Сладката вода-Боровец - много кеф и един начинаещ

В 11 часа, паркирахме колата над хотел Олимп готови за тръгване. Времето в Боровец бе студено, облаците не позволяваха на слънцето да пробие. Наложи се да се пооблечем. Плана се състоеше в това да бутаме колелата до хижата, за да спестим енергия и да позволим на слънцето да разтопи леда колкото се може повече. Прогнозата показваше ясно време в пояса над 1700 метра, и затопляне с набиране на височина. Температурната инверсия се опита да ни спре още в началото. Натъквайки се постоянно на лед. Ристо реши, че е по-добре да отложим спускането и да изберем друг вариант. По един чай на хижата и след това прибиране през Ситняковската пътека. Личеше си, че това промени настроението му. Тайно се надявах нещата следобяд да се подобрят. И чудото се случи, пред нас съвсем неочаквано се появиха още двама колоездачи. От разговора, който започнахме се оказа, че те са в същата посока като нас, а дори единият е самоковец. Така нямаше да сме сами, и Ристо можеше да се отпусне без постоянно да мисли за мен, и дали няма да падна някъде.

Изпихме по един чай на хижата, времето мина в разговори, а слънцето напичаше. Нямаше дори и един облак на тази височина. Потеглихме бавно към разклона за х.Мусала. От тук следваше постоянно качване, провирайки се постоянно между клека. Но всяко едно усилие си струваше, както установих по-късно. На няколко пъти спирахме за по-дълги почивки, а и така се изчаквахме с отаналата част от групата

Ето, че и достигнахме заветния момент. Излязохме на Сладката вода, а там именно започваше пътеката и спускането към Боровец. Следваше бързо окомплектоване , а вълнението в мен нарастваше с всяка минута. Не знаех какво ме чака, щях ли да се справя и да стигна цял до колата. Е предстоеше да разберем.

В началото пътеката започва с умерен наклон, който не след дълго продължава в леко изкачване. Карах последен, с идеята да не насмета някой, а по-опитните да се насладят максимално. Не бях изобщо сигурен в себе си. Това бе едва второто ми каране за цялата година, а ето сега пред себе си имах огромно предизвикателство, погледнато през очите на начинаещ. Достигайки възвишението видях , че групата се беше събрала, а нашите нови приятели коригираха налягането в гумите. Ристо веднага ме подкани да тръгна пред него, а той да ме следва. Не мислех, че това е добра идея, усещайки някой да кара зад мен, щях излишно да увеличавам скоростта. Както и да е, не много смело поех челната позиция.

Наклона леко се увеличи, а камъните и клоните преобладаваха. Сега разбрах защо казваха, че пътеката е технична и трябва да имаш опит за нея. Припомних си първите уроци, и се опитвах да придържам добра стойка. Изправен и изнесен назад, за да променя центъра на тежестта, та в един момент да не се окажа пред колелото. Не предполагах, че ще ми коства такова усилие да се задържам в добра линия, избягвайки камъни, клони и клек. Изискваше се и огромна концентрация, карайки пръв по непозната пътека. Просто не знаех какво следва след завоя. В един момент с огромна изненада установих , че започвам да свиквам и ставам леко по-уверен. Идеята на Ристо да кара зад мен, беше много добра. Знаейки, че зад мен има човек който да ме следи ми придаваше спокойствие. Чувствах се така , все едно учителя гледа за грешките на ученика, и давах всичко от себе си за да не го разочаровам.

Почуствах лека умора и реших, че е добра идея да поспра за малко. Събрахме се и изчакахме и останалите да се появат. Тогава и забелязах, че дясната ми ръка беше цялата издрана и в кръв. От концентрацията и адреналина изобщо не бях усетил как клони и клек си отмъщаваха за разваленото спокойствие. А ръкавиците, които носех не бяха подходящи, и останаха в раницата. Бързия оглед не установи никакви сериозни наранявания, все още бях цял. Леката почивка се отрази добре. Променихме и подредбата. Сега карах трети , а учителя отново следеше за всяко мое движение. Навлязохме в горския пояс, камъните леко отстъпиха място на клони и корени, а склона се увеличаваше. Придобил малко увереност и имайки човек пред себе си, успях да следвам мислена линия. Виждах какво става пред мен и имах времето да реагирам, един вид малка навигация. Пътеката започна да се отваря и да става леко по-широка, в този момент Ристо профуча покрай нас, крайно време и той да покаже на какво е способен. Извесно време спазвахме този ред и свикнах с човека пред мен, на няколко пъти се наложи и да намалявам за да го пусна на по-голямо разстояние, явно не бях чак толкова бавен колкото си мислех. Страха отстъпи място на удоволствието, и започнах да се наслаждавам.

Вече навлезли в гората отново поспряхме за минутка почивка. Глътка вода и споделяне на огромната емоция за мен. А все още ни оставаше спускане. Сега поех последен, техничната част бе отминала, следваше по-бързата . Позволих си да вдигна скоростта, имах видимост и виждах какво се случва пред мен. И ето, че в един момент се появи огромна изненада, рязко в средата на пътеката изникнаха корени и камъни, а наклона в рамките на няколко метра се променяше значително. Нещо като дупка между пътеката. В първия момент реагирах добре, изтеглих се максимално назад, стиснах спирачките плавно за да не провлачи, а вилката използва целия си ход до долу. Секунди след това усетих как просто съм изхвърлен от колелото, все едно някой ме беше ритнал. Литнах здравата. Казват, че когато човек е в рискова ситуация сетивата му се изострят с цел оцеляване. Не знам колко време съм бил във въздуха, но единствената ми мисъл бе , когато падна в дерето да се хвана за нещо и да се спра. Раницата омекоти падането значително, озовах се по гръб без никакви болежки. Станах, изтупах се и видях, че съм паднал около 4-5 метра надолу, без почти да се влача.

Преодолях останалия участък на бутане, и без да давам индикации, че съм паднал, продълхихме спускането. Странно, но падането не ме разколеба по никакъв начин. Неувереността прерастваше постоянно в удоволствие от карането.Започнах и да разбирам колко хубаво е наистина спускането.Довърших и останалата част на пътеката. Прекосихме Бистрица и излязохме на широкия и каменист път. Натъкнахме се и на лед, който за щастие избягнахме. Оставаше само да стигнем до колата и да се поздравим за прекрасно прекарания ден.

Страхотно каране беше. Надявам се пак да се засечем по някой склон....инцидентно или нарочно Smile

п.с. от самоковеца

Планината винаги те събира с подходящите хора и компания. И аз се надявам скоро пак да се засечем, пък може и на по бира у ГрадО.
Ако имаш снимки може да ги пуснеш тук, а ако желаеш да допълниш и разказа ще бъда доволен от друга гледна точка.