На любимата ми Мальовица зимно

И друг път съм се изкачвала на Мальовица, когато е имало сняг, но горе на билото е било само напудрено, без никаква реална опасност от скоростно пребиване заради натрупан сняг и лед. Разгледах си снимките и открих, че даже е било в края на септември, следователно е било есенно. С чиста съвест мога да кажа , че това ходене ми е първото зимно изкачване на връх в Рила. Ще споделя моя необикновен ден с вас и ви пожелавам и вие да имате много такива.

Един необикновен ден

Бях на път. Радостта бликаше в душата ми и смекчаваше острите очертания на битовите ръбове. Отивах на Рила! Колко хубаво, че преодолях нежеланието си да стана, когато алармата ми звънна в 5 ч. Сега ще хвана и изгрева по пътя за Белчин. Там винаги съм се наслаждавала на зрелищни слънчеви спектакли.
Пътят шаваше ничком в снагата на Витоша. Удоволствието да си толкова незначителен в пазвите на планината наливаше още сила в моята радост.
И ето, след толкова завои по заспалия път, съм в полето преди Белчин. Отбивам от пътя и слизам от колата. Гледам. Снимам. Гледам... гледам с цялото си същество. Пленяващата красота на изгрева до толкова ме изпълва с радост, възхищение и преклонение, че започвам да преливам от благодарност, че съм тук и сега, че това е едно обещание за един страхотен ден. Дори денят да не предложи нищо друго вълшебно и запомнящо се, само заради този изгрев си струваше ранното ставане и шофирането до тук.

Пътят се е ширнал към Рила и виолетовите облаци над нея ѝ придават леко мистичен вид. Не карах особено бързо, за да си удължа удоволствието от гледката. Мислех си за хората от Белчин - колко са богати на красиви гледки.

Ах, отбивката за Самоков – край на захласването. Време е да стисна здраво волана и да внимавам. Липсата на крайпътни дървета прави шофирането неприятно – слънчо грее право в очите и никакви слънчеви очила и сенници не помагат за виждането. При това настилката е супер мега неравна и тясна. Бонусът беше липсата на много коли. Този път не спирах да проверявам дали не съм спукала гума. Явно вече свиквам с този гърбав път макар че все още ме напряга.
Самоков. Миг колебание дали да не се отбия до баничарницата до пазара - обожавам баничките там. Но не, нека друг път им се насладя, когато не съм закусвала и когато топли-топли ги изкарат от фурната. Тялото ми мрънкаше за дозата си кофеин, но и то щеше да почака, докато стигна горе. Кафе с гледка към върха.

След Говедарци по пътя имаше сняг.

Колата ядеше пътя и аз ставах все по-нетърпелива вече да съм горе.Обаче завоите са си завои и започнах да карам по-бавно и точно след като намалих колата поднесе, плъзнах се леко от завоя и меко се забих в снега край пътя. Дадох на заден – ядец, колелата буксуват. Пробвах като извъртях волана – но нищо. Ех, помислих си, сега ще се забавя. Разчистих снега около гумите. Това не помогна. Подложих клончета зад тях – пак не става. Подминаха ме две коли...Явно ще трябва да звънна на приятел и ходенето ми на Мальовица ще отпадне. Тъкмо си го помислих и една кола се появи и спря зад моята. Слезе един мъж и каза: „Девойко, ще те изтегля.“ Ха! Голямо намигване от ангелите. Човекът носеше въже, направи необходимото и ето, пак съм на пътя. Стиснах му ръката и му благодарих. Всъщност исках да му скоча на врата и да го разцелувам. Да го вдигна на ръце и да го подхвърлям нагоре като детенце.

Подкарах леко колата, абе направо си пъплех, а в гърдите ми напираха толкова радост и благодарност, че имах усещането, че те движат колата. И малко след това отново изненада – сърнички – голяма и пораснала, стоят на пътя и ме гледат. Аз вече почти спирах, за да не ги уплаша и да се погледаме още, когато те изчезнаха в гората. За първи път виждам сърнички на Рила. Денят вече не обещаваше да е необикновен, той беше, той е.
Вече съм на паркинга на школата. Краката ми затъват в пухкав сняг, гледам по някои от колите също има – вчера добре е поваляло, имаше поне 20 см и повече. Бързам. Движенията ми са станали трескави. Нетърпението ме е превзело изцяло.
Нагазвам снега на Меча поляна и спирам. Пред мен е Мальовица. Неописуемо! Синьото на небето, нейната снага в бяло, боровете долу – всичко в теб замлъква и само усещаш пулса на живота.

