Проклетия. Мая Хекураве. Мая Харапит. Мая Шникут. Каранфили.

Това е първият ми постинг.
Пиша с истинското си име – лично и фамилно.
Правя го не от суета, а защото планината Проклетия (на сръбски Prokletije, на албански Bjeshket e Nemuna, на английски Accursed Mountains) е почти непозната за българския турист, а върховете, на които бях (с изключение на Мая Харапит, който сигурно е изкачен от някой член на българските спелеоложки експедиции в района), надали са изкачвани от други българи.

Проклетия, гледана от склоновете на Мая Шкелзен, пролетта на 2010 г.

Дългият гребен Каранфилите, гледан от Мая Езерце, лятото на 2009 г.

Масивът на Мая Езерце, гледан от Мая Харапит, лятото на 2012 г.

Сигурно всеки има своя любима планина или любим връх, или просто любимо място. Обичам Пирин, но откакто видях Проклетия разбрах, че това ще е до живот.
През лятото на 2009 г. стъпих на Мая Йезерце от черногорска страна, а през есента - и от албанска. Тогава изкачих и Мая Росит (Росни връх), Очняк, Попадия и Талянка.

Мая Езерце, септември 2009 г. От дясно наляво: Iccy, Свидна, Павел, Веско, Spy, аз.

По пътя към Очняк, лятото на 2009 г.

На Мая Росит, лятото на 2009 г.

През пролетта на 2010 г. изкачих сам Шкелзен и опитах Мая Хекураве, но ужасна мъгла и много сняг ме спряха на 2 километра от върха. През есента се върнахме, но неподходяща компания и лошо време с проливни дъждове и мъгла провали опита. Междувременно една зима – пак с лошо време – попречи за зимно изкачване на Очняк и се задоволихме с Волушница.

Волушница, зимата на 2010 г. Вляво в облаците са Каранфилите.

Миналата година обикалях по Македония, Румъния, Босна, Гърция, Алпите, но дълбоко в себе си знаех, че трябва да се върна и да довърша онова, което ме чакаше...

Тук е мястото искрено и честно да благодаря на онези, които могат в планината повече от мен, от които съм се учил, доколкото мога, и с които съм имал щастието да ходя. Без тях надали щях да имам силата и смелостта да тръгна сам на това пътешествие:

SPI

Стефан на Финстераахорн, лятото на 2011 г.

Павел

Павката на Дюфуршпице, лятото на 2009 г.

Огнедишащ

(Пето)Лъчката по траверса Ботев-Амбарица, зимата на 2012 г.

ICCI

Почетният гражданин на гр. Лом г-н Христо Замфиров вее байряка на Монблан, лятото на 2010 г.

Виктор Гуцев

Виктор на Безбог по пътя за Стражите, зимата на 2010 г.

dido3

Дидо в палатката след траверса Вихрен – Даут, есента на 2008 г.

Започвам.

P.S. Като отговори по темата ще публикувам ден по ден пътеписа, за да по-лесно и удобно за четене

Компанията е сериозна. Давай пътеписа и снимките да четем Cool

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

00.00ч. Централна автогара София. Керванът тръгва. Придремвам час-два на пресекулки до Скопие, където пристигам към 04.30 ч. македонско време. Опъвам шалтето на една пейка пред паркираните автобуси и се отпускам със затворени очи за още час. В 06.00ч. тръгвам за Прищина. Вече познавам шофьорите и повечето от пътниците, говорим си на сърбо-албански, пушим на границата. Пристигам към 08.30 ч. и се претоварвам на автобуса за Джаковица (на албански Gjakova), който тръгва в 09.00ч. Схемата е позната и отработена: в Прищина пием кафе с кондуктора, млад юноша на име Бесмер, той звъни на баща си Мифтар, който е таксиджия и вече ме чака в Джаковица. Срещаме се като стари приятели, прегръщаме се, пием кафе, черпим се с цигари, но... се оказва, че Мифтар има малък проблем – търси го и косовската, и албанската полиция. Питам защо? Той небрежно махва към планината в посока Джеравица и толкоз... Очевидно някой е останал там. Такъв е животът тук. Но Мифтар е стар приятел и вече е извикал Артан – огромен, як и мълчалив мъж, който не се обиди като го кръстих Спартан. Пием и с него по едно кафе и тръгваме с раздрънкан бус към Албания. Получавам отстъпка в цената – за 25 евро от Джаковица през границата и Байрам Цури до селцето Маркай в планината. По пътя вземаме и млад албанец – Висар, който знае 7-8 думи на английски. Уточняваме се кой какъв е – аз будала баир, той млад студент в Тирана - и той изведнъж ми казва, че иска да дойде с мен на Мая Хекураве. Нямам право да откажа – за албанеца гостоприемството е закон, макар че той става мой гост в това пътешествие в неговата планина. На границата дори не ме проверяват.

Мая Шкелзен вдясно, гледан от долината на Тропоя. Сладки спомени.

