ГрантПандизо

Вероятно мнозина от четящите са биле на тоя връх и надали някому би било интересно, но все пак да се отчета за лятото...
Това нещо се води лесен и достъпен обект и се посещава ежедневно от цели тълпи. Поради едновременна липса на пари, време, подготовка и т.н. се оказа, че просто няма къде другаде да се проява без да си самонанеса сериозно поражение... И въпреки това, и тук не всичко мина както трябва. Така, че смисъла на четивото по-долу е, ако не искате да страдате, не правете като тук описаното.
Първо пътуването дотам. От години практикувам ходенето до Италия с междинно преспиване в Любляна. Това лято обаче, по границите беше кошмар. Навигацията изчислява София-Любляна средно за около 9 часа, но кисненето по границите го удвоява. Калотина минахме "бързо" пред нас имаше само 5 коли и чакахме само 2 часа. Гадни и долни мизерници са работещите по КПП-тата. Още по гнъсно обаче бе на Батровци при влизане в Хърватия - колона от 4 ленти, дълга, вариращо от 3 до 5 км. Време за преминаване - 3часа и половина. Беше нечовешка жега, в три следобед термометъра в огледалото на колата показваше 46 градуса. Колко е било наистина не знам, ама беше отвратно.
по-тъмно и с риск да затворят къмпинга, в последния момент се настанихме в Любляна. Много мразя да карам по 800-900-1000 км наведнъж, и вечер като затворя очи, получавам световъртел, защото пред очите ми автоматически изплува гледка на магистрала и присъщото люлеене на колата.
С триста зора /и по италианските магистрали има редовно задръствания, досущ като Цариградско шосе в час пик/, на следващия ден най сетне се намърдахме в долината на Аоста. Там пък пътуването излиза златно, явно защото май се води планинска магистрала, и трасето по долината до тунела под Монблан се таксува възскъпо.
Следобедя най-сетне, достигнах до заветния паркинг на Понт. Това което неизменно прави впечатление, е усещането, че си на ЦПШ-то на Мальовица. Всичко изглежда по идентичен начин. После и пътеката до хижата е досуш като излизането към заслона БАК под Орловец.
Понеже съм си патил от тежки товари /заради смазваща раница навремето не качих Гросглокнер се отказах на няколко стотин метра под върха/ реших да оставя всичко, което поначало нося в по-високи планини с цел да ме гарантира да оцелея, ако нещо стане. Или с думи прости, нищо не взех…
До хижата иди-дойди, лесно, макар да има известно денивелация. Хижата е прилична, става за нощуване, не е скъпо. Легнахме рано. Настъпи заветното 4 часа. Отварям джама – що да видя – вън няма нищо общо с топлото лято от вечерта – вали сняг на парцали, има и няколко см снежна покривка, гъста мъгла, нищо се не види. Припцувах тънко още по не знам кои петли… Едно от нещата, които цял живот съм избягвал, е да хода някъде, още повече във високи планини извън България, неподготвен и на непознато място. Равносметката, направена в 3 часа нощес, преди щурма, беше следната – челник – забравен/или изсулен/ някъде в или около колата. Добре, че имам и резервен. Зле е, че не знам дали батерията му има достатъчно заряд. Гармина – никаква файда от него – няма инсталирана местна карта, но няма и батерии – по някаква незнайна причина /или съм забравил да ги презаредя или сами са се разредили/, но в крайна сметка – натискаш копчето, реакция никаква. Резервни батареи не се носят, тежат… Дрехите – резервни няма, също тежат… И така, въпреки всичко, тръгнах нанякъде из камъняците в тъмното и мъгливото, уж с идеята да се оправя някак „в хода на изкачването“. В тъмното нагоре светеха някакви челници. По-късно разбрах, по трудния начин, че и тия вероятно са аджамии като нас и определено не знаят къде са тръгнали. Постепенно мъглата отстъпи, снегът взе да се топи, а ние се оказахме на някакво място, откъдето за да стигнем пътеката по морената, където изникнаха доста челници на знаещите откъде се минава, се налагаше да се проведе кратко катерене по ронливи скали и чакъли. Отново псувни и проклятия, след което, вече по развиделяване, се оказахме на правилното място, или на едно от считаните за такива по пътя нагоре.
Не след дълго, наближихме и мястото, където се обуват котки и леко се слиза по посока ледника, на който се засича и трасето от другата хижа. Вляхме се в тълпата, обуваща котки и връзваща се с въжа. Имаше и вариант по някакъв скален ръб, отстрани на ледника, но ми се стори същата работа, дали ще паднеш от камъни или ще се продъниш в цепнатина е все едно, и в двата случая няма да свършиш добре.