Тръгнах по пътеката. Вървеше се. Не бързах, често се спирах и гледах смърчовете в бели одежди, реката и склоновете на долината. Всичко ме радваше! Дадох си сметка, че откакто съм стъпила на Мальовишки терен не съм спряла да се усмихвам. Бях жадна, не можах да си напълня вода на Меча поляна, а не исках да спирам и да правя „коктейл“ от гореща вода и рилски сняг. И хоп – отново изненада: ябълка от сорта „Златна превъзходна“ грееше в снега край пътеката. Въобще не се поколебах, грабнах я и я захапах. Ммм... наистина превъзходна! Приближавах хижа Мальовица. Върхът пред мен растеше и ме опияняваше. Усещах, че Силата беше с мен.

Пих кафе в хижата. Разбрах, че в четвъртък голяма група е ходила до Страшното езеро. Днес никой не беше поел натам все още. Не видях туристи. Имаше много скиори и сноубордисти. Вчерашният сняг беше заличил пъртината, едва се виждаше от къде са минали за езерото. Чудех се какво да правя. Непосилно е за сам човек да бие пъртина до Страшното езеро. Тръгнах към Първа тераса по следите на скиорите. Като стигна там, ще реша за по-нататък. Затъваше се, напредвах бавно. Често спирах, че носът ми течеше, но пък така оглеждах във всички посоки. Грееше слънце и въпреки ледения ветрец си беше топло и аз се бях разхвърляла по къс ръкав. Настигнаха ме скиори и си поговорих с тях. Усещах, че и в техните гърди напира една безумна (по сила) радост, че днес времето е перфектно и ще се отдадат на любимия си спорт в това райско място. Всъщност всичко бе пронизано от светлина, всичко бе и е любов и започнах да си тананикам „Love is in the air“ без грам да се притеснявам кой и какво ще си помисли.
Появиха се стъпки в скиорската диря, които много добре ми пасваха на ходенето и неусетно стигнах до Втора тераса. Връхчето на скалата с паметните плочи едва се подаваше от снега. Виждах много хора нагоре по склона към Мальовица и затова продължих. Мислех си, че поне до Еленино езеро ще стигна. Затъваше се повече, не беше лесно да се върви, особено на младежа, който настигнах и който всъщност правеше удобните стъпки в снега, от които аз се възползвах. Майтапихме се за зора, но вървяхме. Знаехме, че си заслужава всяка крачка. От друга страна това ни даваше възможност често да спираме и да се възхищаваме на снежната щедрост на зимата и ваятелските ѝ способности.

Не можах да позная Еленино езеро къде е. Снимах една красива белота покрила според мен езерото, но не бях сигурна.

Нямаше значение, беше красиво и пътят беше ясен. Там се разделихме с голямата група скиори и сноубордисти. Едните седнаха да почиват, другите продължиха към премката между Елени връх и Петлите, а аз поех сама по зимната маркировка към Мальовица. И после ми стана ясно къде точно е езерото. Напред, но не много далеч от мен, виждах група от 7 туристи, първите за деня, които бяха в същата посока. Бях в лавиноопасен район, но и за миг не ми е минавала мисъл, че нещо може да се стовари отгоре. Настигнах групата и с нея стигнах до билото, малко след Елени връх. Имаше само един участък с лед и отгоре малко сняг, в който бихме стъпки и много внимавахме. Нямаше страх, нямаше тръпка въпреки че едно подхлъзване по склона щеше да е фатално. На билото спряхме. Коловете ясно се виждаха, беше минавано и от скиори, но имаше козирки. Не знаехме колко е стабилен снега. Долината на Рилска река се беше проснала в краката ни в цялото си зимно великолепие, а кристалната видимост ни даваше възможност да стигнем с поглед величествения Пирин. Дишахме красота и се чувствахме божествено.