После спираме в градчето от селски тип Тропоя, където живее моят млад спътник, за да си вземе „екипировката”. Доплаква ми се като я виждам – работните маратонки на баща му, една ватенка и ученическата му раница от първи клас. Става ми ясно, че освен своя, ще нося и голяма част от неговия багаж, а моят все пак включва палатка, чувал, котки, пикел, резервни дрехи, храна за 5 дни... Отказвам се вътрешно и от първоначалния си план за траверс на Мая Хекураве през Qaf Droces (превала Дроч) до Валбона – не познавам пътя, нямам въже, ако се наложи да помогна на моя нов другар... Към 14.00ч. в най-голямата жега тръгваме от селцето Маркай към езерото Маркай (или Понареве по карта). На небето няма и един облак. По пътя вода има само на едно място – до два гроба. На езерото също няма – то е безотточно и се пълни само от лавините (при предишното си идване видях една – беше срутила напълно две от къщичките, а надморската височина е около 1300 м.) За около 4 часа по козя пътечка сме горе, денивелацията е 800 м. Имаме невероятен късмет – не сме сами и намираме в една от къщичките набито на кол парче сняг, което се отцежда в леген. По-късно пристига нашият домакин – Ибрахим, възрастен човек, който носи огромен чувал с жълт кантарион.

Големият човек, а очевидно и алпинст Ибрахим.

По здрач палим огън и седяме на разговор с малко храна и много цигари. Не познавам албанец, който не пуши. Висар е преводач. От дума на дума научавам историята на това място – някога тук е имало нещо като хижа, идвали са алпинисти, според легендата на Мая Хекураве, което значи железен връх, сто години е спал националният герой Халил, из карстовите полета под върха има 40 гроба... Самият Ибрахим се оказва стар алпинист със зимни изкачвания на Мая Грюк и Хапт, Мая Хекураве, Мая Бошит и Мая Харапит. Искрено и мълчаливо се радвам на срещата си с този човек – съсредоточен, лаконичен, с проницателен поглед, жилав и пъргав като рис – без нищо излишно, като всеки истински катерач. Висар и Ибрахим уточняват пътя за утре и лягаме. На сутринта закъсняваме с тръгването и сме на пътеката чак към 05.30ч. Ибрахим ни изпраща да края на черния път, а ние с Висар продължаваме нагоре по едно сухо дере.

Първи импресии след злополучния избор кое дере да хванем.

По лакътушна пътечка излизаме до изоставен катун, където сухите дерета стават две. Трябва да изберем едното. Моят спътник посочва лявото, аз – дясното. Съгласявам се с него, тъй като той е уточнил пътя ни с Ибрахим предната вечер. Това ни коства, както ще разберем впоследствие почти утрояване дължината на маршрута и още един изкачен връх. Снегът вече престава да е на петна. Слагам котките, за да не нося излишна мъртва тежест в раницата, въоръжавам Висар с пикела и подкарваме право нагоре.

На хребета. Пътят ни идва от разлялото се в нещо като циркус дере.

След още час и половина излизаме на хребет, пред нас стои достатъчно висок връх, който като че ли прилича на Мая Хекураве. Да се върви по хребета е невъзможно – той всъщност е скален гребен, затова подсичаме по снега колкото и да е стръмно. Вземам си пикела и бия стъпки, Висар върви след мен с една тояга. Изкатерваме по едни скалички въпросния връх колкото да разберем колко далече от истината сме – срещу нас стои Мая Хекураве.

Мая Ронг в средата. Траверсирахме вляво под скалите и се качихме по десния му ръб.

Мая Хекураве леко вдясно, гледан от Мая Ронг. Траверсът продължава.

Кръщаваме въпросния връх Мая Ронг (Maja Wrong), тъй като на картата е даден само с височината си 2401 м. и продължаваме траверса. След още час и половина стъпваме на Мая Хекураве – по карта 2554 м., по gps – 2566 м.

Последен пристъп.

Най-накрая, след два неуспешни опита. На Мая Хекураве.

И с моя щастлив спътник Висар – това е неговият първи връх.

На небето отново няма облак, гледката е невероятна – вижда се всичко: от Джалица и Коритник през Джеравица и Мая Ропс до по-близките върхове наоколо, под нас блести езерото Коман.

Ниско долу долината Валбона.

Парченце синьо от езерото Коман в края на долината на Лек Бибай – католиците, които никога не напускат земята си.

Целта за следващото пътешествие, от ляво на дясно: Мая Ершелит, албанските Стражи – гребенът на Мая Стражес и Мая Какише почти в бяло.

Просто Проклетия.

Оглеждам внимателно пътя си от предишния си опит – било е проходимо стига да я нямаше тая мъгла.

Някъде из тези карстови полета ме хвана мъглата предишния път, а и снегът беше далеч повече. Леко вляво на хоризонта най-високата точка е Джеравица.

