Проклетия: Каранфили, Мая Йезерце. Комови: Кучки, Васоевички

Съдбата си знае работата... Преди повече от половин година бях нает от две варненки (по тяхно желание запазвам анонимността им) за техен водач в Проклетия през юли. А седмица преди нашето тръгване моят стар приятел Димитър Ангелски – човекът, с когото за пръв път тръгнах на планина – ми звънна да му дам някакви идеи къде да попътува със съпругата си. Предложих му Черна гора, защото – макар че обичам Албания – именно в тази страна концентрацията на прелести на единица площ е най-голяма: планини, езера, каньони, море, култура – венецианска, османска, сръбска, австроунгарска... Но ето че съдбата наистина си знае работата и в 07.00 часа сутринта на 2 юли телефонът иззвъня... Точно бяхме стигнали границата с двете варненки... Митко ми каза, че също са на границата и пътуват към Черна Гора. Разбира се, предложих му поне да кара след мен, тъй като знам пътя... И така се почна нашето общо пътешествие – клиенти и приятели, а всъщност, мисля си, една хубава компания, в която, надявам се, всеки се е почувствал добре и на място.
Надвечер пристигнахме при Сърджан в еко-катуна Гърбая. Там вече ни чакаше Райко с големия тефтер, в който бяха записани нашите резервации... Винаги е хубаво да се връщаш там, където се чувстваш у дома. Красотата наоколо веднага накара всички ни да забравим за предварителните планове да се разхождаме опознавателно и тренировъчно към Волушница, Попадия и Талянка и вместо това решихме още на другия ден да щурмуваме Каранфилите. Речено-сторено и в 7.30 часа сутринта на другия ден тръгнахме по познатата пътека нагоре. Още в началото се появиха останките на гигантските лавини, а бяхме още на 1300-1400 м.н.в...

В циркуса Крошня: отляво надясно – К., аз, Йовка, Митко и М. Отзад вляво Гвоздени връх.

След 2 часа стигнахме циркуса Крошня. Както и очаквах, той беше пълен със сняг. На това място К. реши, че е дотук и предпочита да се отдаде на любимото си хоби – фотографията. Останалите сложихме котките, хванахме пикелите и запъплихме към Крошнин Пролаз – тясната цепка на гребена, по който се изкачват Каранфилите.

Крошнин пролаз. Отляво на дясно: Митко, Йовка и М.

По пътеката към Каранфилите. Долу вдясно, на поляната, се вижда бившата югославска застава – изходен пункт за изкачването на Мая Йезерце.

Оттам подкарахме по каменистата пътека с прекатервания тук-там и след още час бяхме на върха. Междувременно Йовка, съпругата на Митко, също реши да се откаже – само на 100 метра под Северния Каранфил.

Последните метри преди върха.

Гледката от върха – както винаги – си струваше: цяла албанска Проклетия беше пред очите ни в този ясен ден с прехвърчащи във високото облаци. Постояхме двадесетина минути, порадвахме се, поснимахме и тръгнахме обратно надолу.

На Северния Каранфил. Отзад вляво – Мая Йезерце.

На Крошнин Пролаз извадих въжето за всеки случай – М. почти нямаше опит с пикел и котки, Йовка също. Когато слязохме в циркуса насладата беше толкова голяма, че Митко предложи да се приберем през Супля Врата и циркуса Любокуч. Всички се съгласихме.

Слизането от Крошнин Пролаз.

След още час спокойно се излежавахме на поляната над Супля Врата и правехме поредната порция снимки. После се търкаляхме по снежния циркус Любокуч, докато стигнем разклона за Очняк. Тук обаче моето предложение да качим и него не беше прието и продължихме надолу. Беше вече късен следобяд и сякаш всеки си представяше я студената бира, я горещата супа в еко-катуна.

Очняк, гледан откъм пътя за Супля врата.

Супля Врата.

Минаването през прозореца на Супля врата.

Циркусът Любокуч.

