в Проклетия. Всичко това кара посланишката конференция да създаде на 18 ноември 1921 г. демилитаризирана зона, която обхваща именно територията, която според договора Пашич-Топтани би трябвало да стане югославска. Сръбските войски обаче се изтеглят чак в навечерието на 1922 г. Именно в тази демилитаризирана зона обаче се настаняват всички криминални или по някаква причина нелегални елементи. Ето какво пише точно за района на Кораб Драги Маликович (Dragi Maliković, Драги Маликовиђ) в статията си „Качачки покрет на Косову и Метохиjи 1922-1924”: „Неутралну зону створиле су велике силе на Конференциjи мира 1919 године у Паризу. У доба њеног формирања, прилике на jугословенско-албанскоj граници биле су врло несигурне. Албаниja je била поприште крвавих сукоба. У оваквоj ситуациjи, велике силе су у Паризу донеле одлуку да се на jугословенско-албанскоj граници формира тзв. неутрална зона и да се у њу могу сместити сви одметници и остали побуњенички елементи, са jугословенски и албанске териториjе. Краjем 1922 године, потпуним решењем от стране Конференциjи у Паризу jугословенско-албанске граничне линиjе, био je одређен и правац пуне границе између две државе, осим дела от планине Ђеравице изнад Ђаковице, до Кораба премо Пишкопеjи. У њоj су се касниje сместили сви могуђи качаци и бегунци от закона, коjи у групама нису могли остати ни на jугословенскоj ни на албанскоj териториjи [курсивът мой]” (стр. 233-234). Неутралната зона е отменена чак на 14 януари 1923 г. Що се отнася до подкупването или принуждаването към сътрудничество на племената по границата, то започва още през февруари-март 1919 г. и включва отново най-вече Проклетия и Кораб. Това са племената Клименти (на албански Келменд), Кастрати, Гаши, Красничи и Битичи в Проклетия, както и Дукаджин, Гора, Люма, Ополе, Мирдита и Голо бърдо по протежение на границата от Хас до Дебър. Всички те подават официални молби до посланишката конференция да бъдат присъединени към Югославия. Причината е ясна и според думите на неизвестен историк от статията му „Podela Gore 1921” е: „Samo strah od totalnog istrebljenja je iskorišćen za ovakve manipulacije”.

Писмата, изпратени от Франк Л. Джайлс във връзка с работата му по демаркиране на границата. Снимка: интернет

Всички тези събития довеждат до две неща: първо, до създаването на международна анкетна комисия, която да разследва причините за възникналите проблеми, и второ – до обсъждането на корекции на границите между Албания и Югославия по цялата им дължина. И ако целта на анкетната комисия е въдворяването на някакъв мир, то допуснатата възможност за нови корекции на границите всъщност причина за „закачането” на Кораб за Проклетия, за което вече споменах по-горе. За какво става дума? Три са спорните райони: долината на Вермош (племето Келменд) в Проклетия, манастира Св. Наум на Охридското езеро и Пешкопия под Кораб. Макар че и трите района според границите от 1913 г. попадат в Албания, слабостта на албанското правителство да отстоява тази позиция, както и фактическата им окупация от сръбската армия ги превръщат в предмет на сделка. След много перипетии, включително намесата на Международния съд в Хага, Вермош и Пешкопия остават в Албания, а манастирът Св. Наум е присъединен към Югославия. Всичко това се случва в периода 1924-26 г. Така границата в района на Кораб е окончателно установена там, където е и днес – по основното му било.

Чудният манастир Св. Наум на Охридското езеро, сниман в малкото време, когато е в Албания. Отзад Галичица. Снимка: интернет

Но това не е краят. Югославия признава Албания чак на 4 март 1922 г. и въпреки че подписва в Париж Флорентинския протокол от 30 юли 1926 г., така и не го ратифицира. Това отваря вратата за нови, вече двустранни албано-югославски преговори. И чак на 11 август 1929 г. в Тирана е подписана Конвенцията за подръжка и обновяване на граничните знаци, пирамиди и колове, т.е. договорът за окончателното двустранно демаркиране на дългата 477 км. албано-югославска граница. Цялата процедура по ратификация обаче продължава до май 1930 г. През същата година са сформирани полевите екипи, но както може да се предположи работата върви бавно и трудно. Причините са обичайните: тежък терен и несигурна обстановка. Към тях трябва да прибавим и некомпетентността на албанските членове, както и на някои югославски. Те просто не знаят откъде минава границата. Затова полевите екипи работят чак до 1932 г. А финалната точка по отношение на границата между Югославия и Албания е сложена с двустранен договор чак на 14 декември 1953 г.

Кораб планина – ридът Махия Маде, затварящ циркуса Уйткалар от юг, октомври 2012 г.

И ето че вече бях обработил поредната статия за Кораб, тази на Миладин Милошевич (Миладин Милошевић) и Любодраг Димич (Љубодраг Димић) “Međudržavni ugovori između Jugoslavije i Albanije 1918-1939”. Оставаше ми само да прегледам набързо бележките под линия. Всички се отнасяха до секретни донесения на югославски делегати от полевите екипи. Всички бяха анонимни. Всички, с изключение на една – №13. Тя гласеше следното: „U izveštaju delegata Janka Lj. Senđerđija, geodetskog majora, govori se i o radovima na popravci graničnih obeležja o stanju karaula, broju popravljenih piramida. Obilazeći albanske karaule i nadleštva uz granicu uočio je da se u njima nalaze "karte sadašnje Albanije (označena crnom bojom) i buduće Albanije (označena crvenom bojom), koja zadire preko Skoplja u granice pred-kumanovske Srbije”. Озари ме истинско, тихо щастие от това неволно направено откритие. Кръгът се затваряше – бях започнал темата за Кораб, позовавайки се най-вече на статията на Янко Сенджерджи „Planinska oblast Koraba”, и ето че сега този човек отново се връщаше на сцената: дискретно, деликатно, категорично. Именно в тази кратка и сякаш незначителна на пръв поглед бележка под линия пред мен отново се изправи фигурата на компетентния топограф, на посветения изследовател, на педантичния ръководител на полеви екип, на лоялния офицер, на внимателния наблюдател. Повече нямах и капка съмнение, че точно Янко Сенджерджи е човекът, комуто дължим най-точната, прецизна и скрупульозно събрана информация за Кораб планина. Скромна бе гордостта на обикновения човек като мен, направил своето малко откритие от кутийката на офиса си в сивия град. Но велика бе радостта от това откритие, защото то не е за мен. Аз държах в ръцете си автентичните свидетелства на двамата модерни откриватели и изследователи на Кораб планина: британския полковник Франк Л. Джайлс, който демаркира Кораб най-късно до лятото-есента на 1923 г. и на югославския полковник Янко Сенджерджи, който прави същото през 1932 г. Единият, англичанин, с цялата ирония, присъща на народа му, и високомерие сякаш е Ливингстън в дебрите на черна Африка. Другият, хърватин, с пиетета си към природата и планината. Единият с методичната си компетентност пред поставената задача и вроденото си уважение към закона (полк. Джайлс до последно защитава тезата, че манастирът Св. Наум принадлежи на Албания по право заради мирния договор от 1913 г.). Другият – с педантичната си лоялност към една държава, за която не написва нито един епитет, но и с изисканото си, плод на класическото му образование чувство за хумор, преливащо в самоирония и дори в завоалирана ирония към тази държава (eто какво пише Янко Сенджерджи: „Na jugoslovenskoj strani se prostirala široka i plodna Metohija, na čijem zapadnu rubu se bjelasala varošica Đakovica sa svoim mnogobrojim minaretima. Postoji priča: kad su Nijemci u Prvom svjetskom ratu došli na domak Đakovice, držali su minarete za fabričke dimnjake i čudili se, što ovdje postoje tako “jako industrijsko mjesto”. Prema poznatoj italijanskoj uzrečici primječujem: se non è vero, è ben trovato [дори да не е вярно, е добре измислено – превод и курсив мои], ali izgled Đakovice sa Qaf Prušita [има се предвид превала Прушит, който и днес е граничен пункт между Югославия и Албания – бел. моя] uistinu je takav” (стр. 40). Една разлика между двама души, която е от небето до земята, но и една прилика като между близнаци заради еднаквото зарче, хвърлено им от съдбата... Ето какво пише Франк Л. Джайлс от високата камбанария на викторианската си цивилизованост: „The primitive nature of their existence [имат се предвид албанците в Проклетия – бел. моя] must be seen to be believed. On one occasion the Commission was quite innocently misled by a claim to a certain valley on the grounds, so said the chief, that the tribal church was built there. The church proved to be but a wooden cross planted in the ground, with four posts in front on which was balanced a flat stone to form an altar. The walls were the surrounding mountains and the roof the sky above”. А ето какво пише Янко Сенджерджи, опиянен от изкачването, макар и по работа, на връх Голем Кораб: „Sjeo sam pokraj graničnog stuba [на Голем Кораб – бел. моя] i ne znam, šta sam gledao i posmatrao, na šta mislio. Svaka opisna riječ bila bi i ovdje odviše preslaba, neuvjerljiva, a da bi se i u najmanjem obliku mogla izraziti ta veličanstvenost iskonske prirodne ljepote” (стр. 39).

Джаковица с Иванския мост и един от „комините”. Гравюра: Gabriel Louis-Jaray, “L’Albanie Inconnue”, 1913 г.

Нека сега се върнем на границата и видим какво още прави Янко Сенджерджи, тъй като се оказва, че независимо от направеното от полк. Франк Л. Джайлс, италианците и югославяните има какво още да се върши, уточни, измери и коригира. Конкретно казано: „ustanovljeno je da su na delu granice od Ćafa Prušit do tromeđe na Prespanskom jezeru [т.е. включително района на Кораб – бел. моя], na teritoriji Kraljevine Jugoslavije podignuti neki objekti blizu granične linije na rastojanju manjem od predviđenog u čl. 7 Protokola iz Firence [Флоренция – бел. моя]” (Миладин Милошевич и Любодраг Димич “Međudržavni ugovori između Jugoslavije i Albanije 1918-1939”) Друг пример за необходимостта от корекции е Коритник, където границата е погрешно прокарана през 1922-23 г. Това е установено отново от Янко Сенджерджи, макар да е коригирано чак през 1935 г.

Коритник планина, видяна от склоновете на Джалица, май 2013 г.

За да се избегнат конфликтите и инцидентите между членовете и евентуално държавите, които те представляват, Янко Сенджерджи предлага и успява да наложи целият Флорентински протокол от 1926 г. с всичките му приложения и карти да се преведе на сръбски и албански, та барем се свърши работата. Аргументацията му е желязна: „Konfiguracija terena i veliko rastojanje između piramida, pored snabdevenosti svim kartama i dokumentima, predstavljali su i komisiji veliku teškoću da uoči pravce pružanja granične linije”. Но очевидно има и друга причина и тя е във вече станалата пословична несигурност и постоянни гранични инциденти в района на Кораб, а и не само там. Ето как описва Янко Сенджерджи това: „Zategnuto stanje na albansko-jugoslovenskoj granice bilo je toliko, da sam hitno prebačen vojnim avionom iz Beograda na mjesto sastanka komisije: pogranični put između manastira Sv. Nauma na Ohridskom jezeru i Podgradeca u Albaniji. Sastanak je bio 12 rujna 1932 i komisija je odmah otpočela radom… […] Trebalo je bolje i brže provoditi određenje zadatke u cilju odstranjivanja graničnih nesporazuma, kojih, kako se kasnije ispostavilo, u oblasti Koraba srečom nije skoro ni bilo” (стр. 36-37). В тази статия е конкретно описано и датирано второто (третото, ако приемем хипотезата, че първото е през 1922 г.) официално изкачване и със сигурност второто измерване на връх Голем Кораб. То е извършено на 4 октомври 1932 г., а височината на върха е определена на 2764 метра. Отделно е приложена и карта на планината, която е изчерпателна и точна и към която тепърва ще се връщаме.

Картата на Кораб на Янко Сенджерджи. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, 1-2, 1957 г.