Групата реши да слиза и да не рискува. Останах аз и един мъж от групата, който всъщност не бил от тази група, а по пътя се беше присъединил към нея. Запознахме се, казваше се Петър. Беше екипиран за зимна планина, но се колебаеше, защото нямаше опит. Решихме да тръгнем, той напред, аз след него. Да минем едно междуколово разстояние и да видим. Той мина, каза че снегът е стабилен. И аз минах. Зададе се група туристи. Спряха се там, където преди малко и ние бяхме спряли. Един от тях, мъж на средна възраст, тръгна към нас. Поздрави ни и каза:“Я да видим дали става“. Стигна до „нашия“ кол, подмина ни и продължи, през това време ние се заговорихме с него и той каза: „По коловете ако вървите няма страшно. По линията на коловете е безопасно, от лявата им страна.“ Не беше екипиран зимно, дори беше без щеки. Един мъж от неговата група вече ни беше приближил и каза, че водачът им е алпинист и е изкачвал седемхилядници като връх Ленин. Изчакахме да мине групата, те вървяха накуп, един до друг. Петър искаше да спазваме правилата и аз се съгласих. Първо минаваше той, после аз. Появата на този алпинист наклони везните в полза на желанието ни да стигнем върха. Преди това се чудех през цялото време колко е разумно това преминаване без екипировка и липса на опит. Не ми се разтупка сърцето, но склонът и от двете страни на билото ме респектираше и осъзнавах напълно колко рисковано е зимното ходене по ръбове за любители като мен. Алпинистът се казваше Пламен и благодарение на него, стигнахме върха.
Мальовица ни допусна!А там гледки, гледки...С право се мълчи пред такава красота, всеки опит за описание е сквернословие или празнодумство. Исках да мога да се превърна в една гигантска ръка и да галя, да галя, да галя тези заснежени върхове, заоблени от снега била, тази напудрени гори. Сърцето ми беше като колибри и жадно пиех живота, който напираше към мен от всички посоки.

Събрахме се доста хора на върха, всички весели и превъзбудени. Дойдоха и спасители-доброволци с три моторни шейни. Веднага някои си спретнаха фотосесия върху шейна. Радостната глъчка, закачките, майтапите и фотосесиите създаваха уютна атмосфера на човешка свързаност. Спомних си един откъс на Геше Майкъл Роуч от „Кармата на любовта“ за добротата в човешките сърца и ми стана още по-хубаво, а мислех че повече от това не може, но можеше... Отдавна не бях се чувствала с непознати хора толкова свързана, миг или може би беше вечност, в който бяхме едно цяло.
Минаваше 13 ч. и ние с Петър оставихме групата и тръгнахме надолу. По-късно те ни настигнаха, че и задминаха, но ние бавно и с внимание слизахме, спазвайки правилата. Като минахме опасния участък с лед, на който Петър вървеше до мен и спираше моето хлъзгане по склона, вече беше лесно и много приятно. На Втора тераса направихме една последна фотосесия на Камилата, Орловец, Петлите – светлината беше перфектна.

На хижата спряхме за по едно питие. Запознахме се с колега от форума, поговорихме и с групата, която би пъртината след Елениното езеро. На всички очите им грееха радостно и цялото им излъчване беше красиво. Планината, хубавото време и осъщественото пътешествие правят хората щастливи. Усещаш колко са заредени с енергия, ентусиазмът им е заразителен, те просто преливат, отдават, искрят.
С Петър стигнахме до паркинга на школата все още по светло. Стиснахме си ръцете и продължихме по пътя си. Моето пътешествие не беше приключило – шофирането в тъмното по гърбави пътища и с водачи, каращи на дълги светлини, за мен е предизвикателство. Мисля, че то ме умори повече от самото газене в снега днес. Е, прибрах се жива и здрава.
Денят премина благополучно. Получих повече, много повече отколкото бях дръзнала да искам. Когато си на път, животът винаги е щедър.

_________________
Всичко е възможно.

Бравос , добре сте изкарали ! И снимките екстра !
Каква изненада за мен е да видя и моят приятел Пламен Х. , когото сте срещнали по пътя . Между другото той не е алпинист , но има изкачвания на множество върхове из света като Ленин , Аконкагуа , Килиманджаро , Елбрус , Монблан и др. и е много забавен разказвач на своите пътешествия Laughing

Щом е изкачвал такива върхове е алпинист Smile

Не знам ако не беше се появил той дали щях да мина до следващия кол. Точно бях на кантар - там където е голямата козирка, по спомени - теренът под снега е по -стабилен, а преди този участък - под снега са едни чучки, малкички, на които са коловете и ми се струваше по-опасно преди козирката - можеше да се откърше снега и да се хлъзна я към манастира, я към езерото. А може би щях да мина и без него - то лудостта почивен ден няма Smile

)) А ти ходи ли някъде? Толкова време дебна прогнозите. Мислех, че си в района.