Снимаме до насита и слизаме от другата страна и нататък по „моето” сухо дере, което ни сваля само за час и половина до изоставения катун.

По пътя надолу – поглед нагоре към Мая Хекураве.

Пейзаж с неизвестен връх.

Връщаме се на езерото Маркай, сбогувам се сърдечно с Ибрахим, който вече си е набрал кантариона. Казвам му, че е добър човек, той само свива една цигара и ми я подава, след което слага дясната си ръка върху сърцето си. Това на албански значи много повече от казано с думи. Давам му една от моите... и тръгваме надолу по познатия път. Цялото изкачване и слизане на Мая Хекураве ни отне 7 часа, положителна денивелация 1400 м., отрицателната, ако я броим до селцето Маркай – 2200 м. и още 2 часа и половина.

Селцето Маркай на слизане, червената сграда вдясно е училището, крайно ляво долу е Байрам Цури.

В селцето имам ятак, при когото спах по-предишния път – Шкелзен. Сядаме под сянката на ореха пред къщата му, цялото му семейство идва да ни се радва, майка му дори помни, че знае руски, но да го говори не може. Шкелзен ми казва, че вече не е „чобан”, а е „универсал”, което значи шофьор на всичко за всеки. Сервират ни кафе – на албански това означава малка чашка турско кафе на джезве и водна чаша ракия. Кани ме да остана. Трудно е, но отказвам. Както обикновено му подарявам един български суджук, след което всички се натоварваме в камиона му и тръгваме към Байрам Цури. Аз като гост имам честта да се возя в кабината.

Паметникът на Байрам Цури – албанският Яне Сандански, вдигал бунтове и срещу чужди, и срещу свои. И убит, разбира се, от свои. После получил посмъртно град.

В града се разделям и с Висар, който трябва да помага на майка си на полето. Той ме черпи сладолед, запознава ме с баща си – дюлгерин, който върти мистрията на едно скеле далеч от дома. А мен ме чака още една среща – с ятака ми в Байрам Цури. Това е учителят Люлцим, един от малкото хора в този край, който донякъде знае английски.

Единственият приличен шанс за намиране на англоговорящ е училището. В случая в село Буян, със съпругата на Люлцим, пролетта на 2010 г.

И самият Люлцим, пролетта на 2010 г.

Седяме да пием кафе и да говорим, подарява ми две свои книги – оказва се и поет – и тях вече ще трябва да нося из планината. Запознава ме с Рустем. Веднага усещам нещо познато – същата вътрешна събраност, немногословност, скромност и поглед, който не трепва и минава през теб. Рустем се оказва един от големите албански алпинисти, изкачил още през 60-те и 70-те стените на Мая Харапит, Мая Бриасет и Мая Колата. Тази на Харапит я бях виждал – 800 метра отвес, тази на Бриасет предстоеше – ромб 900 на 900... Днес този човек продава жетони за билярд в едно мазе. Отказва да го почерпя. За албанеца честта е всичко, а всичко друго в живота са маловажни подробности. Сбогуваме се, Люлцим ми дава името си като парола за нататък и, както ще разбера, тя работи. Наближава 19.00ч., а моят преход за деня не е свършил. Решавам още същата вечер да стигна до долината Валбона и по-конкретно до хотелчето на Алфред Селимай, за да тръгна утре съвсем рано. От Байрам Цури до там са към 20 километра по асфалтов, а после по черен път. Надявам се да хвана стоп, но нямам този късмет. Нощта ме хваща в Драгоби, на около 4 км от хотелчето. Не издържам – чисто новите обувки Meindl са си казали тежката дума върху краката ми – и спирам една кола, идваща отгоре. Казвам директно – „5 евро” и ”хайде”. В 23.00ч. заставам през Алфред и произнасям паролата: „Люлцим Льогу”. Получавам безплатна супа, ракия и домашен хляб. Сядаме на масата отвън и завързваме разговор. Алфред е планински водач и познава планината като петте си пръста, разбран, усмихнат и приветлив човек. Хотелчето му е малко и безкрайно уютно, изцяло от дърво. Има и ресторантче, в което готви майка му. Негова асистентка и може би спътница в живота е Кристина – жена, родена в Бруклин, но избрала да живее във Валбона. Говорим за върховете наоколо – кой става за качване, кой не. За съжаление, нямам време, искам да се изкъпя и да дремна поне 4 часа преди пак да тръгна. Плащам си нощувката – 13 евро – и отивам в банята.

Изминатият път. За ориентация относно първоначалния план е добавен Qaf Droces.

В 04.00ч. насън чувам как птичките започват да пеят, в 04.30ч. примусът е кипнал кафето. Слънцето вече облизва връхчетата на отсрещните върхове. Допушвам цигарата си и тръгвам. Днес нямам връх за изкачване, но пък пътят пак ще е дълъг – трябва да изкарам докрай долината Валбона, да изкача Qaf Valbones (превала Валбона), да сляза в долината на Тет (Theth) и да изкача Qaf Pejes (превала Пейес). Чакат ме към 25 км.