С това сякаш е сложена точката на толкова дълго продължилата неизвестност, загадъчност, че и опасност на Кораб планина. Но – винаги има още едно „но”, когато става дума за Кораб – както ще видим, булото все още не е окончателно вдигнато. Защото през втората половина 70-те години на ХХ в. на страниците на сп. „Хърватски планинар” се разгаря дискусия за това къде точно се намира и колко точно е висок връх Голем Кораб, както и къде е Малкият Кораб. Все въпроси, на които сякаш вече е било отговорено.

(Продължава в следващия отговор по темата)

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Чет Фев 12, 2015 12:22 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Но преди да се спрем на полемиката, разгоряла се на страниците на сп. „Хърватски планинар”, нека теглим чертата на тези почти 30 страници текст, които имаха за цел да обяснят защо до толкова късно се е спорило за Кораб планина. Мисля, че от написаното дотук стана ясно, че:
1. Географското положение на Кораб прави трудно всяко проучване, тъй като той се намира в един изключително планински район, при това в самия център на този район.
2. Всяко проучаване е обективно затруднено от липсата на пътища или други комуникационни артерии. Макар че са намира с средата на Балканския полуостров, всъщност през или около Кораб не минава нито един от стратегическите коридори на полуострова. Дори пътят Шкодра (Адриатическо море) – Призрен, който изглежда стратегически, всъщност просто е един по-северен дубликат на Via Egnatia, при това задънващ в Шар планина след Призрен.
3. Всяко проучване е изключително затруднено от етническия състав на района. Надделяващото във времето албанско население по правило остава почти неграмотно, но крайно враждебно към всяка държава, в която попада – първо Османската империя, а след нея Югославия.
4. Всяко проучване е направо спряно от поредицата войни и прокараните в резултат от тях граници, които на всичкото отгоре са обект на корекции и непризнаване дълго след края на тези войни. Затова не е чудно, че първите изследователи на Кораб се оказват военни топографи.
5. Крайният резултат от войните също не предполага голяма възможност за нови, по-задълбочени проучвания, тъй като Кораб е разполовен между Югославия и Албания и става гранична планина с всички произтичащи от това рестрикции.

Кораб планина – връх Боази и югославският граничарски път, който излиза на самата граница, октомври 2012 г.

А ето как „тегли калема” Гьорче Петров: „Най-неизвѣстна е планинската областъ между рѣкитѣ Радика, Велика и Бабуна отъ дѣсно и Вардаръ отъ лѣво, въ която влизатъ каазитѣ: Тетовска, Кичевска, Скопска и Велешка. Прошарени съ непристѫпни планини и гори, лишени от пѫтища за съобщение, населени съ диви арнаути, които за цървения фесъ убиватъ човѣкътъ, тѣзи мѣста сѫ били редко посѣщавани, да не кажѫ никакъ не посѣтени. Смѣло може да се твърди, че картографитѣ сѫ отбѣлѣзали тѣзи мѣста произволно, колкото за да не оставѫтъ бѣло мѣсто въ общата си карта [курсивът мой]” (стр. 426). Позволявам си тоя цитат, едно защото аз съм неспособен на такъв пластичен, изразителен и богат български език, а друго защото за мене книгата му „Материали по изучванието на Македония” по значение и важност е поне толкоз ценна, ако не и по-скъпоценна от Васил Кънчовата „Македония. Етнография и статистика”. И то не защото и двете показват очевадното към оня момент – че Македония е преобладаващо българска, а именно защото в тия текстове няма напрежение в изказа, няма насилие над фактите, няма принуда над истината, не се премълчава другото, различното, чуждото, па и не се ламти за него.

Кораб планина – Цигански пролаз, октомври 2012 г.

Всички тия горепосочени изводи обясняват и на пръв поглед странната полемика, разгоряла се на страниците на сп. „Хърватски планинар”. В нея са изразени и критично огледани всички дотогава съществуващи теории и разбирания за това къде е и колко е висок връх Голем Кораб, както и къде е Малкият Кораб. Тази полемика започва още през 1967 г. със статията на Душан Кривокапич „Geografske beleške o Korabu” в бр. 8 на сп. „Природа”, но се разгаря десет години по-късно. Тя обхаваща три статии. Първата е на Теодор Андреевич (Teodor Andreević) „Konfuzija oko korabskih vrhova” в бр. 7-8 от 1976 г., втората – на проф. Владимир Блашкович (Vladimir Blašković) „Korab i nedoumice oko njega” в бр. 5-6 от 1977 г., третата – отново на Теодор Андреевич „Otkud nedoumice oko Korabskih vrhova?” в бр. 9-10 от 1977 г. Тук ще представим накратко въпросните различни гледни точки.

Снимка, публикувана в първата статия на Т. Андреевич, с неизвестен за мен ракурс на Голем и Мали Кораб.

Според автора на първата статия Теодор Андреевич връх Голем Кораб се намира там, където е прието и днес – на границата между Албания и Република Македония и е с височина 2764 м., а след изработването на югославската военна карта от 1958 г. – с височина 2753 м. Връх Мали Кораб според същия автор се намира в Албания, северо-западно от Голем Кораб и е с височина 2745 м. Аргументът относно Голем Кораб е официалната позиция на Военно-географският институт в Белград: „Najviši vrh planine Korab je tigonometriska tačka četvertog reda 313 sa visinom 2753 metra i 35 santimetra. Ona se nalazi na graničnom stubu E-4 na koji je usađen reper. Na predratnim kartama (kada se merilo sa početnim meridijanom od Pariza), visina ove tačke bila je 2764 metra” (вестн. „Политика”, бр. от 10 август 1973 г., стр. 12). Аргументът относно положението на Мали Кораб е, че той е вторият по височина връх в цялата планина. Местоположението му е локализирано по югославската военна карта от 1935 г., където той е даден като безименна кота с височина 2745 м.

Картата на Кораб, приложена в първата статия на Т. Андреевич. Голем Кораб е котата „Е-4”, а Мали Кораб е котата „2745”.

Най-вляво Голем Кораб. Вдясно от него трите високи коти в днешна Албания. Най-високата от тях, кота 2745м., която е непосредствено вдясно от Голем Кораб, Т. Андреевич нарича Мали Кораб. Снимка : интернет

Макар да не са посочени в статията и въобще в полемиката, същата позиция заемат още трима автори. Първият е д-р Йосип Претнар в статията си „Po planinah Južne Srbije” в сп. „Планински вестник”, бр. 3, 1934 г. който пише: „Po korabskih grebena poteka naša meja proti Albaniji. Glavni vrh, Veliki (Golemi) Korab, je na meji; komaj dva streljaja zapadno, že na albanskih tleh, je Mali Korab” (стр. 67). Вторият автор е инж. Ратимир Стефанович (Ratimir Stefanović) в статията си „Korab, drugi vrh u našoj zemlji” в сп. „Хърватски планинар”, бр. 6, 1950 г.: „Mali Korab leži na teritoriju Albanije” (стр. 178). Третият автор е Мирко Маркович, който в статията си „Korab planina sa Dešatom i Krčinom” пише: „Odavle se taj greben [има се предвид основното било на планината – бел. моя] nastavlja u Albaniji preko Malog Koraba” (стр. 22). Отделно Мирко Маркович публикува още една статия – “Na Korabu” – този път в сп. „Планински вестник”, бр. 9, 1956 г., към която прилага и карта. Ето какво пише той: „Na severovzhodni strani, kjer se greben Koraba razdvaja s Kepi Barom i Malim Korabom (2745 m)” (стр. 478).

Картата на Кораб, приложена в статията на д-р Йосип Претнар. Голем Кораб е котата „2764”, а Мали Кораб – котата „ML. 2730”

Картата на Кораб, приложена в статията на Мирко Маркович. Голем Кораб е “Gol. Korab”, а Мали Кораб е котата „2745”.

Панорама от Голем Кораб с трите албански коти. Най-лявата е кота „2745”. Ноември 2014 г.

Освен собственото си мнение обаче, Теодор Андреевич излага още няколко очевидно срещани към оня момент гледища и техните аргументите. Според първото Голем Кораб се намира в Албания. Според това гледище върхът е висок „около 2770 м.” и тя се споделя от проф. Риста Николич, Душан Кривокапич и Божидар Ковачевич (който във вестн. „Политика”, бр. от 19 декември 1969 г., стр. 13 пише: „Golemi Korab koji se nalazu u Arbaniji. Naš je Mali Korab”). Мали Кораб съответно става котата с височина 2764 м. С други думи двата най-високи върха на планината си сменят местата. Аргументите на тази гледна точка стъпват върху вече цитираното описание на проф. Риста Николич, че “Mali Korab je zaobljen, a Golemi je šiljat i nepristupačan. Penjanje na najviši vrh Koraba, Golemi Korab, nije mogučnost sa istočne strane, niti sa južne”. По този начин върхът, който днес приемаме за Голем Кораб, в никакъв случай не е непристъпен от източна и южна страна. Именно от тази му страна върви конска пътека, по която очевидно са се качили всички военни топографи, които измерват височината му, че и иззиждат граничната пирамида. И днес това е нормалният път от македонска страна. За сметка на това котата с височина 2745 м., намираща се в Албания, наистина изглежда непристъпна от изток и юг. На мен ми костваше много внимание, нерви, че и умения да се кача на нея именно от изток, правейки траверс по гребена от Голем Кораб. На юг тя е просто стена, под която чувах някакъв албански овчар да вика.

Албанската кота 2745 м. – пътят за изкачването й е директно нагоре, кой откъдето намери за добре, юли 2009 г.

Бегла представа за южната стена на албанската кота 2745 м., юли 2009 г.

Правейки опит за изкачване от днешна албанска страна, Риста Николич най-вероятно вижда котата с височина 2745 м. и я нарича Голем Кораб, като я измерва отдалеч на „около 2770 м.” Съответно днешният Голем Кораб става Мали Кораб, макар да запазва височината си от 2764 м. Абсолютно същото описва и Душан Кривокапич в статията си „Geografske beleške o Korabu”, която става повод за разгорялата се дискусия. Той също като Риста Николич се опитва, при това също без успех, да изкачи Голем Кораб от днешна Албания през 1935 г., но стига до върха – наречен Мая Продес - преди трите коти на албанската страна (всъщност от днешния Голем Кораб на северо-запад в Албания от основното било тръгва гребен, на който лежат три високи над 2700 м. коти). Именно най-висока от тези коти Душан Кривокапич също като Риста Николич нарича Голем Кораб. Той цитира и разговора си с албанските гранични офицери, от които разбира, че те също наричат тази най-висока кота Голем Кораб, а Мали Кораб – днешният Голем Кораб. Същото е и мнението на жителите на село Радомир в албанското подножие на Кораб.

Единствената снимка на т.н. Голем Кораб, намиращ се в Албания. Автор: Душан Кривокапич, сп. „Природа”, бр. 8, 1967 г.

Картата на Д. Кривокапич. Голем Кораб е котата „2770”, а Мали – котата „2764”.

Югославската военна карта от 1955 г., на която въобще липсват Голем и Мали Кораб. Маркирана е само котата „2745”. Картата е приложена във втората статия на Т. Андреевич

Според второто гледище Голем Кораб си остава на мястото, където е прието и днес – на границата и е с височината си от 2764 м., докато Мали Кораб е граничната кота юго-западно от Голем Кораб и тя е с височина 2683 м. Застъпници на тази позиция са Македонското географско дружество и Географският институт в Скопие, които стъпват върху данните на Народната енциклопедия на Станое Станоевич от 1925 г. и конкретно на статията за Кораб на Павел Вуевич. Ето дословно техните официални аргументи: „Kod nas preovlađuje mišljenje, a ono je i opšte prihvačeno, da je najviši vrh Koraba Golem Korab 2764 m a drugi po visini je Mali Korab 2683 metra”. Аз ще се върна към този цитат в следващата част за Мали Кораб. Тук е важно да разберем, че това гледище определя Мали Кораб като „Мали”, защото е втори по височина в планината, но в нейната югославска част. Позицията на Янко Сенджерджи е същата относно местополжението на Мали Кораб с тази разлика, че той знае, че има и по-висока кота от Мали Кораб – тази в Албания с височина от 2730 м. Ето какво пише той за Мали Кораб: „…pa se produžilo patrolnim stazom do u visinu vrha Malki Korab, izpod koga je bio mali predah, pa zatim ponizni pogled na strmu stazu predstoječeg uspona i onda… naprijed: bilo je puhanja i zastajkivanja, ali na kraju ipak sme sretno i dobro svi izašli na sam vis Malki Korab, mjesto graničnog stuba E-6 (2683 m)” (стр. 38 ).