След като слязохме, оставих цялата компания на маса и подкарах Корсичката към Гусинье да взема прогноза и да изпия традиционното си кафе в албанската кръчма на чаршията. Уви – прогнозата не беше добра, но поне не беше и отчайваща. Затова, когато се прибрах, всички решихме още на другия ден да запрягаме към Комови, които са по-малка и по-лека планина. Пак рачено-сторено и на сутринта пак в 7.30 часа потеглихме. В 9.00 часа бяхме на другия еко-катун – Штавна – в подножието на Комови. Наистина красиво и панорамно място, макар и не така уютно – поне за мен – като Гърбая.

Еко-катунът Штавна. Вляво Ком Васоевички, в средата Средни Ком, най-вдясно Ком Леворечки.

Засега прогнозата не се сбъдваше – времето оставше топло и ясно. Еуфорията от новата планина и красотата й беше голяма и всички без К. решиха да потеглим директно към Ком Кучки – най-високия връх на Комови. Виждайки издайническите сиви облаци на хоризонта, предупредих народа, че ще вали и е по-добре да отидем до по-близкия и лесен Ком Васоевички, но – всуе. Тръгнахме към Ком Кучки и след час и нещо стигнахме Междукомлье – големия циркус под всичките Комове. Оттам за още час и нещо бяхме в началото на скалите под Ком Кучки.

Междукомлье.

Ком Васоевички – най-вляво – и целият му гребен, гледани от Междукомлье.

И масивът на Комовете Кучки, Средни и Леворечки от другата страна на Междукомлье.

Но дъждът вече валеше, чуваха се тътнежите на приближаващите се гръмотевици. Тук Йовка реши да спре, а аз, Митко и М. продължихме нагоре. Странно – не валеше силно, но веждите ми настръхнаха, а слънчевите ми очила започнаха да пищят. Впоследствие Митко сподели, че му е пищял пикела, а на М. раницата. Да, статичното електричество беше доста, но пък до върха оставаше малко – само трошляка под стената му и финалния гребен. Тук М. реши да се откаже заради хлъзгавите вече скали, но с няколко ободряващи думи и водене крачка по крачка и хватка по хватка тя преодоля критичния момент и също стъпи на върха.

Ком Кучки вляво и Средни Ком вдясно.

М. по пътя нагоре.

Финалният гребен.

Не се мотахме много, нито дълго – щракнахме се, показах им Средния и Леворечкия Комове отсреща и заслизахме бързо – хем Йовка да не ни чака, хем да не ни чукне някоя светкавица по главите.

На върха.

От ляво на дясно: Ком Леворечки, Средни Ком и Ком Васоевички, гледани от Ком Кучки.

Върнахме се в чудесно и дъждовно настроение на Междукомлье – все още имахме време до вечерта – и аз предложих да идем при дедо Пайо в неговия катун под Ком Леворечки. А дедо Пайо е „добрият човек” на Комови планина – преди две години, когато дойдохме тук със Свидна Кокон паша за пръв път, той ни нагости със сирене, мляко, кафе, ракия и запалена печка. И с добри думи. Тогава беше на 82 години и аз малко се страхувах дали все още е жив. Но дедо Пайо си беше – за щастие – жив и здрав. И ме позна. И каза, че е получил снимките, които му бяхме пратили на адрес: „дедо Пайо, поща Матешево, Черна Гора”. И пак ни нагости с всичко, което имаше – тихо и ненатрапчиво, чевръсто приклякайки да стъкмява печката, че малко да се стоплим и изсушим. Проблемът с дедо Пайо е, че да си тръгнеш от него е трудно, но пък коремът ти неизбежно тежи. Така стана и сега. Закандилкахме се по долната пътека през гората, изгубихме я, пак я намерихме и накрая триумфално се прибрахме надвечер в еко-катуна.

Около огъня с дедо Пайо.