Първите лъчи над Валбона. Този гребен „виси” директно над хотелчето.

Първите стъпки по пътя. Някъде отзад тези върхове вдясно е Черна Гора.

Утринна панорама назад.

И с тези гледки се свиква – че има върхове, които надали ще изкачиш.

Валбона е прекрасна трогова долина с обща дължина около 30 км, средна надморска височина 700-900 м. и чудни карстови шипове от двете страни. Най-красив определено е дългият 14км гребен Заборес е Красничес (Zhabores e Krasnices), на който са накацали най-високите върхове Мая Грюк е Хапт (Мая Грикат е Хапета) 2625 м, Мая Бриасет 2567 м, Мая Чет Харушес 2424 м, Мая Печмарес 2230 м. От другата страна са няколкото върха на Колата – Добра, Зла и Равна. Туризмът вече е дошъл тук – има десетина къщи за гости, малки ресторантчета с къмпингчета.

В долината наляво под този връх върви най-краткият път за Гусинье – през Qaf Borit.

В края на черния път са изворите на реката Валбона, там е Фуша е Гйес (Fusha e Gjes) – хотелче с 3 бунгалца и кръчмичка. Пия едно кафе и гледам нагоре – повечето върхове изглеждат брутално непристъпни, освен по стръмни ледени кулоари и оттам по някой гребен, ако въобще става...

Част от гребена Заборес е Красничес – най-вдясно е Мая Бриасет.

И другата част.

В дъното е превалът Валбона.

Продължавам по сухото речно корито до последното населено място - Рогам (Rrogam), откъдето хващам нагоре към превала по конска пътека, която се оказва маркирана – от австрийци. Вече е излишно да пиша, че вода във високото няма.

Масивът на Мая Езерце, гледан от пътеката към превала Валбона.

По обяд съм на Qaf Valbones, където ме настига австралиец, наел си албанец и катър за багажа. Ходи си човекът с един фотоапарат и високомерно ме отбягва, албанецът напротив – като ме вижда с голямата раница ми предлага без пари да я качи на катъра. Отказвам и го черпя цигара.

Първата гледка от превала Валбона – Мая Бошит.

И втората – долината на Тет и масивът на Мая Радохинес, в средата. Мая Харапит е най-десният връх.

Пътеката слиза през красива букова гора, а на половин час от превала – о, чудо – има цял водопад. Там някъде срещам трима швейцарци, които нетипично за нацията си, се оказват разговорчиви и доброжелателни, обещават ми и кутия цигари, която ще получа чак след ден и половина на съвсем друго място. След два часа съм в Тет и бързам при своята ятачка Юстиция, която ни подслони в нощта след Мая Езерце.

Юстиция, лятото на 2009 г.

И Мая Харапит от двора й, лятото на 2009 г. Тогава липсата на вода провали изкачването и ни принуди да слезем в Тет.

Подарявам й снимките оттогава, пия прясно мляко на хлад, говорим колкото можем. Тя ми дава домашен хляб, част от който ще пазя до София, домашно сирене, домати и краставици. Сбогуваме се и още по-тежък продължавам към дървения кръст, под който е последната вода за деня. Решил съм до почина там два часа и половина и чак преди залез да тръгна за Qaf Pejes. Хапвам, обливам се с вода и просто лежа. Безсънието, мъкненето, раните – разбирам, че днес е критичния ден: тялото ми трябва да влезе в ритъм.

Южната стена на Мая Харапит, гледана от пътеката към превала Пейес. Юстиция беше остаряла, Харапит – не.

До превала стигам за три вместо за час и половина. Пътеката продължава да е маркирана – чак до Черна гора. Точно в 20.00ч. опъвам палатката и се излягам на тревата да изпуша последна цигара. Справих се по светло – положителна денивелация 2100м., отрицателна – 1000м.

Превалът Пейес, когато кръстът все още го „пазеше”, лятото на 2009 г.

Самият превал представлява тревист коридор широк десетина метра и дълъг тридесетина. На един камък пише Qaf Pejes, а отстрани има стрелка и надпис Maja Arapit. За съжаление стария дървен кръст, който помня, го няма.

Знам, че липсата на сън не се компенсира, затова решавам да стана по-късно. Кипвам кафето в 06.00ч., събирам палатката и към 07.00ч. тръгвам нагоре.

Гледката от превала Пейес – в центъра Мая Шкурт, вдясно Каранфилите, вляво тръгва пътеката за Харапит.

От Qaf Pejes както написах има маркировка към Мая Харапит, но не съветвам никого да я следва – тя обикаля около върха и се спуска отново в Тет. Добре е да се следва някъде до половината, след което да се върви наляво към очевидния път за изкачване – гребена, тръгващ от Qaf Pejes. Лесно е да се каже, след като вече си слязъл. Аз се полутах и в крайна сметка излязох на върха по нещо средно между пътеката и една от многото стени на Мая Харапит. Отне ми към два часа, макар че по права линия разстоянието е километър и половина и 500 м. денивелация.