Мали Кораб 2683 м., ноември 2014 г.

Според третото гледище Голем Кораб си остава там, където е, а Мали Кораб се мести източно от него и е без обозначена височина, но по метода на изключването би могъл да бъде единствено връх Кепи Бар, който е висок 2595 м. Тази гледна точка е застъпена от Миша Димович (Миша Димиќ) в статията му „Iskačuvanje na Korab”, сп. „Планински информатор”, бр. 4-6 от 1973 г. Очевидно тази позиция е битувала дълго време, защото е спомената и от Душан Кривокапич в статията му “Geografske beleske o Korabu”, който пък я е получил при първото си пътуване до Кораб през 1927 г. „od trojice naših graničnih oficira, zatečenih na karauli ”Crna ćuka” (стр. 250).

Връх Кепи Бар, ноември 2014 г.

Авторът на втората статия проф. Владимир Блашкович разглежда критично всички изложени в първата статия гледни точки, като добавя много нова информация относно проучването на Кораб. Тук аз няма да се спирам на тази информация, тъй като основният аргумент на автора е вече посочената и обсъдена статия на Янко Сенджерджи „Planinska oblast Koraba”, в която се застъпва гледището, че Голем Кораб е там, където е прието и днес, а Мали Кораб е граничната кота юго-западно от Голем Кораб с височина 2683 м. Естествено възниква въпросът защо с името „Мали Кораб” е наименуван третият по височина връх в планината, а не вторият, който се намира в Албания северо-западно от Голем Кораб. Отговорът на автора е разумен. Той смята, че това просто не винаги е валидно и дава примерът с Юлийските Алпи, в които Велики Триглав (2863 м.) е най-високият връх, а Мали Триглав (2725 м.) също е третият по височина, тъй като Шкърлатица (2738 м.) е втори.

От ляво на дясно: албанската кота 2745 м., Голем Кораб, безименно предвършие, Кепи Бар, октомври 2014 г.

Авторът на третата статия отново е Теодор Андреевич. Неспособен да се противопостави на аргументите на Янко Сенджерджи, той приема неговата гледна точка. Нещо повече, той също хвали качествата му като географ, топограф и въобще познавач на Кораб – нещо, на което се спрях в първата част на тоя очерк. Затова нека видим какво точно пише Янко Сенджерджи за Голем Кораб. Той е кратък, но ясен: „Golemi Korab, 2764 m, mjesto graničnog stuba E-4, na jednom nosu – uzvisini, povezanoj uzanim grebenom s kotom 2730 m.” (стр. 39). Това, което трябва да имаме предвид тук е, че т.н. „кота 2730 м.” е всъщност „котата 2745 м.” или именно онази кота, която според Риста Николич и Душан Кривокапич е висока „около 2770 м.” Аз тепърва ще се върна към това объркване във височините на тази кота в частта за Мали Кораб.

Връх Голем Кораб, март 2013 г.

Тук е важно да разберем – и с това завършва разгорялата се на страниците на сп. „Хърватски планинар” полемика – че целият спор къде се намира Голем Кораб е свързан с това кой е най-високият връх в планината. Простичко казано – който е най-висок, той е Голем. В крайна сметка това е котата, която и днес се нарича Голем Кораб. Тя лежи на основното било на планината и на границата между днешна Република Македония и Албания. Със сигурност тя е по-висока от котата в Албания, за която се е смятало, че всъщност е Голем Кораб.

Връх Голем Кораб, ноември 2014 г.

Колко точно е висок обаче истинският Голем Кораб се оказва проблематично. Както видяхме първоначалната му височина е 2764 м. Впоследствие тя е намалена на 2753 м. В своята книга „Високите планини на Република Македония” от 1998 г. обаче Евгений Динчев пише следното: „През лятото на 1996 г. беше извършено прецизно сателитно измерване, което установи, както бе отбелязано, нова височина на върха от 2864 м, или точно 100 метра над досегашната. Заключително и официално становище на измерваческия екип и съответния европейски институт, финансирал начинанието, все още не е излязло и затова не може да се приеме със сигурност новата стойност” (стр. 22). Какви точно и чии са тези изследвания обаче Евгений Динчев не посочва. Може би за същите данни става дума в сайта на National Geographic, където дословно пише: „Korab’s highest point is the peak Golem Korab, 2764 m. high measured in 1996. A precise satellite measuring was executed and a new height of 2864 m. was realized. This number has not been officially confirmed yet, so the previous height still remains in public documents.” Отделно съществуват и други „метражи” на Голем Кораб, най-вероятно основани на съперничеството между Голем Кораб и Триглав кой е най-високият връх на бивша Югославия. За тази „конкуренция” още може да се чуе от македонските планинари. Така например се срещат данни за височина от 2872 м.

Факсимиле на статия, в която Кораб е по-висок от Триглав. Единствено според Гостиварските планинари. Засега. Снимка: интернет

В статията си за Кораб „Колку е висок највисокиот врв во Македонија?” д-р Ивица Милевски прави анализ на възможните височини на Голем Кораб съобразно различни дигитални сателитни модели на релефа и сравнява тези височини с получените височини за Титов връх. Ето резултатите според този автор. При първия модел „90 метровия SRTM од 2004 г. врвот Голем Кораб има вредност од 2718 м, додека Титов Врв на Шар Планина 2720 м. Мора да се напомене дека кај овој дигитален релјефен модел, најголеми отстапувања се токму кај пострмните планински врвови. Бидејќи максималните забележани висински отстапувања кај SRTM достигнуваат до 50 метри (во екстремни случаи), горната граница за височината на Голем Кораб би била околу 2758 м, а на Титов Врв 2760 м.” Вторият, по-нов и детайлен модел „30 метровия ASTER GDEM од 2009 г. покажува височината на Голем Кораб е 2725 м, додека на Титов Врв 2737 м. Поради подобрата резолуција, овој висински модел има помали отстапувања кај врвовите и тие обично не се повеќе од 30 м, во зависност од стрмнината и положбата на врвот. Веројатно затоа кај Титов Врв се добива поголема вредност од она за Голем Кораб. Така, според ASTER GDEM-от, најголемата височина на Голем Кораб не би можела да биде повеќе од 2755 м.” Третият модел, „базиран врз 30-метарскиот SRTM е SRTM-X од 2010 г. Според овој модел, височината на Голем Кораб е 2785 м, додека на Титов Врв 2795 м. За разлика од претходните модели, X-SAR SRTM моделот обично има за околу 20-40 м (просечно околу 30 м) повисоки вредности, па според него, најголема височина на Голем Кораб би била некаде околу 2755 м.” Накрая д-р Ивица Милевски дава и данните на македонската Агенция за кадастър, според чийто прецизен 20-метров модел височината на Голем Кораб е „околу 2750-2760 м.”
Накрая ще представя и моите скромни изчисления, базирани върху gps Garmin Legend. При двете ми последни ходения до Голем Кораб те показаха едно и също – 2754 м. За съжаление при първото ми ходене, когато изкачих и албанската кота, за която дълго се е смятало, че е Голем Кораб, все още нямах gps. Така че не успях да я измеря и да сравня височината й с тази на истинския Голем Кораб. Но стоейки на тази кота, в промеждутъците, когато прелитащите облаци се разкъсваха ми позволяваха това, аз ясно виждах , че тя е по-ниска от истинския Голем Кораб.

На албанската кота 2745м. Отзад Голем Кораб. Ясно се вижда кой връх е по-висок. Юли 2009 г.

(Край)

Поздравления за увлекателния очерк, Иване!

У мен темата предизвиква допълнителен интерес, защото предците ми по майчина линия (трима братя, преди шест поколения) са се преселили в края на 18-ти век от Прилеп в днешния град Бобошево, Дупнишко. Причина за изселването им са били многобройните албански въстания и кървавата разправа с тях на отоманската войска. Подобна изглежда е била и мотивацията за преселването от Берат в Свищов на семейство Станчови горе-долу по същото време. Това е споменато в началото на книгата "Димитър Станчов Патриот и Космополит" от Надежда Мюър, Университетско издателство Св. Кл. Охридски, София 1991 г. Оттам става ясно че Яни Станчов, прадядото на Димитър Станчов, е водил дневник и е оставил подробни записки за това пътуване. Той е бил градски съветник в Берат, може би е виждал първите признаци на задаващите се опасности, за да предприеме такова рисковано пътуване. Ето една кратка извадка от първа глава на гореспоменатата книга:

"Три поколения Станчови са живели от края на XVIII век в Свищов, България. По онова време прадядото на Димитър Станчов Яни дошъл от Берат, Албания, която тогава била просто част от Турция.

Пътешествието от Албания до България Яни Станчов описал като голямо начинание. В бележките си той разказвал за отпътуването на цялото семейство от Берат, за шумотевицата на приготовленията, сбогуването със стария дом, а после и за малко рискованото пътешествие по неравните каменисти пътища на Балканския полуостров. Те пътували в кортеж от файтони, които предизвикали значително оживление в малките селца, през които минавали, и смайвали селяните. Хората спирали работата си по полето, за да гледат дълго след процесията, която се нижела по изоставените им пътища. В дневника си Яни Станчов споменал за белите туники от мек вълнен плат с богати бродерии от сърма и злато в албански стил, които носели жените от семейството.

Животът в провинциалния град Берат бил стабилен и спокоен, Яни Станчов бил спечелил титлата градски съветник и семейството му принадлежало към класата на чорбаджиите (от турската дума "чорба", означава човек, който държи къщата си отворена за хора в нужда и беда).

В разказа си Яни Станчов подчертал, че при подобно рисковано пътешествие човек трябвало да уведомява турската администрация за пристигането си, а всичките документи се проверявали от лениви и неграмотни стражи, събрани около портата на местния конак."

Споменавам всичко това, защото ми се искаше да обърна внимание, че географията на района е била предпоставка за размирици и в по-предишни времена от тези, към които Иван насочва основното внимание в очерка си. Основните противостоящи тогава са били местното население и отоманската армия. В този смисъл сръбската имперска политика се явява донейде продължение на отоманската -- поне целта и средствата са същите или много подобни, само "империята" е друга. Заслужава си може би да се отбележи също че предпоставки за конфликтите не са били непременно и само верските различия, излезли на преден план в държавната пропаганда в по-ново време през 20-ти век. За поредицата албански въстания от първата половина на 19-ти век у нас се говори и знае сравнително малко. Да не говорим че има примери за размирици в този район и далеч по-отдавна. Живота на Георги Кастриоти Скендербег (1405 – 1468) е един такъв емблематичен случай.

	Цитат:
	Кораб планина - опит за един очерк

Моите искрени адмирации за желанието, а също и за усилията, които си вложил в написването на очерка. Много работа... и отличен резултат! Respect

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Тая част от очерка ми е най-сладка, защото е моят „научен принос” в „изучванието” – според чудния израз на Гьорче Петров – на Кораб планина. В нея ще се опитам да определя местоположението – и оттам височината – на върха Мали Кораб.

Първата ми среща с Мали Кораб, 10 юли 2009 г., 10:43 ч.

С риск да отегча читателя, отново ще се върна към разгорялата се на страниците на сп. „Хърватски планинар” полемика и ще повторя основните хипотези за местоположението на Мали Кораб. След това ще ги разгледам критично. Накрая ще изложа моята хипотеза за това кой връх е Мали Кораб и колко висок е той.

И така – основните хипотези са четири:

Първата хипотеза приема, че Мали Кораб е котата с височина 2764 м. Тази височина е намалена на 2754 м. след изработването на югославската военна карта от 1958 г. Подръжници на тази хипотеза са проф. Риста Николич (“Glacijacija Šar Planine i Koraba” и „Пењање на Кораб” – и двата текста в Гласник Српског географског друштва за 1912 г.), Божидар Ковачевич (вестн. „Политика”, бр. от 19 декември 1969 г.) и Душан Кривокапич („Geografske beleške o Korabu”, сп. „Природа”, бр. 8, 1967 г.) Както стана ясно от предишната част на очерка, тази кота всъщност е Голем Кораб. По тази причина тук аз няма да я разглеждам отново. Очевидно не на това място и не тази кота е Мали Кораб.