Седнахме на маса да направим съвет и да решим какво да правим на другия ден. Предложих да отидем до Ком Васоевички, за да могат и Йовка, и К. да се качат, пък после всеки да си хваща пътя – Митко и съпругата му искаха да слязат към морето, аз трябваше да се върна в Проклетия за Мая Йезерце. Речено-сторено и на сутринта към 8.30 часа потеглихме всички към върха. Времето оставаше нестабилно, но с някаква надежда за прозорец от няколко часа. Качването на Ком Васоевички е кратко – само 2 часа и малко, но точно преди финалното излизане на ръба времето се скапа напълно – влязохме в студен и влажен облак със силен вятър и нулева видимост – и то точно пред огромна и стръмна пряспа. Тук К. реши да се откаже. Останалите продължиме и в крайна сметка излязохме на върха. И бяхме възнаградени – облаците започнаха да се разкъсват, вятърът утихна. Пийнахме от рома на Митко и, снимайки, заслизахме надолу.

Митко, Йовка и М. на върха.

На слизане. Ком Васоевички вдясно.

И еко-катунът Штавна някъде долу.

По обяд бяхме на еко-катуна. Хапнахме, събрахме си багажа и се сбогувахме. Раздялата беше и горчива, и сладка – не ни се разделяше, но пък това, което вече бяхме преживели заедно, беше хубаво и запомнящо се.
Подкарах Корсичката надолу към Андриевица и оттам по познатия път към Гърбая. С К. и М. решихме да си починем и наспим добре преди да излезем на палатки за щурма на Мая Йезерце. В еко-катуна обаче ни връхлетяха лоши новини: събралите се планинари от белгардското туристическо дружество споделиха с нас, че са им трябвали три дни да се качат на Мая Йезерце, че било пълно със сняг и лед, че тяхното е било първо изкачване на върха от октомври насам, отделно пък старият албанец овчар, когото винаги срещам като идвам тук, ми сподели, че по новините казали, че един или двама души са загинали под върха преди няколко дни, а хеликоптер е евакуирал други няколко пострадали.
На сутринта на другия ден в 7.30 часа потеглихме към Ропояна с мрачни мисли. Вдигнахме тежките раници и за час стигнахме бившата югославска застава. Сградата е в учудващо добро и чисто състояние, само че няма вода – от маркуча на пътеката не течеше нищо.

Заставата.

Продължихме смело към Буни и Йезерцес – езерния циркус непосредствено след границата, на около час и половина от заставата. И тук граничната пирамида беше отнесена от лавина. Облаците бяха накацали по върховете, но поне не валеше. Не беше прехвърлило обяд, но решихме да атакуваме на другия ден с надеждата за по-добро време, пък и К. и М. да усетят по-пълно и по-дълбоко планината. Следобяд облачността се разкъса, надвечер пак валя. Двете варненки снимаха и се разхождаха из циркуса, аз хапнах и поспах. Вечерта падна с уговорката за ранно тръгване в 6.30 часа.

Границата.

Циркусът Буни и Йезерцес. Вляво Мая Кокерваке, вдясно гребенът на Мая Колацит (Мая Малисорес).

И дяволските рогца на Мая Малисорес.

На сутринта К. реши да остане в циркуса и да снима отново, а ние с М. тръгнахме към върха. Небето беше ясно, с висока облачност, и тихо.

По пътя нагоре: вляво Мая Малисорес, в дъното Каранфилите, вдясно Мая Бойс и част от Мая Кокерваке.

Дивата коза.

М. на фона на Мая Бойс и Каранфилите.

Ние напредвахме бързо и за два часа излязохме под огромната скална пирамида на Мая Йезерце. Захапахме и нея. Къде по скалички, къде по снежни кулоари след още 40 минути излязохме на широкия върхов гребен. Вече беше само въпрос на време и разстояние – върхът бъше пред нас. Но странно, това сякаш беше друг връх – отгоре му имаше голям железен кръст. Но пък печатът в металната кутия липсваше.

Още малко...