На Харапит.

Мая Ришкулит вляво и очертаващата се карстова пустиня надясно.

Гледката отново е чудна: масивът на Мая Радохинес от едната страна, от другата – този на Мая Езерце, отдолу долината на Тет. Слязох си вече по пътечето – имало и пирамидки и продължих до езерцата под Qaf Pejes, които знаех, че са единствената вода за деня.

Долината на Тет от гребена Мая Харапит. В дъното вляво е масивът на Мая Какише.

После се покатерих до безименен превал – още 300 м. денивелация – минавайки на 400м. от следите си при изкачването на Мая Харапит... Щях да си спестя поне 2 часа и половина, но кой да знае. Останах без дъх на превала като видях карстовата пустиня отсреща.

Пустинята. Мая Ришкулит в средата, Мая Штогут вдясно.

Това беше земята на Келменд (Kelmend) – най-голямото и диво племе в тази планина, сто процента католици – с изключение на 4 къщи, оставени, както ми казаха, за цвят. Снегът отново се уплътни, на един гол камък даже видях маркировка и продължих, подсичайки, към Qaf Dobrances, където бях решил да нощувам.

Мая Харапит, гледан малко след безименния превал. И малка срутена кошара.

Земята на Келменд – боровете никнат от камъка.

Полутах се отново по едни скали, но след 3 часа благополучно видях пред себе си най-красивото място от това пътешествие. Голяма равна поляна с малки дървени къщички и оградени дворчета.

Превалът Добранчес.

Най-лошите ми предчувствия обаче се сбъднаха – и тук нямаше вода, затова отърчах до близката паднала лавина и напълних два плика. В този момент някой започна да вика от скалите над мен. Оказа се млад албанец на име Рифат с голяма усмивка и голям чувал, естествено, жълт кантарион. Човекът ми направи лимонада с неговата вода, даде ми хляб и домат, предложи ми своята къщурка за през нощта.

С Рифат. Зад нас отляво е Мая Штогут, отдясно – кулите на Мая Ришкулит.

Аз все още се чудех дали да остана – имах не повече от 10 цигари. В този миг Радецки пристигна със гръм – швейцарците слизаха през гората. Получих безплатно една кутия Parisienne, една лепенка жива кожа, с която поне единият ми крак ставаше нов. А всичко това означаваше само едно – изкачване на Мая Шникут утре. Към 17.00ч. изпратих швейцарците и Рифат с двете му кончета надолу, избрах си хотелче, настаних се на втория етаж и почнах да си топя сняг. Тишина, красота и самота – отдавна не се бях чувствал толкова спокоен, уверен в себе си и – защо да го крия – щастлив. Примусчето топеше методично канче след канче, през открехнатата врата гледах Мая Ришкулит, надвечер излезе прохладен ветрец.

Половината Мая Ришкулит от „хотелската” ми стая.

Мая Штогут и Мая Ришкулит по залез. Най-вероятно Штогут е изкачваем. Ще проверим.

За първи път имах достатъчно време за почивка, сън и отпускане. Бях уточнил доколкото мога с Рифат пътя за изкачването на Мая Шникут. Запалих свещ, дръпнах последна цигара и блажено заспах.

На сутринта в 04.30ч. бях съвсем друг човек. След кафето без да се помайвам изхвръкнах към върха. Някаква козя пътека има само в началото, после се върви откъдето става към очевиден превал. Дотам бях в сянка, после отново жега с прехвърчащи облаци.

Проклетия в посока Qaf Bordolecit, гледано от превала.

И самият превал, гледан от ръба към Мая Шникут.

Пътека нагоре няма, но пътят е ясен – ръб, който излиза на върха. Никакви технически трудности – бях направо учуден. А според summitpost.org този връх е изкачен за първи път едва през 2005 г... За Рифат върхът беше рутинна разходка и то, както ми каза, само за 2 часа. Аз се качих за три и малко – никога не успях да се вместя в „албанските времена”. Денивелацията е 1000м. – половината до превала, другата оттам до върха. Самият връх е висок 2552м.

Мая Шникут вляво.

Мая Шникут – най-високата точка в дъното по средата, гледан от карстовата пустиня преди Qaf Dobrances предния ден.

На Мая Шникут.

Панорамата ставаше все по-позната, но едни и същи върхове изглеждаха по съвсем различен начин. Видях и Черна гора – толкова близо, а за мен все още толкова далеч, тъй като трябваше да пресека границата официално. Слязох си по същия път, взех си раницата и тръгнах надолу към селцето Никч (Nikc).

Селцето Никч, гледано от Мая Шникут – денивелация от почти 2 километра.