Върхът с височина 2764 м. (2754 м.), който днес официално е Голем Кораб. Според първата хипотеза това е Мали Кораб. Видян от „албанската кота”, юли 2009 г.

Втората хипотеза приема, че Мали Кораб е граничната кота без определена височина, която се намира източно от днешния Голем Кораб и която по метода на изключването може да е единствено днешния връх Кепи Бар(д), висок 2595 м. Поддръжник на тази хипотеза е Миша Димович („Iskačuvanje na Korab”, сп. „Планински информатор”, бр. 4-6, 1973 г.). За съжаление аз не разполагам с тази статия и съдя за нея от изложеното в статията на Т. Андреевич „Konfuzija oko korabskih vrhova”. Тази хипотеза е спомената – макар и отхвърлена – и от Душан Кривокапич в статията му “Geografske beleške o Korabu”. Вероятно тази хипотеза е по-старата, защото е спомената като съществуваща към 1927 г., когато Д. Кривокапич за пръв път посещава Кораб. Или с други думи това е само 3 или 4 години след първото официално изкачване на връх Голем Кораб. Аз няма да коментирам повече тази хипотеза, тъй като в следващата част ще се занимая именно с върха Кепи Бар(д) и неговото местоположение. Тук само ще посоча, че не на това място и не тази кота е Мали Кораб.

Връх Кепи Бар(д), който според втората хипотеза е Мали Кораб. Видян от пътя между селата Нисторово и Жужня, октомври 2012 г.

Третата хипотеза приема, че Мали Кораб е котата с височина 2745 м., намираща се северо-западно от днешния Голем Кораб. Аз наричам тази кота албанска кота, тъй като понастоящем тя е на територията на Албания. Тя е част от дългия, висок и назъбен гребен, тръгващ от днешния Голем Кораб. По този гребен има три коти над 2700 м.н.в. А ако броим и днешния Голем Кораб, котите стават четири. Ето как описва този гребен Д. Кривокапич в статията си “Geografske beleške o Korabu”: „Od zalomljenog grebena u severnom delu, počevši severozapadno od kote 2764 m, odvaja se njegov najkrševitiji predeo, vrlo nemirne plastike, diseciran cirkovima, čukama i oštreljima. Posebnu karakteristiku ovom predelu daju četiri eksponirana krečnjačka visa u vidu piramida, na grebenu dugom 3 km. Prelaze visinu od 2700 m.” (стр. 247)

На „албанска кота”, която според третата хипотеза е Мали Кораб, юли 2009 г.

Както стана ясно от предишната част на очерка тази албанска кота се среща и с височина от 2730 м. Причината за това разминаване е дадена отново от Д. Кривокапич в статията му “Geografske beleške o Korabu”: „Godine 1926 na našoj novoj specijalnoj karti 1:100 000 (sekcija “Debar”) pojavile su dve značajne korabske kote: kota 2730 m na albanskoj strani [курсивът мой] i kota 2764 m presečena linijom državne granice” (стр. 250) Очевидно, държейки именно тази карта в ръцете си през 1932 г., Я. Сенджерджи в статията си “Planinska oblast Koraba” пише: „...na jednom nosu – uzvisini, povezanoj uzanim [има се предвид Голем Кораб – бел. моя] grebenom s kotom 2730 m. [курсивът мой]” (стр. 39) Същата височина на албанската кота дава и инж. Ратимир Стефанович в статията си „Korab, drugi vrh u našoj zemlji”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 6, 1950 г.: „Mali Korab, samo trideset i četiri metra niži, leži na teritoriju Albanije [2764-34=2730 – бел. моя]”. Очевидно същото има предвид и д-р Йосип Претнар, който прилага към статията си „Od Ljubotena do Koraba”, сп. „Планински вестник”, бр. 7, 1939 г. поместеният по-долу графичен срез на релефа на Кораб планина.

Графичният срез, приложен в статията на д-р Й. Претнар. Ясно се вижда, че върхът “Ml. Korab” е висок 2730 м.

Фрагмент от карата на Я. Сенджерджи, на който съм подчертал албанската кота, измерена на 2730 м.

А ето и авторите, които приемат височината на албанската кота за 2745 м. Първият е М. Маркович, който в статията си „Korab planina sa Dešatom i Krčinom”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 1 от 1956 г., пише: „Odavle se taj greben [има се предвид основното било на планината – бел. моя] nastavlja u Albaniji preko Malog Koraba (2745 m) [курсивът мой]”. В другата си статия – „Na Korabu” – пубикувана в сп. „Планински вестник”, бр. 9, 1956 г., М. Маркович пише следното: „Na severovzhodni strani, kjer se greben Koraba razdvaja s Kepi Barom i Malim Korabom (2745 m) [курсивът мой]” (стр. 478). Вторият автор е Т. Андреевич в статията си „Konfuzija oko korabskih vrhova”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 7-8, 1976 г.: „Na našoj vojnoj karti Debar 1:50 000 (izdanje dopuneno 1935 god.) [курсивът мой], na albanskoj teritoriji, severozapadno od vrha E-4 (dakle Golemog Koraba), opažamo kotu s nadmorskom visinom 2745 metara [курсивът мой]. Promatrajuči ovaj albanski vrh augusta 1975 godine u prisutnosti naših graničara, s graničnog stuba E-4, zaključili smo da bi taj vrh i po svom geomorfološkom izgledu i kartografski utvrdenoj visini (2745 m) s pravom mogao nositi naziv Mali Korab [курсивът мой]” (стр. 175).

Фрагмент от югославската военна карта от 1955 г., на която е отбелязана албанската кота с височина от 2745 м., както и последната, най-ниска кота по гребена. Картата е приложена във втората статия на Т. Андреевич

Фрагмент от картата, на която височината на албанската кота отново е 2745 м. Е-4 е Голем Кораб. Картата е приложена в първата статия на Т. Андреевич.

Мисля, че става ясно, че въпросното разминаване във височините се дължи единствено на различните измервания в различните югославски военни карти, а не на това, че става дума за два различни върха. Независимо от избраната височина на върха тази трета хипотеза приема т.н. албанска кота за Мали Кораб, тъй като това е вторият по височина връх в планината. Или както простичко пише Т. Андреевич: „To je drugi po visini vrh u cijelom korabskom masivu” (стр. 175)

Трите албански коти, видяни от Голем Кораб в зимни условия, февруари 2015 г. Снимка: Павката

Позволих си толкова думи за тази трета хипотеза, тъй като не бих я отхвърлил с лека ръка.

Аргументите в нейна полза са : първо, албанската кота е вторият по височина връх в планината, което често, макар и невинаги е причина даден връх да бъде наречен „Мали”, особено когато е в непросредствена близост до „Голем” и, второ, албанската кота определено е връх, а не просто повишение/издатина на релефа; тази кота е скалиста, ясно обособена, труднодостъпна.
Аргументите срещу тази трета хипотеза са: първо, албанската кота исторически е въвлечена най-вече в спора дали не е Голем Кораб, а не дали е Мали Кораб, второ, тази трета хипотеза не е широко разпространена за сметка на четвъртата хипотеза, трето, все пак албанската кота, макар и отчетлив връх, е само една от трите не по-малко отчетливи коти по гребена в днешна Албания и, четвърто, тази кота е на албанска територия и съответно най-добре видима от Албания, така че по-скоро тя би трябвало да носи албанското име „Vogël” (малък), отколкото славянското (нека така го напишем) „Мали”. (Наистина в книжнината думата “Vogël” отнесена към Кораб се среща, но не и конкретно за тази албанска кота)

И един по-различен ракурс на Голем Кораб (най-вляво) и трите албански коти, видяни от изток, от широкото седло между Кепи Бар(д) и Голем Кораб, февруари 2015 г. Снимка: Огнедишащия

Като причина да не отхвърля с лека ръка тази трета хипотеза трябва да посоча и факта, че не съм бил в албанското подножие на Кораб, за да разпитам местните хора как наричат тази албанска кота, както и фактът, че въобще не съм изкачвал Кораб от албанска страна, за да добия визуално впечатление дали тази кота „заслужава” името „Мали Кораб”.
Освен всичко друго възниква и въпросът всъщност коя от трите коти по гребена в днешна Албания е именно наименуваната като „Мали Кораб” и коя всъщност е най-високата от тях. Макар че изкачих първата (непосредствено след Голем Кораб), аз нямах късмета да разгледам обстойно останалите две, тъй като времето не беше добро, поради постоянно прелитащите облаци. Така че не мога да се произнеса категорично коя именно от трите коти е най-висока. Гледката от Голем Кораб може и да лъже, макар че вероятно най-висока е именно първата кота, на която се качих през юли 2009 г. Единственият аргумент в подкрепа на подобно съждение са думите на Д. Кривокапич: „Čim se popeh na taj vis, preda mnom se ukazala panorama triju visova, među kojima je najviši onaj krajni [курсивът мой] koji, upravo, svojim položajem i morfografskim osobinama odgovara Nikoličevom prikazu Golemog Koraba”. С други думи: крайната или последната за Д. Кривокапич кота (тъй като я гледа от албанска страна) е първа за мен (тъй като я гледам от македонска). Тук обаче трябва да имаме предвид, че Д. Кривокапич брои четири коти без да включва Голем Кораб (от най-ниската кота – Мая Продес – той вижда цитираните „triju visova”, т.е. „три върха”), докато аз броя три коти без да включвам Голем Кораб, тъй като очевидно не виждам от македонска страна една от котите или просто тя не е толкова отчетлива от македонска страна.

Трите албански коти, видяни от Голем Кораб в днешно време. Посочени са и височините им. Както се вижда, те варират, но най-висока е първата, най-близка до Голем Кораб, тази, която аз качих през юли 2009 г. Снимка: интернет

Въпреки че не мога да отхвърля с лека ръка тази хипотеза, аз не я споделям. Както ще прочете понататък читателят, Мали Кораб се намира на друго място и е друга кота.

Голем Кораб (в средата) и албанската кота (вляво), видяни на слизане от Мали Кораб, октомври 2012 г.

(Продължава в следващия отговор по темата)

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Мар 06, 2015 2:13 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Четвъртата хипотеза приема, че Мали Кораб е граничната кота с височина 2683 м., намираща се юго-западно от Голем Кораб. Тази хипотеза е най-разпространена и тя е приета за общовалидна днес, т.е това е официалният Мали Кораб. Именно тази четвърта хипотеза аз смятам да оспоря. Както стана ясно от предишната част на очерка, подръжници на тази теза са Македонското географско дружество и Географският институт в Скопие (техните аргументи са изложени в статиите на Т. Андреевич „Konfuzija oko korabskih vrhova” и „Odkud nedoumice oko korabskih vrhova?”), Я. Сенджерджи (“Planinska oblast Koraba”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 1-2, 1957 г.) и проф. Вл. Блашкович (който в статията си „Korab i nedoumice oko njega”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 5-6, 1977 г. де факто стъпва върху аргументацията на Я. Сенджерджи).

Според четвъртата (официална) хипотеза това е Мали Кораб (2683 м.). Според мен – не е. Видян през ноември 2014 г.

Нека тук отново се спрем на аргументите на поддръжниците на тази хипотеза. Доводите на Македонското географско дружество и Географският институт в Скопие са: „Kod nas preovlađuje mišljenje, a ono je i opšte prihvačeno, da je najviši vrh Koraba Golem Korab 2764 m a drugi po visini [курсивът мой] je Mali Korab 2683 metra”. Същината на тези аргументи е, че котата с височина 2683 м. е Мали Кораб, защото е втора по височина в планината (макар това да е вярно само за югославската й част).

Юго-източната стена на върха, който според четвъртата хипотеза е Мали Кораб (2683 м.), ноември 2014 г.