Криво ляво тръгнахме. Изведнъж ме хвана едно усещане че ме няма, не мога и три крачки да направя. Спирам, подпирам се на щеки и пикели, лазя по ледника, страшна работа. Инак ниско, надали има и 3500. Извадих сатуромера – отчете 78%. Не можех да повярвам какво показва тоя мръсник. После един приятел доктор каза – май не бил калибриран…Е хубаво де, ама на пръста на жена ми, секунди след това, показваше 96%, което е основание да се заключи, че калибровката му става за секунди и по чужди пръсти. На моя, при повторно мерене след това, пак показа скромните 80%. А всеки бил някога със сатурация под 90% знае какво означава това. Ако да е апаратът крив, иди дойди, ама усещането за безтегловност си стои. Веднъж вече съм бил с подобна сатурация, нямах сили да се кача на покрива на бараката, където ме чакаше санитарния хеликоптер и кислородната маска…
Въпреки това приех, че имам временни затруднения по смисъла Търговския закон или само временно разстройство на здравето, неопасно за живота, по смисъла на Наказателния кодекс.
Реших да приложа „апаратна вентилация“, която ако не помогне, да сядам и да мисля как ще се мре… Процедурата се изразява в продължително насилствено учестено дишане, което ако започнете в обикновени условия неизменно ще ви докара световъртеж. В случая обаче помага, или поне започваш да си мислиш, че помага. Криво ляво се измъкнах на фирновото поле над ледника, откъдето започваше завоя и самия купол на върха. Там духаше силен вятър и си беше студено. Навлякохме каквото носим/което не беше много/. От там започваше едно криволичене по стръмен фирн, преодоляваха се няколко ледникови цепнатини и се излизаше на трошляка по предвърховия гребен. В следата му имаше някакви грозни жандарми, една от които, явно като най-висока, бе набедена за връх. Явно ми беше поотминало, защото там вече нямах „положителното задушевно /или задушаващо/ усещане, че съм на планина“, изпитано долу по ледника, придружено от окуражаващите данни на сатуромера, че смъртта е близо и надолу ще те носят, омотан в найлонов чувал, но пък от друга страна - няма да слизаш сам…
Върхът предложи някаква гледка, защото вятърът беше разкарал облаците, но от години съм се хванал, че на такива места не ми пука особено, правя две три снимки “за отчета“ и немедлено изчезвам. Изобщо ходенето и стоенето по върхове е безсмислено, а за мен собствено – и безинтересно занимание. Върховата жандарма обаче е висока и в отвес. Италианците обаче бяха сложили някакви скоби като комина на ТЕЦ-а и без никакви задръжки си спестих удоволствието да я катера, респ. да падна и да се пребия точно там, за смях на гаргите и тълпата зяпачи – върхопокорители.
Заради бавенето и кризата на ледника, тръгналите първи, се оказаха последни на върха. След нас имаше още неколцина, дето се мотаха още, качвайки и околните трошливи жандарми.
Е, не умрях, което доведе но нови страдания – слизането следобед по алпийски ледник и особено разтопен фирн, и шибано занимание. Снегът се размеква, започваш да потъваш, по котките се лепят буци, блъскаш с пикела по обущата да паднат, ако забравиш, се подхлъзваш и залиташ. Абе идилия направо, да ти таковам и планините снежноледени…
След края на ледника настъпи и следващия етап от страданието – набиването на пръстите отпред, пришките по петите и други усещания по това направление.
Долу по пътеката след хижата положението стана нетърпимо. Жена ми се събу и ходи по чорапи боса, подобно на като хималайска йога. За разлика от нашите земи, на никого по пътеката това не правеше впечатление. Може би там това е често срещано явление. Едва се дотътрахме до колата – жега, пришки, болки в коленете от сигурно два километровата денивелация. Мене ме боляха и на друго основание – за двете седмици от отпуската ми се наложи да измина общо над 10000км с колата, следно по 800-900км на ден, което доведе и до възпаление на дясното коляно. Болките отминаха чак след като изминаха повече от два месеца, проведени в условията на пълна почивка. Но първите три седмици, слизането дори на 10 стъпала се равняваше на „изсточник страдания“.
Е, горе долу това беше. Ако не искате да страдате, съвсем заслужено и закономерно, не правете това, което описах по-горе и не ходете неподготвени, пък ако ще, дори в Рила или Пирин.
Снимките са тук, не ми се разправя с качване, така че - от първоизточника:

https://photos.app.goo.gl/BKb6CgWYqa2F3bvK6

Последната промяна е направена от vladofff на Сря Дек 22, 2021 10:56 pm; мнението е било променяно общо 1 път

В унисон със смисъла на темата, Гугъл казва, че отварянето на линка към албума е грешка.
Описанието е епично.

_________________
Приятелят е човек, който те познава отлично ... и въпреки това те обича

	vaskoo написа:
	... отварянето на линка...

Изпълних някои от инструкциите от темата как да се борави с гугъл снимки. При мен, на произволен бравзер и без профил вече излизат, тъй че би трябвало и при теб да става вече...

Това е добро - "временни затруднения по смисъла Търговския закон" Laughing

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

Хареса ми начина по който си описал преживяванията си , разсмя рано сутринта!

Цитат:

Равносметката, направена в 3 часа нощес, преди щурма, беше следната – челник – забравен/или изсулен/ някъде в или около колата. Добре, че имам и резервен. Зле е, че не знам дали батерията му има достатъчно заряд. Гармина – никаква файда от него – няма инсталирана местна карта, но няма и батерии – по някаква незнайна причина /или съм забравил да ги презаредя или сами са се разредили/, но в крайна сметка – натискаш копчето, реакция никаква. Резервни батареи не се носят, тежат… Дрехите – резервни няма, също тежат…

gandi написа:

Хареса ми начина по който си описал преживяванията си , разсмя рано сутринта!

Цитат:

Равносметката, направена в 3 часа нощес, преди щурма, беше следната – челник – забравен/или изсулен/ някъде в или около колата. Добре, че имам и резервен. Зле е, че не знам дали батерията му има достатъчно заряд. Гармина – никаква файда от него – няма инсталирана местна карта, но няма и батерии – по някаква незнайна причина /или съм забравил да ги презаредя или сами са се разредили/, но в крайна сметка – натискаш копчето, реакция никаква. Резервни батареи не се носят, тежат… Дрехите – резервни няма, също тежат…

Много е добро мда Smile

Уникален стил! Оправи ми настроението за седмица напред Laughing

Отдавна не съм се смял така. Благодарности за споделеното !!!

Предвид заглавието, наблегнал си на наказателния кодекс.

Да го беше написал някой аджамия...
Добре, че в началото уточняваш, че сте действали по метода "така не се прави" Smile

Весели празници и дано с ходовата част всичко да е наред, че що Планини още те чакат!

Голям Грант, голяма веселба !

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Владе, виж дали не можеш сам или с помощта на Моди да махнеш това Т и да остане само Гран?
Ако не искаш, недей, ама така е правилно. А, и интервал трябва... Wink

Това е най-якото в целия разказ, заигравката със самото име и съответното изживяване. Изживяването съответства на името . Даже сега като се повдигна темата, пак го чета със същото удоволствие както и първия път.

Страхотно си го написал. Very Happy

Това лято ние също смятаме да направим едно Пандизо и имам няколко въпроса към теб.
На първо място мислиш ли, че е необходимо да запазваме предварително места за хижата (Виктор Емануил II) и ако има нужда смяташ, ли че вече му е дошло времето? Ще сме горе в самия край на месец юли.
По други хижи, на които съм ходил в чужбинско има пакети, които включват закуска и вечеря. На някои места разликата е съвсем нормална, но на други това оскъпява нещата почти двойно. Имаш ли някаква индформация как стоят нещата?
Ние смятаме да останем две нощувки горе. Първият ден ще стигнем късно и директно се качваме към хижата, може би дори на челници. Вторият ден удряме Пандизото и отново спим на хижата. На третия ден, рано сутринта слизаме и продължаваме по направление. По принцип знам, че това е забранено, но според теб има ли вариант някъде горе, вместо да ползваме хижата да опънем палатка?
Доколкото разбрах всички стават много рано, защото искат за деня да се изкачат до горе и после да слязат долу до паркинга. След като ние смятаме да останем на хижата за втора нощувка, според теб кога би било нормално да тръгнем, за да избегнем тълпите от една страна, а от друга да не се препираме, че сме закъснели с върха?
Оборудването. Гледах доста клипчета в youtube и върхът не ми изглежда нещо фрапиращо страшно. И аз като теб искам да минимизирам багажа, така че освен задължителните котки, според теб има ли нужда от каски, въжета и пикели. Обмислям евентуално да взема едно десет метрово въже, с което да вържа жената за мен + един пикел, защото тя и да има пикел не мисля, че ще й свърши някаква работа Very Happy

Radnev, сайта на хижата е :
rifugiovittorioemanuele.com. Доколкото видях, нямат само нощувки, а полупансион - 57 е за нечленове на CAI(club alpino italiano) 50e за членове, това за стая, за общи спални съотв 5i,50е и 44e.
Ако имаш чл карта от БТС, в някои хижи на CAI минава, не знам за тази. От доста време не съм в активните алпийски среди у нас и не знам дали алп клубове или федерация издават по-специални карти за членство.