Доста стръмна конска пътека, както обикновено само с една вода, но каква – водопад със стълба. Намира се на 30-40 минути от Qaf Dobrances.

В ролята на „Директор на водопад” – единствената вода преди Никч.

След 2 часа и половина бях в селото, безпогрешно намерих кръчмата и влязох в нея. Из албанските земи – все едно в Албания, Косово или Македония – това е единственият начин за поведение. Отиваш да се разбереш с мъжете. Усмихнато, високо изправен, гледайки ги в очите, предлагайки на всеки по цигара. Седнахме да пием кафе и да си говорим. Повечето от тях се оказаха билингва – говореха и сръбски, защото работеха каквото намерят в Черна гора.

Никч. Тук са 4-те къщи с мюсюлмани.

Бедността и безперспективността тук са потискащи, животът – отчайващо невъзможен: няма земя, няма добър път, на албански това значи проходим по време на дъжд макадан, няма gsm сигнал, падне ли снегът всичко приключва. Но тук видях нещо, за което само бях чел по старите книги. Вирджиньеша или жена, дала обет да стане мъж. В социален смисъл. Казваше се Йоан, късо подстриган/а, изцяло в черно независимо от жегата, с часовник на ръката, а в нея бутилка бира. Стана ми неудобно да снимам. За 20 евро намерих транспорт до Тамара – столицата на Келменд. Стори ми се много, но после – малко, след като видях пътя и времето, за което взехме тези 17 км – почти 2 часа. Изсечен високо в ждрело без място за разминаване с надвиснали камъни, държащи само на пръст, този път ми се стори по-опасен от преходите ми досега. Попитах моите спътници как се оправят. Те само се прекръстиха и добавиха, че живеят тук целогодишно.

На влизане в Тамара – столицата на Комуна Келменд.

В Тамара процедурата се повтори – нахълтах в една кръчма, почерпих и седнах да ям. Хората отново бяха билингва – един звънна на друг, друг на трети и за половин час имах три възможности за превоз до Вермош, последното албанско селце преди Черна гора. Оказа се, че има редовен автобус от Шкодра – разстоянието е 92 км и се взима за между 6 и 8 часа. Предпочетох да пътувам с джип – натоварихме се четирима заедно с провизиите за селската кръчма във Вермош: бира, хляб, солети и цигари. Пътувахме 3 часа и половина. Пътят и пейзажът останаха същите – безумен трошляк, безумно стръмни склонове, малки сгушени махали с по някоя щръкнала черква, никакви ниви.

Земята на Келменд – махали с църквички. Пътят е дошъл тук само преди 30 години.

Както обикновено има само една вода – ледена, на мястото, където през 1911 г. Келмендите са провъзгласили независимостта на Албания. Спряхме на Qaf Bordolecit, където има две малки капанчета и голяма поляна с единственото училище за близките три селца. Попитах как учат децата през зимата. Отговориха ми – идват сами. Попитах за лавините. Те само вдигнаха рамене, очевидно това не се броеше. Там почерпих моите спътници без тяхно знание и съгласие. Те бяха искрено учудени, отказаха да им платя за пътя, но за сметка на това ме закараха до самото КПП, което е на 5 км от Вермош.

Qaf Bordolecit с училището и надничащите отзад Каранфили.

Сбогувахме се като добри приятели, особено със стария дядо, който за себе си казваше само едно – „католик”, а когато го питах за Енвер Ходжа, иронично добавяше „диктатура пролетариат” и прокарваше пръст през шията си. В 19.00ч. уверено преминах границата на Албания с Черна гора – бях единственият за деня. Чакаха ме още 6 км пеш до Гусинье, малко пазар и такси до Гърбая.

Изминатият за 3 дни път: с червено ден трети, със синьо ден четвърти, с черно ден пети. Ден първи и втори са на картата за Мая Хекураве.

Супер скитническо!

.
И може би банален въпрос, но според теб доколко безопасно(предвид хората) е подобно скитане из Албания? Миналата година покрай Комови един черногорец ни разкаваше за 9-на чехи преди години, които се залутали край Мая Езерце и приключили земния си път след срещата с месните. Иначе планините са грандиозни!

Към 20.30ч., все още по светло се изръсих в еко-катуна на Сърджан Павичевич,
сърбин, който раздава шофьорските книжки в Гусинье и си е построил това прекрасно място, за да е по-далеч от жена си. Седнахме и този път изпих наведнъж 4 бири – нещо, което никога не съм правил. Моят път през Проклетия беше приключил, тук всичко ми беше познато и любимо, нямаше езикова бариера.

Еко-катунът.

Буквално над нас Очняк бодеше небето и събираше последните слънчеви лъчи. Старият ерген и келнер Райко също ме прегърна и седна при нас. Животът тук не се беше променил, само катунът вече беше напълно готов – три триетажни дървени бунгала с баня във всяко. Храната в ресторантчето както обикновено беше превкусна. Седяхме до късно. Така е, когато си сред близки хора. Дадоха ми цяло бунгало – за 8 евро.