Нека още сега разгледаме критично тези доводи. Ето какво пише Т. Андреевич в статията си „Odkud nedoumice oko korabskih vrhova?” за нивото на проучване на Кораб планина в Сръбското географско дружество: „U razgovoru obavljenom u Beogradu 23 septembra 1975 god. s predsednikom Srpskog geografskog društva, profesorom Dušanom Dukičem, na mojo pitanje da li se konačno zna za točne lokacije i nazive korabskih vrhova dobijem ovakav odgovor: “To vam ovde nikoj ne može reči. Obratite se makedonskim geografima u Skoplju [курсивът мой]” (стр. 220). Така стигаме до нивото на проучване на Кораб планина във въпросните Македонско географско дружество и Географски институт в Скопие, чиито доводи разглеждаме критично. Това ниво е дословно предадено чрез техните собствени думи, цитирани от Т. Андреевич в статията му “Konfuzija oko korabskih vrhova”: „Koliko je nam poznato, od naših članova do sada niko nije posebno bavio proučavanjem vrhova Koraba [курсивът мой]” (стр. 174). След което добавя следното: „u pismu asistenta Vasila Daskalovskog iz Geografskog društva SR Makedonija (od 22.10.1975) napisanom po nalogu profesora Mileskog, pored ranje citiranog teksta i mišljenja da je Mali Korab kota sa n.v. 2683 m, doslovno stoji i ovo: “Tačnu lokaciju vrhova i gde se oni nalaze nismo u mogučnosti da vam pružimo, zato što do sada od strane Vojno geografskog instituta nismo zvanično obavešteni o njihovim najnovijim merenjima [курсивът мой]” (стр. 221) А как работи Военногеографският институт обяснява проф. Вл. Блашкович в статията си „Korab i nedoumice oko njega”: „Svaka pogranična oznaka, svaki tz. reper, svaki granični kamen ima svoju dokumentarnu očitost ili evidenciju, u kojoj su sadržane točno izmjerene i registrirane relevantne granične vrijednosti. Pored oficijelne granične oznake (u Korabu je ona označena npr. E-1, E-2… itd do E-14) tu je pribilježena nadmorska visina, izmjerena preciznim suvremenim geodetskim metodama, a evidentiran je i toponim (geografsko ime) ako ga dotična kota ili točka (vrh, vis, mjesto) ima [курсивът мой]. Ako granična kota ili vis nema posebnogo geografskog imena ili toponima, tada – dabome – takav anonimni vis (ili mjesto, točka) nosi samo opcu pogranicnu oznaku” (стр. 147) Така порочният кръг се затваря: Македонските географски дружество и институт чакат Военногеографският институт да им подаде информация, която пък от своя страна Военногеографският институт отразява в картите си, само ако такава информация вече съществува. Затова не е чудно, че в югославските военни карти върхове, местности и височини постоянно се променят – особено в Македония. Не тук е мястото, но само ще спомена, че определянето на най-високия връх в Шар планина отнема десетилетия спорове, пререкания и измервания. Същото се отнася и до името на този връх – дали е Малък Турчин, дали е Голем Българин, дали е Александров вис или, както накрая се оказва – Титов връх... Това, което ни интересува тук е, че очевидно информацията (и съответно аргументите) на Македонските географски дружество и институт, както и на Военногеографския институт са най-малкото несигурни. И то дори в средата на 70-те години на ХХ в...

Граничната пирамида Е-6, иззидана на върха, именуван като Мали Кораб от Я. Сенджерджи, ноември 2014 г.

Нека сега видим аргументите на Я. Сенджерджи. Те вече бяха цитирани, но тук отново ще ги повторим: „…pa se produžilo patrolnim stazom do u visinu vrha Malki Korab, izpod koga je bio mali predah, pa zatim ponizni pogled na strmu stazu predstoječeg uspona i onda… naprijed: bilo je puhanja i zastajkivanja, ali na kraju ipak sme sretno i dobro svi izašli na sam vis Malki Korab, mjesto graničnog stuba E-6 (2683 m) [курсивът мой]” (стр. 38 ). Четири неща трябва да имаме предвид, когато анализираме аргументите на Я. Сенджерджи. Първо – на котата с височина 2683 м. има изградена гранична пирамида – Е-6. Второ – Я. Сенджерджи знае, че в Кораб има и по-висока кота – тази с височина 2745 м., която той намира непосредствено срещу Голем Кораб в Албания, определяйки височината й на 2730 м. Той обаче не нарича тази кота „Мали Кораб”. Трето – Я. Сенджерджи използва българската дума „Малки”, което означава, че той е научил името на върха от местното население, което към оня момент все още е преобладаващо българско. Четвърто – Я. Сенджерджи идва от юг. За това говори цялата му статия: демаркирането на границата, което той прави, започва от Дебър през Кърчин и Дешат планини, докато стигне до Кораб.

Фрагмент от карата на Я. Сенджерджи, показващ според него Мали Кораб. Ясно се вижда отбелязването на граничната пирамида Е-6 на върха.

Ники в подножието на върха, именуван като Мали Кораб от Я. Сенджерджи, ноември 2014 г.

Нека проследим в детайли маршрута на Я. Сенджерджи в Кораб планина, защото той ще ни даде ценна информация за местоположението на югославските гранични застави, което местоположение по-нататък ще се окаже важно. Ето как той описва маршрута си до Мали Кораб: „Doskora stižemo na prijevoj Ciganski prolaz (2310 m) […] Nakon duljeg odmora i neminovne crne kave kod graničara [очевидно става дума за заставата Цигански пролаз – бел. и курсив мои], nagli uspon na kotu 2 443 m, da bi preko niza vrhova i presjedlina izašli na vis 2535 m […] Iza toga spust u presjedlinu Duboke reke (2 450 m), odmor i, zna se, crna kava u jugoslovenskoj karauli [очевидно става дума за заставата Дълбока река – бел. и курсив мои] Granična linija dalje vodi eksponiranim oštrim hrptom. Nije bilo potrebno da se njime prolazi, pa se produžilo patrolnom stazom do u visinu vrha Malki Korab” (стр. 38 ). А ето как продължава неговият маршрут след Мали Кораб: „spust istim putem [от Мали Кораб – бел. моя] na patrolnu stazu, koja nas je uskoro dovela do prijevoja Mala korabska vrata, na kome je granični stub E-5 (2475 m) […] Slizak do jugoslovenske karaule [очевидно става дума за заставата Мала корабска врата – бел. и курсив мои]. Mi smo produžili patrolnom stazom do karaule Kobilino polje (2450 m) [заставата Кобилино поле – бел. и курсив мои]. 4 listopada u rano jutro […] pošao sam naprijed od granične karaule Kobilino polje pravcem prema Golemom Korabu” (стр. 38 ) Така ние вече имаме както детайлния маршрут на Я. Сенджерджи в района около Голем и Мали Кораб, така и разположението на югославските гранични застави, а също така и разположението на трите гранични пирамиди: Е-4 на Голем Кораб, Е-5 на Мала Корабска врата и Е-6 на върха, наречен от Я. Сенджерджи Мали Кораб. Пето, единственото, което липсва в текста на Я. Сенджерджи, е отбелязаната от мен на картата „кота 2737 м.”. За нея няма нито дума. А тя съществува.

Маршрутът на Янко Сенджерджи.Отбелязал съм Мала Корабска врата, кота 2737 м. и кота 2683 м., която е Мали Кораб според Янко Сенджерджи. Подчертани са югославските гранични застави, добавени са старите (очевидно несъществуващи към момента на изготвяне на картата) застави Уединение и Габрово. Тяхното местоположение е взето от картата, приложена в статията на Йосип Претнар. Те ще ни потрябват по-нататък.

Нека сега погледнем още веднъж картата на Я. Сенджерджи. За удобство на читателя съм сложил само частта й около Голем и Мали Кораб. Тази карта е единствената, на която е отбелязан Мали Кораб. Отделно от това на тази карта само за върховете Голем Кораб и Мали Кораб техните имена са посочени като пояснения към определени гранични пирамиди – Е-4 и Е-6. Прави впечатление и фактът, че в текста си Я. Сенджерджи използва думите „Malki Korab”, докато на картата го отбелязва като „Mali Korab”. Обяснението според мен се крие в това, че като топограф под пагон той изготвя официална военна карта на държавна граница и не може да си позволи да напише българското име на върха (още повече на югославска карта и то през 30-те години на ХХ в.), докато в качеството си на разказвач в планинарско списание много години по-късно и то от Загреб, далеч от Белград, той – най-вероятно без сам да се усети – използва онова име, което е чул на терен и което е отнесъл в паметта си.

Картата на Янко Сенджерджи. Отбелязал съм Мала Корабска врата и „кота 2737 м.”

Тук е мястото да направя едно важно уточнение. То се отнася до картите. На картата, приложена в статията на М. Маркович „Na Korabu”, се вижда името „Mali i Korabit”, нанесено над цифрите „2683”. Същото е положението в картата, приложена към втората статия на Т. Андреевич, която карта всъщност е югославска военна карта от 1955 г. За читателя трябва да стане ясно, че надписът „Mali i Korabit” не означава „Мali Korab”. Този надпис е на албански, а не на македонски/сръбски/български. Той буквално означава „планината Кораб”, тъй като на албански думата „mal” (или „mali” в зависимост от наречието) значи планина, голяма, висока планина. Причините за наличието на този надпис могат да се търсят в по-късното издаване на картата (1955 г.), когато населението след Втората световна война вече е преобладаващо албанско и от двете страни на планината или в по-слабата подготвеност на военния топограф, нанесъл този надпис. Нека не забравяме, че топографи с качествата на Я. Сенджерджи едва ли е имало в изобилие.

Фрагмент от картата, приложена към втората статия на Т. Андреевич. Ясно се вижда надписът „Mali i Korabit”, височината на върха - 2683 м. и номерът на граничната пирамида – 6. Вижда се и разположението на граничните застави Мала Корабска врата и Дълбока река.

Фрагмент от картата, приложена в статията на М. Маркович. Отново ясно се вижда надписът „Mali i Korabit”

Върхът, именуван от Я. Сенджерджи като Мали Кораб (шипчето най-вдясно). Видян от границата (основното било) след връх Боази, октомври 2012 г.

Сега ще систематизирам информацията и аргументите на Я. Сенджерджи. Първо, очевидно връх с името „Мали Кораб” съществува към момента на посещението на Я. Сенджерджи, т.е. към 1932 г. Това е причината това име да бъде отбелязано като пояснение към картата. Истинското име на този връх най-вероятно е „Малки Кораб”, тъй като автохтонното население на района е преобладаващо българско, а и самият Я. Сенджерджи го нарича с това име. Второ, очевидно местоположението на този връх е южно от Голем Кораб, но северно от Дълбока река, в непосредствена близост до превала Мала Корабска врата. Трето, височината на върха е определена на 2683 м. В целия текст на Я. Сенджерджи единствените споменати по-високи върхове (а той описва буквално цялата граница, т.е. цялото основно било на Кораб планина) са само Голем Кораб с 2764 м. и „албанската кота” с 2730 м. Четвърто, очевидно достъпът до този връх е възможен и с коне, тъй като върху него е изградена гранична пирамида. Пето, единственото, което липсва в текста на Я. Сенджерджи е каквото и да е споменаване на „кота 2737 м.”, намираща се в непосредствено „съседство” с върха, именуван от Я. Сенджерджи като „Мали Кораб”. А тя съществува.

Върхът, именуван като Мали Кораб (2683 м.) и „кота 2737 м.”, гледани от Кобилино поле. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 6, 1950 г.

Към написаното от Я. Сенджерджи трябва да добавим, че към момента на неговото посещение през 1932 г. районът около върха, именуван като „Мали Кораб”, вече е влязал в „планинарски оборот”. За това можем да съдим от думите на М. Маркович в статията му „Korab planina sa Dešatom i Krčinom”: „Od planinara, prvi uspon na vrh Koraba ucinio je u ljetu 1927 godine D. Krivokapić. Poslije su bile D. Jakšić, B. Gušić, R. Stefanović, J. Rogulja, M. Jovanović, Lj. Barić, S. Vatovec i drugi” (стр. 20) Ето какво пише първият официален планинарски покорител на Кораб Д. Кривокапич, който е автор на първата въобще статия, посветена на планината – „Golemi Korab 2764 m” – излязла през 1933 г. на страниците на сп. „Хърватски планинар”: ”Svega na jednom mjestu, pod Malim Korabom [курсивът мой], našao sam jedno malo povremeno jezerce. Veoma je plitko. Hranili su ga sniježnici” (стр. 264) Това всъщност е първото официално споменаване на върха Мали Кораб в планинарската литература.