Първо ще ти кажа при мен как се случи, за да имаш представа с детайлите:
Спах в къмпинг в Любляна и тръгнах сравнително рано. По италианските магистрали имаше сериозни задръствания, не си мисли, че като плащаш големи суми да стъпиш на тях, безпроблемното пътуване ти е гарантирано… То проблемите могат да дойдат още предния ден, заради огромните опашки на сърбо-хърватската граница – ако там закъснееш, както стана с нас, може и изобщо да не намериш отворено място за спане в Словения, а от там и графикът отива по дяволите… /Затова – миналото лято – със самолет до Женева и после с местен транспорт, доста по-добре, а на пари – същото. Само спестяваш изтощителното маане по магистрали и висене по опашки./
Както и да е, на Понт, където е паркинга, стигнахме късния следобед, 17-30часа тръгнахме от паркинга за нанагоре, за да стигнем на хижата в 19-30часа. Ходенето изключително наподобява това да се качиш от ЦПШ-то на Мальовица до заслон БАК, но изглежда е по-късо. За резервации, ако питаш, винаги ще ти кажат, че е хубаво да имаш. На практика, никога няма да те върнат. Аз им казвам така – пътувам отдалеч, никога не съм сигурен къде ще ме задържат, арестуват или забавят по някоя граница, затова не мога да бъда сигурен и да правя резервации. Така ме оставят на мира и ме настаняват без повече въпроси. Особено важно е обаче, да не цъфнеш там в петък или събота вечер. Виж в неделя може и да няма кьорав човек. През седмицата също става. Не съм чувал да има нощувка без закуска /тя и тя е една закуска в три часа посред нощ, ама нейсе…/. За палатка – ако си такъв ентусиаст да мъкнеш още сума ти кила отгоре, за да си играеш на стражари и апаши с рейнджърите на парка – може да пробваш. Аз отдавна дори и не смятам палатката като нещо, което ще мъкна по-далеч от къмпинга. Ако съм толкова на зор – бих си взел някакви платнища и фолия, с които да се крия из пукнатините, ако толкова го загазя, но чували и палатки – повече никога. В планините извън Европа се налага, но в Алпите всичко е толкова уредено, че просто не си струва. После самото изкачване – ние тръгнахме около 4 часа., не си спомням колко точно беше. Ако не знаеш къде отиваш /като нас/, чака те приключение, особено ако времето е и лошо. При нас валеше сняг на парцали и мъгла с 20 метра видимост. GPS имах, но с изтощена батерия…затова се въртях и мотах, вместо да изчакам още час и с „тълпите“ да си ходя по пътеката. След кошмарната нощ на Монте Роза и особено на Монблан, и жена ми май нещо си промени мнението за тълпите. Вярно глъчка, но пък ако стане нещо, имаш незабавна помощ… Сега за изкачването – аз съм много зле на височина. Хвана ме още над 3300м и едва се влачех по ледника. На върха бях последен, в 10-30часа. Но само заради това, че ходех с темпото на някой безкислородник по осемхилядник…Обикновено подготвените посрещат изгрева на върха. По принцип ходенето рано е не само заради слизането, но и заради това бързо да се оправиш с изкачването и следобедното разваляне на времето да те хване надолу и на слизане. Основното на Парадизо специално е, че фирнът, ако изобщо е останал вече, става толкова мек, че затъваш и слизането си е мъка и пъртинобойство. Основно затова местните бързат да са си слезли преди 10 часа, когато склонът вече се огрява и размеква. За екипировката – ами има си ледник, има си и пукнатини. Аз лично за такова нещо си взех 40 метра 7,8 мм динамик, Сингинг рок, че е най-евтино и най-леко. Обикновено го връзвам двойно и така ходим. А го държа дълго, ако се наложи да спускам отнякъде жената и после да откатервам. Така с дълго въже печелиш време. Без въже на ледника – ами може, ама падне ли някой в някоя пукнатина или да се хлъзне и не се задържи веднага – лошо му се пише. Въпрос на личен риск. За котките ясно. Виж обаче дали имаш хубави пластмаси отдолу, за да не правят буци като се размекне. Това всъщност е най-важното. Без пикел – не знам, ако имаш с какво друго да се задържиш ако се хлъзнеш – може. Аз отдавна не ходя без пикел никъде. Каската, поне в Алпите си се води задължителен реквизит. Виж, на други места може и без, но там без каска ще изглеждаш като гол сред облечени… За пикелоползването – още има фирнови преспи – заведи я някъде и проведете военни учения по самозадържане – може да се окажат животоспасяващи при някое залитане.
За втория ден – не знам защо искаш да останеш пак на хижата, но това са си ваши решения. Ние, макар и късно, заради страшните пришки, слязохме, накупихме си разни работи в Аоста и се обадихме на един къмпинг в една от долините - подножия на Монте Роза, на който сме били предишен път. Човекът по принцип си тръгва след 21 часа, но като му се обадихме по телефона остана и ни изчака да ни настани.
За намаленията – откакто заради застраховката станах член на виенския алпферайн, ако има някакви намаления, те важат задължително за австрийските бергщайгери… За другите карти не знам, за БТС-то пък хич.
Приятно преживяване.