...върхът е близо.

Облаците летяха покрай нас, откривайки ту Валбона, ту Шала, ту Харапит, ту Штогут, ту Радохинес, ту Шникут или отсрещния Поплукс. Мисля, че М. беше щастлива, аз – също. Сигурно ще прозвучи нескромно, но когато „качиш” някого някъде, неговото щастие става и твое. Особено, когато не става дума за голяма група, а за отделен човек, който за теб вече е станал близък, който вече не е клиент, а личност, с която искаш да споделиш мълчаливо един връх, една планина, един спомен, който ще разцъфне някъде напред във времето. И който вече е закачен на другия край на въжето – за добро или лошо. Пък и удовлетворението от добре свършената работа е сладко. От 4 години не бях стъпвал на Мая Йезерце, а си спомнях учудващо добре маршрута, макар и в почти зимни условия. Да, наистина, нашето изкачване си беше почти зимно – единствено рискът от лавини отсъстваше, но всичко друго – котки, пикели и въже си беше на място и в употреба.

На върха.

Мая Поплукс отсреща.

И Валбона някъде долу.

Постояхме половин час, наслаждавайки се на щастливия завършек на това пътешествие. После внимателно тръгнахме надолу. Слизането по скалната пирамида ни отне повече време, отколкото изкачването й.

На слизане.

Още малко...

...краят е близо.

Но накрая всичко свърши и пред нас се ширнаха ледниците под Мая Колацит – вече нямаше рискове, просто трябваше да вървим към палатките.

Мая Йезерце леко вляво.

И съседът му Мая Кокерваке.

Слънцето проби облаците, ние си събрахме багажа и се запътихме надолу към заставата. Оттам подкарах обратно Корсичката към прощалната нощувка в Гърбая. На сутринта в 7.30 часа тръгнахме към София. В Нови Пазар купих две кутии бонбони – едната за полицая Фикрет Мехович, който ме спря за превишена скорост миналия път, другата за съдия Фариза Хаджибегич, която ме осъди за тая превишена скорост. После без спирка продължихме към границата и... на 2 километра от нея пак ме спряха сръбски полицаи – и пак бяха прави, и пак искаха да ме пращат на съд, но тоя път просто... ги корумпирах и със много смях в колата се прибрахме у дома.
Сега, когато всичко е свършило, си давам сметка колко различно е било от всеки друг път в Проклетия – сигурно и самият текст на този пътепис е друг. Да, едно е като вълк да бродиш сам из планината, гладен за още някой връх, и друго е, съвсем друго, когато си с хора. И разликата е в отговорността, която носиш – и за сигурността, и за преживяването им. Кое е по-... Просто е друго. А едното май не може и май не става без другото. Край.

p.s.

Чудесно описание /текстово и визуално/ и дай Боже, все повече българи да се наслаждават на тези балкански красоти !

_________________
Където има воля има и път!

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Отново забравих да сложа карта Shocked

Слагам единствено за Мая Йезерце (макар че във форума има достатъчно информация за други изкачвания на върха).
Останалите маршрути са кратки, добре маркирани и за тях карта на практика не е нужна.

Малей, страшно!! (Вече нямам търпение за края на септември, когато е времето за нас там)
Между другото преполагам пътеписа е от миналото лято (не от преди половин година, както се споменава в началото). Кръстът на Мая Езерце беше скършен в началото на есента.

За жалост, да... Кръстът може би, вече и го няма...