Малкото езерце, споменато от Д. Кривокапич. Вляво Голем Кораб, вдясно Кепи Бар(д). Видяни ноември 2014 г.

Малкото езерце в друг ракурс. Вдясно Кабаш. Видяно октомври 2012 г.

Но най-важното, което трябва да добавим към написаното от Я. Сенджерджи е, че почти всички планинари, посетили Кораб по това време, виждат и споменават въпросната „кота 2737 м.” Един от тях е инж. Ратимир Стефанович, който е споменат от М. Маркович като четвъртият планинар, посетил Кораб. Очевидно това става през първата половина на 30-те години на ХХ в. (макар че статията му „Korab, drugi vrh u nasoj zemlji” е публикувана чак през 1950 г.), защото ние разполагаме със статията на последния в списъка – Сречко Ватовец и тя е от 1938 г. Ето думите на инж. Ратимир Стефанович: “Golemi Korab ukazuje nam se več blizu, a dvije ispravne litice pokraj njega označuju Mala Korabska Vrata [курсивът мой]” (стр. 177) Далеч по-конкретни са думите на д-р Йосип Претнар, написани в статията му „Po planinah Južne Srbije”, сп. „Планински вестник”, бр. 3, 1934 г.: „Na Kobilji planine pod glavnim vrhom Koraba smo se ustavili pri graničarski karaule [очевидно става дума за заставата Кобилино поле – бел. и курсив мои] ter uživali izredno lep pogled po vrhovim južno od Koraba. Posebno sta privlačevala dva stenasta obmejna stožca ob Malih Korabskih Vratih z višino preko 2600 m, ki nimata imena, temveč ju graničarji označujejo s številkami 5 i 6 [курсивът мой]” (стр. 71) Тук трябва да подчертаем, че Й. Претнар идва от север, от заставите Габрово и Уединение и така и не стига до Мала Корабска врата, за да напише повече за тези „dva stenasta obmejna stožca”. Но е важно да си спомним, че на върха, именуван от Я. Сенджерджи като „Мали Кораб”, е изградена граничната пирамида Е-6, докато граничната пирамида Е-5 в действителност е разположена не на самия превал Мала Корабска врата, както пише Я. Сенджерджи, а на стотина метра южно от него, на реброто, издигащо се към „кота 2737 м.” Дори Томо Смилянич в книгата си „Миjаци, Горна река и Мавровско поље” от 1925 г. пише за „кота 2737 м.”: ”На нему [има се предвид Кораб планина – бел. моя] истичу два врха као пирамиде, неприступачна и висока до 2660 м. [курсивът мой]” (стр. 18 ) А ето какво пише М. Миркович в статията си „Korab planina sa Dešatom i Krčinom”: „Iza par sati [след Голем Кораб в южна посока – бел. моя] stigli bi do drugog prelaza kroz Korab, a zove se Mala korabska vrata. Njih zatvaraju dva močna i impozantna vrha [курсивът мой] koja mame oči svakog planinara” (стр.22).

Върхът, именуван като Мали Кораб и „кота 2737 м.”. Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 3, 1934 г.

Граничната пирамида Е-5. Както се вижда, тя не е на самия превал Мала Корабска врата, а над него – по реброто, отиващо към „кота 2737 м.”

(Продължава в следващия отговор по темата)

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Мар 06, 2015 2:12 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Мисля, че от изложеното по-горе става ясно, че върховете наистина са два, а не един, както пише Я. Сенджерджи. Единият от тях носи името „Мали Кораб” и е с височина от 2683 м., другият остава безименен, а единственият автор, посочил неговата височина е М. Маркович в статията си „Korab planina sa Dešatom i Krčinom”: “Na sjeveru [от върха, именуван като Мали Кораб – бел. моя] se diže vrh koji je bez imena, a visinu mu karte određuju sa 2672 m [курсивът мой]” (стр. 22) За съжаление аз не знам каква е тази карта, нито съм я виждал. Вероятно става дума за югославска военна карта, издадена след Втората световна война, тъй като статията на М. Маркович е публикувана през 1956 г. Това, което е важно за нас обаче е, че според тази карта въпросният безименен връх с височина от 2672 м. е по-нисък от върха, именуван като Мали Кораб, който е висок 2683 м.

Върхът, именуван като Мали Кораб и „кота 2737 м.”, видяни от връх Кабаш, ноември 2014 г.

Всъщност съществува още един източник за височината на този безименен връх. Това е статията на Желько Поляк (Željko Poljak) „O našim najvišim vrhovima”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 1-2, 1957 г. В нея на стр. 9 е поместена „класацията” на 10-те най-високи върха на Югославия, където на 5 място стои „bezimena kota u Korabu” с височина от 2740 м. Странно, но сложеният на 4 място връх Шкърлатица е с височина от 2736 м., т.е. той е по-нисък. Никъде в статията това разминаване не е обяснено. Нещо повече, за въпросната безименна кота в Кораб няма нито дума. Странностите обаче не свършват дотук. Ж. Поляк очевидно познава добре македонските планини, защото към момента на публикуване на въпросната „класация” вече е написал в три последователни броя на сп. „Хърватски планинар” (бр. 8-9, 10-11 и 12 от 1950 г.) обстойната си и изчерпателна статия „Planine Makedonije” и дори е добавил „Popis planinarskih kuča Makedonije” (бр. 12 от 1950 г.). Но в нито една от трите части на тази статия няма и ред за Кораб, а той е най-високата македонска планина и втора по височина в Югославия.

Факсимиле от „класацията” на Ж. Поляк, публикувана в сп. „Хърватски планинар”, бр. 1-2, 1957 г.

Независимо от тези странности аз твърдя, че именно споменатата от Ж. Поляк „bezimena kota u Korabu” с височина от 2740 м. всъщност e въпросната безименна кота, която М. Маркович измерва на 2672 м. Защо? Нека за миг приемем, че такава безименна кота с височина от 2740 м. наистина съществува, а не е просто измислица или грешка на Ж. Поляк. Щом тя попада в „класацията” на 10-те най-високи върха в Югославия, тази безименна кота би трябвало да е на територията на Югославия или – какъвто е случаят с Голем Кораб – на някоя от югославските граници. В случая с Кораб планина това може да е само границата с Албания. Както вече видяхме, единственият връх, който се доближава по височина до тази безименна кота е т.н. албанска кота с височина 2745 м. или 2730 м., но тя е албанска, именно защото е на територията на Албания. Така че тази албанска кота няма как да влезе в „класацията”. Следващата по височина кота в цяла Кораб планина е върхът, именуван като Мали Кораб, но неговата височина от 2683 м. е отдавна измерена и никога не е подлагана на корекция. Същото важи и за името му – то е установено, все едно правилно или не. Но ако такава безименна кота с височина от 2740 м. наистина съществува и тя не е върхът, именуван като Мали Кораб, то тя би била по-висока от този връх, който е именуван като Мали Кораб. Тогава по метода на изключването безименната кота, висока 2740 м. може да бъде единствено безименната кота, посочена от М. Миркович като висока 2672 м. Просто друг връх с достатъчна височина, за да кандидатства да бъде тази безименна кота, висока 2740 м., в Кораб планина няма. Така остава единствено да обясним разминаването във височините между двата съседни върха. Във всички текстове, посветени на Кораб планина, няма нито една дума за изкачване на един от двата (или на двата върха) – на именувания като Мали Кораб и на съседната нему безименна кота. С други думи, всички автори, споменали Мали Кораб, всъщност пишат за него „от разстояние”. Затова най-малкото е вероятно М. Маркович всъщност да бърка, когато пише, че безименната кота е висока 2672 м. и така е по-ниска от върха, именуван като Мали Кораб. Единственият текст, който описва изкачване на върха, именуван като Мали Кораб, е този на Я. Сенджерджи. Но, както стана ясно, той въобще не забелязва и не описва съседната нему безименна кота. Тази безименна кота обаче съществува и, както видяхме, има два документални източника, които дават нейната височина. Според единия тя е по-ниска от върха, именуван като Мали Кораб, докато според другия, тя е по-висока от него.

Върхът, именуван като Мали Кораб 2683 м. и „кота 2737 м.”, видени на слизане от Голем Кораб, март 2013 г.

Каква всъщност е истината? Аз не мога да предоставя като доказателства други документални източници, освен вече посочените. Но това не и необходимо. Двата върха се намират в непосредствена близост един до друг, затова и с просто око може да се прецени най-малкото кой от тях е по-висок. Аз се качих и на двата, и направих снимките, които прилагам тук като фактически доказателства. Те недвусмислено показват, че безименната кота е по-висока от върха, именуван като Мали Кораб. Моят gps показа 2737 м. като височина на безименната кота, което е само 3 метра по-ниска стойност от посочената от Ж. Поляк. Поради тази причина аз нарекох този връх „кота 2737 м.” Но каквато и да е истинската височина, тук трябва да стане ясно, че въпросната безименна кота е наистина по-висока от върха, именуван като Мали Кораб.

Гледката от „кота 2737 м.” към върха, именуван като Мали Кораб. Ясно се вижда кой връх е по-висок. При увеличение на снимката ясно се вижда и граничната пирамида Е-6. Видяно октомври 2012 г.

Гледката от върха, именуван като Мали Кораб, към „кота 2737 м.” Абсолютно очевидно е кой връх е по-висок. Видяно ноември 2014 г.

Нека сега видим как стои въпросът с името на „кота 2737 м.” Във всички източници тя остава безименна. В днешно време обаче тя вече има имена. Те са основно две. Първото е връх Мала Корабска врата (или неговият албански превод Maja Portat e Korabit). Второто е Мая е Моравес (Maja e Moravës). Източници за тези имена са намерени от мен в интернет отделни снимки. В някои от тях „кота 2737 м.” е разделена на два върха – единият е наречен връх Мала Корабска врата (или неговият албански превод Maja Portat e Korabit), а другият е наречен Мая е Моравес (Maja e Moravës).

Снимка, намерена в интернет, на която са дадени имена на двата върха на „кота 2737 м.”. Върхът, именуван като Мали Кораб е даден като Мали Кораб.

Тук ще кажа няколко думи за тези имена. Аз не знам откъде се вземат те, затова ще разсъждавам единствено по пътя на логиката.
Очевидно, че името „връх Мала Корабска врата” е буквална заемка от името на превала, намиращ се северо-западно в подножието на върха. Този превал във всички източници носи едно единствено име – Мала Корабска врата. Неслучайно именно в непосредствена близост до него е изградена и граничната пирамида Е-5. Наименуването на „кота 2737 м.” по този начин означава все едно да наречем връх Кралев двор в Пирин с името „Кралеводворска порта”, защото от двете му страни има по една кралеводворска порта. В такъв случай и върхът, и превалът биха имали едно и също име, което е пълна безсмислица, нали? Според мен логиката е по-скоро обратната: превалът (портата) взема името си от върха, който е до нея.

„Кота 2737 м.”, гледана на слизане от върха, именуван като Мали Кораб, ноември 2014 г.