Очняк, гледан от третия етаж преди 3 години. Зад него е Северния Каранфил.

И сега, по залез, три години по-късно.

Реших утрешният ден да го пиша почивен – тялото искаше да върви и беше готово, но личната хигиена каза категорично: „Е, така няма да стане.” Къпах се до припадък и си легнах в миришещото на бреза легло. На сутринта упътих двамина поляци за нещо по-леко, пих кафе до насита, изпрах се изоснови и потеглих обратно пеш към Гусинье за провизии и прогноза. В градчето винаги сядам в албанската кръчма – пълна с хора, жива и шумна, на чаршията. После извиках моя познат Сервин, който за 5 евро с мерцедес ме качи обратно в катуна. Пак си говорихме със Сърджан, но вече за по-сериозни неща – за Босна, Санджак, за негов приятел в затвора, за президентските избори в Сърбия. Легнах си рано – планът вече беше в главата ми.

Карто-схема на района от чудесната книга за Черногорска Проклетия на Рифат Мулич. Продава се в бръснарницата на Гусинье. Еко-катунът е до Сульова чешма.

Към 04.00ч. отново чух птичките, запалих примуса, кипнах кафето, изпуших колкото трябва и хванах баира. Отивах на Каранфилите, най-високите върхове в района. Не исках грешки и глупости накрая, затова сложих в раницата котките и взех пикела – впоследствие бях благодарен на себе си за това. Първоначално се върви по черен път около километър нагоре по троговата долина, навсякъде има табели, но това не значи яснота както си спомних от предишното си идване, когато вместо да се качим на Очняк го обиколихме и трябваше да се върнем още веднъж. Така или иначе на табелата Severnji Vrah се свива наляво и през рядка гора се хваща малка трошлива пътечка, която се движи по най-логичния път – в улея между Очняк и Каранфилите. Има стара сръбска маркировка – червен кръг в по-голям бял кръг, на разклоните по големите камъни има и надписи. Денивелацията е към 1500м. почти директно нагоре.

Долината Гърбая един километър отдолу.

След като пътечето излезе в неголям циркус се продължава директно направо към очевиден, макар и тесен превал на билото. Чисто западно изложение, дълбока сянка, сняг като лед, брутален наклон.

Снежният циркус, гледан от Крошнин пролаз на слизане.

И самият Крошнин пролаз. Ако я нямаше тази цепка колкото да се измушиш, изкачването става катерене.

Слагам котките и хващам пикела, после минавам през цепката-превал и търся пътя по гребена – пътечката е трудно различима на места, с излиняла маркировка и няколко пасажа катерене. Но най-големия проблем са неистово живите камъни – видях поклащащи се с големината на човек. Вървях бавно и много внимателно. Стигам до втори леден кулоар непосредствено под Северния връх.

Кулоарът под Северния Карнфил. За щастие с източно изложение. И без котки.

В 08.00ч. съм горе. Срещу мен свети Мая Езерце, под мен е долината Ропояна – всичко е толкова познато и толкова красиво. Височината е 2460м.

На Северния Каранфил.

Мая Езерце в средата. Пред него са скалите Скокища.

Мая Харапит е ниският връх в средата със сянка на стената, вдясно са Мая Визенс и Мая Радохинес, най-високият. Вляво е масивът на Мая Какише.

Поглеждам гребена нататък – има още две чучки: Srednji и Veliki Vrah, който е най-висок. Качвам и тях. Не са трудни, ако изключим живите камъни. В далечината виждам под себе си Мая Харапит и долината на Тет.

Двете чучки: вляво Велики Каранфил, вдясно – Средни. Според картата Велики връх е средният, той е и най-висок, а левият е Южни. Качвайте ги наред независимо от имената.

Пуша и се връщам на Северния връх, отново се концентрирам и тръгвам обратно – вече е по-лесно. Минавам през цепката, откатервам леда с лице към склона – много по-бавно и внимателно отколкото когато го катерих, снимам Очняк под себе си, спомням си изкачването му и продължавам надолу.

Гвоздени връх отляво на циркуса.

И Очняк под мен вдясно.

И аз на него 3 години по-рано...

Пързалям се под размекналия се сняг, но внимавам за кухините около камъните. Краят вече е близо. Мисля си дали да не остана – за Мая Колата или пак да се "попна" на Очняк, но си спомням приказката за онзи човек, който винаги си тръгвал по средата на купона. Попитали го защо, а той отговорил – за да имам хубави спомени. Не искам да насилвам късмета си – така или иначе бях направил всичко, което бях планирал. Отпускам се – пред очите ми се изправя дългият път към дома: 17 часа керван от Гусинье през Беране и Ниш до София... За първи път решавам да пусна mp3 плеъра – пада се стария жизнерадостен Joe Zawinul. Трудно мога да намеря по-добър епилог за пътешествието си от това, което чувам в слушалките:

I was ten years old when I was born
I was twenty when I died
At thirty I realized I had died
When I was forty I knew I was dead
I was fifty years old when I began to hold my funeral speech
At sixty I was renowned speaker
With seventy years I spoke about life
With eighty I spoke of love
At ninety I spoke about the future
With one hundred years I let myself rejuvenate

Песента се казва Success.
Край.