_________________
Където има воля има и път!

Тръгнах на 02.07.2013 г. и се прибрах на 08.07.2013 г. , т.е. пътеписът е написан 2 дни след изкачването на Мая Йезерце.
Кръстът на върха е цял и във вида, в който съм го заснел.
Единствената промяна са доста грозните надписи със шпрей по камъните, оставени от членовете на туристическото дружество Pashtriku от град Джакова/Джаковица, качили се на върха на 06.07.2013 г. Тази информация, както и информацията за 2 инцидента във седмицата, в която се качихме - със загинали и ранени /отнесени с хеликоптер/ получих от човек, който живее и работи като планински водач в Тет. Тя беше потвърдена и от трима членове на туристическото дружество "Раднички" - Белград, които бяха на лагер в хижата "Бранко Котладжич" в Гърбая и които бяха качвали Мая Йезерце 3 дни малко преди нас. /Казано честно, не знам какво толкова са правили толкова време - ние имахме възможност да се качим и слезем за 1 ден, но се отказахме заради времето и красотата на планината/.
Другата промяна - както съм и написал - е липсата на печата в металната кутия. Апропо, същото важи и за Северния връх на Каранфилите - дръжката на печата е налице, самата гравирана гума я няма.

На снимката ясно се виждат част от надписите - левият дори се и чете. На заден план е циркусът към Чаф Пея, самият превал и долината на Тет - т.е. албанският маршрут за изкачване. Зъбатият връх е Мая Харапит.

p.s. Не е коректно да коментирам плановете Ви за края на септември, само ще споделя това, което знам. Март и октомври са най-дъждовните месеци в Проклетия и въобще в Северна Албания - преди да пресушат блатата около Шкодра, тя редовно е била заливана от река Дрин два пъти годишно: пролетно и есенно. Времето обикновено се обръща към средата на септември. Бил съм там в края на септември - не само не успях да се кача на Мая Хекураве, но дори не го видях. Другото - това няма да важи през тази година заради колосалните количества сняг - Проклетия е изключително безводна планина, а през септември обикновено се е стопил снегът, който е единственият начин да си набавиш вода. Дори някои извори, доколкото знам, имат сезонен характер. Каквото и да решите за когато и да отидете, Ви желая успех.

	Ivan`Dinkov написа:
	p.s. Не е коректно да коментирам плановете Ви за края на септември

Това не го разбрах, кое точно е некоректното?
Лично за мен септември е подходящо време за Проклетие, поради някои много прости съображения:
- снегът се е стопил, което прави планината далеч по-достъпна
- разбира се винаги има риск да случиш на дъждовна поредица, но като цяло времето по това време на годината е по-стабилно и (не на последно място) далеч по-благодатно за снимки в сравнение с лятните жеги.
Всъщност, стига да се получи де, за мен това ще е трета поредна година, когато се появявам в района около 22-ри септемврийските празници. Първият път бяхме за 9 дни и вярно през 3 от тях валя, но затова пък миналата година случихме на 5 дни кристално време.

	igurbev написа:
	Това не го разбрах, кое точно е некоректното?

Привет отново,
по принцип не обичам да давам акъл, когато не ми е поискан.
Що се отнася до времето - Божа работа. Става дума за по-големи и по-малки вероятности. Аз също се качих на Мая Йезерце по албанския маршрут около 22-ри септември преди 4 години и времето беше чудесно.
Що се отнася до снега, достъпността и фотографията - лично предпочитание. Аз обичам повече зимната планина - и като преживяване, и като фотогеничност. А и се чувствам по-сигурен на сняг.
Успех през септември Wink

Снимките нито се виждат нито се отварят, може ли да се оправи. Аз ли не правя нещо като хората?

Не.
Проблемът не у Вас. Най-вероятно хостингът на снимките е отишъл на кино.
За съжаление темата е заключена и не мога да пипам нищо по нея.
Ако Ви интересува нещо конкретно, питайте.

	Ivan`Dinkov написа:
	За съжаление темата е заключена и не мога да пипам нищо по нея.

Сигурен ли си?

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Не.
Да, докато не я отключиш Razz

Няма заключване на тая тема. Пробвай да си коригираш снимките.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Привет и на двама Ви.
Прави сте. Грешката е моя - темата е отключена.
За съжаление не знам кога ще успея да коригирам снимките. Подготвям друг пътепис.
Затова, който има въпроси, нека ги зададе конкретно. Ще отговоря.