Името „Мая Моравес” заслужава повече внимание. То е албанско. В албанския език има много заемки от славянските езици. Много от тях са свързани с географията, топонимията и въобще с всички онези думи, които описват терена. Например и на български, и на албански думата „ливада”, която в българския е синоним на думата „морава”, означава едно и също. Затова не е странно, че и в Проклетия има връх Мая Ливадит (падежирано окончание в албанския на думата „ливада”), както в Шар планина има връх Ливадица. Също така в Албания, в района на град Корча, има цяла планина, която се казва Морава. Като имаме предвид, че именно районът на Корча е бил несъмнено населен от българи (или най-малкото от славяноговорящи) допреди 150 години, то най-вероятно името „Морава” има български (славянски) произход. Но защо с него е наименуван връх, който е скалист, каменист, без грам трева, както аз самият видях, когато го качих, след като на него има място колкото да се съберат максимум десет човека? Най-вероятно причината е широкият, благ, изпъстрен с малки езерца и подходящ за паша циркус под върха на албанска територия. Като имаме предвид вече цитираните думи на Д. Кривокапич, че село Радомир е било най-богатото село в Кораб планина, то най-вероятно този циркус е бил пълен със стока през лятото. Макар че името „Радомир” е несъмнено славянско, населението в това и в другите села от тази страна на Кораб планина е станало албанско по-бързо, отколкото от другата страна на планината и, съответно, за това население от един момент нататък името „Мали Кораб” не е означавало нищо. Така че според мен с името „Мая Моравес” албанците са обозначили върха, в чието подножие е голямата „морава”. По аналогичен начин стоят нещата с върха Мая Ливадит в Проклетия. Но във всеки случай това име е по-късно във времето, тъй като е албанско. Неслучайно с това име се обозначава и конкретно по-високата, скалиста и трудно достъпна кота, когато „кота 2737 м.” е разделена на два върха. Сякаш тази скалиста кота изглежда като познатите ни големи и високи овчарски пирамиди от камъни, построени за ориентири при мъгла. (На снимката по-горе тази скалиста кота, обозначена като Maja e Moravës, е дадена като по-ниска, докато според мен тя е по-висока.)

Скалистата кота. Ясно се вижда, че тя е по-висока, октомври 2012 г.

След като видяхме, че днес „котата 2737 м.” носи две имена – едното напълно безсмислено, а второто – най-малкото по-късно във времето, нека засега оставим тази кота без име – така, както са я видели и описали авторите през 30-те и 40-те години на ХХ в.
Нека обаче се усъмним дали върхът, именуван като Мали Кораб от Я. Сенджерджи, наистина носи това име. Ето го целият цитат от статията на М. Маркович „Korab planina sa Dešatom i Krčinom”, част от който вече използвах по-горе при определянето на височината на безименната кота: “Iza par sati [след Голем Кораб в южна посока – бел. моя] stigli bi do drugog prelaza kroz Korab, a zove se Mala korabska vrata. Njih zatvaraju dva močna i impozantna vrha koja mame oči svakog planinara. Na sjeveru se diže vrh koji je bez imena, a visinu mu karte određuju sa 2672 m, dok je na jugu plečata stijena Duboke rjeke ili Mali i Korabita visoka 2678 metara [курсивът мой]” (стр. 22). Така се оказва, че върхът, именуван като Мали Кораб, всъщност се казва „Дълбока река” – по името на реката, извираща в подножието му. Другото му име – „Мали и Корабит” – както вече стана ясно при уточнението относно картите само звучи като „Мали Кораб”, тъй като е албанско и в превод означава „планината Кораб”. Причината за това най-вероятно се дължи на това, че Кораб придобива най-алпийският си характер, т.е. „най прилича на планина”, именно в района между Мали Кораб, Кабаш и Супля Стена. Тук той е най-насечен, най-мъчно достъпен, подходите към този му дял са най-дълги. Ето какво пише М. Маркович в статията си „Korab planina sa Dešatom i Krčinom” по тоя въпрос: „To je uz Golemi Korab i Kabaš ponajlepša glavica na Korabu. U ovaj dio Koraba [има се предвид районът около Мали Кораб – бел. моя] planinari najslabije zalaze, jer ih put obično vodi sa severa od Ćaf Kadisa i Strezimira, pa su zadovoljni ako dopru do vrha Koraba, te taki ostavljaju van dohvata najzanimljivije dijelove Koraba”. (стр. 22) Освен това М. Маркович помества в статията си и снимка, която заслужава внимание.

Снимката, приложена към статията на М. Маркович.

Според описанието под снимката Мала Корабска врата е превалът между двата върха, докато в действителност той е извън снимката и се намира вдясно от „vrh (2672)”. Отделно от това върхът, който в текста е наименуван като „Duboka rjeka ili Mali i Korabit” и е с височина от 2678 м., на снимката вече е само „Mali Korabit” и е с височина от 2683 м. Накрая, на тази снимка наистина изглежда сякаш върхът, именуван от Я. Сенджерджи като „Мали Кораб”, а от М. Маркович – „Мали Корабит”, е по-висок от безименната кота. Независимо от това разминаване тази снимка е единствената, на която са фиксирани двата върха и за тях е дадено някакво обяснение. И независимо от това разминаване между текст и снимка, по-нататък в статията за втори път – вече без „или” – името на върха, именуван като Мали Кораб, е посочено като „Дълбока река”: „Od vrha Duboke Reke [курсивът мой] prelazi greben Koraba preko brojnih kamenitih vrhova, od kojih na kartama znamo samo neke (kote 2590, 2520, 2443 m)”. Това описание напълно съответства на вече цитираното описание на Я. Сенджерджи. Единствената разлика е, че М. Маркович нарича върха Дълбока река, а Я. Сенджерджи – Мали Кораб. За да няма повече съмнение относно истинското име на именувания като Мали Кораб връх, ще цитираме и Д. Кривокапич, чиято статия „Golemi Korab 2764 m”, както казах е първата, посветена на Кораб планина. Неговите думи са прости и ясни: „Poslije Golema Koraba najvši je vrh Duboka Reka 2683 m. Ona stoji južno od točke 2764 i na njenom je tjemenu međas br. 8 [курсивът мой]” (стр. 264) Разбира се, в тези думи също има грешки, но те не са съществени. Първо, върхът Дълбока река не е вторият по височина – такъв е, както видяхме, безименната кота и то за югославската част на планината. Второ, граничната пирамида носи пореден номер 6, а не 8. Но нека не забравяме, че Д. Кривокапич не се изкачва на нито един от двата върха – на Дълбока река или на безименната кота. А както също стана ясно, гледани от разстояние не е сигурно кой от двата върха е по-висок.

Върхът, именуван досега като Мали Кораб, и „кота 2737 м.”, ноември 2014 г.

Но ако именуваният като Мали Кораб връх всъщност се казва Дълбока река, то тогава кой връх е истинският Мали Кораб, къде е той и колко е висок?

(Продължава в следващия отговор по темата)

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Мар 06, 2015 2:08 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Моята хипотеза приема, че именно безименната кота с височина от 2737 м. е истинският Мали Кораб. Какви са моите аргументи? Ще се върна към думите на Д. Кривокапич. Както стана ясно, той е единственият автор, който директно и недвусмислено нарича върха, именуван досега като Мали Кораб, с името Дълбока река. В статията си обаче Д. Кривокапич пише и за връх, който носи името Мали Кораб, т.е. за него има два върха и всеки от тях има свое име. Аз вече цитирах думите му за малкото езерце под Мали Кораб. Тук ще ги повторя отново: „Svega na jednom mjestu, pod Malim Korabom [курсивът мой], našao sam jedno malo povremeno jezerce” (стр. 264) И ще продължа цитата, за да стане ясно, че не става дума за грешка: „Ovdje sam primjetio več spomenuto jezerce. Dalje od Maloga Koraba gubio se nogostup, pa se moralo uspinjati onako nasumice sve do točke 2764 [връх Голем Кораб – курсив и бел. мои]” (стр. 267). Въпросното малко езерце се намира в общото и за двата върха подножие, така че може да служи за ориентир както за единия, така и за другия връх. Но самата посока на движение на Д. Кривокапич показва кой именно връх той нарича Мали Кораб. Това може да е единствено „безименната кота 2737 м.”, тъй като по пътя към Голем Кораб първо се подсича връх Дълбока река, след това се минава край малкото езерце и накрая се подсича безименната кота, която е последният значим, отчетлив връх преди Голем Кораб. Отделно от това само при нейното подсичане по каменист терен пътеката наистина се загубва. Абсолютно същото описание за изкачването на Голем Кораб дава и Сречко Ватовец (Srečko Vatovec) в статията си „Uz albansku granicu”, сп. „Хърватски планинар”, бр. 5, 1938 г.: „Prošavši Ujedinjenje, vojničku karaulu [заставата Уединение – бел. и курсив мои] na travnatom terenu, produžili smo put preko Kobilinog Polja na Mala vrata korabska, gdje smo prenočili [очевидно става дума за заставата Мала Корабска врата – бел. и курсив мои]. Sutradan smo se uspeli ispod Malog Koraba na glavni vrh Veliki Korab (2764) [курсивът мой], otkuda pada lijep vidik u Albaniju, na dolinu Drima i visoke albanske gore”. (стр. 160)

Връх Мали Кораб, гледан от подножието с малкото езерце, ноември 2014 г.

Какви са другите ми аргументи да приема, че безименната кота с височина от 2737 м. всъщност е Мали Кораб? На първо място е самата височина на безименната кота или по-точно фактът, че тя е по-висока от съседния й връх Дълбока река. Мисля, че от текста дотук този факт беше ясно и недвусмислено доказан. Смятам, че здравият разум диктува именно по-високият връх „да заслужава повече” да има име – и то „по-престижно” – отколкото по-ниския. Освен това самата разлика във височините между двата върха не е от порядъка на няколко метра, а е около 50 метра (54 м. ако приемем, че безименната кота е висока 2737 м. и 44 м. ако приемем, че е висока 2727 м., каквито данни се срещат). А нека не забравяме, че двата върха са в непосредствена близост един до друг, т.е. че тази разлика във височините изпъква. На второ място е фактът, че безименната кота, освен че е по-висока, е и по-обемна, по-едра, по-мащабна, по-импозантна. В крайна сметка, тя просто е по-големият от двата върха във всеки един смисъл.

Връх Мали Кораб, гледан малко преди превала Мала Корабска врата, ноември 2014 г.

На трето място, е самото местоположение на безименната кота. Гледана от повечето възможни ракурси тя просто „засенчва” върха Дълбока река. Това е особено отчетливо при ракурс от северо-изток (гледката от Голем Кораб) и ракурс изток (гледката откъм долината на Дълбока река). Аз съвсем ясно си спомням ранния следобяд на 5 октомври 2012 г., когато за пръв път видях Мали Кораб от долината на река Дълбока река. За мен нямаше абсолютно никакво съмнение кой от двата върха е по-висок и кой от двата трябва да изкача, ако искам да стъпя на Мали Кораб. Тази ми увереност не беше разколебана нито от картата, на която безименната кота въобще не беше отбелязана, нито трака, който упорито ме водеше към върха Дълбока река, който на този трак беше отбелязан като Мали Кораб. Аз ясно си спомням усещането, което имах тогава и то беше категорично – по-връх е безименната кота, тя е по-трудна, по-красива, по-скалиста. Не се възприемам за изключение, затова смятам, че всеки на мое място би нарекъл безименната кота Мали Кораб, ако трябва да избира кой от двата върха заслужава повече това име.

Връх Дълбока река вляво и връх Мали Кораб вдясно, януари 2015 г. Ясно личи кой от двата е по-висок, по-едър, по-изпъкващ, по-връх. Снимка: Павката

На четвърто място е местоположението на превала Мала Корабска врата. Този превал се намира непосредствено под безименната кота, а не под върха Дълбока река. Може да се спори дали върхът е дал името на превала или е обратното, защото освен Мала има и Голема Корабска врата, която не е под Голем Кораб, т.е. най-вероятно тези два превала означават широките, удобни за стоката прехвърляния на планината във високата й част и те може и да са получили имената си независимо от върховете наоколо. Но независимо от това какъв точно е генезисът на името Мала Корабска врата, за мен няма никаква логика върхът, който носи името Мали Кораб, да се намира през един връх от превала, носещ името Мала Корабска врата.

Връх Дълбока река вляво и връх Мали Кораб вдясно, гледани от дългия рид към Кепи Бар(д), март 2013 г.