Мммм, супер разказче и аз като я видях таз Проклетия миналата година ми стана любима!

igurbev написа:

Супер скитническо!

.
И може би банален въпрос, но според теб доколко безопасно(предвид хората) е подобно скитане из Албания? Миналата година покрай Комови един черногорец ни разкаваше за 9-на чехи преди години, които се залутали край Мая Езерце и приключили земния си път след срещата с месните. Иначе планините са грандиозни!

Аз също бях на Комови миналото лято - дотогава знаех, че Комовете са 3, толкова и качих. Остана само Средни Ком.
Никога не съм имал проблеми с албанците. Напротив, намирам ги за най-гостоприемните хора на Балканите. Принципът за мен е прост - уважавай хората и планината, за да ти се отговоря със същото.
Преди пътувания на Балканите винаги се подготвям - чета за историята, религията, културата, и най-общо живота на тези хора, все едно албанци, горанци, бошняци или македонци. Те винаги са се радвали, ако им покажеш, че знаеш нещо за тях, а не си просто поредния термит поляк, чех или немец.
Но има нещо важно - ако отидеш при тях като човек, те са били гостоприемни и никога не са ми поискали пари. Ако отидеш като турист, биха ти одрали кожата, защото са бедни и това е шансът им за някой лев повече. На мен ми искаха в Косово 50 евро, за да ме качат до катуните под Джеравица.
Другото - това са консервативни и патриархални хора, така че поведението трябва да е прибрано и почтително. Особено спрямо жените и особено по Шар, Дешат и Кърчин в Македония, където албанците и торбешите (македонските помаци) са най-консервативни и религиозни.
Иначе сакатлъци винаги стават - това е част от живота по тези места. Байрам Цури, например, по време на войната в Косово беше най-големия black market за оръжие... и за бъреци.
Така че в крайна сметка всичко е въпрос на личен избор и лична отговорност.

Ама че пътешествие. Браво човек и благодарности, че сподели с нас тези неща!

Жив и здрав да си, пак да обикаляш и да разкзваш.

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Последната промяна е направена от Speedy на Пет Юни 29, 2012 2:42 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Ivan`Dinkov написа:

Преди пътувания на Балканите винаги се подготвям - чета за историята, религията, културата, и най-общо живота на тези хора, все едно албанци, горанци, бошняци или македонци. Те винаги са се радвали, ако им покажеш, че знаеш нещо за тях, а не си просто поредния термит поляк, чех или немец.

За съжаление тук идва и другя голям проблем - езика. Confused

Иначе точно от Джеравица започнаха нашите посещения втората половина на миналия септември и там се опитвахме да завържем някаква комуникация с хората, скоито се разминавахме, за да ги попитам дали не са са срещали едно момче от нашата група, което беше "изчезнало", но всички опити завършиха с пълен провал - нищо не си разбирахме взаимно.

	Цитат:
	Но има нещо важно - ако отидеш при тях като човек, те са били гостоприемни и никога не са ми поискали пари

Така е, да. много гостоприемни хора, честни. Очарована съм. А на Джеравица имаше младежи с калашници, които си гърмяха за кеф. Там притежанието на оръжие е нещо като нашето джобно ножче Laughing

Само бях чувал от колеги спелеолози за тези места, но не бях гледал снимки.
Толкова от гледките ме впечатлиха, че немога да ги изброя в момента. Ще го чета пак още по-подробно. Very Happy

Кратък планинарски албано-български речник.

по - да
йо - не
уй - вода
бора - сняг
уртег - лавина
димне - зима
врант - вятър
ши - дъжд
дйиль - слънце
люма - река
люгима - сухо речно корито/сухо дере
бурими - извор
личени - езеро
ур - мост
дру - дърво/гора
мая - връх
мали - висока, голяма планина
бйешк/бйешкет - по-малка, локална планина
чаф/чафа - превал
пошт - долу/надолу
нальт - горе/нагоре
дяфт - дясно
мойт - ляво
руга сомсорвес - пътека
руга махинс - асфалтов/черен път
фшат - село
чютет - град
мехла/мехала/махала - махала
мирдита - добър ден
фелимдерит - благодаря
вйера - лято
баба - баща
груя - жена
шпия - къща
киша - църква
джами - джамия
башкими - КПП
люфт - война
раки - ракия
маркет - магазин
яваш - леко
шкип - албански
англишт - английски
шкиперия - албания
хайде - хайде

P.S. Имайте предвид, че езикът на Север е доста различен от този на Юг.