_________________
Всичко е възможно.

И аз бях там , където и вие , само че в неделя , в рамките на голяма група , променливо време , бая ветровито , на места се затъваше много , но имаше много емоции и бе весело Laughing

. Тези дни ще разкажа по-подробно и със снимков материал .
Толкова много хора зимата не бях виждал по Мальовишко , туристи , курсисти , скиори , сноубордисти , истинско нашествие Smile

Хайде чакам с нетърпение Smile

_________________
Всичко е възможно.

Браво! Много вълнуващо и искрено преживяване, емоционално описание в необятността на само един зимен ден. Планината е щедра към устремените, но и опасна. Благодарение на снимките Мальовица се въздига и пред нас.

Извинявам се на Liubitel , че се вмъквам в нейната тема и аз , но понеже маршрутът е същият Wink

Голяма , весела , сборна компания се отправихме в неделя сутрин към красавеца

По пътеката до хижата - магистрала , с лед ( май си бе за котки Smile

) , облачно и ветровито утро .

Падналият предният ден сняг започнахме да усещаме току над хижата

и се затъваше все по-прогресивно с покачването на надморската височина

напредвахме бавно

пихме по глътка червено вино на Елениното езеро

стръмна е зимната пътека , зор голям в новия и навят сняг

, но пък гледките започнаха да изскачат една след друга , Орловец , Витоша , Мусала , Средна Рила , Пирин , Урдин циркус , Калини ...

Струваше ми се , че се движим бавно , но се оказа , че за по-малко от четири часа сме стигнали крайната си цел .

А "горе" , на кота 2729 ни очакваше и много приятна изненада . Митака от голямата ни компания застана на колене до своята приятелка Илианка , извади от вълшебната кутийка годежен пръстен и официално , пред петнайсетина свидетели предложи брак на вече годеницата си . Всички бяхме в амок (особено приятен) , но най-вече младата невеста , която нямаше как да скрие сълзите си от радост , наистина една трогателна картинка Laughing

. Както си му е редът в такива случаи , бе намерена и питка , която младото семейство по стар български обичай трябваше да разчупи над главите си , червеното вино доказа своят чар и необходимост в такива случаи , а хорото което се изви на върха не бе помрачено дори и от леденият , непрестанен вятър Laughing

Нямаше как да не се увековечим и ние с младото семейство

Постепенно времето се по изчисти и имахме удоволствието да се порадваме на връщане на красиви мальовишки пейзажи

[/img]

Снимките ти както винаги са перфектни! А моментите - незабравими!
Много е красиво,но и е опасно - гледам на една от снимките снимано откъм вече отбивката за върха, че първата козирка си е най-опасна, така както минава утъпканото, под нея няма скала.
Супер сте си изкарали. На новото семейство ще му върви - висока енергия им е дала Мальовица в този ден Smile

Благодаря, че сподели преживяванията си в снимки и текст с нас Smile

П.С.Ако не тежеше толкова много бих си купила рефлексно-огледален апарат, ама не - признавам си - станала съм лигла и таквоз нещо няма да помъкна. Ще се наслаждавам на снимките на колегите във форума.

_________________
Всичко е възможно.

Там , където е голямата козирка на билото държахме максимално в ляво , че изглеждаше наистина страшничко от страни
Потежа ми ДСЛР-доволно и на мен и от месец съм го оставил малко да си почива в скрина Smile

Прежалих някоя и друга стотачка и сега с едно Сони РХ-100 в джоба ми е екстра , а и добре си се справя машинката според мен Wink

Браво, браво на всички - това е върхът наистина! Ако не бе така красиво документирано, нямаше как да се повярва докрай. Има надежда! Дано!

Половин Мальовишки траверс и зимни биваци

Хижа Мальовица - Поповокапски превал
Поповокапски превал - Лопушки - Попова капа - БАК - хижа Мальовица

_________________
Какво са очите ми без гледки?
http://peshanamore.blogspot.com/

Стихотворение, снимки, ходене, преживявания - страхотнииии!!!
Благодаря на SakatOrel!
Very Happy

_________________
Всичко е възможно.