Аз ясно си давам сметка, че моята хипотеза стъпва върху оскъдна „теоретична основа”. Освен това тя трябва да отговори на два възлови въпроса. Първо, как и защо името на истинския Мали Кораб се „прехвърля” върху съседния връх Дълбока река? И второ, защо Я. Сенджерджи така и не написва нито една дума за безименната кота, която аз наричам Мали Кораб, и как така именно най-добрия и проникновен ранен изследовател на Кораб планина допуска такава грешка, като нарича връх Дълбока река с името Мали Кораб?
Ще се опитам да отговоря. Според мен т.н. моя хипотеза е най-ранната по време и, съответно, най-изложена на забрава. Всъщност тази хипотеза не е моя, а на коренното население, живяло из Кораб планина. Както стана ясно от статията на Я. Сенджерджи връх с име Мали Кораб съществува – все едно къде – и неговото истинско име е Малки Кораб, т.е. това е чисто българско име. Но първите документирания на имена на върхове, реки, местности и т.н. (т.е. картографирания и демаркации на границата, на която лежи Мали Кораб – все едно кой от двата върха приемаме за Мали Кораб, защото и двата лежат на границата) започват в началото на 20-те години на ХХ в., т.е. във време, когато именно българският елемент е систематично репресиран и прокуждан, а теренът – поголовно обезбългаряван. Казано с други думи, носителите на познанието къде точно е Мали Кораб, наименователите на този връх изчезват или биват смълчани.

Връх Мали Кораб и големият водопад в подножието му, октомври 2012 г.

От друга страна – вече конкретно в планинарската книжнина – човекът, който за пръв и последен път нарича въпросните два върха с истинските им имена сам се отрича от думите си и по-късно ги затрупва с поредица от статии, застъпващи съвсем друга гледна точка. Този човек е Душан Кривокапич. Той абсолютно забравя за своята статия от 1933 г. „Golemi Korab 2764 m.” и написва поредицата от статии: „Прилог туристичко-географском познавану Шар планине” (Гласник на Сръбското географско дружество, бр. 1, 1968 г.), „Geografske beleške o Korabu” (сп. „Природа”, бр. 8, 1967 г.), “O velikim planinama i još večim greškama” (вестн. „Политика” от 25 януари 1970 г.). В тях той, както вече видяхме, се включва в спора кой връх е Голем Кораб и „премества” Мали Кораб върху днешния Голем Кораб (нека не забравяме, че за Д. Кривокапич Голем Кораб е т.н. албанска кота). Единствената следа от статията му от 1933 г. намираме в следното изречение: „Južno od kote 2683 m [курсивът мой] ističe se vis Lake te Džipet (2500 m), potom nastaje serija nižih visova od 2443 do 2235 m.” („Geografske beleške o Korabu”, стр. 247) Това, което през 1933 г. е било „vrh Duboka Reka 2683 m.”, през 1968 г. е редуцирано до една безименна кота. От друга страна аз помня какво написах за въпросния Д. Кривокапич, цитирайки проф. Михайло Пражич – че той е „аматьор и дилетант във всички науки”. Казано с други думи и тук имаме забрава – и то двойна – от една страна самият Д. Кривокапич се отказва и забравя думите си, а от друга – неговите думи, каквито и да са те, не се ползват с голямо доверие.

Юго-източната стена на Мали Кораб, октомври 2012 г.

Единствените три, макар и вече зацапани следи остават статиите на Ср. Ватовец „Uz albansku granicu”, на М. Маркович „Korab planina sa Dešatom i Krčinom” и на Ж. Поляк „O našim najvišim vrhova”. В първата статия – нека не забравяме, че тя е най-ранната, от 1938 г. – върхът Мали Кораб все още съществува там, където е, но върхът Дълбока река липсва (което е обяснимо, тъй като авторът така и не го вижда, заради избора си на маршрут). Във втората статия – по-късна, от 1956 г. – все още съществува връх Дълбока река (макар и дублиран с албанското име „Mali i Korabit”), но истинският Мали Кораб вече е станал безименна кота, която на всичкото отгоре е станала и по-ниска от върха Дълбока река. В трета статия – от 1957 г. – е останала единствено истинската височина на превърнатия вече в безименна кота Мали Кораб. Тези три статии описват траекторията на забравата във времето. Галопиращото обезбългаряване на Кораб планина води до албанизирането на района, откъдето идва и наименуването на целия масив около Мали Кораб с общото албанско име „Mali i Korabit”. Към тази траектория – и като причина, и като резултат – трябва да добавим сръбското, очевидно твърде често неточно и невярно картографиране на Кораб планина, което – нека не забравяме – се базира върху вече съществуващата информация на терен. За да разберем какви са били условията на този терен ще цитираме Сречко Ватовец: „Znali smo da graničari imaju tu dužnost da bez poziva pucaju iz zasjeda u svakog koji noču prolazi blizinom granice [курсивът мой]” (стр. 159) и д-р Йосип Претнар: „Graničarji pravijo, da služba poleti v njih ni ne varna ne mirna. Bela arnautska kapa pomeni še sedaj takoj - alarm” (“Od Ljubotena do Koraba”, стр. 207). Най-вероятно условията за военните картографи не са били по-различни и надали те са спомагали за вярното, пълно и точно събиране на наличната информация, която пък вече е била изкривена в „албанска посока”. Не на последно място при картографирането на Кораб идва и въпросът с трудността на терена или по-точно с достъпността му. От личен опит мога да кажа, че връх Дълбока река е достъпен за кон, докато върхът, който аз наричам Мали Кораб, не е. А както знаем, на върха Дълбока река е иззидана граничната пирамида Е-6, т.е. трябвало е да се мъкнат вода, цимент, камъни и прочее материали, които могат да бъдат изнесени само на кон или муле.

Връх Мали Кораб, октомври 2012 г.

Сега ще се опитам да обобщя казаното дотук и да реконструирам случилото се. Името „Малки Кораб” е най-старото име на върха, но то се „утаява” във югославските военни карти със сръбския си еквивалент „Мали Кораб” или с албанското име на целия масив „Mali (i) Korabit”, което име най-вероятно сръбските картографи поради незнание на албански език са приемали за идентично на „Мали Кораб”. Името „Дълбока река” е „слязло” от върха с това име и е останало единствено като име за реката, извираща под върха. Тъй като двата върха – Дълбока река и Мали Кораб – са непосредствено един до друг, проблемът за военните картографи се е свеждал до това кой от двата е по-лесно достъпен, за да бъде котиран. Този връх определено е Дълбока река. Но тъй като името „Мали Кораб” все пак е било известно на военните картографи, а името „Дълбока река” – също, но и като име на река, то според мен е настъпило смесване (или объркване) и върхът Дълбока река е станал Мали Кораб. Единствено превалът Мала Корабска врата не е помръднал от мястото си и е запазил името си, просто защото седлото между двата върха – Дълбока река и Мали Кораб – е проходим, но не и подходящ за преминаване на стока. Впоследствие, както често се случва, грешката се мултиплицира, възпроизвежда и повтаря карта след карта.

На слизане от Мали Кораб, октомври 2012 г.

Сега ще се опитам да отговоря защо Я. Сенджерджи не написва и дума за върха, който аз наричам Мали Кораб. Обяснението е дадено от самия Я. Сенджерджи в статията му „Gdje leži najviši vrh Šar-planine” (сп. „Kroz planine”, бр. 3, 1952 г.). Аз не разполагам с тази статия, но нейните аргументи са изложени във вече споменатата статия на Ж. Поляк „O našim najvišim vrhova”. За да станат ясни те, ще опиша накратко положението в Шар планина. То е напълно идентично с положението около двата върха – Дълбока река и Мали Кораб – в Кораб планина. За какво иде реч? В Шар на относително малко пространство са събрани трите най-високи върха на планината – днешният Титов връх (бивш Голем Турчин, преди това Голем Българин, най-висок), днешният Турчин (бивш Мали Турчин, преди това Малък Българин, втори по височина) и Бакардан (трети по височина). И трите върха са високи над 2700 метра. Титов връх е висок 2747 м., а Турчин – 2702 м. Разстоянието по права линия между двата върха е 800 метра (за сравнение, разстоянието между Мали Кораб и Дълбока река е около 500 метра). Въпреки това котиран и нанесен на картата е по-ниският връх Турчин, докато по-високият Титов връх остава без име и без височина (за сравнение, точно същото е положението с върховете Дълбока река и Мали Кораб). Именно в разгорелия се по този повод спор се намесва Я. Сенджерджи със своята статия, за да обясни причината. Ето думите на Сречко Ватовец: „J. Senđerđi, kao dobar poznavalac toga problema objasni, kako to da najvišem vrhu Šar-planine nije označena visina. U svom članku “Gdje leži najviši vrh Šar-planine” kaže da je i taj vrh kod detaljnog premjeravanja izmjeren. Geodeta-topograf odredio mu je visinu od 2762 metra [разминаването във височините на Титов връх – 2747 м. и 2762 м. се дължи на изготвените през 1953 г. и 1958 г. нови карти, които „свалят” височините на почти всички измерени дотогава върхове и така Голем Кораб става 2753 м., а Титов връх – 2747 м. – бел. моя] i taj se podatak nalazi u originalnom elaboratu koji se čuva u arhivu. No jer je kota 2702 m [има се предвид връх Турчин – бел. моя] bila mnogo pogodnija za geodetske svrhe, posto je sa nje vidljiv markantni vrh Ljubotena u sjevernom dijelu Šar-planine, izbrana je za triangulacionu točku 1 reda, i visina joj je unesena u kartu [курсив мой]” (стр. 6-7)

Титов връх вдясно и Турчин вляво, гледани изпод Бакардан, юли 2009 г.

Аз не знам кои са триангулационните точки от 1 ред в Кораб планина, но знам, че гранична пирамида (Е-4) има на Голем Кораб, след това (Е-5) на Мала Корабска врата и накрая (Е-6) на връх Дълбока река, който Я. Сенджерджи нарича Мали Кораб. Следващата гранична пирамида (Е-7) е чак на превала Шкъртец, далеч на юг след Цигански пролаз. Според мен, ако граничната пирамида Е-6 беше иззидана на истинския Мали Кораб, то от него не би имало видимост към Шкъртец, понеже връх Дълбока река (който както написах е на около само 500 м. по права линия) пречи. Затова и граничната пирамида е иззидана на връх Дълбока река – за да „отвори” линията на юг, към Шкъртец и оттам към Кърчин, Дешат и Дебър. Така единствената грешка на Я. Сенджерджи се оказва, че той нарича върха Дълбока река с името Мали Кораб. Най-вероятно тази грешка се дължи на факта, че когато демаркира границата през 1932 г., той държи в ръцете си военната карта от 1926 г., на която е отбелязана граничната пирамида Е-6, но към нея няма посочено име на връх. А знаейки че връх с името Мали Кораб съществува, Я. Сенджерджи позиционира този връх там, където е граничната пирамида. Що се отнася до липсата на каквато и да е информация от негова страна за безименната кота, която аз наричам Мали Кораб, то винаги остава възможността такава информация реално да съществува, но да не е дадена от него в статията му. Или както е написал самият Я. Сенджерджи: „taj se podatak nalazi u originalnom elaboratu koji se čuva u arhivu”.

Връх Дълбока река вляво и връх Мали Кораб вдясно, юли 2009 г.

Накрая аз ще посоча още едно последно и, мисля, неоспоримо доказателство, че Мали Кораб наистина е безименната кота с височина от 2737 м. Ще се върна на първата въобще статия, посветена на Кораб планина – тази на Д. Кривокапич, която носи заглавието „Golemi Korab 2764 m.” и е от 1933 г. Аз не съм забравил, че думите на този човек не трябва да се приемат за чиста монета. Защо, мисля, вече стана ясно. Освен това аз съм длъжен да призная, че когато се опитах да възстановя на карта описания в текста маршрут, не можах. Едниственото обяснение, което мога да дам е, че очевидно Д. Кривокапич използва съществуващи имена на местности и върхове, но не ги разполага вярно по терена. Това обаче не важи за върха Мали Кораб, тъй като той на две места го свързва с вече споменатото малко езерце, а друго такова просто не съществува. Така че нека все пак за миг се усъмним в неговото виждане, че двата съседни върха носят имената Дълбока река и Мали Кораб. Но не думите на статията са толкова важни, а снимките в нея. Те не са дело на Д. Кривокапич. Техен автор е Душан Якшич (Dušan Jakšić) и снимките са четири на брой.

Ридът Кабаш, връх Дълбока река и Мали Кораб, юли 2009 г.

(Продължава в следващия отговор по темата)

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Мар 06, 2015 2:07 pm; мнението е било променяно общо 1 път